Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Произходът на тоталитаризма
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1225-6
Купи
Цена
40.05 лв.
(45.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1226-3
Купи
Цена
27.00 лв.
(45.00 лв.)
-18лв.
Информация
Рейтинг (16)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
165/235
Тегло
710 гр.
Страници
632
Дата на издаване
05 юни 2023
Превод
Камен Лозев, Ирина Васева
Корица
Кирил Златков

Произходът на тоталитаризма

Книгата „Произходът на тоталитаризма“ се издава за първи път на български език в нейната цялост и включва трите й основни части: Антисемитизмът, Империализмът, Тоталитаризмът. Това е най-ранният мащабен труд на Хана Арент, донесъл й международна известност. Още с публикуването му през 1951 г. той предизвиква широка дискусия в научните среди с интерпретациите, които са извън доминиращите парадигми. Разгледани са предпоставките за възникването и последвалия възход на антисемитизма в Европа през XIX век; пътят на новия империализъм от 1884 г. до началото на Първата световна война, появата на расизма като идеология и съвременното му приложение като идеологическо оръжие. Тоталитаризмът е дефиниран като „нова форма на управление“, която се различава от други форми на политическо потисничество, като деспотизъм, тирания и диктатура. Съветският и нацисткият тоталитарен режим, анализирани паралелно, са определени като по-късна и зловеща трансформация на европейския колониализъм.

Le Monde поставя „Произходът на тоталитаризма“ сред 100-те най-значими книги на XX век; National Review я класира на 15-о място в своя списък на най-добрите нехудожествени книги на века.

За автора

Хана Арент (1906–1975) – американски философ, политолог и публицист от германски произход, е сред най-влиятелните политически мислители на XX век. Следва философия в университетите в Марбург, Фрайбург и Хайделберг, където нейни учители са Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс. През 1933 г. емигрира от нацистка Германия в Париж, а през 1941 г. в САЩ.

Научен директор на Conference on Jewish Relation; главен редактор на издателство Schocken Books; изпълнителен директор на Jewish Cultural Reconstruction, Inc. Преподава в редица американски университети – в Бъркли, Принстън (първата жена, избрана за редовен професор през 1959 г.), Чикаго, в нюйоркското New School of Social Research. Сред най-известните й произведения са „Произходът на тоталитаризма“, „Човешката ситуация“, „Айхман в Йерусалим“, „Между миналото и бъдещето“, „Човечеството в тъмни времена“ и др.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Хана Арент - „Произходът на тоталитаризма“
 
Из ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТА ЧАСТ: ТОТАЛИТАРИЗМЪТ

I
Първоначалният ръкопис на „Произходът на тоталитаризма“ бе завършен през есента на 1949 г., повече от четири години след разгрома на Хитлерова Германия и по-малко от четири лета преди смъртта на Сталин. Първото издание на книгата излезе от печат през 1951 година. Сега, като си помисля, годините, през които писах този труд, от 1945 г. насетне, като че ли бяха първият период на относително спокойствие след десетилетия смут, бъркотия и отявлен ужас – революциите след Първата световна война, появата на тоталитарните движения и подкопаването на парламентарното управление, последвани от всевъзможни съвременни форми на деспотизъм, фашистки и полуфашистки, еднопартийни и военни диктатури, довели до стабилно на пръв поглед установяване на тоталитарни управления, ползващи се с масова подкрепа: в Русия през 1929 (днес често наричана годината на „втората революция“) и в Германия през 1933 година.
С разгрома на нацистка Германия бе затворена една от многото страници на историята. В този миг сякаш за пръв път стана възможно човек да огледа съвременните събития с безпристрастието на историк и аналитичното усърдие на политолог, да се опита да вникне в онова, което се бе случило, и да го изрази – все още не sine ira et studio [без гняв и пристрастия], а с мъката и болката от преживяното, пораждащи и известна склонност към прискърбие, но и без предишната безмълвна ярост и безсилен ужас. Ако не друго, това бе първата възможност човек да зададе и да разгърне въпросите, с които моето поколение бе принудено да живее през по-голямата част от съзнателния си живот: Какво се случи? Защо? Как можа да се случи? Защото след разгрома на Германия, който остави след себе си една страна в развалини и една нация с чувството, че е достигнала „нулевата точка“ в своето историческо развитие, се появиха и купища почти недокоснати документи, неимоверно изобилие от факти за всички аспекти на просъществувалия едва дванайсет години Хитлеров Tausendjähriges Reich [хилядолетен Райх]. Първите по-подробни данни от това embarras de richesses [затрудняващо обилие], което и до ден днешен не е публикувано и проучено както трябва, започнаха да се появяват във връзка с Нюрнбергския процес срещу главните военнопрестъпници през 1946 г. в дванайсеттомното издание Nazy Conspiracy and Aggression.
Много повече документи и други материали, свързани с нацисткия режим, вече бяха обогатили библиотеки и архиви, когато се появи второто издание (с меки корици) през 1958 година. Тогава научих доста интересни факти, но те не налагаха съществени промени било в анализа, било в аргументацията на първоначалния вариант на книгата. Стори ми се уместно да добавя редица данни и да разместя цитатите в обяснителните бележки, от което текстът осезателно набъбна. Но всички промени бяха технически.
През 1949 г. бяха известни едва част от Нюрнбергските документи, при това в превод на английски, а стотици книги, памфлети и списания, издавани в Германия между 1933 и 1945 г., оставаха недостъпни. При редица допълнения взех под внимание и някои по-важни събития след смъртта на Сталин – последвалата криза и речта на Хрушчов на Двайсетия партиен конгрес, както и нови данни за режима на Сталин от последните публикации. Нещо повече, натъкнах се на някои чисто теоретични проникновения,
тясно свързани с моя анализ на елементите на тоталното господство, с които не бях запозната при подготовката на първоначалния ръкопис, завършващ с доста неопределени „Заключителни бележки“. В настоящoто издание последната глава – „Идеология и терор“, замести тези „Бележки“, които пък, доколкото все още ми се струват валидни, са пренесени в други глави. Към второто издание прибавих и епилог, в който накратко се разглеждаше въвеждането на руската система в държавите сателити, както и Унгарската революция. Този коментар, написан много по-късно, звучеше по-различно, тъй като засягаше съвременни събития и с течение на времето редица подробности вече бяха остарели. В настоящoто издание го премахнах и това е единствената съществена отлика между него и второто.
Очевидно краят на войната не доведе до премахване на тоталитарното управление в Русия. Обратното – последва го болшевизация на Източна Европа, т.е. разпространение на тоталитарното управление, като мирът, макар и важен, бе просто повратна точка при анализа на приликите и отликите между методите и институциите на двата тоталитарни режима. Решаваща роля изигра не краят на войната, а смъртта на Сталин – осем години
по-късно. От позицията на днешния ден тази смърт сякаш бе последвана не просто от криза и временно „затопляне“ до утвърждаването на нов водач, а от същински, макар и никога еднозначен, процес на детоталитаризация. Ето защо от гледна точка на събитията не се налагаше да осъвременявам тази част от книгата. Що се отнася до това какво знаем и какво не знаем, нещата не са се променили чак толкова, че да изискват обстойна преработка и допълнения. За разлика от Германия, където Хитлер съзнателно използва войната, за да развие и като че ли да усъвършенства тоталитарното управление, периодът на войната в Русия е период на временна нестабилност на тоталното господство. За целите на моето проучване най-важни са годините от 1929 до 1941 и от 1945 до 1953, а източниците за тях са все тъй оскъдни и по същество не по-различни от известните през 1949 година. Нито понастоящем, нито за в бъдеще има вероятност да се случи нещо, което да ни изправи пред толкова недвусмислен край на събитията или пред тъй ужасяващо ясно и необоримо свидетелство, заслужаващо да бъде документирано, какъвто бе случаят с нацистка Германия.
Единствените сериозни разкрития от по-ново време – Смоленският архив (публикуван през 1958 г. от Мърл Фейнсод) – показаха до каква степен оскъдицата на елементарни документални и статистически материали ще бъде и занапред основна спънка при всяко проучване на този период от руската история. Защото макар архивите (открити в Смоленския партиен щаб от германското разузнаване и след това попаднали в ръцете на
американските окупационни сили в Германия) да съдържат около 200 000
страници документи за периода 1917–1938 г. и да са останали почти незасегнати, учудващо е колко много факти липсват в тях. Дори сред „необозримото изобилие данни за чистките“ от 1929 до 1937 г. никъде не се упоменава нито броят на жертвите, нито каквато и да било друга основна статистическа величина. Когато изобщо се посочват цифри, те са невероятно противоречиви – всяка от различните организации сочи различни показатели и единственият неоспорим факт, който може да се извлече от тях, е, че много от данните, ако изобщо са съществували, са били спотаявани по
правителствено нареждане. Архивите не съдържат никаква информация за
връзките между отделните клонове на властта, „между партията, военните и НКВД“ или между партията и правителството, както и за каналите за връзка и разпореждане. Накратко, не научаваме нищо за организационната структура на режима, за която, що се отнася до нацистка Германия, знаем толкова много. С други думи, открай време е известно, че официалният съветски печат служи за пропагандни цели и че на неговата достоверност изобщо не може да се разчита, но се оказва, че достоверните източници и
статистически данни, изглежда, никога и никъде не са и съществували.
Много по-сериозен е въпросът дали едно изследване на тоталитаризма може да си позволи да пренебрегне онова, което стана и все още става в Китай. За събитията там разполагаме с още по-несигурна информация дори отколкото за Русия през трийсетте години – донякъде защото след победата на революцията страната успя много по-рязко да се изолира от външния свят, а донякъде и защото все още отстъпници от висшите кръгове на Китайската комунистическа партия не са ни съдействали – което, разбира се,
само по себе си е достатъчно доказателство. Малкото неоспорими данни, с които разполагахме в течение на седемнайсет години, сочеше съществени отлики: след първоначалните сериозни кръвопролития (броят на жертвите през първите години на диктатура с приблизителност се изчислява на петнайсет милиона, около три процента от населението на страната през 1949 г., което е значително по-малко от загубите, понесени от населението в резултат на Сталиновата „втора революция“) и след разтурянето на организираната опозиция там не се наблюдава усилване на терора, няма
масови убийства на невинни хора, не съществува категорията „обективен
враг“, няма показни процеси – въпреки многобройните публични признания и „самокритики“, няма отявлени престъпления. Прочутата реч на Мао от 1957 г. – „За правилното преодоляване на противоречията между хората“, известна повече под подвеждащото наименование „Да разцъфтят сто цветя“, в никакъв случай не е апел за свобода, но в нея действително се признава неантагонистичният характер на противоречията между класите и още по-важно – между народа и правителството, дори при комунистическа диктатура. Опонентите биват подлагани на „коригиране на мисловността“ – обстоен метод за постоянно формиране и въздействие върху съзнанието, на който в една или друга степен бива подложено цялото население.
Така и не узнахме точно как се е проявило това във всекидневието, кой е бил привилегирован – тоест кой е извършил „въздействието“; нямаме и представа за резултатите от „промиването на мозъци“: дали е било трайно, дали действително е водело до промяна на личността. Доколкото можем да се доверим на сегашните съобщения на китайското ръководство, то е породило само неимоверно по мащабите си лицемерие, „плодородна почва за контрареволюция“. Ако това е терор, което е повече от сигурно, то този терор е различен в своята същност и независимо от резултатите не е довел до физическото заличаване на една десета от населението. Този терор явно държи сметка за националните интереси, позволява на страната да се развива мирно, да ползва потомците на предходните управляващи класи като извор на познания и да поддържа академични и професионални стандарти. Накратко, очевидно „мисълта“ на Мао Дзедун не следва линията, очертана от Сталин и Хитлер по същия проблем, и той не е убиец по природа, а националистичните чувства, намерили израз при всички революционни вълни в бившите колонии, са достатъчно силни, за да наложат ограничения на тоталното господство. Всичко това сякаш противоречи на някои опасения, изразени в тази книга.
От друга страна, след победата си Китайската комунистическа партия веднага си поставя за цел да е „международна по организация, всеобхватна като идеология и глобална в политическите си домогвалия“, тоест тоталитаристичните ѝ белези се проявяват още от самото начало. Тези белези се проявяват по-явно в хода на конфликта между Китай и СССР, макар самият той вероятно да е бил разпален по-скоро от национални, отколкото от идеологически подбуди. Настоятелността на Китай Сталин да бъде реабилитиран
и отхвърлянето на руските опити за детоталитаризация като „ревизионистичен“ уклон бяха достатъчно злокобни, още повече че бяха съпроводени от абсолютно безскрупулна, макар засега неуспешна външна политика, целяща инфилтрирането на китайски агенти във всички революционни движения и възстановяването на Коминтерна под върховенството на Пекин. В сегашния момент все още е трудно да се оценят всички тези тенденции: от една страна, защото не знаем достатъчно за тях, от друга – защото все още събитията не са се уталожили. Към тази неустановеност, заложена в самата същност на ситуацията, ние злощастно прибавяме и свои пречки – ни най-малко не подпомагаме било теорията, било практиката с наследената от периода на Студената война официална „контраидеология“ на антикомунизма, който също показва склонност към всеобхватност в домогванията си и ни изкушава да си изградим една фикция, отхвърляща по принцип разликите между комунистическите еднопартийни диктатури, пред които ни изправя действителността, и автентичното тоталитарно управление и евентуалното му развитие, макар и в по-различна форма в Китай. Въпросът, естествено, не е, че комунистически Китай е различен от комунистическа Русия или че Сталинска Русия е различна от Хитлерова Германия. Пиянството и некадърността, които са споменавани на всяка страница в което и да било описание на Русия през двайсетте и трийсетте години и които и днес се ширят там, не играят абсолютно никаква роля в съдбата на нацистка Германия, докато неизразимата безпричинна жестокост в германските концентрационни лагери сякаш не е била дотолкова разпространена в руските, където затворниците са умирали по-скоро защото са били занемарявани, а
не изтезавани. Корупцията – проклятието на руската администрация още от самото ѝ зараждане – съществува през последните години на нацисткия режим, но от нея няма и помен в Китай след революцията. Може да се изброят още много и много подобни отлики, които са изключително важни и са неразделна част от националната история на съответните страни, но нямат пряко отношение към формата на управление. Без съмнение, абсолютните монархии в Испания, Франция, Англия и Прусия не са едни и същи и въпреки това навсякъде те представляват една и съща форма на управление. Основното според изложената теза е, че тоталитарното управление се различава от видовете диктатури и деспотизъм и умението тези форми да се разграничават далеч не е просто научен проблем, който спокойно може да се остави на „теоретиците“, защото тоталното господство е единствената форма на управление, с която е невъзможно съвместно съществуване.
Ето защо налице са всички основания да използваме понятието „тоталитарен“ пестеливо и предпазливо. От друга страна, имаме всички основания за сериозно безпокойство. В наши дни сме свидетели на първите партийни чистки из цял Китай с открити заплахи за масови кланета. Ако тези заплахи се осъществят, те като нищо ще доведат до същите условия, тъй добре познати ни от времето на Сталин в Русия. Не знаем какво породи този внезапен развой, „за който се твърди, че е сварил дори опитните официални
власти на Китай неподготвени“ (Макс Франкел, New York Times, 26 юни 1966) – дали е резултат на внимателно укривана настъпателна борба, или на последните сривове в китайската външна политика. Но истеричните твърдения за очевидно несъществуваща „буржоазна контрареволюция“, подпомагана и подстрекавана от „ревизионистичните антипартийни“ елементи в самата партия, за „гърмящи змии“ и „отровни бурени“ сред интелектуалците лесно могат да доведат до същата смяна на режима, подобна на „втората революция“, унищожила диктатурата на Ленин и установила тоталитарното управление на Сталин. Тъй или иначе, подобни наблюдения са само размишления, а фактът, че за Китай все още се знае по-малко, отколкото за Русия през най-тежкия ѝ период, си остава. Би било самонадеяно даже да се опитаме да анализираме настоящата форма на управление там, дори само заради това, че тя все още не е установена.
За разлика от оскъдните надеждни нови източници на фактологическа информация за тоталитарното управление, броят на изследванията за всички съвременни разновидности на диктатура, независимо дали са тоталитарни или не, през последните петнайсет години неимоверно нарасна. Това, разбира се, се отнася с особена сила за нацистка Германия и Съветска Русия. Вече разполагаме с редица трудове, без които по-нататъшното изучаване и по-нататъшният анализ на проблема наистина биха били невъзможни и с които аз съответно се постарах да попълня предишната си библиография (второто издание нямаше библиография). С някои изключения умишлено не включих само безчетните мемоари на нацистки генерали и висши функционери, публикувани след края на войната. Близко до ума е, че от подобен род апологетични писания далеч не блика искреност и не бива умозаключенията ни да се влияят от тях. А и неразборията по отношение на въпроса какво всъщност се е случило и каква е била ролята на самите им автори в хода на събитията, изпълваща такъв род спомени, наистина е невъобразима и ги лишава от всякаква изследователска стойност, с изключение може би на известен психологически интерес.

Хана Арент - „Произходът на тоталитаризма“
 
Из ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТА ЧАСТ: ТОТАЛИТАРИЗМЪТ

I
Първоначалният ръкопис на „Произходът на тоталитаризма“ бе завършен през есента на 1949 г., повече от четири години след разгрома на Хитлерова Германия и по-малко от четири лета преди смъртта на Сталин. Първото издание на книгата излезе от печат през 1951 година. Сега, като си помисля, годините, през които писах този труд, от 1945 г. насетне, като че ли бяха първият период на относително спокойствие след десетилетия смут, бъркотия и отявлен ужас – революциите след Първата световна война, появата на тоталитарните движения и подкопаването на парламентарното управление, последвани от всевъзможни съвременни форми на деспотизъм, фашистки и полуфашистки, еднопартийни и военни диктатури, довели до стабилно на пръв поглед установяване на тоталитарни управления, ползващи се с масова подкрепа: в Русия през 1929 (днес често наричана годината на „втората революция“) и в Германия през 1933 година.
С разгрома на нацистка Германия бе затворена една от многото страници на историята. В този миг сякаш за пръв път стана възможно човек да огледа съвременните събития с безпристрастието на историк и аналитичното усърдие на политолог, да се опита да вникне в онова, което се бе случило, и да го изрази – все още не sine ira et studio [без гняв и пристрастия], а с мъката и болката от преживяното, пораждащи и известна склонност към прискърбие, но и без предишната безмълвна ярост и безсилен ужас. Ако не друго, това бе първата възможност човек да зададе и да разгърне въпросите, с които моето поколение бе принудено да живее през по-голямата част от съзнателния си живот: Какво се случи? Защо? Как можа да се случи? Защото след разгрома на Германия, който остави след себе си една страна в развалини и една нация с чувството, че е достигнала „нулевата точка“ в своето историческо развитие, се появиха и купища почти недокоснати документи, неимоверно изобилие от факти за всички аспекти на просъществувалия едва дванайсет години Хитлеров Tausendjähriges Reich [хилядолетен Райх]. Първите по-подробни данни от това embarras de richesses [затрудняващо обилие], което и до ден днешен не е публикувано и проучено както трябва, започнаха да се появяват във връзка с Нюрнбергския процес срещу главните военнопрестъпници през 1946 г. в дванайсеттомното издание Nazy Conspiracy and Aggression.
Много повече документи и други материали, свързани с нацисткия режим, вече бяха обогатили библиотеки и архиви, когато се появи второто издание (с меки корици) през 1958 година. Тогава научих доста интересни факти, но те не налагаха съществени промени било в анализа, било в аргументацията на първоначалния вариант на книгата. Стори ми се уместно да добавя редица данни и да разместя цитатите в обяснителните бележки, от което текстът осезателно набъбна. Но всички промени бяха технически.
През 1949 г. бяха известни едва част от Нюрнбергските документи, при това в превод на английски, а стотици книги, памфлети и списания, издавани в Германия между 1933 и 1945 г., оставаха недостъпни. При редица допълнения взех под внимание и някои по-важни събития след смъртта на Сталин – последвалата криза и речта на Хрушчов на Двайсетия партиен конгрес, както и нови данни за режима на Сталин от последните публикации. Нещо повече, натъкнах се на някои чисто теоретични проникновения,
тясно свързани с моя анализ на елементите на тоталното господство, с които не бях запозната при подготовката на първоначалния ръкопис, завършващ с доста неопределени „Заключителни бележки“. В настоящoто издание последната глава – „Идеология и терор“, замести тези „Бележки“, които пък, доколкото все още ми се струват валидни, са пренесени в други глави. Към второто издание прибавих и епилог, в който накратко се разглеждаше въвеждането на руската система в държавите сателити, както и Унгарската революция. Този коментар, написан много по-късно, звучеше по-различно, тъй като засягаше съвременни събития и с течение на времето редица подробности вече бяха остарели. В настоящoто издание го премахнах и това е единствената съществена отлика между него и второто.
Очевидно краят на войната не доведе до премахване на тоталитарното управление в Русия. Обратното – последва го болшевизация на Източна Европа, т.е. разпространение на тоталитарното управление, като мирът, макар и важен, бе просто повратна точка при анализа на приликите и отликите между методите и институциите на двата тоталитарни режима. Решаваща роля изигра не краят на войната, а смъртта на Сталин – осем години
по-късно. От позицията на днешния ден тази смърт сякаш бе последвана не просто от криза и временно „затопляне“ до утвърждаването на нов водач, а от същински, макар и никога еднозначен, процес на детоталитаризация. Ето защо от гледна точка на събитията не се налагаше да осъвременявам тази част от книгата. Що се отнася до това какво знаем и какво не знаем, нещата не са се променили чак толкова, че да изискват обстойна преработка и допълнения. За разлика от Германия, където Хитлер съзнателно използва войната, за да развие и като че ли да усъвършенства тоталитарното управление, периодът на войната в Русия е период на временна нестабилност на тоталното господство. За целите на моето проучване най-важни са годините от 1929 до 1941 и от 1945 до 1953, а източниците за тях са все тъй оскъдни и по същество не по-различни от известните през 1949 година. Нито понастоящем, нито за в бъдеще има вероятност да се случи нещо, което да ни изправи пред толкова недвусмислен край на събитията или пред тъй ужасяващо ясно и необоримо свидетелство, заслужаващо да бъде документирано, какъвто бе случаят с нацистка Германия.
Единствените сериозни разкрития от по-ново време – Смоленският архив (публикуван през 1958 г. от Мърл Фейнсод) – показаха до каква степен оскъдицата на елементарни документални и статистически материали ще бъде и занапред основна спънка при всяко проучване на този период от руската история. Защото макар архивите (открити в Смоленския партиен щаб от германското разузнаване и след това попаднали в ръцете на
американските окупационни сили в Германия) да съдържат около 200 000
страници документи за периода 1917–1938 г. и да са останали почти незасегнати, учудващо е колко много факти липсват в тях. Дори сред „необозримото изобилие данни за чистките“ от 1929 до 1937 г. никъде не се упоменава нито броят на жертвите, нито каквато и да било друга основна статистическа величина. Когато изобщо се посочват цифри, те са невероятно противоречиви – всяка от различните организации сочи различни показатели и единственият неоспорим факт, който може да се извлече от тях, е, че много от данните, ако изобщо са съществували, са били спотаявани по
правителствено нареждане. Архивите не съдържат никаква информация за
връзките между отделните клонове на властта, „между партията, военните и НКВД“ или между партията и правителството, както и за каналите за връзка и разпореждане. Накратко, не научаваме нищо за организационната структура на режима, за която, що се отнася до нацистка Германия, знаем толкова много. С други думи, открай време е известно, че официалният съветски печат служи за пропагандни цели и че на неговата достоверност изобщо не може да се разчита, но се оказва, че достоверните източници и
статистически данни, изглежда, никога и никъде не са и съществували.
Много по-сериозен е въпросът дали едно изследване на тоталитаризма може да си позволи да пренебрегне онова, което стана и все още става в Китай. За събитията там разполагаме с още по-несигурна информация дори отколкото за Русия през трийсетте години – донякъде защото след победата на революцията страната успя много по-рязко да се изолира от външния свят, а донякъде и защото все още отстъпници от висшите кръгове на Китайската комунистическа партия не са ни съдействали – което, разбира се,
само по себе си е достатъчно доказателство. Малкото неоспорими данни, с които разполагахме в течение на седемнайсет години, сочеше съществени отлики: след първоначалните сериозни кръвопролития (броят на жертвите през първите години на диктатура с приблизителност се изчислява на петнайсет милиона, около три процента от населението на страната през 1949 г., което е значително по-малко от загубите, понесени от населението в резултат на Сталиновата „втора революция“) и след разтурянето на организираната опозиция там не се наблюдава усилване на терора, няма
масови убийства на невинни хора, не съществува категорията „обективен
враг“, няма показни процеси – въпреки многобройните публични признания и „самокритики“, няма отявлени престъпления. Прочутата реч на Мао от 1957 г. – „За правилното преодоляване на противоречията между хората“, известна повече под подвеждащото наименование „Да разцъфтят сто цветя“, в никакъв случай не е апел за свобода, но в нея действително се признава неантагонистичният характер на противоречията между класите и още по-важно – между народа и правителството, дори при комунистическа диктатура. Опонентите биват подлагани на „коригиране на мисловността“ – обстоен метод за постоянно формиране и въздействие върху съзнанието, на който в една или друга степен бива подложено цялото население.
Така и не узнахме точно как се е проявило това във всекидневието, кой е бил привилегирован – тоест кой е извършил „въздействието“; нямаме и представа за резултатите от „промиването на мозъци“: дали е било трайно, дали действително е водело до промяна на личността. Доколкото можем да се доверим на сегашните съобщения на китайското ръководство, то е породило само неимоверно по мащабите си лицемерие, „плодородна почва за контрареволюция“. Ако това е терор, което е повече от сигурно, то този терор е различен в своята същност и независимо от резултатите не е довел до физическото заличаване на една десета от населението. Този терор явно държи сметка за националните интереси, позволява на страната да се развива мирно, да ползва потомците на предходните управляващи класи като извор на познания и да поддържа академични и професионални стандарти. Накратко, очевидно „мисълта“ на Мао Дзедун не следва линията, очертана от Сталин и Хитлер по същия проблем, и той не е убиец по природа, а националистичните чувства, намерили израз при всички революционни вълни в бившите колонии, са достатъчно силни, за да наложат ограничения на тоталното господство. Всичко това сякаш противоречи на някои опасения, изразени в тази книга.
От друга страна, след победата си Китайската комунистическа партия веднага си поставя за цел да е „международна по организация, всеобхватна като идеология и глобална в политическите си домогвалия“, тоест тоталитаристичните ѝ белези се проявяват още от самото начало. Тези белези се проявяват по-явно в хода на конфликта между Китай и СССР, макар самият той вероятно да е бил разпален по-скоро от национални, отколкото от идеологически подбуди. Настоятелността на Китай Сталин да бъде реабилитиран
и отхвърлянето на руските опити за детоталитаризация като „ревизионистичен“ уклон бяха достатъчно злокобни, още повече че бяха съпроводени от абсолютно безскрупулна, макар засега неуспешна външна политика, целяща инфилтрирането на китайски агенти във всички революционни движения и възстановяването на Коминтерна под върховенството на Пекин. В сегашния момент все още е трудно да се оценят всички тези тенденции: от една страна, защото не знаем достатъчно за тях, от друга – защото все още събитията не са се уталожили. Към тази неустановеност, заложена в самата същност на ситуацията, ние злощастно прибавяме и свои пречки – ни най-малко не подпомагаме било теорията, било практиката с наследената от периода на Студената война официална „контраидеология“ на антикомунизма, който също показва склонност към всеобхватност в домогванията си и ни изкушава да си изградим една фикция, отхвърляща по принцип разликите между комунистическите еднопартийни диктатури, пред които ни изправя действителността, и автентичното тоталитарно управление и евентуалното му развитие, макар и в по-различна форма в Китай. Въпросът, естествено, не е, че комунистически Китай е различен от комунистическа Русия или че Сталинска Русия е различна от Хитлерова Германия. Пиянството и некадърността, които са споменавани на всяка страница в което и да било описание на Русия през двайсетте и трийсетте години и които и днес се ширят там, не играят абсолютно никаква роля в съдбата на нацистка Германия, докато неизразимата безпричинна жестокост в германските концентрационни лагери сякаш не е била дотолкова разпространена в руските, където затворниците са умирали по-скоро защото са били занемарявани, а
не изтезавани. Корупцията – проклятието на руската администрация още от самото ѝ зараждане – съществува през последните години на нацисткия режим, но от нея няма и помен в Китай след революцията. Може да се изброят още много и много подобни отлики, които са изключително важни и са неразделна част от националната история на съответните страни, но нямат пряко отношение към формата на управление. Без съмнение, абсолютните монархии в Испания, Франция, Англия и Прусия не са едни и същи и въпреки това навсякъде те представляват една и съща форма на управление. Основното според изложената теза е, че тоталитарното управление се различава от видовете диктатури и деспотизъм и умението тези форми да се разграничават далеч не е просто научен проблем, който спокойно може да се остави на „теоретиците“, защото тоталното господство е единствената форма на управление, с която е невъзможно съвместно съществуване.
Ето защо налице са всички основания да използваме понятието „тоталитарен“ пестеливо и предпазливо. От друга страна, имаме всички основания за сериозно безпокойство. В наши дни сме свидетели на първите партийни чистки из цял Китай с открити заплахи за масови кланета. Ако тези заплахи се осъществят, те като нищо ще доведат до същите условия, тъй добре познати ни от времето на Сталин в Русия. Не знаем какво породи този внезапен развой, „за който се твърди, че е сварил дори опитните официални
власти на Китай неподготвени“ (Макс Франкел, New York Times, 26 юни 1966) – дали е резултат на внимателно укривана настъпателна борба, или на последните сривове в китайската външна политика. Но истеричните твърдения за очевидно несъществуваща „буржоазна контрареволюция“, подпомагана и подстрекавана от „ревизионистичните антипартийни“ елементи в самата партия, за „гърмящи змии“ и „отровни бурени“ сред интелектуалците лесно могат да доведат до същата смяна на режима, подобна на „втората революция“, унищожила диктатурата на Ленин и установила тоталитарното управление на Сталин. Тъй или иначе, подобни наблюдения са само размишления, а фактът, че за Китай все още се знае по-малко, отколкото за Русия през най-тежкия ѝ период, си остава. Би било самонадеяно даже да се опитаме да анализираме настоящата форма на управление там, дори само заради това, че тя все още не е установена.
За разлика от оскъдните надеждни нови източници на фактологическа информация за тоталитарното управление, броят на изследванията за всички съвременни разновидности на диктатура, независимо дали са тоталитарни или не, през последните петнайсет години неимоверно нарасна. Това, разбира се, се отнася с особена сила за нацистка Германия и Съветска Русия. Вече разполагаме с редица трудове, без които по-нататъшното изучаване и по-нататъшният анализ на проблема наистина биха били невъзможни и с които аз съответно се постарах да попълня предишната си библиография (второто издание нямаше библиография). С някои изключения умишлено не включих само безчетните мемоари на нацистки генерали и висши функционери, публикувани след края на войната. Близко до ума е, че от подобен род апологетични писания далеч не блика искреност и не бива умозаключенията ни да се влияят от тях. А и неразборията по отношение на въпроса какво всъщност се е случило и каква е била ролята на самите им автори в хода на събитията, изпълваща такъв род спомени, наистина е невъобразима и ги лишава от всякаква изследователска стойност, с изключение може би на известен психологически интерес.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
А с твърди корици кога?

Оценка: +3

Хубаво е все пак да е ясно за читателите, че "Тоталитаръзмът", който е основната част от труда, е преведен и издаден на български още през 90-те, и то от същата преводачка.

Оценка: -1 +9

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1225-6
Купи
Цена
40.05 лв.
(45.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1226-3
Купи
Цена
27.00 лв.
(45.00 лв.)

* 18 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-18лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени