Годината е 1943. Светът се гърчи в изпепеляващата агония на войната, но в Баиа е тъкмо време за карнавал. Но карнавалът не е само веселие, той неизменно дава и жертви, като например Вадиньо, съпруг на хубавата Дона Флор, известна учителка по готварство. Вадиньо пада мъртъв от изтощение, танцувайки до смърт из спечените от жега улици, маскиран като баиянка. След погребението напатилата се от Вадиньо вдовица още не може да забрави как през сватбената им нощ той е предпочел рулетката и компанията на безпътните си приятели пред брачното ложе, как не се е весвал с дни, за да се отдава без мярка на плътски удоволствия и срамотни похождения. Но тя е принудена да признае също така, че по своему е бил чудесен и е обичал дълбоко съпругата си, дарявайки я с незабравими любовни нощи. Животът обаче трябва да продължи и Дона Флор се омъжва повторно – този път за известен аптекар, любител на класическата музика, на реда, методичен и последователен във всичко, дори в секса, който практикува единствено в сряда и събота. Приятелките завиждат на Дона Флор, задето си е намерила такъв другар в живота. Всичко върви по реда си, докато Дона Флор не открива в леглото си призрака на Валдиньо, гол и готов да я прелъсти. От този ден нататък тя ще трябва да живее с двамата си съпрузи.
Жоржи Амаду (1912–2001) е роден в бразилския щат Баиа, от който по-късно ще черпи ненаситно, пресъздавайки бразилските действителност и душевност с помощта на фолклорни и фантастични елементи. Като политически емигрант във Франция в края на 40-те години попада в компанията на личности като Сартр, Арагон и Пикасо, които оказват важно въздействие върху мирогледа му. През 1958 г. с книгата си „Габриела, карамфил и канела“ Амаду изоставя политическото си мисионерство и създава литературата, която го прославя завинаги и навред по света, издигайки бразилската литература като цяло до световните върхове. „Амаду“ на португалски означава „любим“, „обичан“, и той наистина е един от любимите писатели на цели поколения. Със своите 32 романа, преведени на 48 езика, Амаду е най-четеният и най-продаван бразилски писател и до днес.
ЖОРЖИ АМАДУ
ДОНА ФЛОР И НЕЙНИТЕ ДВАМА СЪПРУЗИ
Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умря по време на карнавала, една неделна утрин, когато в най-приповдигнато настроение, маскиран като баиянка, играеше самба в един блок на площад „Втори юли“, недалеч от къщи. Не беше от блока, току-що се беше присъединил към него в компанията на четирима приятели, всички маскирани като баиянки. Идваха от един бар в Кабеса, където уискито се лееше като река за сметка на някой си Мойзес Алвес, какаов плантатор, богаташ и прахосник.
Начело на блока вървеше чудесен малък оркестър от китари и флейти; на кавакиньо– кльощавият Карлиньос Маскареняс, царят на публичните домове, ах, божествен на кавакиньо! Момчетата бяха облечени като цигани, а момичетата – като унгарки и румънки; никога обаче нито една унгарка или румънка, даже българка или славянка, не е играла като тях, като тези мулатки в разцвета на младостта и красотата.
Вадиньо, най-веселият от всички, щом зърна блока да се задава от ъгъла и като чу ритъма на божественото кавакиньо на скелетоподобния Маскареняс, избърза, застана пред една едра румънка, порядъчно мургава, внушителна като църква – пък си беше същинска църква „Сао Франсишко“, покрита с позлатен воал, – и заяви:
– Ето ме и мен, руокиньо моя от Тороро...
Циганинът Маскареняс, и той целият в дрънкулки и стъкълца, с празнични обеци на ушите, наблегна на кавакиньото, флейтите и китарите изплакаха, Вадиньо се впусна в самбата с онзи великолепен ентусиазъм, характерен за всичко, което вършеше, освен за работата. Въртеше се в средата на блока, отмерваше стъпки пред мулатката, извиваше се към нея с кършения, но изведнъж глухо изхърка, залюля се, рухна на земята, на устата му се появи жълтеникава пяна; полъхът на смъртта обаче не можа да загаси щастливата усмивка на непоправим лудетина, какъвто си беше.
Приятелите му още мислеха, че е от ракията, естествено не от уискито на плантатора; не можеха четири-пет чаши да съборят такъв пияч от класа като Вадиньо; освен цялата ракия, насъбрала се от предишния ден на обяд, когато официално откриха карнавала в бар „Триунфо“ на площад „Мунисипал“, да се е качила в главата му и да го е приспала. Дебелата мулатка обаче не се излъга – тя беше медицинска сестра, свикнала със смъртта, срещаше се с нея всеки ден в болницата. И все пак не чак дотолкова, че да са на „ти“, да и намигва и да и играе самба. Наведе се над Вадиньо, сложи ръка на гърдите му и потрепера, почувства хлад в стомаха и по гърба.
– Боже, та той е мъртъв!
Другите също потупаха тялото, премериха пулса, повдигнаха главата с русите къдри, потърсиха биенето на сърцето. Нищо нямаше смисъл, Вадиньо бе напуснал завинаги карнавала в Баия.
На улицата и сред блока настъпи смут, разтичаха се насам-натам, викове за помощ разтърсиха карнавалното шествие, а на всичкото отгоре и тази скандална Анете, романтична и истерична малка учителка, с пронизителни писъци заплаши, че ще припадне. И цялото това представление – заради надменния Карлиньос Маскареняс, по когото страдаше чувствителната иè душа, или както тя самата казваше, „свръхчуветвителна“, настръхваща като котка, щом той прокараше пръсти по кавакиньото, сега смълчано, увиснало ненужно в ръцете на музиканта, като че ли Вадиньо бе отнесъл със себе си на онзи свят последните му звуци. Притичаха хора отвсякъде, скоро новината обиколи околностите, стигна до Сао Педро, до Авенида Сете, до Кампо Гранде, привличайки любопитни. Около трупа се събра малка тълпа хора, блъскаха се и коментираха. Извикаха един доктор от Содре, а един полицай извади свирката си и я надуваше непрекъснато, като че ли да извести на целия град, на целия карнавал за края на Вадиньо.
ЖОРЖИ АМАДУ
ДОНА ФЛОР И НЕЙНИТЕ ДВАМА СЪПРУЗИ
Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умря по време на карнавала, една неделна утрин, когато в най-приповдигнато настроение, маскиран като баиянка, играеше самба в един блок на площад „Втори юли“, недалеч от къщи. Не беше от блока, току-що се беше присъединил към него в компанията на четирима приятели, всички маскирани като баиянки. Идваха от един бар в Кабеса, където уискито се лееше като река за сметка на някой си Мойзес Алвес, какаов плантатор, богаташ и прахосник.
Начело на блока вървеше чудесен малък оркестър от китари и флейти; на кавакиньо– кльощавият Карлиньос Маскареняс, царят на публичните домове, ах, божествен на кавакиньо! Момчетата бяха облечени като цигани, а момичетата – като унгарки и румънки; никога обаче нито една унгарка или румънка, даже българка или славянка, не е играла като тях, като тези мулатки в разцвета на младостта и красотата.
Вадиньо, най-веселият от всички, щом зърна блока да се задава от ъгъла и като чу ритъма на божественото кавакиньо на скелетоподобния Маскареняс, избърза, застана пред една едра румънка, порядъчно мургава, внушителна като църква – пък си беше същинска църква „Сао Франсишко“, покрита с позлатен воал, – и заяви:
– Ето ме и мен, руокиньо моя от Тороро...
Циганинът Маскареняс, и той целият в дрънкулки и стъкълца, с празнични обеци на ушите, наблегна на кавакиньото, флейтите и китарите изплакаха, Вадиньо се впусна в самбата с онзи великолепен ентусиазъм, характерен за всичко, което вършеше, освен за работата. Въртеше се в средата на блока, отмерваше стъпки пред мулатката, извиваше се към нея с кършения, но изведнъж глухо изхърка, залюля се, рухна на земята, на устата му се появи жълтеникава пяна; полъхът на смъртта обаче не можа да загаси щастливата усмивка на непоправим лудетина, какъвто си беше.
Приятелите му още мислеха, че е от ракията, естествено не от уискито на плантатора; не можеха четири-пет чаши да съборят такъв пияч от класа като Вадиньо; освен цялата ракия, насъбрала се от предишния ден на обяд, когато официално откриха карнавала в бар „Триунфо“ на площад „Мунисипал“, да се е качила в главата му и да го е приспала. Дебелата мулатка обаче не се излъга – тя беше медицинска сестра, свикнала със смъртта, срещаше се с нея всеки ден в болницата. И все пак не чак дотолкова, че да са на „ти“, да и намигва и да и играе самба. Наведе се над Вадиньо, сложи ръка на гърдите му и потрепера, почувства хлад в стомаха и по гърба.
– Боже, та той е мъртъв!
Другите също потупаха тялото, премериха пулса, повдигнаха главата с русите къдри, потърсиха биенето на сърцето. Нищо нямаше смисъл, Вадиньо бе напуснал завинаги карнавала в Баия.
На улицата и сред блока настъпи смут, разтичаха се насам-натам, викове за помощ разтърсиха карнавалното шествие, а на всичкото отгоре и тази скандална Анете, романтична и истерична малка учителка, с пронизителни писъци заплаши, че ще припадне. И цялото това представление – заради надменния Карлиньос Маскареняс, по когото страдаше чувствителната иè душа, или както тя самата казваше, „свръхчуветвителна“, настръхваща като котка, щом той прокараше пръсти по кавакиньото, сега смълчано, увиснало ненужно в ръцете на музиканта, като че ли Вадиньо бе отнесъл със себе си на онзи свят последните му звуци. Притичаха хора отвсякъде, скоро новината обиколи околностите, стигна до Сао Педро, до Авенида Сете, до Кампо Гранде, привличайки любопитни. Около трупа се събра малка тълпа хора, блъскаха се и коментираха. Извикаха един доктор от Содре, а един полицай извади свирката си и я надуваше непрекъснато, като че ли да извести на целия град, на целия карнавал за края на Вадиньо.
Оценка: +2
Оценка: +1
Оценка: +2
Оценка: +2
Оценка: +2
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
