Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Първият ден от моя живот
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1026-9
Цена
21.36 лв.
(24.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
328
Дата на издаване
27 януари 2023
Превод
Мария Добрева
Корица
Живко Петров

Първият ден от моя живот

Ню Йорк в наши дни. Те са четирима: мотиваторът Наполеон, гимнастичката Емили, полицайката Арита и дванайсетгодишният Даниел. И са твърдо решени да се самоубият. Но миг преди да направят непоправимия жест, непознат човек – или ангел? – ги убеждава да сключат пакт: в продължение на седем дни той ще им покаже как животът продължава в тяхно отсъствие, след което ще ги остави да решат дали да го прекратят. Така започва пътешествието им в бъдещето, където ще изживеят приключения на ръба на реалността, ще се превърнат в обединена група и ще започнат да гледат на себе си и на другите по различен начин.

А след седмия ден ще се върнат в първия. И това може би ще бъде първият ден от новия им живот.

За автора

Паоло Дженовезе (р. 1966) е италиански писател, сценарист и режисьор. Режисирал е над 10 филма по свои сценарии, сред които „Мястото“, „За всичко е виновен Фройд“, „Съвършено непознати“, пожънали огромен успех, като последният има над 15 римейка. Автор е и на няколко романа, сред които „Първият ден от моя живот“, също филмиран.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Паоло Дженовезе - „Първият ден от моя живот“

ЕСЕННИТЕ ВЕЧЕРИ СА ЛЮБИМОТО ВРЕМЕ на Наполеон за разходка. Няма ги нито зимните минус десет градуса, нито летния зной, който се утаява между небостъргачите.
Когато се стъмни, е способен да върви с часове по улиците. С вдигната яка на палтото, така че да закрие лицето му, с шапка на главата и с типичната пъргава нюйоркска походка. Вечно изглежда като да закъснява за някоя среща, а всъщност в повечето случаи не отива никъде. Просто се носи по течението и в края на разходката вдига ръка, спира някое такси и се прибира вкъщи.
Тази вечер можеше да не е по-различна, ако стъпките му не бяха бавни и замислени, по-отмерени от обикновено.
На излизане от театъра беше залян от дългата вълна на Таймс Скуеър, от клаксоните, които си пробиват път в навалицата, и от армиите туристи, заети да снимат, да постват и да туитват. Наполеон е далече от тази реалност, далече от социалните медии, далече от желанието да е център на света, освен когато се намира в центъра на някоя сцена; обича самотата вероятно в отговор на онези хиляди хора, които по време на шоуто
му го карат да се чувства единствен и незаменим. Ако някой го наблюдаваше през стъкло, без да има възможността да говори с него, би си помислил, че е един от многобройните шарлатани, които трупат състояния от слабостите и болката на ближния си. Не че той не натрупа състояние, но вярва непоколебимо в това, което казва; наистина вярва, че може да помага на хората, и когато това се случва, докато ги спасява, се опитва да спаси и себе си. Разбра, че това ще се превърне в негова съдба, още в студентските си години.
Наполеон искаше да стане писател. Но като се изключат няколко кратки разказа в слабоизвестни списания и една-две книги като писател в сянка за автори, изпаднали в литературна забрава, не успя да публикува нищо. Когато разбра, че призванието му няма да му позволи да си изкарва хляба, реши да се възползва от дарбата си на слушател. Наполеон открай време беше съвършеният слушател: слушаше, слушаше и умееше да изрича точните думи в точния момент. Или може би да изрича думите, които събеседникът му искаше да чуе точно в този момент. Не го правеше умишлено, но във всички случаи смяташе това свое умение за достойнство. Откри истинския си талант в периода, когато работеше като помощник-продуцент в един Оф-Бродуей театър на Мадисън Стрийт. Един ден актьорът, който трябваше да играе в „Надеждите на Стюарт Мил“, загуби съзнание броени минути преди да излезе на сцената и върху плещите на Наполеон, който беше човекът с най-бързия ум от всички там, се стовари бремето да се качи на сцената и да обясни на сърдитата публика, че няма да последва никакъв спектакъл. На всичкото отгоре собственикът на театъра вече бе прибрал приходите от билетите – вероятността от настъпване на извънредни обстоятелства изобщо не го занимаваше. Така че парите не бяха на разположение и нямаше как да бъдат върнати на публиката. Наполеон се изправи пред сто и деветте души, но вместо да обясни обстоятелствено двойния проблем с припадъка и приходите, се постара вечерта им да не пропадне – говори повече от час вместо предвидените няколко минути и това, което трябваше да бъде плах монолог, твърде скоро се превърна в страстна защита на една разхайтена театрална трупа. Реч за актьора, който ни е нужен, за да продължаваме да мечтаем; за това колко е трудно да бъде поставено едно жалко спектакълче и за това как историите, които тези момчета разказват – тук посочва зад себе си, – са написани за вас и само за вас – тук пък посочва партера – с надеждата, че когато станете от вехтите си кресла, ще отнесете със себе си част от нас и нашите надежди, макар че, за съжаление, днес не успяхме да ви разкажем за тези надежди заради една тъжна злополука, но благодаря, господа, че въпреки всичко бяхте тук, благодаря ви, че винаги ни давате силата да продължим. Накрая публиката не само че не си поиска двайсетте долара за билета, но и си тръгна въодушевена, че е открила това момче с толкова ярък талант на разказвач на приказки и със заразителна страст към изкуството. Но най-много се удиви самият Наполеон – знаеше, че е добър слушател, но никога не беше очаквал да е толкова убедителен оратор.
Спомените от онази вечер, която му изглежда толкова далечна, сякаш оттогава са изминали хиляди години, са избледнели сега, когато прекосява ветровития Бродуей, светлините на по-голямата част от магазините изгасват, ролетните щори се спускат и една кола на нюйоркското полицейско управление профучава край него насред тази калейдоскопична бъркотия от звуци. От известно време издирва стари спомени, сякаш
смята да си направи албум с изгубените епизоди от съществуването си с надеждата, че сред тези епизоди има някой, който е достатъчно важен, за да промени посоката на събитията. Потънал е в мислите си, когато забелязва, че вече не е на Бродуей, а на Боуъри. Прeсякъл е Пето авеню, загърбил е Гринуич и Ийст Вилидж, задминал е Хюстън Стрийт и „Кафе Хабана“, където често си поръчва мамули, кафяв ориз, боб и коктейл
„Ледена Маргарита“ – това е неговото любимо заведение, а дори не му е дошло наум да поздрави момчетата, които го управляват.
Наполеон е вървял като в транс и нито е забелязал, че сменя посоката при Юниън Скуеър, нито е обърнал внимание на Холидей Маркет, на няколкото Старбъкс, на студиата за татуировки или на Чайнатаун; имал е една-единствена цел – да стигне до Манхатън Бридж, който сега се откроява пред него с цялата си величественост и така както се очертава на фона на светлините, изглежда увиснал в голямата пещера на Ню Йорк Сити.
Наполеон възприема Манхатън Бридж като по-малкия и онеправдан брат на Бруклинския мост. Така както прави в живота с хората, които никога не са били първи, той е взел присърце съдбата на Манхатън Бридж и винаги го предпочита пред неговия брат с гранитните отблясъци, когото всички обожават. В студиото му на Парк Авеню на стената е залепен плакат на Имало едно време в Америка: мнозина смятат, че мостът на снимката е Бруклинският, но в действителност това е Манхатън Бридж. Наполеон често е преминавал по моста и се е обръщал да погледа от Дъмбо пилоните, като се е чувствал малко като Нудълс – героя на Де Ниро от филма. И ето че отново е там, в южната част на своя мост, откъдето се виждат Статуята на Свободата и пристанището с неговата върволица от плавателни съдове.
Наполеон тръгва по пешеходната алея; един яростен тътен го кара да трепне, изплашен е като дете. Започва да вали. Фаровете на колите от време на време прелитат по автомобилното платно няколко метра над главата му.
Мостът е дълъг два километра и нещо. Наполеон спира точно по средата му. Подпира лакти на парапета и се вглежда в реката.
Поема дълбоко дъх.
Не го е грижа за дъжда.
След малко ще се самоубие.

Паоло Дженовезе - „Първият ден от моя живот“

ЕСЕННИТЕ ВЕЧЕРИ СА ЛЮБИМОТО ВРЕМЕ на Наполеон за разходка. Няма ги нито зимните минус десет градуса, нито летния зной, който се утаява между небостъргачите.
Когато се стъмни, е способен да върви с часове по улиците. С вдигната яка на палтото, така че да закрие лицето му, с шапка на главата и с типичната пъргава нюйоркска походка. Вечно изглежда като да закъснява за някоя среща, а всъщност в повечето случаи не отива никъде. Просто се носи по течението и в края на разходката вдига ръка, спира някое такси и се прибира вкъщи.
Тази вечер можеше да не е по-различна, ако стъпките му не бяха бавни и замислени, по-отмерени от обикновено.
На излизане от театъра беше залян от дългата вълна на Таймс Скуеър, от клаксоните, които си пробиват път в навалицата, и от армиите туристи, заети да снимат, да постват и да туитват. Наполеон е далече от тази реалност, далече от социалните медии, далече от желанието да е център на света, освен когато се намира в центъра на някоя сцена; обича самотата вероятно в отговор на онези хиляди хора, които по време на шоуто
му го карат да се чувства единствен и незаменим. Ако някой го наблюдаваше през стъкло, без да има възможността да говори с него, би си помислил, че е един от многобройните шарлатани, които трупат състояния от слабостите и болката на ближния си. Не че той не натрупа състояние, но вярва непоколебимо в това, което казва; наистина вярва, че може да помага на хората, и когато това се случва, докато ги спасява, се опитва да спаси и себе си. Разбра, че това ще се превърне в негова съдба, още в студентските си години.
Наполеон искаше да стане писател. Но като се изключат няколко кратки разказа в слабоизвестни списания и една-две книги като писател в сянка за автори, изпаднали в литературна забрава, не успя да публикува нищо. Когато разбра, че призванието му няма да му позволи да си изкарва хляба, реши да се възползва от дарбата си на слушател. Наполеон открай време беше съвършеният слушател: слушаше, слушаше и умееше да изрича точните думи в точния момент. Или може би да изрича думите, които събеседникът му искаше да чуе точно в този момент. Не го правеше умишлено, но във всички случаи смяташе това свое умение за достойнство. Откри истинския си талант в периода, когато работеше като помощник-продуцент в един Оф-Бродуей театър на Мадисън Стрийт. Един ден актьорът, който трябваше да играе в „Надеждите на Стюарт Мил“, загуби съзнание броени минути преди да излезе на сцената и върху плещите на Наполеон, който беше човекът с най-бързия ум от всички там, се стовари бремето да се качи на сцената и да обясни на сърдитата публика, че няма да последва никакъв спектакъл. На всичкото отгоре собственикът на театъра вече бе прибрал приходите от билетите – вероятността от настъпване на извънредни обстоятелства изобщо не го занимаваше. Така че парите не бяха на разположение и нямаше как да бъдат върнати на публиката. Наполеон се изправи пред сто и деветте души, но вместо да обясни обстоятелствено двойния проблем с припадъка и приходите, се постара вечерта им да не пропадне – говори повече от час вместо предвидените няколко минути и това, което трябваше да бъде плах монолог, твърде скоро се превърна в страстна защита на една разхайтена театрална трупа. Реч за актьора, който ни е нужен, за да продължаваме да мечтаем; за това колко е трудно да бъде поставено едно жалко спектакълче и за това как историите, които тези момчета разказват – тук посочва зад себе си, – са написани за вас и само за вас – тук пък посочва партера – с надеждата, че когато станете от вехтите си кресла, ще отнесете със себе си част от нас и нашите надежди, макар че, за съжаление, днес не успяхме да ви разкажем за тези надежди заради една тъжна злополука, но благодаря, господа, че въпреки всичко бяхте тук, благодаря ви, че винаги ни давате силата да продължим. Накрая публиката не само че не си поиска двайсетте долара за билета, но и си тръгна въодушевена, че е открила това момче с толкова ярък талант на разказвач на приказки и със заразителна страст към изкуството. Но най-много се удиви самият Наполеон – знаеше, че е добър слушател, но никога не беше очаквал да е толкова убедителен оратор.
Спомените от онази вечер, която му изглежда толкова далечна, сякаш оттогава са изминали хиляди години, са избледнели сега, когато прекосява ветровития Бродуей, светлините на по-голямата част от магазините изгасват, ролетните щори се спускат и една кола на нюйоркското полицейско управление профучава край него насред тази калейдоскопична бъркотия от звуци. От известно време издирва стари спомени, сякаш
смята да си направи албум с изгубените епизоди от съществуването си с надеждата, че сред тези епизоди има някой, който е достатъчно важен, за да промени посоката на събитията. Потънал е в мислите си, когато забелязва, че вече не е на Бродуей, а на Боуъри. Прeсякъл е Пето авеню, загърбил е Гринуич и Ийст Вилидж, задминал е Хюстън Стрийт и „Кафе Хабана“, където често си поръчва мамули, кафяв ориз, боб и коктейл
„Ледена Маргарита“ – това е неговото любимо заведение, а дори не му е дошло наум да поздрави момчетата, които го управляват.
Наполеон е вървял като в транс и нито е забелязал, че сменя посоката при Юниън Скуеър, нито е обърнал внимание на Холидей Маркет, на няколкото Старбъкс, на студиата за татуировки или на Чайнатаун; имал е една-единствена цел – да стигне до Манхатън Бридж, който сега се откроява пред него с цялата си величественост и така както се очертава на фона на светлините, изглежда увиснал в голямата пещера на Ню Йорк Сити.
Наполеон възприема Манхатън Бридж като по-малкия и онеправдан брат на Бруклинския мост. Така както прави в живота с хората, които никога не са били първи, той е взел присърце съдбата на Манхатън Бридж и винаги го предпочита пред неговия брат с гранитните отблясъци, когото всички обожават. В студиото му на Парк Авеню на стената е залепен плакат на Имало едно време в Америка: мнозина смятат, че мостът на снимката е Бруклинският, но в действителност това е Манхатън Бридж. Наполеон често е преминавал по моста и се е обръщал да погледа от Дъмбо пилоните, като се е чувствал малко като Нудълс – героя на Де Ниро от филма. И ето че отново е там, в южната част на своя мост, откъдето се виждат Статуята на Свободата и пристанището с неговата върволица от плавателни съдове.
Наполеон тръгва по пешеходната алея; един яростен тътен го кара да трепне, изплашен е като дете. Започва да вали. Фаровете на колите от време на време прелитат по автомобилното платно няколко метра над главата му.
Мостът е дълъг два километра и нещо. Наполеон спира точно по средата му. Подпира лакти на парапета и се вглежда в реката.
Поема дълбоко дъх.
Не го е грижа за дъжда.
След малко ще се самоубие.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1026-9
Купи
Цена
21.36 лв.
(24.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени