Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Страх от светлината
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1183-9
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
210 гр.
Страници
272
Дата на издаване
24 март 2023
Превод
Надя Баева
Корица
Росен Дуков

Страх от светлината

Брендън, главният герой на „Страх от светлината“, е таксиметров шофьор, наближаващ шейсетте, принуден да обикаля улиците на Лос Анджелис. Докато извършва курсовете си, той наблюдава клиентите си и създава някои неочаквани приятелства. Един ден качва възрастна жена, Елиз, която работи като доброволец в клиника за аборти, и е въвлечен в нейния свят. Опасен инцидент отприщва лавина от събития, заплашващи собственото му семейство.

 „Страх от светлината“ поставя актуални политически и социални въпроси за правото на избор, за свободата на отделния индивид, за изгубването на човешките връзки под бремето на фанатизма... Роман за сложните социални ситуации, които влияят на най-интимните моменти от живота на хората. Добре дошли във взривоопасния нов свят, в който в битката за чуждите тела хората често изгубват собствените си души!

За автора

Дъглас Кенеди е роден през 1955 г. в Ню Йорк. Следва в Дъблин, Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа, а по-късно е поканен за ръководител на един от най-престижните ирландски театри – „Аби“. Тогава именно започва да пише, а на 28-годишна възраст се отдава изключително само на писателска дейност. През 80-те години излиза романът му „Живот назаем“ и му осигурява постоянно място сред най-продаваните автори на планетата. Книгите на Дъглас Кенеди са преведени на 16 езика, а през 2006 г. той получава най-високото литературно отличие на Франция – кавалер на ордена за литература и изкуство. Днес живее в Лондон с жена си и двете си деца.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Дъглас Кенеди - „Страх от светлината“

Лесно можем да простим на дете, че се бои от тъмното; истинската житейска трагедия е, когато мъже се боят от светлината.“ - Платон

– Къде отиваме?
Гласът принадлежеше на първия ми клиент за следобеда. Бях го взел пред една от онези големи и безлични офис сгради на „Уилшър“, в самия край на Уестуд. Кратък курс за три километра до друга лишена от характер офис сграда в Сенчъри Сити. Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Беше към петдесетгодишен. С калпав светлокафяв костюм. Едър – към сто и двайсет килограма като мен, потиснат от всичките натрупани тлъстини. Потеше се и не само заради високата температура, придружена с убийствена влажност.
– Попитах къде отиваме.
Тонът му бе в ниския диапазон на агресивното. От онези с девиз „Времето е пари“, които са убедени, че печели най-високо говорещият.
– Отиваме на адреса, който ми дадохте – отвърнах и си помислих как едно от неписаните правила в тази професия е, че често возиш хора, дето си мразят живота.
– Няма начин да не знаеш, мамка му, какво е да хванеш на изток по „Уилшър“ в този час в петък...
– Според моя джипиес се предполагаше Уилшър булевард да е чист чак до Уест Пико – отвърнах и се почудих дали пред нас не е станала някоя катастрофа. – Ще проверя дали джипиесът няма да ме насочи как да се измъкна.
 – Майната му на твоя джипиес. Не познаваш ли града? Никога ли не си разчитал карта? Или си новодошъл и само на тая загубена работа успя да се хванеш?
Инстинктът ми диктуваше да кажа на гадняра да иде да прави секс със себе си. Но добре знаех, че след подобно изявление като нищо ще прати имейл срещу мен и това можеше да доведе до пресъхване на единствения ми източник на доходи в момента. Преглътнах гнева си и запазих любезен и неутрален тон. Казах:
– Всъщност съм роден тук, господине. Кореняк съм от Лос Анджелис. Целия си живот прекарах в задръствания.
– Ама ни завря в тоя шибан запек...
– Причината да се образува това внезапно сгъстяване на трафика...
– ...е, че не си разбираш от работата и като всеки загубеняк зад волана се водиш само по проклетия си джипиес.
Мълчание. Сериозно се напрегнах при тази повторна квалификация, подействала ми като шамар през лицето. Надменното отношение бе неговият начин да ми каже: Аз може да съм наникъде в този свят, но поне съм три стъпала по-високо над нищото от теб.
Брой до десет.
Това е стратегия, която използвам всеки ден, за да въздържам тихата си ярост, докато върша нежелана работа. Ала тъй като възможностите ми за кариера бяха сведени до нула и единствените други достъпни служби бяха кошмар срещу минимално заплащане (като да зареждам рафтове със стоки в „Уолмарт“ или да бъда жив погребан за осемчасова смяна в склад на „Амазон“), все още намирам седенето зад волана на тази кола като по-малко побъркващ вариант. Дори когато возя на задната седалка тип като този.
– Както ще видите, като погледнете вдясно, господине, причината да попаднем в такова задръстване е, че онази моторетка „Триумф“ се е завряла под колелата на джип „Чероки“... и мотористът ми изглежда малко нещо умрял.
Дебелакът вдигна очи от телефона си и се втренчи в тялото под колелата, детройтско производство. След миг на безмълвно съзерцание най-сетне промърмори:
– Не е стигнал там, закъдето се е запътил.
– Времето никога не е на наша страна – подхвърлих.
– Виж го ти, значи не си просто жалък наемник на „Юбер“, а и философ.
– А вашият бизнес какъв е?
– На теб какво ти влиза в работата?
– Попитах просто да става разговор – отвърнах.
– Ами ако не искам разговор?
Отново мълчание. Пълзяхме покрай мястото на катастрофата. Навред имаше полицаи. Двама медици покриха мъртвия моторист с чаршаф, докато трети техен колега свали от линейката сгъваема метална носилка. Междувременно шофьорът на новия модел „Чероки“ – прецених, че е около двайсетгодишен, слаб и с тен, с татковите пари зад гърба си – тъкмо бе дал проба за алкохол и наркотици на полицайка. Хлапето имаше увереността на човек с уредено бъдеще.
– В търговския бизнес съм – обади се едрият ми клиент.
Точно както бях предположил.
– В каква точно сфера на търговията?
– Оптични кабели.
– Стига бе.
– Какво ще рече това?
– Нима сте в областта на оптичния транспорт? Предаватели с базов обхват?
– Ти пък откъде знаеш за тези неща?
– Чували ли сте за „Ауербах“?
– Бяха наши конкуренти – отвърна мъжът, а агресивността вече бе напуснала тона му. – Знаеш ли ги?
– Да, познавах ги в продължение на двайсет и седем години. Бях регионален директор на продажбите за „Соу Кол“. Нефтени дестилати и дистрибуцията им, това ми беше специалността. Пламъчни детектори. Преобразуватели и трансмитери. Датчици за температура.
– Ама че странно. Такава е приблизително и моята територия, само че аз покривам Невада, Айдахо, Уайоминг, Монтана.
– За коя компания?
– „Крандал Индъстриз“.
– Да, вие бяхте ориентирани към същата база клиенти като нас.
– И си бил там двайсет и седем години, казваш? – попита той.
– Двайсет и седем, да.
– Какво се случи?
– Серия от лош късмет. Три големи неуспеха.
– И просто така те освободиха?
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Устните му бяха кисело изкривени. Исках да го попитам: Дали причината за отвратителното ти отношение не е, че и ти като мен преди седемнайсет месеца си в губещ период? Само че аз никога не излизам от добрия тон; демонстрирам пред света кротко лице, което родители и свещеници ме бяха принудили да показвам от ранна възраст. Още си го нося при комуникация в обществото. А най-вече при контакти в седемгодишната ми кремава тойота „Приус“. В света на „Юбер“ дойде ли оплакване срещу теб, автоматично ти си виновният. А това означава, че щом изплуват черни мисли в момент като този, трябва да ги заключа и да не ги пускам до устата си.
Вместо това отговорих:
– Да, просто така ме освободиха.
– Съжалявам – каза той.
Е, биваше си го това. Миг на споделена човечност. Възникнал бе не от искрено състрадание, а от собствения му страх, че и той като мен може да свърши зад волана на такси.
Колите пред нас се раздвижиха.
– Ще ме закараш ли там навреме? – попита той.
– Според джипиеса... две минути преди срещата ви.
– Преди каза четири минути.
– Нещата се променят – вдигнах рамо.
– Аз ли не го знам.
Не проговори повече през тези последни минути на задната ми седалка. Като слезе, пак не каза нищо. Погледнах приложението си да видя дали ми беше оставил бакшиш – да бе, друг път. Налице е основно правило в моята игра:
Хора, дето си мразят живота, никога не дават бакшиш.

Дъглас Кенеди - „Страх от светлината“

Лесно можем да простим на дете, че се бои от тъмното; истинската житейска трагедия е, когато мъже се боят от светлината.“ - Платон

– Къде отиваме?
Гласът принадлежеше на първия ми клиент за следобеда. Бях го взел пред една от онези големи и безлични офис сгради на „Уилшър“, в самия край на Уестуд. Кратък курс за три километра до друга лишена от характер офис сграда в Сенчъри Сити. Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Беше към петдесетгодишен. С калпав светлокафяв костюм. Едър – към сто и двайсет килограма като мен, потиснат от всичките натрупани тлъстини. Потеше се и не само заради високата температура, придружена с убийствена влажност.
– Попитах къде отиваме.
Тонът му бе в ниския диапазон на агресивното. От онези с девиз „Времето е пари“, които са убедени, че печели най-високо говорещият.
– Отиваме на адреса, който ми дадохте – отвърнах и си помислих как едно от неписаните правила в тази професия е, че често возиш хора, дето си мразят живота.
– Няма начин да не знаеш, мамка му, какво е да хванеш на изток по „Уилшър“ в този час в петък...
– Според моя джипиес се предполагаше Уилшър булевард да е чист чак до Уест Пико – отвърнах и се почудих дали пред нас не е станала някоя катастрофа. – Ще проверя дали джипиесът няма да ме насочи как да се измъкна.
 – Майната му на твоя джипиес. Не познаваш ли града? Никога ли не си разчитал карта? Или си новодошъл и само на тая загубена работа успя да се хванеш?
Инстинктът ми диктуваше да кажа на гадняра да иде да прави секс със себе си. Но добре знаех, че след подобно изявление като нищо ще прати имейл срещу мен и това можеше да доведе до пресъхване на единствения ми източник на доходи в момента. Преглътнах гнева си и запазих любезен и неутрален тон. Казах:
– Всъщност съм роден тук, господине. Кореняк съм от Лос Анджелис. Целия си живот прекарах в задръствания.
– Ама ни завря в тоя шибан запек...
– Причината да се образува това внезапно сгъстяване на трафика...
– ...е, че не си разбираш от работата и като всеки загубеняк зад волана се водиш само по проклетия си джипиес.
Мълчание. Сериозно се напрегнах при тази повторна квалификация, подействала ми като шамар през лицето. Надменното отношение бе неговият начин да ми каже: Аз може да съм наникъде в този свят, но поне съм три стъпала по-високо над нищото от теб.
Брой до десет.
Това е стратегия, която използвам всеки ден, за да въздържам тихата си ярост, докато върша нежелана работа. Ала тъй като възможностите ми за кариера бяха сведени до нула и единствените други достъпни служби бяха кошмар срещу минимално заплащане (като да зареждам рафтове със стоки в „Уолмарт“ или да бъда жив погребан за осемчасова смяна в склад на „Амазон“), все още намирам седенето зад волана на тази кола като по-малко побъркващ вариант. Дори когато возя на задната седалка тип като този.
– Както ще видите, като погледнете вдясно, господине, причината да попаднем в такова задръстване е, че онази моторетка „Триумф“ се е завряла под колелата на джип „Чероки“... и мотористът ми изглежда малко нещо умрял.
Дебелакът вдигна очи от телефона си и се втренчи в тялото под колелата, детройтско производство. След миг на безмълвно съзерцание най-сетне промърмори:
– Не е стигнал там, закъдето се е запътил.
– Времето никога не е на наша страна – подхвърлих.
– Виж го ти, значи не си просто жалък наемник на „Юбер“, а и философ.
– А вашият бизнес какъв е?
– На теб какво ти влиза в работата?
– Попитах просто да става разговор – отвърнах.
– Ами ако не искам разговор?
Отново мълчание. Пълзяхме покрай мястото на катастрофата. Навред имаше полицаи. Двама медици покриха мъртвия моторист с чаршаф, докато трети техен колега свали от линейката сгъваема метална носилка. Междувременно шофьорът на новия модел „Чероки“ – прецених, че е около двайсетгодишен, слаб и с тен, с татковите пари зад гърба си – тъкмо бе дал проба за алкохол и наркотици на полицайка. Хлапето имаше увереността на човек с уредено бъдеще.
– В търговския бизнес съм – обади се едрият ми клиент.
Точно както бях предположил.
– В каква точно сфера на търговията?
– Оптични кабели.
– Стига бе.
– Какво ще рече това?
– Нима сте в областта на оптичния транспорт? Предаватели с базов обхват?
– Ти пък откъде знаеш за тези неща?
– Чували ли сте за „Ауербах“?
– Бяха наши конкуренти – отвърна мъжът, а агресивността вече бе напуснала тона му. – Знаеш ли ги?
– Да, познавах ги в продължение на двайсет и седем години. Бях регионален директор на продажбите за „Соу Кол“. Нефтени дестилати и дистрибуцията им, това ми беше специалността. Пламъчни детектори. Преобразуватели и трансмитери. Датчици за температура.
– Ама че странно. Такава е приблизително и моята територия, само че аз покривам Невада, Айдахо, Уайоминг, Монтана.
– За коя компания?
– „Крандал Индъстриз“.
– Да, вие бяхте ориентирани към същата база клиенти като нас.
– И си бил там двайсет и седем години, казваш? – попита той.
– Двайсет и седем, да.
– Какво се случи?
– Серия от лош късмет. Три големи неуспеха.
– И просто така те освободиха?
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Устните му бяха кисело изкривени. Исках да го попитам: Дали причината за отвратителното ти отношение не е, че и ти като мен преди седемнайсет месеца си в губещ период? Само че аз никога не излизам от добрия тон; демонстрирам пред света кротко лице, което родители и свещеници ме бяха принудили да показвам от ранна възраст. Още си го нося при комуникация в обществото. А най-вече при контакти в седемгодишната ми кремава тойота „Приус“. В света на „Юбер“ дойде ли оплакване срещу теб, автоматично ти си виновният. А това означава, че щом изплуват черни мисли в момент като този, трябва да ги заключа и да не ги пускам до устата си.
Вместо това отговорих:
– Да, просто така ме освободиха.
– Съжалявам – каза той.
Е, биваше си го това. Миг на споделена човечност. Възникнал бе не от искрено състрадание, а от собствения му страх, че и той като мен може да свърши зад волана на такси.
Колите пред нас се раздвижиха.
– Ще ме закараш ли там навреме? – попита той.
– Според джипиеса... две минути преди срещата ви.
– Преди каза четири минути.
– Нещата се променят – вдигнах рамо.
– Аз ли не го знам.
Не проговори повече през тези последни минути на задната ми седалка. Като слезе, пак не каза нищо. Погледнах приложението си да видя дали ми беше оставил бакшиш – да бе, друг път. Налице е основно правило в моята игра:
Хора, дето си мразят живота, никога не дават бакшиш.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1183-9
Купи
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени