Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
А може би трябва да поговориш с някого
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1206-5
Купи
Цена
26.70 лв.
(30.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1207-2
Купи
Цена
18.00 лв.
(30.00 лв.)
-12лв.
Информация
Рейтинг (26)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
395 гр.
Страници
544
Дата на издаване
19 май 2023
Превод
Наталия Афеян
Корица
Стефан Касъров

А може би трябва да поговориш с някого

Авторката на тази уникална книга Лори Готлиб (р. 1966 г.) е американска писателка и психотерапевт. Работи като журналистка в NBC по времето когато се снима сериалът „Спешно отделение“. Тогава решава да завърши медицина и впоследствие става психотерапевт. Автобиографичната ѝ книга „А може би трябва да поговориш с някого“ е включена от „Ню Йорк Таймс“ в списъка на бестселърите, специално отбелязана е от най-престижните американски списания и е адаптирана за телевизията.

Лори Готлиб преживява трудни моменти в професионалния и личния си живот и по съвет на своя приятелка започва да посещава психотерапевта Уендъл. В същото време работи със своите пациенти. Джон е егоцентричен холивудски продуцент, за когото всички около него са „идиоти“. Джули е млада жена, която открива през медения си месец, че е безнадеждно болна. Рита е възрастна дама, която възнамерява да сложи край на живота си когато навърши седемдесет години. Шарлот е двайсетгодишна жена, която се бори със своя алкохолизъм.

„А може би трябва да поговориш с някого“ е книга, каквато досега никой психотерапевт не е писал. Това е книга за терапевта, който се подлага на терапия. Книга за начина, по който протича една терапевтична сесия. Книга за понякога сложните отношения между терапевт и пациент и драматичния път на човека към промяната и душевното равновесие. С разбиране и съчувствие към човешкото страдание авторката ни превежда през своите и на пациентите си изпитания с лекота, професионално умение и ненатрапчиво чувство за хумор. Творба като тази, която държите в ръцете си, на английски се нарича a must-read – книга, която трябва да се прочете на всяка цена.

За автора

Лори Готлиб (р. 1966 г.) е американска писателка и психотерапевт. Работи като журналистка в NBC по времето когато се снима сериалът „Спешно отделение“. Тогава решава да завърши медицина и впоследствие става психотерапевт. Автобиографичната ѝ книга „А може би трябва да поговориш с някого“ е включена от „Ню Йорк Таймс“ в списъка на бестселърите, специално отбелязана е от най-престижните американски списания и е адаптирана за телевизията.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Лори Готлиб –  „А може би трябва да поговориш с някого“
Терапевтът, терапевтът като пациент и скритото в нашия живот

„Предлага се щастието да бъде класифицирано като психично разстройство и да бъде включено в бъдещите издания на основните диагностични наръчници под следното име: тежко емоционално състояние, положителен тип. В прегледа на съответната литература е показано, че щастието е статистически анормално, съдържа обособена група от симптоми, свързано е с редица когнитивни аномалии и отразява анормалното функциониране на централната нервна система. Остава едно възможно възражение срещу това предложение – че щастието не е с негативни последици. Това възражение обаче се отхвърля като научно несъстоятелно.“
РИЧАРД БЕНТАЛ, СПИСАНИЕ ЗА МЕДИЦИНСКА ЕТИКА, 1992

Изтъкнатият швейцарски психиатър Карл Юнг е казал следното:
Хората правят всичко възможно, колкото и абсурдно да е то, за да избегнат срещата с душата си.
Но той казва и следното: Който се вгледа навътре, се пробужда.

Когато кажете на някого, че сте психотерапевт, той често реагира с изненада, последвана от неловки въпроси като: „О, психотерапевт! Да ви разкажа ли за
детството си?“. Или: „Можете ли да ми помогнете за проблема със свекърва ми?“. Или: „Ще ме анализирате ли?“. (Между другото, отговорите са: „Не, моля, не“;
„Може би“; и „Защо да го правя тук? Ако бях гинеколог, щяхте ли да искате да ви прегледам сега?“.)
Но аз разбирам откъде идват тези отговори. От страховете: страх от разголване, от излагане на показ. Ще се забележи ли несигурността, която така умело успявам да прикрия? Ще се оголят ли моята уязвимост, моите лъжи, моят срам?
Ще видите ли човека в мен?
Поразително е, че хората, с които разговарям на партита или на вечери, сякаш не се замислят дали те могат да видят мен и чертите, които от учтивост аз също се опитвам да скрия, когато съм в компания. В момента, в който разберат, че съм психотерапевт, тутакси се превръщам в човек, който може да тършува в душите им, ако не съумеят да отклонят разговора с вицове за терапевти или да отидат до бара възможно най-скоро за ново питие.
Понякога обаче хората задават и други въпроси, като например: „Какви хора виждате в практиката си?“.
Казвам им, че виждам хора като всеки един от нас, тоест като този, който пита. На едно събиране по случай Четвърти юли казах на двама любопитни млади, че в практиката ми има доста двойки, а те започнаха да се разправят точно пред мен. Той искаше да знае защо тя толкова се интересува от това, което прави един семеен терапевт – все пак те нямат никакви проблеми (неловък кикот). Тя пък искаше да знае защо той не се
вълнува от емоционалния живот на двойката – в края на краищата може би биха могли да се възползват от малко помощ (поглед). Но аз мислех ли за тях като за терапевтичен случай? Съвсем не. Този път аз бях тази, която отиде да „си долее“.
Терапията поражда странни реакции, защото в известен смисъл е сродна с порнографията. И двете включват вид голота. И двете имат потенциала да предизвикват възбуда. И двете имат милиони потребители, повечето от които пазят достъпа си до тях в тайна. Макар че статистиците са се опитвали да определят броя на хората, които се подлагат на терапия, смята се, че резултатите им са неверни, тъй като много хора, които посещават психотерапевт, предпочитат да не го признават.
Въпреки това обаче броят им дори при тези непълно отчетени данни е висок. Всяка година около трийсет милиона възрастни американци седят на диваните на психотерапевтите, а Съединените щати дори не са първи в света по отношение на терапията. (Забавен факт: страните с най-много терапевти на глава от населението са, в низходящ ред, Аржентина, Австрия, Австралия, Франция, Канада, Швейцария, Исландия и Съединените щати).
Като знаете, че съм терапевт, може да си помислите, че на сутринта след инцидента с Приятеля ми е хрумнало да отида и аз на терапия. Работя в сграда с десетина други терапевти, около мен е пълно с такива и съм посещавала няколко консултативни групи, в които специалистите обсъждат случаите си заедно, така че съм добре ориентирана в света на терапията.
Но докато лежа парализирана в ембрионална поза, не на терапевт е телефонният номер, който набирам.
– Той е боклук! – заявява най-старата ми приятелка Алисън, след като ѝ разказвам случката още от леглото, преди синът ми да се събуди. – Прав му път! Кой постъпва така – не само с теб, но и с детето ти?
– Именно! – съгласявам се. – Кой прави така?
Прекарваме около двайсет минути, обругавайки Приятеля. При първия взрив на болка хората са склонни да избухват или срещу другите, или срещу себе си, да насочват гнева си навън или навътре. Алисън и аз избираме навън, бейби! Тя е от Средния Запад, тръгва за работа два часа преди мен от Западния бряг, и бие право в целта.
– Знаеш ли какво трябва да направиш? – казва тя.
– Какво?
Чувствам се така, сякаш са ме проболи в сърцето и ще направя всичко възможно, за да спра болката.
– Трябва да отидеш и да преспиш с някого! Иди да легнеш с някого и забрави за Детемразеца. – Веднага обиквам новото име на Приятеля: Детемразец. – Явно
не е бил такъв, за какъвто си го мислила. Върви и се отърси от него.
Омъжена от двайсет години за студентската си любов, Алисън няма представа как да напътства самотните хора.
– Това ще ти помогне да се възстановиш по-бързо, все едно че падаш от колело и се качваш отново – продължава тя. – И хич недей да ми вдигаш вежди.
Алисън ме познава добре. Недоверчиво вдигам вежди над зачервените си, парещи очи.
– Добре, ще отида да преспя с някого – изпъшквам и разбирам, че тя се опитва да ме развесели.
Но след това отново се разплаквам. Чувствам се като шестнайсетгодишно девойче след първата си раздяла и не мога да повярвам, че реагирам така на четиресетгодишна възраст.
– О, милата – казва Алисън, а гласът ѝ е като прегръдка, – тук съм, ще се справиш с това.
– Знам – казвам, но всъщност не знам.
Според една популярна перифраза на стихотворение от Робърт Фрост, за да намериш изход от тунела, трябва да минеш през него, а не да го заобиколиш. Но в момента дори не мога да си представя как изглежда изходът.

Лори Готлиб –  „А може би трябва да поговориш с някого“
Терапевтът, терапевтът като пациент и скритото в нашия живот

„Предлага се щастието да бъде класифицирано като психично разстройство и да бъде включено в бъдещите издания на основните диагностични наръчници под следното име: тежко емоционално състояние, положителен тип. В прегледа на съответната литература е показано, че щастието е статистически анормално, съдържа обособена група от симптоми, свързано е с редица когнитивни аномалии и отразява анормалното функциониране на централната нервна система. Остава едно възможно възражение срещу това предложение – че щастието не е с негативни последици. Това възражение обаче се отхвърля като научно несъстоятелно.“
РИЧАРД БЕНТАЛ, СПИСАНИЕ ЗА МЕДИЦИНСКА ЕТИКА, 1992

Изтъкнатият швейцарски психиатър Карл Юнг е казал следното:
Хората правят всичко възможно, колкото и абсурдно да е то, за да избегнат срещата с душата си.
Но той казва и следното: Който се вгледа навътре, се пробужда.

Когато кажете на някого, че сте психотерапевт, той често реагира с изненада, последвана от неловки въпроси като: „О, психотерапевт! Да ви разкажа ли за
детството си?“. Или: „Можете ли да ми помогнете за проблема със свекърва ми?“. Или: „Ще ме анализирате ли?“. (Между другото, отговорите са: „Не, моля, не“;
„Може би“; и „Защо да го правя тук? Ако бях гинеколог, щяхте ли да искате да ви прегледам сега?“.)
Но аз разбирам откъде идват тези отговори. От страховете: страх от разголване, от излагане на показ. Ще се забележи ли несигурността, която така умело успявам да прикрия? Ще се оголят ли моята уязвимост, моите лъжи, моят срам?
Ще видите ли човека в мен?
Поразително е, че хората, с които разговарям на партита или на вечери, сякаш не се замислят дали те могат да видят мен и чертите, които от учтивост аз също се опитвам да скрия, когато съм в компания. В момента, в който разберат, че съм психотерапевт, тутакси се превръщам в човек, който може да тършува в душите им, ако не съумеят да отклонят разговора с вицове за терапевти или да отидат до бара възможно най-скоро за ново питие.
Понякога обаче хората задават и други въпроси, като например: „Какви хора виждате в практиката си?“.
Казвам им, че виждам хора като всеки един от нас, тоест като този, който пита. На едно събиране по случай Четвърти юли казах на двама любопитни млади, че в практиката ми има доста двойки, а те започнаха да се разправят точно пред мен. Той искаше да знае защо тя толкова се интересува от това, което прави един семеен терапевт – все пак те нямат никакви проблеми (неловък кикот). Тя пък искаше да знае защо той не се
вълнува от емоционалния живот на двойката – в края на краищата може би биха могли да се възползват от малко помощ (поглед). Но аз мислех ли за тях като за терапевтичен случай? Съвсем не. Този път аз бях тази, която отиде да „си долее“.
Терапията поражда странни реакции, защото в известен смисъл е сродна с порнографията. И двете включват вид голота. И двете имат потенциала да предизвикват възбуда. И двете имат милиони потребители, повечето от които пазят достъпа си до тях в тайна. Макар че статистиците са се опитвали да определят броя на хората, които се подлагат на терапия, смята се, че резултатите им са неверни, тъй като много хора, които посещават психотерапевт, предпочитат да не го признават.
Въпреки това обаче броят им дори при тези непълно отчетени данни е висок. Всяка година около трийсет милиона възрастни американци седят на диваните на психотерапевтите, а Съединените щати дори не са първи в света по отношение на терапията. (Забавен факт: страните с най-много терапевти на глава от населението са, в низходящ ред, Аржентина, Австрия, Австралия, Франция, Канада, Швейцария, Исландия и Съединените щати).
Като знаете, че съм терапевт, може да си помислите, че на сутринта след инцидента с Приятеля ми е хрумнало да отида и аз на терапия. Работя в сграда с десетина други терапевти, около мен е пълно с такива и съм посещавала няколко консултативни групи, в които специалистите обсъждат случаите си заедно, така че съм добре ориентирана в света на терапията.
Но докато лежа парализирана в ембрионална поза, не на терапевт е телефонният номер, който набирам.
– Той е боклук! – заявява най-старата ми приятелка Алисън, след като ѝ разказвам случката още от леглото, преди синът ми да се събуди. – Прав му път! Кой постъпва така – не само с теб, но и с детето ти?
– Именно! – съгласявам се. – Кой прави така?
Прекарваме около двайсет минути, обругавайки Приятеля. При първия взрив на болка хората са склонни да избухват или срещу другите, или срещу себе си, да насочват гнева си навън или навътре. Алисън и аз избираме навън, бейби! Тя е от Средния Запад, тръгва за работа два часа преди мен от Западния бряг, и бие право в целта.
– Знаеш ли какво трябва да направиш? – казва тя.
– Какво?
Чувствам се така, сякаш са ме проболи в сърцето и ще направя всичко възможно, за да спра болката.
– Трябва да отидеш и да преспиш с някого! Иди да легнеш с някого и забрави за Детемразеца. – Веднага обиквам новото име на Приятеля: Детемразец. – Явно
не е бил такъв, за какъвто си го мислила. Върви и се отърси от него.
Омъжена от двайсет години за студентската си любов, Алисън няма представа как да напътства самотните хора.
– Това ще ти помогне да се възстановиш по-бързо, все едно че падаш от колело и се качваш отново – продължава тя. – И хич недей да ми вдигаш вежди.
Алисън ме познава добре. Недоверчиво вдигам вежди над зачервените си, парещи очи.
– Добре, ще отида да преспя с някого – изпъшквам и разбирам, че тя се опитва да ме развесели.
Но след това отново се разплаквам. Чувствам се като шестнайсетгодишно девойче след първата си раздяла и не мога да повярвам, че реагирам така на четиресетгодишна възраст.
– О, милата – казва Алисън, а гласът ѝ е като прегръдка, – тук съм, ще се справиш с това.
– Знам – казвам, но всъщност не знам.
Според една популярна перифраза на стихотворение от Робърт Фрост, за да намериш изход от тунела, трябва да минеш през него, а не да го заобиколиш. Но в момента дори не мога да си представя как изглежда изходът.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1206-5
Купи
Цена
26.70 лв.
(30.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1207-2
Купи
Цена
18.00 лв.
(30.00 лв.)

* 12 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-12лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени