Комедиантите

ГРЕЪМ ГРИЙН
КОМЕДИАНТИТЕ

Превел от английски ТОДОР ВЪЛЧЕВ
ЧАСТ ПЪРВА
ГЛАВА ПЪРВА
1
Като си помисля за всички тези сиви паметници в Лондон, издигнати в чест на разни генерали — герои от някогашните колониални войни — и на политици в рединготи, за които никой не си спомня, не виждам нищо смешно в скромния камък в памет на Джоунс, поставен край международното шосе, което той не успя да прекоси, в една тъй далечна от родния му край страна — въпреки че и до ден-днешен не съм сигурен къде точно се намира неговият роден край. Джоунс поне заплати с живота си този паметник — не по своя воля, но заплати, докато генералите обикновено са се завръщали у дома си невредими и ако са заплащали своите паметници, заплащали са ги с кръвта на войниците си; а колкото до политиците — кой се интересува от тези покойници чак толкова, че да помни с какви проблеми са свързани техните имена? Свободната търговия е много по-безинтересен проблем, отколкото една война в Ашанти, но лондонските гълъби не правят разлика между едното и другото. Ехеgi monumentum.
Колкото пъти необичайната ми работа ме отвежда на север, до Монте Кристи, и минавам край камъка, толкова пъти изпитвам гордост, че съм допринесъл за поставянето му.
В живота на всеки човек настъпва миг, от който няма връщане назад, но в повечето случаи не си даваме сметка за това. Нито Джоунс, нито аз забелязахме този миг, въпреки че — подобно на пилотите от пред-реактивната ера — нашият опит би трябвало да ни е приучил вече на по-голяма наблюдателност. Наистина аз съвсем не усетих този миг, когато в едно навъсено августовско утро той дойде и се изгуби в килватера на „Медея", товарен кораб от Кралската холандска параходна компания, който пътуваше от Ню Йорк и Филаделфия за Порт-о-Преис. По това време все още се отнасях напълно сериозно към бъдещето си — дори към бъдещето на моя празен хотел и на не по-малко празната ми любов с Марта. Тогава нищо не ме свързваше нито с Джоунс, нито със Смит, те просто бяха мои спътници и толкоз, през ум не ми минаваше, че заради тези хора щях да имам дял в pomper fune+bres, устройвани от погребалното бюро на мистър Фернандес. Да ми беше казал някой, щях да се изсмея, както се смея сега, когато животът ми не е така тежък.
Джинът в чашата ми се поклащаше в унисон с люлеенето на кораба, сякаш чашата беше уред, отбелязващ ударите на вълните. Вземайки я, чух мистър Смит да отговаря твърдо на Джоунс:
— Аз никога не съм страдал от mal de mer сър. Никога! Тя се явява вследствие на киселини. А киселините се образуват, когато човек яде месо или пие алкохол.
Той беше един от многото Смитовци от Уисконсин, но още от самото начало остана в съзнанието ми като Кандидат-президента, защото, преди да бяхме научили фамилното му име, жена му го назова тъй — още в първия час на пътуването. Когато разговаряхме с нея, облегнати на перилото, тя го посочи с рязко движение на волевата си брадичка, сякаш искаше да покаже, че ако на борда има друг кандидат-президент, тя няма предвид него.
— Става дума за съпруга ми, мистър Смит — обясни тя. — Беше кандидат за президент през хиляда деветстотин четиридесет и осма. Той е идеалист. И разбира се, затова нямаше изгледи на успех.
Не помня каква насока бе взел разговорът, та се стигна до тези нейни изявления. Гледахме безцелно равното сиво море, легнало на три мили околовръст като страшно, притихнало в клетката си животно, което само чака да го пуснат, за да покаже на какво е способно. Аз като че ли й споменах нещо за един мой познат пианист и това може би я наведе на мисълта за Труман и оттам — за политика. Тя се интересуваше от политически проблеми много повече, отколкото мъжът й. Тя вярваше, струва ми се, че ако се бе кандидатирала за президент, би имала много по-големи шансове да спечели, и като гледах заострената й изпъкнала брадичка, не изключвах тази възможност.
Метнал одеяло през ръка и вдигнал яката на износения си шлифер, за да пази огромните му, невинни, космати уши, мистър Смит крачеше по палубата, а вятърът развяваше кичур от бялата му коса, щръкнал нагоре като телевизионна антена. Бих могъл да си го представя като доморасъл поет или дори като декан на някой загубен колеж, но никога като политически деец. Помъчих се да си спомня кой беше противникът на Труман в изборите през 1948 — Дюи, разбира се, а не Смит. В това време атлантическият вятър отнесе следващото и изречение. Стори ми се, че тя каза нещо за зеленчуци, но реших, че не съм чул добре, защото тази дума нямаше нищо общо с нашия разговор.
С Джоунс се запознах малко след това при доста необичайни обстоятелства — той се мъчеше да подкупи стюарда да смени каютите ни. С куфар в едната ръка и две петдоларови банкноти в другата той бе застанал пред прага на моята каюта и увещаваше стюарда:
— Той още не е видял каютата си. Няма да вдига шум. Не е такова момчето. Дори да забележи разликата.
Говореше, сякаш ме познаваше.
— Но, мистър Джоунс... — опъваше се стюардът, Джоунс беше нисък, много спретнат човек, облечен
в светлосив костюм с двуредна жилетка, която — далеч от асансьорите, претъпканите учреждения и тракането на пишещи машини — изглеждаше съвсем неуместна — единствената дреха от този род на нашия невзрачен товарен кораб, който се клатушкаше по мрачния океан. Впоследствие ми направи впечатление, че той нито веднъж не я смени — дори на прощалния концерт на кораба, и аз започнах да се съмнявам дали изобщо носеше в куфарите си някакви други дрехи. Той никак не искаше да бие на очи, затова имах чувството, че е трябвало набързо да събере багажа си и в бързината е грабнал неподходящ костюм. С тези малки, черни мустачки и тъмните, кръгли като на мопс очи аз бих го взел по-скоро за французин —. може би за човек от парижката фондова борса — и останах крайно изненадан, когато разбрах, че се казва Джоунс.
— Майор Джоунс! — поправи той стюарда с известен укор.
Аз се смутих не по-малко от него. На товарен кораб няма много пътници, та е неудобно да си скаран с някого. Притиснал ръце до гърдите си, стюардът каза меко:
— Нищо не мога да направя за вас, сър. Каютата е запазена за този джентълмен — мистър Браун.
Смит, Джоунс и Браун — просто невероятно! Аз носех с известно основание такова банално име, но той? Неудобното положение, в което изпадна Джоунс, ме накара да се усмихна, но неговото чувство за хумор, както открих впоследствие, беше по-примитивно.
Той ме изгледа съсредоточено и попита:
— Това наистина ли е вашата каюта, сър?
— Така ми се струва.
— Аз пък разбрах, че е свободна. — Той се извърна тъй, че застана с гръб към пътническия ми куфар, сложен до самата врата на каютата ми. Доларите бяха изчезнали, вероятно в ръкава му, защото не го видях да йосяга към джоба си.
— Лоша каюта ли са ви дали? — попитах го.
— О, не, само че предпочитам да съм откъм десния борд.
— Аз също, особено при този рейс. Човек може да остави илюминатора отворен. — И сякаш за да потвърди правотата на моите думи, корабът се наклони на левия си борд, излизайки в открито море.
— Време е за джин — каза накъсо Джоунс и двамата се качихме горе, намерихме салончето и повикахме чернокожия стюард, който, наливайки вода в джина ми, веднага използува случая да ми прошепне:
— Аз съм английски поданик, сър.
Направи ми впечатление, че го каза само на мен, но не и на Джоунс.
Вратата се отвори и в салона се появи Кандидат-президентът — внушителна фигура, въпреки невинните му уши: той трябваше да се наведе, за да мине през вратата. Мистър Смит огледа целия салон, сякаш искаше първо да се увери, че компанията е подходяща, след това отстъпи и жена му мина под арката на ръката му — също като булка под меч. Той имаше чисти, воднистосини очи, а от ноздрите и ушите му стърчаха грозновати кичурчета косми. Това бе неподправена личност — пълна противоположност на мистър Джоунс. Ако тогава си бях направил труда да помисля, сигурно щях да стигна до извода, че са толкова несъвместими, колкото водата и маслото.
— Влезте — подкани го мистър Джоунс (аз някак не можех да свикна със званието „майор"), — влезте да опънем по една чаша.
Неговият жаргон, както открих по-късно, винаги беше поостарял, все едно че бе го изучавал по речник, и то не последно издание.
— Ще трябва да ме извините — отвърна учтиво мистър Смит, — но аз дори не помирисвам алкохол.
— И аз не помирисвам — каза Джоунс, — просто го пия. — И той подкрепи думите си с дела. — Казвам се Джоунс — добави той, — майор Джоунс.
— Приятно ми е да се запозная, майоре. Смит. Уилям Ейбъл Смит. — Той ме погледна въпросително и аз съобразих, че е крайно време и аз да се представя.
— Браун — казах аз с известно стеснение. Имах чувството, че съм подхвърлил неуместна шега, но никой от тях не схвана положението.
— Позвънете още веднъж — разпореди се Джоунс, — това е славен момък. — Той вече ме беше произвел в ранг на свой стар приятел и въпреки че мистър Смит стоеше по-близо до звънеца, аз прекосих целия салон, за да го натисна; впрочем в това време мистър Смит увиваше с одеялото коленете на жена си, макар салонът да бе добре затоплен (може би това беше навик, добит в съвместния им живот). Тогава именно, в отговор на твърдението на Джоунс, че няма по-добро средство от джина срещу морската болест, мистър Смит обяви своето верую:
— Аз никога не съм страдал от mal de mer, сър. Никога ... Цял живот съм бил вегетарианец.
А жена му добави за похлупак:
— Ние водихме кампанията си под този лозунг.
— Кампанията ли? — попита възбудено Джоунс, сякаш тази дума събуди в него някогашния майор.
— По време на изборите за президент през четиридесет и осма.
— Нима сте били кандидат?
— Да — отвърна с кротка усмивка мистър Смит, — но, уви, нямах особени изгледи за успех. Двете големи партии...
— Това беше демонстрация на нашите идеи — прекъсна го гневно жена му. — Поне издигнахме нашето знаме.
Джоунс мълчеше. Може би казаното му направи силно впечатление, а може би, подобно на мене, се мъчеше да си спомни кои бяха главните съперници тогава. После изрече бавно, като че за да запази по-дълго вкуса на фразата:
— Кандидат за президент през четиридесет и осма. — И добави: — Гордея се, че се познавам с вас.
— Не можахме да проведем организирана кампания — поясни мисис Смит. — Нямахме средства за това. Но въпреки всичко събрахме над десет хиляди гласа.
— Аз дори не очаквах такава подкрепа — обади се Кандидат-президентът.
— Не бяхме на последно място. Имаше един кандидат ... там нещо във връзка със земеделието, нали, скъпи?
— Да, но забравих как се казваше неговата партия. Мисля, че беше последовател на Хенри Джордж.
— Да ви кажа право, аз мислех, че имаше само двама кандидати — на Републиканската и на Демократическата партия — признах си аз. — О, да, имаше и някакъв социалист, нали?
— Конгресите на тези две партии привличат вниманието на всички, при все че са един отвратителен цирк — каза мисис Смит. — Можете ли да си представите мистър Смит, ограден от момичета с барабани?
— Всеки може да се кандидатира за президент — поясни смирено и меко кандидатът. — Това е гордостта на Нашата демокрация. Искрено казано, този жизнен опит имаше огромно значение за мен. Огромно! Никога няма да го забравя.
Нашият кораб беше съвсем малък. Струва ми се, не би могъл да побере повече от четиринадесет пасажери, а сега пътуваха доста по-малко. Туристическият сезон приключваше, пък и островът, за който пътувахме, не привличаше вече туристи.
Сред пасажерите на „Медея" имаше един елегантен негър с висока бяла яка, колосани ръкавели и очила със златни рамки, който пътуваше за Санто Доминго. Той странеше от другите, а на масата отговаряше на въпросите с едносрични думи — учтиво и двусмислено. Когато например го попитах какъв товар ще вземе капитанът в Трухильо — тук се поправих: „Извинете, исках да кажа Санто Доминго", — той кимна сериозно и отговори: „Да." Самият той никога не задаваше въпроси и неговата сдържаност като че беше укор за нашето празно любопитство. На борда имаше и един търговски пътник на някаква фармацевтична фирма — не помня вече защо пътуваше с параход, а не със самолет, въпреки че той ми обясни. Бях убеден, че причината, която той изтъкна, не беше истинската и че страдаше от сърце, но криеше това. Кожата на лицето му приличаше на опънат пергамент, а тялото му беше прекомерно голямо за главата. Той почти по цял ден се излежаваше в койката си.
Що се отнася до мен — а може би и до Джоунс, — аз бях предпочел параход от предпазливост. На летището, стъпиш ли на земята, вече нямаш нищо общо с националността на самолета. А в пристанището усещаш под нозете си сигурната опора на чуждата палуба. Докато съм на борда на „Медея", минавам за холандски поданик. Бях си взел билет до Санто Доминго и непрекъснато се навивах, макар и безуспешно, че в никакъв случай няма да сляза от кораба, преди да съм получил определени гаранции от британския консул ... или от Марта. Моят хотел на възвишенията над столицата беше карал без мен цели три месеца; гости в него положително нямаше, а моят живот ми беше много по-скъп от празния бар, от празните стаи и от едно празно, лишено от надежди, бъдеще.
Що се отнася до семейство Смит, смятах, че на кораба ги е довела само обичта им към морето, а защо бяха решили да посетят република Хаити, разбрах доста по-късно.
Капитанът ни беше сух, непристъпен холандец, който светеше от чистота, подобно на месинговите перила на кораба си; досега той се беше появил само веднъж на масата. За разлика от него ковчежникът беше неспретнат, прекалено отворен човек, който умираше за холандски джин и хаитянски ром. Още на втория ден той ни покани на пиене в каютата си. Ние всички се натъпкахме вътре, с изключение на търговския пътник от фармацевтичната фирма, който каза, че винаги си ляга в девет часа. Дори чернокожият джентълмен от Санто Доминго се присъедини към нас и отговори „не", когато ковчежникът го попита как му се струва времето.
Ковчежникът имаше забавния навик да преувеличава всяко нещо и естествената му веселост биде малко помрачена, когато съпрузите Смит поискаха лимон, а след като се разбра, че няма, пожелаха кока-кола.
— Искате да се отровите ли? — възкликна той и взе да им развива своята теория от какво и как се приготовлява кока-колата. Но това не им направи впечатление и те си я изпиха с явно удоволствие.
—- Там, където отиваме, ще ви трябва нещо по-силничко — каза ковчежникът.
— Ние с мъжа ми никога не сме пили нещо по-силно — отвърна мисис Смит.
— Водата е съмнителна, а след като американците си отидоха, кока-кола няма. Вечер, когато чуете стрелбата по улиците, сигурно ще ви се доще чаша силен ром...
— Никога — отсече мисис Смат.
— Стрелба ли? -— попита мистър Смит. — Има ли стрелба? — Той погледна с едва забележима загриженост жена си, която се бе свила, загърната с одеялото (изглежда, й беше хладно дори в задушната каюта). — Защо е тази стрелба?
— Попитайте мистър Браун. Той е тамошен.
— Не съм чувал често стрелба — казах аз. - Обикновено те действуват безшумно.
— Кои те? — попита мистър Смит
— Тонтонмакутите — намеси се ковчежникът малко злорадо. — Злите духове на президента. Те носят черни очила и посещават жертвите си по късна доба.
Мистър Смит сложи ръка на коляното на жена си.
— Господинът се мъчи да ни уплаши, мила — каза той. — В туристическото бюро не ни уведомиха за такова нещо,
— Той не знае, че ние не се плашим лесно — каза мисис Смит и кой знае защо, аз бях убеден, че говори самата истина.
— Разбрахте ли за какво става дума, мистър Фернандес? — провикна се към другия край на кабината ковчежникът, както се провикват някои, когато говорят с човек от друга раса.
Мистър Фернандес го погледна с изцъкления поглед на човек, комуто се спи.
— Да — отговори той, но аз си помислих, че със същия успех би могъл да каже и „не".
Тук за пръв път се обади Джоунс, който седеше на края на койката на ковчежника и стискаше с две ръце чаша ром,
— Дайте ми само петдесет момчета от специалните войски — каза той — и така ще прочистя страната, че ...
— Вие в специалните войски ли сте били? — попитах аз не без изненада.
— Нещо от този род — отвърна неопределено той. Кандидат-президентът каза:
— Ние носим препоръчително писмо лично до министъра на благоустройството и социалните грижи.
— Кой министър? — попита ковчежникът. — На благоустройството ли? И помен от благоустройство няма там. Ще видите само плъхове като кучета.
— В туристическото бюро ни казаха, че имало няколко хубави хотели.
— Аз съм собственик на един от тях — казах аз. Извадих портфейла си и му показах три пощенски картички. Макар да бяха в ярки, просташки цветове, в тях имаше някакво достойнство, защото това бяха исторически останки от едно завинаги отминало време. На едната се виждаше басейн със сини плочки, пълен с момичета по бикини; на другата — един прочут в цялата Карибска област музикант, който биеше тъпани под сламения покрив на бара, и на третата — общ изглед от хотела с фронтоните му, балконите и кулите — причудливата архитектура на Порт-о-Пренс от деветнадесети век. Те поне си бяха останали непроменени.
— Ние смятахме да отседнем в някой по-спокоен хотел — каза мистър Смит.
— Сега при мен е съвсем спокойно.
— Би било много приятно да се настаним при познат човек, нали, мила? Ако имате някоя свободна стая с баня или поне с душ ...
— Всички стаи са с баня. И няма защо да се боите от шум. Музикантът с тъпаните е избягал в Ню Йорк, а тези момичета са сега в Майами. Вие сигурно ще бъдете единствените ми гости.
Мина ми през ум, че тези двама клиенти може да имат много по-голямо значение, отколкото парите, които щяха да платят. Един кандидат-президент, разбира се, е човек с обществено положение; той ще бъде под защитата на своето посолство, доколкото от него е останало нещо. (Когато заминах от Порт-о-Пренс, персоналът на посолството вече беше сведен до шарже д’афер, секретар и охрана от двама морски пехотинци — единствения остатък от военната мисия.) На Джоунс очевидно му мина същата мисъл, защото каза:
— И аз може да дойда при вас, ако за мен не е уредено нещо друго. Все едно, че ще се съберем пак на един кораб.
— Повече хора си е по-добре — съгласи се ковчежникът.
— С трима клиенти аз ще бъда най-щастливият хотелиер в Порт-о-Пренс, всички ще ми завиждат.
— Завистта носи опасности — каза ковчежникът. — Много по-добре е и тримата да продължите с нас. Аз не бих направил и петдесет крачки от пристанището на Порт-о-Преис. В Санто Доминго има един чудесен хотел. Много луксозен. Мога да ви покажа цветни пощенски картички, не по-лоши от неговите.
Той отвори чекмеджето и аз зърнах около дузина малки четвъртити кутийки — презервативи, които той сигурно щеше да продаде с печалба на моряците, когато слезеха на брега, за да отидат при „Мама Катрин" или в някое от другите евтини заведения. (Бях убеден, че при продажбата той щеше да приведе някои ужасяващи статистически данни.)
— Къде съм ги дянал? — обърна се той напразно към мистър Фериандес, който се усмихна и отвърна: „Да", а ковчежникът взе да рови по бюрото, отрупано с формуляри, кламери, шишенца с червено, зелено и синьо мастило, няколко старомодни дървени перодръжки и пера, докато най-сетне откри две-три измачкани пощенски картички: плувен басейн досущ като моя и бар, който се различаваше от моя само по това, че музикантът с тъпаните беше друг.
— Мъжът ми не е тръгнал на курорт — каза пренебрежително мисис Смит.
— Бих искал да задържа една за себе си, ако нямате нищо против — рече Джоунс и си избра басейна с момичетата по бикини. — Човек никога не знае...
Последните му думи отразяваха, струва ми се, най-дълбокото му вникване в смисъла на живота.