Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс?
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1204-1
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
13/20
Тегло
304 гр.
Страници
208
Дата на издаване
19 май 2023
Превод
Мария Коева
Корица
Иво Рафаилов

Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс?

„Добър ден, тъга“ разказва за едно горещо лято, за една прекрасна вила на Средиземно море и за седемнайсетгодишната Сесил, която прекарва почивката си заедно с баща си Ремон и приятелката му Елза. Тримата се забавляват, нямат нужда от никого, щастливи са. Всичко това до пристигането на Ан. Ан е различна от жените от обкръжението на Ремон, цени културата, добрите маниери и високия морал. Начева се подмолна битка между трите жени, Ан взема надмощие, интригите на Сесил накланят везните в полза на Елза, напрежението нараства, а след развръзката идва ред на тъгата. Романът „Добър ден, тъга“ получава наградата на критиците през 1954 г.

„Обичате ли Брамс“ е историята на трийсет и девет годишната Пола, красива жена, с интересна професия, която трудно преминава от статуса на млада към този на младееща жена. Пола е разведена, приятелят ѝ Роже е твърде зает, за да ѝ отдаде нужното внимание Пола се намира на кръстопът, когато среща Симон – красив двайсет и петгодишен младеж, който се влюбва страстно в нея. Пола е трогната от вниманието му, а когато двамата отиват на концерт на Брамс, открива в младия човек дълбока чувствителност към музиката и отстъпва пред любовта му. Разкъсвана от колебания, тя няма сили да се откаже от нито един от двамата.

За автора

Франсоаз Саган (1935-2004), автор на 20 романа, шест от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни, става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“, написан на 18-годишна възраст. Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех по целия свят, много от тях са филмирани. Омъжва се два пъти, прочува се с бохемските си нрави, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите, злоупотребява и с алкохола. След публикуването на първия ѝ роман Франсоа Мориак я нарича „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“.

Книгите на Франсоаз Саган са преведени на 15 езика, а във Франция от тях са продадени 30 милиона екземпляра.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Франсоаз Саган – „Добър ден, тъга“/ „Обичате ли Брамс?“

ПЪРВА ГЛАВА

Колебая се да нарека с красивото строго име тъга непознатото чувство, смутно и благо, което ме обсебва. То е тъй цялостно, тъй себично, че почти се срамувам от него, а досега тъгата винаги ми се е струвала достойна. Не съм познавала нея, а само скуката, съжаленията, по-рядко – угризенията. Днес нещо ме обгръща като коприна, дразнеща и мека, и ме отделя от другите.
През онова лято бях седемнайсетгодишна и безоблачно щастлива. „Другите“ бяха баща ми и Елза, неговата любовница. Нека веднага поясня това положение, което отстрани би могло да изглежда неловко.
Баща ми беше на четиресет години, вдовец от четиринайсет; младееше, преливаше от жизненост и възможности и когато две години по-рано завърших пансион, нямаше как да не проявя разбиране, че има връзка с жена. По-мъчно ми бе да приема, че последната биваше сменяна на шест месеца. Но очарованието му, новият лесен живот и собствената ми нагласа скоро ми помогнаха да свикна и с това. Баща ми беше лековат, но с делови умения; проявяваше неизчерпаемо любопитство, но бързо се отегчаваше. Жените го харесваха. Не се затрудних да го обикна, и то нежно, понеже беше мил, великодушен, весел и преизпълнен с любов към мен. Не си представям по-добър, нито позабавен приятел. Тогава, в ранното лято, той бе дотолкова внимателен с мен, че дори ме попита дали не възразявам да прекараме почивката с Елза, настоящата му любовница. Нямах друг изход, освен да го поощря, тъй като знаех, че не може без жени, пък и Елза нямаше да ни досажда. Тя беше високо червенокосо момиче с доста лек нрав, статистка в киното и в баровете по Шанз-Елизе. Беше приятна, не особено умна и без големи изисквания. Впрочем двамата с баща ми така се радвахме, че заминаваме, та не се получиха никакви разногласия. Той бе наел на средиземноморския бряг голяма бяла вила, уединена и прелестна, за която си мечтаехме още от първите юнски горещини. Тя се издигаше на скалист нос, а от шосето я отделяше борова горичка; козя пътека се спускаше до златисто заливче, опасано от червеникави скали, между които се плискаше морето.
Първите дни бяха чудни. Прекарвахме часове на плажа, изнемогващи от жегата, и постепенно добивахме здрав загар – с изключение на Елза, която изгаряше и се белеше болезнено. Баща ми правеше сложни упражнения с краката, за да смъкне коремчето си, несъвместимо с донжуановските му наклонности. От зори бях във водата, хладка и прозрачна вода, в която се гмурках и изтощавах в безразборни движения, за да измия от себе си всички сенки, всички прахоляци на Париж. Излягах се на пясъка, гребвах от него в шепа, оставях го да изтече между пръстите ми – жълтеникава гальовна струйка. Казвах си, че той изтича като времето, че това е простичка мисъл и че е приятно да ти минават през ума простички мисли. Беше лято.
На шестия ден видях Сирил за пръв път. Той плаваше с малка платноходка успоредно на брега и се преобърна точно пред заливчето. Помогнах му да извади вещите си от водата и между изблиците смях узнах, че се нарича Сирил, че е студент по право и че прекарва ваканцията с майка си в една от съседните вили. Беше южняшки тип, много смугъл, с открито лице и нещо уравновесено и покровителствено, което ми допадна. А иначе отбягвах питомците на университета, твърде резки, прекалено заети със собствената си личност и най-вече с младостта си – в нея те намираха сюжет за драма или оправдание за отегчението си. Не обичах младежите. Пред тях далеч предпочитах приятелите на баща ми – четиресетгодишни мъже, които разговаряха с мен кавалерски и с умиление, засвидетелстваха ми нежност и на баща, и на любовник. Сирил обаче ми хареса. Беше висок и на моменти красив, с красота, която вдъхваше доверие. Без да споделям нетърпимостта на баща ми към грозотата, заради което често общувахме с глупаци, изпитвах своего рода смущение и отчужденост пред хората, лишени от всякаква физическа привлекателност – тяхното примирение, че не са харесвани, ми се струваше непристоен недъг. Защото нима търсехме друго, освен да бъдем харесвани? Дори днес не съм наясно дали в това пристрастие към завоеванията се крие излишък от жизненост, жажда за власт, или пък подмолна, ненаказана потребност да се самодокажем и да намерим подкрепа.
На тръгване Сирил предложи да ме учи да управлявам платноходка. Прибрах се за вечеря погълната от мисли за него и почти не участвах в разговора. След като станахме от трапезата, отидохме, както винаги, да се изтегнем на шезлонгите на терасата. Небето беше обсипано със звезди. Гледах ги със смътната надежда, че ще преварят времето си и ще започнат да падат, образувайки лъчисти бразди. Ала беше едва началото на юли и те не помръдваха. Из чакъла на терасата свиреха щурци. Навярно бяха хиляди, упоени от зноя и от луната, щом по цели нощи издаваха странния си звук. Бяха ми обяснили, че те всъщност триели едно о друго твърдите си надкрилия, но аз предпочитах да си внушавам, че тази гърлена, дълбока песен е инстинктивна като зова на котките през март. Тъкмо тогава баща ми се прокашля и се надигна от шезлонга.
– Искам да ви съобщя, че ще имаме гости – рече.
Отчаяно затворих очи. Наистина такова спокойствие не можеше да продължи безкрайно.
– Бързо кажете кой! – възкликна Елза, всякога жадна за светски прояви.
– Ан Ларсен – отвърна баща ми и се извърна към мен.
Погледнах го, твърде изумена, за да реагирам.
– Бях я поканил да дойде, ако се почувства уморена от модните си колекции, и тя... ами тя пристига.
Умът ми не го побираше. Ан Ларсен беше стара приятелка на горката ми майчица и с баща ми не поддържаше почти никакви отношения. Все пак две години по-рано, след излизането ми от пансиона, баща ми, който се чудеше какво да прави с мен, ме прати при нея. За една седмица тя ме облече с вкус и ме научи на обноски. Това ми вдъхна пламенно възхищение, което тя умело пренасочи към един младеж от своята среда. И тъй, аз ѝ дължах първите си елегантни тоалети и първата си любов, та изпитвах дълбока признателност към нея. На четиресет и две години тя беше много привлекателна и много търсена жена с красиво лице, гордо, уморено и безразлично. Именно безразличието бе единственото, за което можеше да бъде упрекната. Тя беше любезна и далечна. Всичко у Ан говореше за овладени чувства и душевно спокойствие, което действаше смущаващо. Макар и разведена, свободна, не беше известно да има любовник. Впрочем ние не се движехме в едни и същи кръгове: тя общуваше с изискани, умни, ненатрапливи личности, а ние – с шумни, жадни за живот хора, от които баща ми не искаше друго, освен да бъдат красиви или забавни. Смятам, че тя донякъде презираше баща ми и мен заради пристрастието ни към развлеченията и към всичко повърхностно, тъй както презираше крайностите изобщо. Събирахме се само на делови вечери – тя се занимаваше с висша мода, а баща ми с реклама, а иначе връзката се поддържаше само благодарение на спомена за майка ми и на моите усилия, защото въпреки страхопочитанието си аз много ѝ се възхищавах. Тъй или иначе, ненадейното ѝ посещение ми се струваше досадно, като имах предвид присъствието на Елза и представите на Ан за моето възпитание.
Елза се качи да си легне след безброй въпроси за мястото на Ан в светското общество. Останах насаме с баща си и приседнах на стъпалата, в краката му. Той се наведе и положи длани на раменете ми.
– Защо си такава вейка, милинка? Приличаш на диво коте. Ще ми се да имам хубава щерка, русокоса, пухкава, с ясни очи...
– Не е там въпросът – прекъснах го. – Защо си поканил Ан? И защо тя е приела?
– Ами за да види стария ти баща например. Знае ли човек...
– Ти не си от мъжете, интересни за Ан – казах. – Тя е прекалено умна. И се самоуважава.
– Ами Елза? Помисли ли за Елза? Представяш ли си разговор между Ан и Елза? Аз – не.
– Съвсем не съобразих – призна той. – Наистина е ужасно. Сесил, пиленце, да вземем да се върнем в Париж, а?
Смееше се тихо и ме потупваше по тила. Обърнах се и го изгледах. Тъмните му очи блестяха, закачливи бръчици се очертаваха в крайчетата им, устните му се извиваха шеговито. Напомняше ми на фавн. Разсмях се и аз както всеки път, когато той си създаваше усложнения.
– Моята вечна съмишленица – рече той. – Как бих се оправил, ако те нямаше?
И гласът му звучеше тъй убедено, тъй нежно, та разбрах, че би страдал без мен. До късно през нощта разговаряхме за любовта и свързаните с нея усложнения. За баща ми те бяха въображаеми. Той последователно отхвърляше понятията вярност, тежест, обвързаност. Обясняваше ми, че били произволни и ялови. Ако друг ми твърдеше същото, щях да се шокирам. Знаех обаче, че при него това становище не изключва нито нежността, нито всеотдайността – чувства, които го завладяваха особено лесно поради желанието му да са преходни и познанието му, че са такива. Подобен възглед ми допадаше: кратки, бурни и отшумяващи трепети. Не бях във възрастта, когато верността е блазнеща. От любовта бях изпитала малко неща: срещи, целувки и отегчения.

Франсоаз Саган – „Добър ден, тъга“/ „Обичате ли Брамс?“

ПЪРВА ГЛАВА

Колебая се да нарека с красивото строго име тъга непознатото чувство, смутно и благо, което ме обсебва. То е тъй цялостно, тъй себично, че почти се срамувам от него, а досега тъгата винаги ми се е струвала достойна. Не съм познавала нея, а само скуката, съжаленията, по-рядко – угризенията. Днес нещо ме обгръща като коприна, дразнеща и мека, и ме отделя от другите.
През онова лято бях седемнайсетгодишна и безоблачно щастлива. „Другите“ бяха баща ми и Елза, неговата любовница. Нека веднага поясня това положение, което отстрани би могло да изглежда неловко.
Баща ми беше на четиресет години, вдовец от четиринайсет; младееше, преливаше от жизненост и възможности и когато две години по-рано завърших пансион, нямаше как да не проявя разбиране, че има връзка с жена. По-мъчно ми бе да приема, че последната биваше сменяна на шест месеца. Но очарованието му, новият лесен живот и собствената ми нагласа скоро ми помогнаха да свикна и с това. Баща ми беше лековат, но с делови умения; проявяваше неизчерпаемо любопитство, но бързо се отегчаваше. Жените го харесваха. Не се затрудних да го обикна, и то нежно, понеже беше мил, великодушен, весел и преизпълнен с любов към мен. Не си представям по-добър, нито позабавен приятел. Тогава, в ранното лято, той бе дотолкова внимателен с мен, че дори ме попита дали не възразявам да прекараме почивката с Елза, настоящата му любовница. Нямах друг изход, освен да го поощря, тъй като знаех, че не може без жени, пък и Елза нямаше да ни досажда. Тя беше високо червенокосо момиче с доста лек нрав, статистка в киното и в баровете по Шанз-Елизе. Беше приятна, не особено умна и без големи изисквания. Впрочем двамата с баща ми така се радвахме, че заминаваме, та не се получиха никакви разногласия. Той бе наел на средиземноморския бряг голяма бяла вила, уединена и прелестна, за която си мечтаехме още от първите юнски горещини. Тя се издигаше на скалист нос, а от шосето я отделяше борова горичка; козя пътека се спускаше до златисто заливче, опасано от червеникави скали, между които се плискаше морето.
Първите дни бяха чудни. Прекарвахме часове на плажа, изнемогващи от жегата, и постепенно добивахме здрав загар – с изключение на Елза, която изгаряше и се белеше болезнено. Баща ми правеше сложни упражнения с краката, за да смъкне коремчето си, несъвместимо с донжуановските му наклонности. От зори бях във водата, хладка и прозрачна вода, в която се гмурках и изтощавах в безразборни движения, за да измия от себе си всички сенки, всички прахоляци на Париж. Излягах се на пясъка, гребвах от него в шепа, оставях го да изтече между пръстите ми – жълтеникава гальовна струйка. Казвах си, че той изтича като времето, че това е простичка мисъл и че е приятно да ти минават през ума простички мисли. Беше лято.
На шестия ден видях Сирил за пръв път. Той плаваше с малка платноходка успоредно на брега и се преобърна точно пред заливчето. Помогнах му да извади вещите си от водата и между изблиците смях узнах, че се нарича Сирил, че е студент по право и че прекарва ваканцията с майка си в една от съседните вили. Беше южняшки тип, много смугъл, с открито лице и нещо уравновесено и покровителствено, което ми допадна. А иначе отбягвах питомците на университета, твърде резки, прекалено заети със собствената си личност и най-вече с младостта си – в нея те намираха сюжет за драма или оправдание за отегчението си. Не обичах младежите. Пред тях далеч предпочитах приятелите на баща ми – четиресетгодишни мъже, които разговаряха с мен кавалерски и с умиление, засвидетелстваха ми нежност и на баща, и на любовник. Сирил обаче ми хареса. Беше висок и на моменти красив, с красота, която вдъхваше доверие. Без да споделям нетърпимостта на баща ми към грозотата, заради което често общувахме с глупаци, изпитвах своего рода смущение и отчужденост пред хората, лишени от всякаква физическа привлекателност – тяхното примирение, че не са харесвани, ми се струваше непристоен недъг. Защото нима търсехме друго, освен да бъдем харесвани? Дори днес не съм наясно дали в това пристрастие към завоеванията се крие излишък от жизненост, жажда за власт, или пък подмолна, ненаказана потребност да се самодокажем и да намерим подкрепа.
На тръгване Сирил предложи да ме учи да управлявам платноходка. Прибрах се за вечеря погълната от мисли за него и почти не участвах в разговора. След като станахме от трапезата, отидохме, както винаги, да се изтегнем на шезлонгите на терасата. Небето беше обсипано със звезди. Гледах ги със смътната надежда, че ще преварят времето си и ще започнат да падат, образувайки лъчисти бразди. Ала беше едва началото на юли и те не помръдваха. Из чакъла на терасата свиреха щурци. Навярно бяха хиляди, упоени от зноя и от луната, щом по цели нощи издаваха странния си звук. Бяха ми обяснили, че те всъщност триели едно о друго твърдите си надкрилия, но аз предпочитах да си внушавам, че тази гърлена, дълбока песен е инстинктивна като зова на котките през март. Тъкмо тогава баща ми се прокашля и се надигна от шезлонга.
– Искам да ви съобщя, че ще имаме гости – рече.
Отчаяно затворих очи. Наистина такова спокойствие не можеше да продължи безкрайно.
– Бързо кажете кой! – възкликна Елза, всякога жадна за светски прояви.
– Ан Ларсен – отвърна баща ми и се извърна към мен.
Погледнах го, твърде изумена, за да реагирам.
– Бях я поканил да дойде, ако се почувства уморена от модните си колекции, и тя... ами тя пристига.
Умът ми не го побираше. Ан Ларсен беше стара приятелка на горката ми майчица и с баща ми не поддържаше почти никакви отношения. Все пак две години по-рано, след излизането ми от пансиона, баща ми, който се чудеше какво да прави с мен, ме прати при нея. За една седмица тя ме облече с вкус и ме научи на обноски. Това ми вдъхна пламенно възхищение, което тя умело пренасочи към един младеж от своята среда. И тъй, аз ѝ дължах първите си елегантни тоалети и първата си любов, та изпитвах дълбока признателност към нея. На четиресет и две години тя беше много привлекателна и много търсена жена с красиво лице, гордо, уморено и безразлично. Именно безразличието бе единственото, за което можеше да бъде упрекната. Тя беше любезна и далечна. Всичко у Ан говореше за овладени чувства и душевно спокойствие, което действаше смущаващо. Макар и разведена, свободна, не беше известно да има любовник. Впрочем ние не се движехме в едни и същи кръгове: тя общуваше с изискани, умни, ненатрапливи личности, а ние – с шумни, жадни за живот хора, от които баща ми не искаше друго, освен да бъдат красиви или забавни. Смятам, че тя донякъде презираше баща ми и мен заради пристрастието ни към развлеченията и към всичко повърхностно, тъй както презираше крайностите изобщо. Събирахме се само на делови вечери – тя се занимаваше с висша мода, а баща ми с реклама, а иначе връзката се поддържаше само благодарение на спомена за майка ми и на моите усилия, защото въпреки страхопочитанието си аз много ѝ се възхищавах. Тъй или иначе, ненадейното ѝ посещение ми се струваше досадно, като имах предвид присъствието на Елза и представите на Ан за моето възпитание.
Елза се качи да си легне след безброй въпроси за мястото на Ан в светското общество. Останах насаме с баща си и приседнах на стъпалата, в краката му. Той се наведе и положи длани на раменете ми.
– Защо си такава вейка, милинка? Приличаш на диво коте. Ще ми се да имам хубава щерка, русокоса, пухкава, с ясни очи...
– Не е там въпросът – прекъснах го. – Защо си поканил Ан? И защо тя е приела?
– Ами за да види стария ти баща например. Знае ли човек...
– Ти не си от мъжете, интересни за Ан – казах. – Тя е прекалено умна. И се самоуважава.
– Ами Елза? Помисли ли за Елза? Представяш ли си разговор между Ан и Елза? Аз – не.
– Съвсем не съобразих – призна той. – Наистина е ужасно. Сесил, пиленце, да вземем да се върнем в Париж, а?
Смееше се тихо и ме потупваше по тила. Обърнах се и го изгледах. Тъмните му очи блестяха, закачливи бръчици се очертаваха в крайчетата им, устните му се извиваха шеговито. Напомняше ми на фавн. Разсмях се и аз както всеки път, когато той си създаваше усложнения.
– Моята вечна съмишленица – рече той. – Как бих се оправил, ако те нямаше?
И гласът му звучеше тъй убедено, тъй нежно, та разбрах, че би страдал без мен. До късно през нощта разговаряхме за любовта и свързаните с нея усложнения. За баща ми те бяха въображаеми. Той последователно отхвърляше понятията вярност, тежест, обвързаност. Обясняваше ми, че били произволни и ялови. Ако друг ми твърдеше същото, щях да се шокирам. Знаех обаче, че при него това становище не изключва нито нежността, нито всеотдайността – чувства, които го завладяваха особено лесно поради желанието му да са преходни и познанието му, че са такива. Подобен възглед ми допадаше: кратки, бурни и отшумяващи трепети. Не бях във възрастта, когато верността е блазнеща. От любовта бях изпитала малко неща: срещи, целувки и отегчения.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Толкова любима...Благодаря ви !

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1204-1
Купи
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени