Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Вътрешното гето
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1043-6
Купи
Нова цена
5.00 лв.
(Преоценена, стара цена: 19.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1044-3
Купи
Цена
12.00 лв.
(5.00 лв.)
--7лв.
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
130 гр.
Страници
128
Дата на издаване
03 февруари 2023
Превод
Красимир Петров
Корица
Чавдар Гюзелев

Вътрешното гето

Буенос Айрес, 1940 година. Група приятели, евреи, бежанци от Европа, се срещат редовно в едно кафене и се питат какво става на Стария континент. Единият от тях, Висенте Розенберг, е вече женен за Росита и имат три деца, но мислите му са преди всичко за майка му, останала в Полша. Сантяго Амигорена разказва за „вътрешното гето“ на изгнанието. За печалното битие на един мъж, изградил свой живот в чужбина, който предчувства, а след това научава за гибелта на своите близки, споделили съдбата на милиони.

Висенте и Росита са дядото и бабата на автора, който признава днес: Преди двайсет и пет години започнах да пиша, за да се преборя с мълчанието, което ме задушава, откакто съм роден. Книгата, която държите в ръце, е историята на това мълчание.

За автора

Сантяго Амигорена е роден през 1962 година в Буенос Айрес.

Автор е на романите Лаконично детство, Безгласна младост, Мълчаливо юношество, Тиха зрелост, Първата Любов, Първото поражение. Амигорена, който живее и работи във Франция, е също така филмов режисьор, сценарист и продуцент.

Настоящият му роман, Вътрешното гето, е отличен с редица френски и международни литературни награди. С това заглавие Сантяго Амигорена се завръща към корените на семейната история, която го обсебва, откакто е стъпил на писателското поприще.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Сантяго Амигорена – „Вътрешното гето“

На 13 септември 1940 година в Буенос Айрес валеше, а войната в Европа бе толкова далече, че човек би могъл изобщо да не се сети за нея. Широката Авенида де Майо със сгради в стил ар нуво от двете страни беше почти безлюдна; редките минувачи, държейки вестник над главата, за да се запазят от дъжда, бързаха след края на работния ден да вземат автобус или да хванат някое такси. Сред тези, отправили се към дома, чиновници беше и един трийсет и осем годишен мъж, на име Висенте Розенберг, който имаше шапка и затова крачеше спокойно, но някак унесено към модното кафене „Тортони“, където по онова време човек можеше да види както Хорхе Луис Борхес и прочути изпълнители на танго, така и намерили убежище европейци, като Ортега и Гасет, Роже Кайоа или Артур Рубинщайн. Висенте беше млад евреин. Или млад поляк. Или млад аржентинец. Истината бе, че на 13 септември 1940 година Висенте Розенберг все още не знаеше какъв е всъщност. На влизане в кафенето той веднага зърна масивната фигура на своя най-добър приятел Ариел Еделсон, седнал на едно от високите столчета покрай стената срещу бара. Опрял лакти в мраморната табла на масата, пред чаша кафе, той очакваше Висенте, зачетен във вестника, недалеч от масите за билярд във вътрешния салон. До него, с гръб към входа, за да може да следи карамболите на играчите, както винаги възбуден, седеше един младеж на име Сами Грюнфелд, който често излизаше с тях. Висенте им подаде ръка, свали пардесюто, за да изтръска от него последните дъждовни капки, полепнали по плътния вълнен плат, и се настани до приятелите си, надничайки към вестника, за да прочете заглавията на първа страница: в Европа битката за Англия била в разгара си и нацистите започвали да затварят евреите в гета. Ариел, когото аржентинските му приятели наричаха „Мечока“, сгъна вестника и въздъхна дълбоко.
– Евреите ми досаждат. Винаги са ми досаждали. Реших да се махна, когато разбрах, че майка ми се кани да става еврейка и досадница, също като своята майка.
– В сравнение с моята майка ти не е чак такава досадница – обади се Сами, без да откъсва очи от масите за билярд.
Донякъде смутен, Ариел хвърли поглед към Висенте, но тъй като мислите на приятеля му явно бяха някъде другаде, той продължи да разговаря със застаналия почти гърбом към тях Сами:
– На всичко отгоре, на двайсет години, единствената ѝ мечта била да избяга от щетъла и да заживее в големия град. Смятала майка си за досадница, също както днес аз смятам за досадница самата нея…
– Все пак, досадница или не, ти я накара да прекоси Атлантика и да дойде да живее при теб. – Вярно… Понякога ни липсват дори най-неприятните неща.
Развеселен от тържествения тон на Ариел, Сами прихна, все едно щракна с пръсти. До него Висенте, леко намръщен, досега не се беше обадил. От няколко месеца насам нямаше никакво желание да обсъжда случващото се в Европа.
– Какво ти е, Винценти? Да не би хубавото време да ти е развалило настроението? Висенте се обърна към Ариел с едва доловима усмивка: от всички негови познати в Буенос Айрес единствен Ариел, с когото се бе запознал във Варшава, когато двамата бяха осемнайсетгодишни и постъпваха в армията, все още го наричаше Винценти.
– Мама също не понасяше своите родители и затова напуснахме Хелмно, когато бях малък.
Висенте каза това едва чуто и Сами, с когото той и Ариел се бяха запознали на кораба, по време на плаването от Бордо до Буенос Айрес, и който, озовал се сам в този непознат град, оттогава се бе вкопчил в тях като в спасителен пояс, направи опит да направи извод от този непринуден разговор:
– Открай време е така, нали? Отначало обичаме родителите си, постепенно те започват да ни се струват досадни и накрая гледаме да се махнем… Може би това ще рече да си евреин…
– Да… или да си човек.
След известна пауза, продължила много по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се осмислят тези назидателни думи, паднали като мъртви птици върху масата, Ариел отново се обърна към Висенте.
– Имаш ли някакви новини?
– Не, последното писмо пристигна преди три месеца. Дори не зная дали е получила десетте долара, които ѝ изпратих през юни.
– Разговарях с Яков. Той получил телеграма от братовчед си, който успял да замине за Съединените щати: оказва се, че във Варшава вече не се намирали дори пощенски марки…
За да не разваля настроението на приятелите си, Висенте направи усилие да им се усмихне, сетне стана и се отправи към тоалетната. Не че толкова му се ходеше по нужда, колкото от известно време насам трудно понасяше тези безкрайни разговори, които започваха с обсъждане на миналото или на близките, но бързо увличаше приятелите му на хлъзгавия политически терен, свързан с развитието на ситуацията в Европа.
Докато Сами и Ариел продължаваха да обменят мисли за войната, Висенте, без да бърза, изми ръцете си в просторната тоалетна на „Тортони“, след което вдигна очи и за момент срещна погледа на своето отражение в огледалото. Лицето му притежаваше деликатни, едва ли не ефирни черти. Устните, малкият нос, тънките мустачки (които той, независимо от превратностите на съдбата, редовно подрязваше два пъти седмично при най-реномирания бръснар в Буенос Айрес) все едно бяха изрисувани от китайски калиграф с такава фина четчица, че сякаш всеки момент щяха да се разтопят във въздуха. Впрочем, когато се сетеше за лицето си, той не си представяше широкото чело, извивката на скулите, зеления цвят на очите или рижия оттенък на косата, а имаше само някакво смътно усещане, подобно на лека мъгла, сред която самоиронията се редуваше с нежна меланхолия.
След като избърса ръцете си, Висенте напусна снежнобелия свят на мрамора и фаянса, за да се завърне сред обагрения в мека охра свят на големия салон. Седна до своите приятели и ги погледна с топлота, примесена донякъде със завист: за разлика от Висенте, чиято майка заедно с брат му все още бяха в Полша, Сами бе избягал от Стария континент с цялото си семейство, а Ариел бе успял преди три години, през 1937-ма, да убеди родителите си и сестра си да дойдат при него в Аржентина.
– …въпреки прословутата им линия „Мажино“ французите поставиха нов световен рекорд по най-бързо поражение.
– След нас обаче!
– При вас беше различно: всички знаеха, че поляците никога не са обичали да се бият.
– За разлика от вас, руснаците… Вие обожавате да се биете… преди всичко помежду си! Сами въздъхна ядосано. Ала Ариел постави ръка на рамото му като негов по-голям брат и сложи край на спора.
– Във всеки случай нашето правителство можеше да намери по-добро решение от това да се установи в Лондон. Изглежда, там бомбите валят като градушка. Ти как мислиш, Винценти?
Понеже Висенте не бързаше да отговори, това направи Сами:
– Лондон… Париж… Варшава… Все пак имаме късмет, че сме тук, нали?

Сантяго Амигорена – „Вътрешното гето“

На 13 септември 1940 година в Буенос Айрес валеше, а войната в Европа бе толкова далече, че човек би могъл изобщо да не се сети за нея. Широката Авенида де Майо със сгради в стил ар нуво от двете страни беше почти безлюдна; редките минувачи, държейки вестник над главата, за да се запазят от дъжда, бързаха след края на работния ден да вземат автобус или да хванат някое такси. Сред тези, отправили се към дома, чиновници беше и един трийсет и осем годишен мъж, на име Висенте Розенберг, който имаше шапка и затова крачеше спокойно, но някак унесено към модното кафене „Тортони“, където по онова време човек можеше да види както Хорхе Луис Борхес и прочути изпълнители на танго, така и намерили убежище европейци, като Ортега и Гасет, Роже Кайоа или Артур Рубинщайн. Висенте беше млад евреин. Или млад поляк. Или млад аржентинец. Истината бе, че на 13 септември 1940 година Висенте Розенберг все още не знаеше какъв е всъщност. На влизане в кафенето той веднага зърна масивната фигура на своя най-добър приятел Ариел Еделсон, седнал на едно от високите столчета покрай стената срещу бара. Опрял лакти в мраморната табла на масата, пред чаша кафе, той очакваше Висенте, зачетен във вестника, недалеч от масите за билярд във вътрешния салон. До него, с гръб към входа, за да може да следи карамболите на играчите, както винаги възбуден, седеше един младеж на име Сами Грюнфелд, който често излизаше с тях. Висенте им подаде ръка, свали пардесюто, за да изтръска от него последните дъждовни капки, полепнали по плътния вълнен плат, и се настани до приятелите си, надничайки към вестника, за да прочете заглавията на първа страница: в Европа битката за Англия била в разгара си и нацистите започвали да затварят евреите в гета. Ариел, когото аржентинските му приятели наричаха „Мечока“, сгъна вестника и въздъхна дълбоко.
– Евреите ми досаждат. Винаги са ми досаждали. Реших да се махна, когато разбрах, че майка ми се кани да става еврейка и досадница, също като своята майка.
– В сравнение с моята майка ти не е чак такава досадница – обади се Сами, без да откъсва очи от масите за билярд.
Донякъде смутен, Ариел хвърли поглед към Висенте, но тъй като мислите на приятеля му явно бяха някъде другаде, той продължи да разговаря със застаналия почти гърбом към тях Сами:
– На всичко отгоре, на двайсет години, единствената ѝ мечта била да избяга от щетъла и да заживее в големия град. Смятала майка си за досадница, също както днес аз смятам за досадница самата нея…
– Все пак, досадница или не, ти я накара да прекоси Атлантика и да дойде да живее при теб. – Вярно… Понякога ни липсват дори най-неприятните неща.
Развеселен от тържествения тон на Ариел, Сами прихна, все едно щракна с пръсти. До него Висенте, леко намръщен, досега не се беше обадил. От няколко месеца насам нямаше никакво желание да обсъжда случващото се в Европа.
– Какво ти е, Винценти? Да не би хубавото време да ти е развалило настроението? Висенте се обърна към Ариел с едва доловима усмивка: от всички негови познати в Буенос Айрес единствен Ариел, с когото се бе запознал във Варшава, когато двамата бяха осемнайсетгодишни и постъпваха в армията, все още го наричаше Винценти.
– Мама също не понасяше своите родители и затова напуснахме Хелмно, когато бях малък.
Висенте каза това едва чуто и Сами, с когото той и Ариел се бяха запознали на кораба, по време на плаването от Бордо до Буенос Айрес, и който, озовал се сам в този непознат град, оттогава се бе вкопчил в тях като в спасителен пояс, направи опит да направи извод от този непринуден разговор:
– Открай време е така, нали? Отначало обичаме родителите си, постепенно те започват да ни се струват досадни и накрая гледаме да се махнем… Може би това ще рече да си евреин…
– Да… или да си човек.
След известна пауза, продължила много по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се осмислят тези назидателни думи, паднали като мъртви птици върху масата, Ариел отново се обърна към Висенте.
– Имаш ли някакви новини?
– Не, последното писмо пристигна преди три месеца. Дори не зная дали е получила десетте долара, които ѝ изпратих през юни.
– Разговарях с Яков. Той получил телеграма от братовчед си, който успял да замине за Съединените щати: оказва се, че във Варшава вече не се намирали дори пощенски марки…
За да не разваля настроението на приятелите си, Висенте направи усилие да им се усмихне, сетне стана и се отправи към тоалетната. Не че толкова му се ходеше по нужда, колкото от известно време насам трудно понасяше тези безкрайни разговори, които започваха с обсъждане на миналото или на близките, но бързо увличаше приятелите му на хлъзгавия политически терен, свързан с развитието на ситуацията в Европа.
Докато Сами и Ариел продължаваха да обменят мисли за войната, Висенте, без да бърза, изми ръцете си в просторната тоалетна на „Тортони“, след което вдигна очи и за момент срещна погледа на своето отражение в огледалото. Лицето му притежаваше деликатни, едва ли не ефирни черти. Устните, малкият нос, тънките мустачки (които той, независимо от превратностите на съдбата, редовно подрязваше два пъти седмично при най-реномирания бръснар в Буенос Айрес) все едно бяха изрисувани от китайски калиграф с такава фина четчица, че сякаш всеки момент щяха да се разтопят във въздуха. Впрочем, когато се сетеше за лицето си, той не си представяше широкото чело, извивката на скулите, зеления цвят на очите или рижия оттенък на косата, а имаше само някакво смътно усещане, подобно на лека мъгла, сред която самоиронията се редуваше с нежна меланхолия.
След като избърса ръцете си, Висенте напусна снежнобелия свят на мрамора и фаянса, за да се завърне сред обагрения в мека охра свят на големия салон. Седна до своите приятели и ги погледна с топлота, примесена донякъде със завист: за разлика от Висенте, чиято майка заедно с брат му все още бяха в Полша, Сами бе избягал от Стария континент с цялото си семейство, а Ариел бе успял преди три години, през 1937-ма, да убеди родителите си и сестра си да дойдат при него в Аржентина.
– …въпреки прословутата им линия „Мажино“ французите поставиха нов световен рекорд по най-бързо поражение.
– След нас обаче!
– При вас беше различно: всички знаеха, че поляците никога не са обичали да се бият.
– За разлика от вас, руснаците… Вие обожавате да се биете… преди всичко помежду си! Сами въздъхна ядосано. Ала Ариел постави ръка на рамото му като негов по-голям брат и сложи край на спора.
– Във всеки случай нашето правителство можеше да намери по-добро решение от това да се установи в Лондон. Изглежда, там бомбите валят като градушка. Ти как мислиш, Винценти?
Понеже Висенте не бързаше да отговори, това направи Сами:
– Лондон… Париж… Варшава… Все пак имаме късмет, че сме тук, нали?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1043-6
Купи
Цена
5.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1044-3
Купи
Цена
12.00 лв.
(5.00 лв.)

* -7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
--7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени