Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Първа кръв
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1190-7
Купи
Цена
14.25 лв.
(19.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1191-4
Купи
Цена
12.00 лв.
(19.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
122 гр.
Страници
120
Дата на издаване
13 април 2023
Превод
Светла Лекарска
Корица
Стефан Касъров

Първа кръв

„Първа кръв“ е трийсетият роман на Амели Нотомб и двайсет и първият, издаден от ИК „Колибри“.

През 2020 г. Ковид 19 отнася бащата на Амели Патрик Нотомб, с когото тя не успява да се сбогува. Прави го по-късно с романа „Първа кръв“, изразявайки своята дълбока почит към дипломата от кариерата и превръщайки трагичното събитие в силно литературно произведение. Под формата на разказ на самия Патрик Нотомб дъщерята разказва живота му от дете до първия му дипломатически пост и свързаните с него събития. Разказва и за рода му, без нищо да му спестява – надменния дядо, отсъстващата майка, жаждата и глада, ледената зима в Ардените…. Прави го с любов и хумор, с уважение и ирония, с всичко онова, което характеризира тази неизчерпаемо изобретателна и жизнена писателка. В края на книгата, когато Патрик, който припада при вида на кръв, се оказва хладнокръвен свидетел на кървава баня, Амели заключава с думи, които биха могли да са мото на книгата: „Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш“.

„Първа кръв“, удостоен с награда „Рьонодо“ през 2021, е вълнуващ, много личен роман, който връща читателя към един реален исторически факт и който е различен от всичко, написано досега от белгийската писателка.

 

За автора

Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.

Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пътии Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият й роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите й неизменно са на челните места по продажби.

След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който ще оживее в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.

Откъс

Амели Нотомб  - „Първа кръв“

Повеждат ме към мястото за екзекуция. Време то се разтяга, всяка секунда трае с век повечеот предишната. На двайсет и осем години съм.
Застанала срещу мен, смъртта е приела лицето на дванайсетимата екзекутори. Практиката изисква между раздадените им оръжия да има едно незаредено. Така всеки може да се смята за невинен за убийството, което ще бъде извършено. Съмнявам се, че днес тази традиция е спазена. Не ми се вижда някой от тези мъже да има нужда от оневиняване.
Преди двайсет минути, когато чух да викат името ми, веднага разбрах какво ме чака. Кълна се, че изпитах облекчение. Щяха да ме убият и нямаше повече да ми се налага да говоря. От четири месеца преговарям за нашето оцеляване, четири месеца на безкрайни дискусии за отлагане на екзекуцията ни. Кой ще защитава останалите заложници от сега нататък? Не знам и това ме тревожи, но част от мен се чувства добре, защото най-после ще мога да млъкна.
От камиона, с който ме отвеждат, разглеждам света наоколо и започвам да оценявам красотата му. Жалко е човек да напусне такава прелест. Жалко е най-вече само двайсет и осем години да си бил така пленен от нея.
Изхвърлят ме от камиона и от допира със земята ми става хубаво. Тя е нежна и ласкава, каквато най-много я харесвам! Каква очарователна планета! Струва ми се, че сега мога да я оценя много по-добре. Но и за това е малко късно. Почти се радвам, че след малко тялото ми ще бъде изоставено тук непогребано.
Обяд е, от слънцето блика безпощадна светлина, въздухът дестилира подлудяващи растителни аромати, аз съм млад и в отлично здраве, прекалено глупаво е да умра, не сега. Само да не се стига до патетични речи. Имам нужда от тишина. Звукът на детонациите, които ще ме унищожат, няма да е приятен за ушите ми.
Като си помисля само, че завиждах на Достоевски за преживяното срещу дулата на пушките! Сега е мой ред да изпитам съпротивата на моя дълбок аз. Не приемам несправедливата си смърт, искам още миг, всеки момент е толкова силен,
насладата от изтичането на секундите е достатъчна да ме държи в транс.
Дванайсетимата мъже се прицелват в мен. Виждам ли живота си като на филмова лента? Усещам единствено едно невероятно възкресение – жив съм. Всеки момент е делим до безкрайност, смъртта не би могла да ме достигне, гмуркам се в твърдото ядро на настоящето.

Настоящето започна преди двайсет и осем години. В дъното на съзнанието си виждам
моята необичайна радост, че съществувам. Необичайна, защото изглежда доста дръзка сред царящата около мен тъга. Бях на осем месеца, когато баща ми загина в злополука при обезопасяване на мина. Явно умирането е семейна съдба.
Баща ми беше военен, тогава беше 25-годишен. Този ден трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил кратък – погрешка сложили истинска мина вместо фалшива. Той умря в началото на 1937 година.
Две години по-рано се оженил за Клод, майка ми. Било голяма любов, типична за доброто белгийско общество от деветнайсети век – сдържана и изпълнена с достойнство. Снимките показват младата двойка по време на езда в гората. Родителите ми са много елегантни, красиви, стройни, обичат се. Приличат на героите на Барбе д’Орвили.
Това, което ме изумява в тези снимки, е щастливият вид на майка ми. Никога не съм я виждал такава. Сватбеният албум завършва със снимки от погребението. Очевидно майка ми е смятала да сложи надписи под тях по-късно, когато намери време.
Но в края на краищата не е пожелала да го направи.
Съпружеският ѝ живот е траял две години.
На 25 години тя прие изражението на вдовица и никога повече не свали тази маска. Даже усмивката ѝ беше скована. Лицето ѝ излъчваше твърдост, която заличаваше младостта му.
Близките ѝ казваха:
– Утехата е, че поне имате дете.
Тя извръщаше глава и поглеждаше към хубавото бебе в люлката, чийто щастлив вид я отчайваше.
При това, когато съм се родил, тя ме е обичала. Първото ѝ дете се оказало момче и всички я поздравявали. После вече осъзнаваше, че това не е първото, а единственото ѝ дете. Мисълта, че трябва да замени любовта към съпруга си с любов към детето си, я възмущаваше. Разбира се, никой не ѝ бе предложил това с подобни думи, но все пак тя така го разбираше.
Бащата на Клод беше генерал. Той реши, че смъртта на зет му е много приемлива и не намери за нужно да я коментира. Военните са сдържани хора.
Майка ѝ беше нежна и мила жена. Съдбата на дъщеря ѝ я трогна.
– Сподели с мен тъгата си, бедно дете.
– Престани, мамо. Остави ме да страдам.
– Поплачи си, поплачи си на воля. До време е.
После ще се омъжиш отново.
– Млъкни! Никога, чуваш ли, никога няма да се омъжа повторно. Андре беше мъжът на живота ми.
– Разбира се. А сега имаш Патрик.
– Какви ги говориш!
– Нали обичаш сина си...
– Да, обичам го. Но искам обятията на мъжа си, неговия поглед, гласа му, думите му.
– Искаш ли да се върнеш при нас?
– Не. Искам да живея в нашия семеен апартамент.
– Ще ми оставиш ли Патрик за известно време?
Клод вдигна рамене в знак на съгласие.
Много доволна, баба ми ме взе при себе си.
Беше отгледала една дъщеря и двама сина и сега се радваше, че пак ще има малко дете.
– Малки мой Патрик, колко си хубав, такъв си сладур!
Тя остави косата ми да порасне и ме обличаше в костюмчета от черно и синьо кадифе
с якички от брюжка дантела. Имах копринени чорапи и ботушки с копчета. Взимаше ме в ръцете си и ми показваше отражението ми в огледалото.
– Виждал ли си друго толкова хубаво дете?
Гледаше ме с такъв възторг, че и аз вярвах в красотата си.
– Виж си дългите мигли като на актриса, сините очи, светлата кожа, изписаните устни, черните коси. Трябва да бъдеш нарисуван.
Тази идея ѝ хареса и тя повика дъщеря си да позира с мен на един известен художник от Брюксел. Клод отказа. Баби разбра, че ще трябва да бъде упорита с нея.

Амели Нотомб  - „Първа кръв“

Повеждат ме към мястото за екзекуция. Време то се разтяга, всяка секунда трае с век повечеот предишната. На двайсет и осем години съм.
Застанала срещу мен, смъртта е приела лицето на дванайсетимата екзекутори. Практиката изисква между раздадените им оръжия да има едно незаредено. Така всеки може да се смята за невинен за убийството, което ще бъде извършено. Съмнявам се, че днес тази традиция е спазена. Не ми се вижда някой от тези мъже да има нужда от оневиняване.
Преди двайсет минути, когато чух да викат името ми, веднага разбрах какво ме чака. Кълна се, че изпитах облекчение. Щяха да ме убият и нямаше повече да ми се налага да говоря. От четири месеца преговарям за нашето оцеляване, четири месеца на безкрайни дискусии за отлагане на екзекуцията ни. Кой ще защитава останалите заложници от сега нататък? Не знам и това ме тревожи, но част от мен се чувства добре, защото най-после ще мога да млъкна.
От камиона, с който ме отвеждат, разглеждам света наоколо и започвам да оценявам красотата му. Жалко е човек да напусне такава прелест. Жалко е най-вече само двайсет и осем години да си бил така пленен от нея.
Изхвърлят ме от камиона и от допира със земята ми става хубаво. Тя е нежна и ласкава, каквато най-много я харесвам! Каква очарователна планета! Струва ми се, че сега мога да я оценя много по-добре. Но и за това е малко късно. Почти се радвам, че след малко тялото ми ще бъде изоставено тук непогребано.
Обяд е, от слънцето блика безпощадна светлина, въздухът дестилира подлудяващи растителни аромати, аз съм млад и в отлично здраве, прекалено глупаво е да умра, не сега. Само да не се стига до патетични речи. Имам нужда от тишина. Звукът на детонациите, които ще ме унищожат, няма да е приятен за ушите ми.
Като си помисля само, че завиждах на Достоевски за преживяното срещу дулата на пушките! Сега е мой ред да изпитам съпротивата на моя дълбок аз. Не приемам несправедливата си смърт, искам още миг, всеки момент е толкова силен,
насладата от изтичането на секундите е достатъчна да ме държи в транс.
Дванайсетимата мъже се прицелват в мен. Виждам ли живота си като на филмова лента? Усещам единствено едно невероятно възкресение – жив съм. Всеки момент е делим до безкрайност, смъртта не би могла да ме достигне, гмуркам се в твърдото ядро на настоящето.

Настоящето започна преди двайсет и осем години. В дъното на съзнанието си виждам
моята необичайна радост, че съществувам. Необичайна, защото изглежда доста дръзка сред царящата около мен тъга. Бях на осем месеца, когато баща ми загина в злополука при обезопасяване на мина. Явно умирането е семейна съдба.
Баща ми беше военен, тогава беше 25-годишен. Този ден трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил кратък – погрешка сложили истинска мина вместо фалшива. Той умря в началото на 1937 година.
Две години по-рано се оженил за Клод, майка ми. Било голяма любов, типична за доброто белгийско общество от деветнайсети век – сдържана и изпълнена с достойнство. Снимките показват младата двойка по време на езда в гората. Родителите ми са много елегантни, красиви, стройни, обичат се. Приличат на героите на Барбе д’Орвили.
Това, което ме изумява в тези снимки, е щастливият вид на майка ми. Никога не съм я виждал такава. Сватбеният албум завършва със снимки от погребението. Очевидно майка ми е смятала да сложи надписи под тях по-късно, когато намери време.
Но в края на краищата не е пожелала да го направи.
Съпружеският ѝ живот е траял две години.
На 25 години тя прие изражението на вдовица и никога повече не свали тази маска. Даже усмивката ѝ беше скована. Лицето ѝ излъчваше твърдост, която заличаваше младостта му.
Близките ѝ казваха:
– Утехата е, че поне имате дете.
Тя извръщаше глава и поглеждаше към хубавото бебе в люлката, чийто щастлив вид я отчайваше.
При това, когато съм се родил, тя ме е обичала. Първото ѝ дете се оказало момче и всички я поздравявали. После вече осъзнаваше, че това не е първото, а единственото ѝ дете. Мисълта, че трябва да замени любовта към съпруга си с любов към детето си, я възмущаваше. Разбира се, никой не ѝ бе предложил това с подобни думи, но все пак тя така го разбираше.
Бащата на Клод беше генерал. Той реши, че смъртта на зет му е много приемлива и не намери за нужно да я коментира. Военните са сдържани хора.
Майка ѝ беше нежна и мила жена. Съдбата на дъщеря ѝ я трогна.
– Сподели с мен тъгата си, бедно дете.
– Престани, мамо. Остави ме да страдам.
– Поплачи си, поплачи си на воля. До време е.
После ще се омъжиш отново.
– Млъкни! Никога, чуваш ли, никога няма да се омъжа повторно. Андре беше мъжът на живота ми.
– Разбира се. А сега имаш Патрик.
– Какви ги говориш!
– Нали обичаш сина си...
– Да, обичам го. Но искам обятията на мъжа си, неговия поглед, гласа му, думите му.
– Искаш ли да се върнеш при нас?
– Не. Искам да живея в нашия семеен апартамент.
– Ще ми оставиш ли Патрик за известно време?
Клод вдигна рамене в знак на съгласие.
Много доволна, баба ми ме взе при себе си.
Беше отгледала една дъщеря и двама сина и сега се радваше, че пак ще има малко дете.
– Малки мой Патрик, колко си хубав, такъв си сладур!
Тя остави косата ми да порасне и ме обличаше в костюмчета от черно и синьо кадифе
с якички от брюжка дантела. Имах копринени чорапи и ботушки с копчета. Взимаше ме в ръцете си и ми показваше отражението ми в огледалото.
– Виждал ли си друго толкова хубаво дете?
Гледаше ме с такъв възторг, че и аз вярвах в красотата си.
– Виж си дългите мигли като на актриса, сините очи, светлата кожа, изписаните устни, черните коси. Трябва да бъдеш нарисуван.
Тази идея ѝ хареса и тя повика дъщеря си да позира с мен на един известен художник от Брюксел. Клод отказа. Баби разбра, че ще трябва да бъде упорита с нея.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1190-7
Купи
Цена
14.25 лв.
(19.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1191-4
Купи
Цена
12.00 лв.
(19.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени