Посветен на 100-годишнината на големия Итало Калвино (1923-1985), сборникът „Трудни любови“ разкрива още една непозната страна от творчеството на обичания в цял свят италиански класик - той буквално ни замайва с чувствеността на така характерната за сънародниците му мощна, всепроникваща, но и някак свенлива и прикрита еротика от 50-те години на миналия век. Неговите разкази и повести дишат с любовната нега на войника в отпуск, срещнал уж безразличната вдовица във влака, излъчват обожанието към очарователните, понякога дръзки, друг път стеснителни италианки, които за писателя са истинските инициаторки на лудите и страстни любовни перипетии. Оригиналните сюжети следват един подир друг като кадри от класическите италиански филми, завладели света. А прелиствайки „Трудни любови“, читателят неусетно се сеща за великия Бокачо.
Изящният и чудноват стил, оригиналността на въображението, разпалването на фантазията и една симпатична пикантност правят този сборник изключително четивен.
Маргарет Атууд, „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“
Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
Итало Калвино - „Трудни любови“
Из „Приключението на един войник“
В купето на редника от пехотата Томагра влезе висока жена със заоблени форми. Ако се съдеше по роклята и воала ѝ, тя приличаше на вдовица от провинцията: роклята ѝ беше от черна коприна, специално ушита за продължителния траур, но пък по нея
висяха някакви неподходящи финтифлюшки, а воалетката обрамчваше лицето ѝ, спускайки се от периферията на старомодна тежка шапка. Имаше и други свободни места и войникът реши, че тя сигурно ще избере някое от тях. Но жената го изненада: независимо че той беше само един прост, грубоват войник от пехотата, тя се насочи точно към неговото място и се настани плътно до тялото му. Сигурно така ѝ е най-удобно да пътува – помисли си редникът, – може би заради течението или за да седи по посока на движението.
Загледа се в пищните ѝ форми – тя имаше стегнато, леко сковано тяло и ако сдържаното ѝ поведение не отвличаше вниманието от щедрите ѝ заоблености, ако не смекчаваше впечатлението на чувственост и не я правеше да изглежда по-сериозна, едва ли човек можеше да ѝ даде повече от трийсет години. Но пък ако се загледаше в лицето – сякаш замръзнало и леко отпуснато, с поглед, изгубен под тежките клепачи и катраненочерните вежди, със строго свитите устни, леко оцветени в дразнещо червен цвят, – щеше да реши, че вече е прехвърлила четиресетте.
Томагра, пресен новобранец от пехотата, който за първи път излизаше във великденски отпуск, се сви на седалката от страх да не би госпожата, такава пищна и едра, да не може да се побере до него. Той потъна в облака на парфюма ѝ – познат и хубав аромат, който обаче вече бе поизветрял и се бе смесил с естествените ѝ миризми.
Госпожата седеше с достойнство, като до него формите ѝ сякаш не бяха така пищни както когато я оглеждаше, докато стоеше права. Държеше пълните си длани с потъмнели и впити в плътта пръстени в скута си, върху лъскавата си чанта и сакото: като го свали, се показаха белите ѝ, закръглени ръце. Томагра се беше свил в ъгъла, за да може тя да разпери ръце, за да свали по-удобно сакото, но тя изхлузи ръкавите със съвсем леки, умели движения на раменете и торса. Седалките във влака бяха тесни и предлагаха подходящо оправдание, така че Томагра можеше да усети плътната близост на госпожата, без да се бои, че допирът с него може да я обиди. Но, мислеше си Томагра, независимо че тя носеше халка, не показа, че ѝ е неприятно да се долепи до грубата му униформа: в противен случай щеше да седне далеч от него, на някое друго свободно място. При тези мисли мускулите му, които се бяха стегнали и напрегнали,
полека се отпуснаха и се успокоиха. Нещо повече – небрежно се раздвижиха и свитото му допреди малко бедро съвсем се отпусна, опъна крачола и плътно се допря до черната коприна на вдовицата. Така през плата на униформата му и нейната коприна бедрата им плътно се допряха с леко, неуловимо движение, като при среща на акули, и пулсът на неговите вени се предаваше на нейните.
Това беше един съвсем лек допир, който изчезваше при всяко полюшване на влака и после се възстановяваше. Коленете на госпожата бяха яки и дебели и Томагра при всяко полюшване на вагона долавяше мързеливия подскок на капачката, а плътта на
прасеца ѝ се наместваше с неуловимо движение и натиск до неговия крак. Усещането от срещата на прасците беше възбуждащо, но имаше един недостатък: тежестта на тялото се изместваше напред и допирът на бедрата им вече не предлагаше предишната сладка мекота. За да постигне някакво по-удовлетворяващо и естествено положение на телата, му се наложи при един завой на влака да се донамести
на седалката, оправдавайки се с обяснимата нужда да се разкърши.
Госпожата изглеждаше непроницаема изпод шапката си на сериозна матрона, със зареян изпод миглите поглед и неподвижни длани, положени върху чантичката в скута: голяма част от тялото ѝ се опираше в това на войника. Дали още не беше забелязала това? Щеше ли да отскочи? Или да възроптае?
Томагра реши да ѝ изпрати някакво послание: стегна мускула на прасеца си като корав пестник и после го разпусна, насочи го към нея и почука по нейната плът. Това беше мълниеносно движение, уж колкото да стегне сухожилията си, но тя не се отдръпна, или поне така го усети Томагра, но се уплаши и за да оправдае нахалното движение, отдръпна крака си, уж за да го раздвижи.
Сега трябваше да започне отначало: онзи търпелив, срамежлив допир беше изгубен. Томагра реши да прояви повече смелост: пъхна ръката си в джоба откъм страната на жената, като че търсеше нещо, а после се направи на разсеян и повече не я извади. Движението му беше почти незабележимо и Томагра почти не усещаше допира. Вече си даваше сметка колко важна стъпка бе предприел и в каква опасна игра се беше впуснал. Сега върху опакото на дланта си долавяше натиска на хълбока на жената в
черно, чувстваше го върху всеки свой пръст, върху всяка фаланга, така че и най-малкото помръдване на дланта му можеше да се изтълкува като дръзка проява на интимност и да обиди вдовицата. Томагра си пое дъх, обърна дланта си в джоба и я разтвори към
жената. Позата на ръката му беше неестествена, китката му неудобно се усука. Но като завоюва тази позиция, той се осмели да предприеме по-решителен ход: опита се да размърда пръстите на усуканата си длан. Вече нямаше никакво съмнение, че вдовицата
е усетила наглия му жест и ако не се отдръпнеше и продължеше да се преструва на безчувствена, това щеше да означава, че не се съпротивлява срещу неговата атака. Но пък това равнодушие и липсата на реакция към ръката на Томагра можеше и да означава, че тя наистина си мисли, че той само тършува в джоба си: за билета за влака или за запалката... Ами ако сега прасците на войника, сякаш внезапно придобили гадателски познания, усетеха под тъканите ръбчетата на скритото под тях бельо и дори най-леките неравности на кожата, порите и бенките и ако неговите прасци ги достигнеха, то може би нейната кожа – мраморна и ленива – едва ли щеше да усети,
че това са неговите прасци, а не например ноктите или кокалчетата на пръстите му.
Сега дланта му се измъкна крадешком от джоба, поспря се нерешително и после внезапно се спусна уж да приглади страничния шев на панталона, докато не стигна до коляното ѝ. По-вярно е, че той трудно си проправи път дотам, понеже, за да достигне до целта си, трябваше да промуши ръка, като я плъзне по плътта на жената и независимо че бе съвсем бегло, това движение му донесе много тревоги и сладки вълнения…
Итало Калвино - „Трудни любови“
Из „Приключението на един войник“
В купето на редника от пехотата Томагра влезе висока жена със заоблени форми. Ако се съдеше по роклята и воала ѝ, тя приличаше на вдовица от провинцията: роклята ѝ беше от черна коприна, специално ушита за продължителния траур, но пък по нея
висяха някакви неподходящи финтифлюшки, а воалетката обрамчваше лицето ѝ, спускайки се от периферията на старомодна тежка шапка. Имаше и други свободни места и войникът реши, че тя сигурно ще избере някое от тях. Но жената го изненада: независимо че той беше само един прост, грубоват войник от пехотата, тя се насочи точно към неговото място и се настани плътно до тялото му. Сигурно така ѝ е най-удобно да пътува – помисли си редникът, – може би заради течението или за да седи по посока на движението.
Загледа се в пищните ѝ форми – тя имаше стегнато, леко сковано тяло и ако сдържаното ѝ поведение не отвличаше вниманието от щедрите ѝ заоблености, ако не смекчаваше впечатлението на чувственост и не я правеше да изглежда по-сериозна, едва ли човек можеше да ѝ даде повече от трийсет години. Но пък ако се загледаше в лицето – сякаш замръзнало и леко отпуснато, с поглед, изгубен под тежките клепачи и катраненочерните вежди, със строго свитите устни, леко оцветени в дразнещо червен цвят, – щеше да реши, че вече е прехвърлила четиресетте.
Томагра, пресен новобранец от пехотата, който за първи път излизаше във великденски отпуск, се сви на седалката от страх да не би госпожата, такава пищна и едра, да не може да се побере до него. Той потъна в облака на парфюма ѝ – познат и хубав аромат, който обаче вече бе поизветрял и се бе смесил с естествените ѝ миризми.
Госпожата седеше с достойнство, като до него формите ѝ сякаш не бяха така пищни както когато я оглеждаше, докато стоеше права. Държеше пълните си длани с потъмнели и впити в плътта пръстени в скута си, върху лъскавата си чанта и сакото: като го свали, се показаха белите ѝ, закръглени ръце. Томагра се беше свил в ъгъла, за да може тя да разпери ръце, за да свали по-удобно сакото, но тя изхлузи ръкавите със съвсем леки, умели движения на раменете и торса. Седалките във влака бяха тесни и предлагаха подходящо оправдание, така че Томагра можеше да усети плътната близост на госпожата, без да се бои, че допирът с него може да я обиди. Но, мислеше си Томагра, независимо че тя носеше халка, не показа, че ѝ е неприятно да се долепи до грубата му униформа: в противен случай щеше да седне далеч от него, на някое друго свободно място. При тези мисли мускулите му, които се бяха стегнали и напрегнали,
полека се отпуснаха и се успокоиха. Нещо повече – небрежно се раздвижиха и свитото му допреди малко бедро съвсем се отпусна, опъна крачола и плътно се допря до черната коприна на вдовицата. Така през плата на униформата му и нейната коприна бедрата им плътно се допряха с леко, неуловимо движение, като при среща на акули, и пулсът на неговите вени се предаваше на нейните.
Това беше един съвсем лек допир, който изчезваше при всяко полюшване на влака и после се възстановяваше. Коленете на госпожата бяха яки и дебели и Томагра при всяко полюшване на вагона долавяше мързеливия подскок на капачката, а плътта на
прасеца ѝ се наместваше с неуловимо движение и натиск до неговия крак. Усещането от срещата на прасците беше възбуждащо, но имаше един недостатък: тежестта на тялото се изместваше напред и допирът на бедрата им вече не предлагаше предишната сладка мекота. За да постигне някакво по-удовлетворяващо и естествено положение на телата, му се наложи при един завой на влака да се донамести
на седалката, оправдавайки се с обяснимата нужда да се разкърши.
Госпожата изглеждаше непроницаема изпод шапката си на сериозна матрона, със зареян изпод миглите поглед и неподвижни длани, положени върху чантичката в скута: голяма част от тялото ѝ се опираше в това на войника. Дали още не беше забелязала това? Щеше ли да отскочи? Или да възроптае?
Томагра реши да ѝ изпрати някакво послание: стегна мускула на прасеца си като корав пестник и после го разпусна, насочи го към нея и почука по нейната плът. Това беше мълниеносно движение, уж колкото да стегне сухожилията си, но тя не се отдръпна, или поне така го усети Томагра, но се уплаши и за да оправдае нахалното движение, отдръпна крака си, уж за да го раздвижи.
Сега трябваше да започне отначало: онзи търпелив, срамежлив допир беше изгубен. Томагра реши да прояви повече смелост: пъхна ръката си в джоба откъм страната на жената, като че търсеше нещо, а после се направи на разсеян и повече не я извади. Движението му беше почти незабележимо и Томагра почти не усещаше допира. Вече си даваше сметка колко важна стъпка бе предприел и в каква опасна игра се беше впуснал. Сега върху опакото на дланта си долавяше натиска на хълбока на жената в
черно, чувстваше го върху всеки свой пръст, върху всяка фаланга, така че и най-малкото помръдване на дланта му можеше да се изтълкува като дръзка проява на интимност и да обиди вдовицата. Томагра си пое дъх, обърна дланта си в джоба и я разтвори към
жената. Позата на ръката му беше неестествена, китката му неудобно се усука. Но като завоюва тази позиция, той се осмели да предприеме по-решителен ход: опита се да размърда пръстите на усуканата си длан. Вече нямаше никакво съмнение, че вдовицата
е усетила наглия му жест и ако не се отдръпнеше и продължеше да се преструва на безчувствена, това щеше да означава, че не се съпротивлява срещу неговата атака. Но пък това равнодушие и липсата на реакция към ръката на Томагра можеше и да означава, че тя наистина си мисли, че той само тършува в джоба си: за билета за влака или за запалката... Ами ако сега прасците на войника, сякаш внезапно придобили гадателски познания, усетеха под тъканите ръбчетата на скритото под тях бельо и дори най-леките неравности на кожата, порите и бенките и ако неговите прасци ги достигнеха, то може би нейната кожа – мраморна и ленива – едва ли щеше да усети,
че това са неговите прасци, а не например ноктите или кокалчетата на пръстите му.
Сега дланта му се измъкна крадешком от джоба, поспря се нерешително и после внезапно се спусна уж да приглади страничния шев на панталона, докато не стигна до коляното ѝ. По-вярно е, че той трудно си проправи път дотам, понеже, за да достигне до целта си, трябваше да промуши ръка, като я плъзне по плътта на жената и независимо че бе съвсем бегло, това движение му донесе много тревоги и сладки вълнения…
Оценка: +12
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
