Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Сурови времена
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1146-4
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
352
Дата на издаване
06 януари 2023
Превод
Катя Диманова
Корица
Стефан Касъров

Сурови времена

Гватемала, 1954 г. Военен преврат, подкрепян от САЩ и осъществен с помощта на ЦРУ, сваля от власт законно избрания президент демократ Хакобо Арбенс. Насилствен акт, породен от лъжа, представяна за истина, която ще промени бъдещето на цяла Латинска Америка: обвинението от страна на правителството на Айзенхауер, че Арбенс поощрява навлизането на съветския комунизъм на континента. А в основата на лъжата лежат непримирими икономически интереси на голяма американска компания. И се отприщват международни конспирации в годините на Студената война, чието ехо отеква до днес.

„Нима това фантастично изопачаване на действителността беше историята? Превръщането на реалните и конкретни факти в мит и фикция?“, се пита Марио Варгас Льоса в своя задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства, населен със зловещи герои от подземния свят и една фатална жена, известна като Мис Гватемала.

За автора

Испанско-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български.

Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2016 г. му е присъдена международната награда „Педро Енрикес Уреня“ на Доминиканската република.

„Сурови времена“ (2019) е неговият най-нов роман, чието заглавие е метафорично заимствано от „Книга за моя живот“ на света Тереза Авилска.

Новини | Марио Варгас Льоса
Откъс

Марио Варгас Льоса -  „Сурови времена“

Майката на Мис Гватемала произхождала от семейство на италиански емигранти на име Паравичини. След две поколения фамилията вече била съкратена и поиспанчена. Когато младият юрист, преподавател по право и действащ адвокат Артуро Бореро Ламас поискал ръката на младата Марта Пара, в гватемалските среди се надигнало брожение, понеже дъщерята на италиански кръчмари, хлебари и сладкари видимо не отговаряла на социалното равнище на напетия младеж, който бил мечтана партия за всяка неомъжена девойка от висшето общество заради старата си и известна фамилия, професионалния си престиж и богатство. В крайна сметка клюките секнали и сума народ се изсипал, било като гости, било като публика, на венчавката, отслужена в катедралата от градския архиепископ. Там бил вечният президент, генерал Хорхе Убико Кастаниеда, под ръка с привлекателната си съпруга, в елегантен мундир и окичен с медали, и двамата се фотографирали с младоженците в преддверието на храма сред овациите на множеството.
Този брак не бил щастлив, що се отнася до потомство. Защото Мартита Пара забременявала всяка година, но колкото и да се пазела, раждала рахитични полуживи момченца, които до няколко дни или седмици умирали въпреки усилията на акушерките, гинеколозите и дори на знахарите в града. На петата година последователни провали на бял свят се пръкнала Мартита Бореро Пара, която още в люлката нарекли Мис Гватемала, понеже била красива, силна и жизнена. За разлика от братята си тя оцеляла. И още как!
Родила се слабичка, само кожа и кости. Това, което правело впечатление още през онези дни, когато хората заръчвали литургии, за да не я споходи участта на братчетата ѝ, било кадифената кожа, изящните черти, големите очи и спокойният, втренчен и проницателен поглед, който кацал върху хора и предмети, сякаш държал да ги запомни навеки. Поглед, който смущавал и плашел. Сѝмула, индианката майа-кичè, предвещавала: „Това дете ще има шесто чувство!“.
Майката на Мис Гватемала, Марта Пара де Бореро, не успяла да се порадва дълго на единствената си оцеляла рожба. Не защото се поминала – живяла до деветдесет години и издъхнала в старчески дом, без да съзнава много-много какво става около нея, – а защото след раждането на момиченцето останала немощна, няма, депресирана и (както евфемистично наричали по онова време лудите) не съвсем с всичкия си. По цели дни стояла вкъщи неподвижно и без да продума; прислужниците ѝ, Патросинио и Хуана, я хранели с лъжичка и масажирали краката ѝ, за да не се атрофират; от странното безмълвие излизала само за да избухне в плач, а след тези кризи потъвала в сънлив унес. Разбирала се единствено със Симула, с жестове, или слугинята отгатвала желанията ѝ. Доктор Бареро Ламас постепенно взел да забравя, че има жена; минавали дни, после седмици, без да влезе в спалнята да целуне съпругата си по челото, и всички часове, в които не бил в кабинета си, не пледирал в съда или не четял лекции в университета „Сан Карлос“, посвещавал на Мартита, която глезел и обожавал от деня на нейното раждане. Момиченцето пораснало силно привързано към баща си. В края на седмицата, когато колониалната къща се изпълвала с неговите видни приятели – съдии, земевладелци, политици, дипломати, – дошли да поиграят на анахроничния рокамбор, той оставял Мартита да щъка между гостите. Забавлявал се, като я гледал как наблюдава гостите с големите си сиво-зелени очи, сякаш се стреми да изтръгне тайните им. Малката позволявала на всички да я милват, но тя самата рядко ги дарявала с целувки и прегръдки, с изключение на баща си.
Много години по-късно, когато се връщала към онзи начален период от своя живот, Мартита щяла смътно да си спомня, като лумващи и угасващи пламъци, голямата политическа тревога, която изведнъж започнала да обсебва разговорите на възрастните господа, дошли в края на седмицата да изиграят по някоя ръка от старинната игра на карти. Чувала ги, някъде към 1944 г., да признават с половин уста, че отрупаният с медали и нашивки генерал Хорхе Убико Кастаниеда внезапно е станал толкова непопулярен, че избухвали военни и граждански бунтове, както и студентски стачки, които се стремели да го свалят от власт. И успели с прочутата Октомврийска революция от същата година, когато се появила друга военна хунта начело с генерал Федерико Понсе Вайдес, която протестиращите също щели да свалят. Най-сетне се провели избори. Играчите на рокамбор изпитвали панически страх да не би да ги спечели наскоро завърналият се от изгнание в Аржентина Хуан Хосе Аревало, защото – казвали те – неговият „духовен социализъм“ (какво ли пък значело това?) щял да докара на Гватемала големи беди, индианците щели да надигнат глава и да тръгнат да избиват почтените люде, комунистите щели да завземат земите на заможните и да изпращат децата от добри семейства в Русия, за да бъдат продавани като роби. Когато говорели тези неща, Мартита винаги изчаквала реакцията на един от участниците в сбирките за рокамбор и политическите сплетни – доктор Ефрèн Гарсѝя Ардилес. Той бил снажен мъж със светли очи и дълга коса, който често се смеел и наричал присъстващите параноични неандерталци, понеже според него професор Аревало бил по-отявлен антикомунист от всички тях, а неговият „духовен социализъм“ не бил нищо друго освен символичен начин да покаже, че иска да превърне Гватемала в модерна и демократична страна, да я измъкне от бедността и феодалния примитивизъм, в който живее. Мартита помнеше разгорещените спорове: господата правеха доктор Гарсия Ардилес на пух и прах, като го обвиняваха, че е червен, анархист и комунист. А когато тя питаше баща си защо той винаги спори с всички, баща ѝ отговаряше: „Ефрен е добър лекар и чудесен приятел. Жалко, че е толкова безразсъден и е левичар!“. На Мартита ѝ станало любопитно и един ден решила да помоли доктор Гарсия Ардилес да ѝ обясни това за левицата и комунизма.
По онова време тя вече учела в Белгийско-гватемалския колеж на фламандски монахини („Конгрегация на Светото семейство от Хелмет“), в който били записвани всички момичета от добри семейства в Гватемала, и печелела награди за отличен успех на изпитите. Не полагала кой знае какви усилия, достатъчно било да съсредоточи малко природно развития си ум и да знае, че ще достави голямо удоволствие на баща си с шестиците в бележника. Колко щастлив бил доктор Бореро Ламас в края на учебната година, когато дъщеря му излизала на сцената да получи дипломата за усърдно учение и безупречно поведение! И как само ръкопляскали на момиченцето монахините и цялата аудитория.
Щастливо детство ли имала Мартита? Тя самата щяла да си задава този въпрос многократно през следващите години и да си отговаря утвърдително, ако под щастливо се разбирало спокоен и уреден живот, без сътресения, на дете, закриляно и отрупвано с внимание от баща си, заобиколено от прислуга. Ала тъгувала, че не е изпитала никога майчината ласка. Само по веднъж на ден  – най-трудния миг от денонощието  – влизала при госпожата, която била вечно на легло и макар да ѝ била майка, изобщо не ѝ обръщала внимание. Симула я завеждала да я целуне, преди да си легне вечер. Мартита никак не обичала тези посещения, понеже госпожата изглеждала повече мъртва, отколкото жива; гледала я равнодушно, оставяла се да я целуне, без да отвръща на милувката, а понякога и прозявайки се. Не я забавлявали особено и приятелките, рождените дни, на които ходела придружавана от Симула, нито дори първите забави, когато била вече в гимназията и младежите започвали да ухажват момичетата, да им пращат писъмца и да се оформят влюбени двойки. На Мартита по-забавни ѝ били дългите вèчери в края на седмицата и господата картоиграчи. Но най-вече разговорите насаме с доктор Ефрен Гарсия Ардилес, когото затрупвала с въпроси за политиката. Той ѝ обяснявал, че въпреки оплакванията на възрастните господа Хуан Хосе Аревало правел успешни опити да установи поне малко справедливост в страната, най-вече по отношение на индианците, огромното мнозинство от трите милиона гватемалци. Благодарение на президента Аревало, казвал той, Гватемала най-сетне започвала да се обръща към демокрацията.

Марио Варгас Льоса -  „Сурови времена“

Майката на Мис Гватемала произхождала от семейство на италиански емигранти на име Паравичини. След две поколения фамилията вече била съкратена и поиспанчена. Когато младият юрист, преподавател по право и действащ адвокат Артуро Бореро Ламас поискал ръката на младата Марта Пара, в гватемалските среди се надигнало брожение, понеже дъщерята на италиански кръчмари, хлебари и сладкари видимо не отговаряла на социалното равнище на напетия младеж, който бил мечтана партия за всяка неомъжена девойка от висшето общество заради старата си и известна фамилия, професионалния си престиж и богатство. В крайна сметка клюките секнали и сума народ се изсипал, било като гости, било като публика, на венчавката, отслужена в катедралата от градския архиепископ. Там бил вечният президент, генерал Хорхе Убико Кастаниеда, под ръка с привлекателната си съпруга, в елегантен мундир и окичен с медали, и двамата се фотографирали с младоженците в преддверието на храма сред овациите на множеството.
Този брак не бил щастлив, що се отнася до потомство. Защото Мартита Пара забременявала всяка година, но колкото и да се пазела, раждала рахитични полуживи момченца, които до няколко дни или седмици умирали въпреки усилията на акушерките, гинеколозите и дори на знахарите в града. На петата година последователни провали на бял свят се пръкнала Мартита Бореро Пара, която още в люлката нарекли Мис Гватемала, понеже била красива, силна и жизнена. За разлика от братята си тя оцеляла. И още как!
Родила се слабичка, само кожа и кости. Това, което правело впечатление още през онези дни, когато хората заръчвали литургии, за да не я споходи участта на братчетата ѝ, било кадифената кожа, изящните черти, големите очи и спокойният, втренчен и проницателен поглед, който кацал върху хора и предмети, сякаш държал да ги запомни навеки. Поглед, който смущавал и плашел. Сѝмула, индианката майа-кичè, предвещавала: „Това дете ще има шесто чувство!“.
Майката на Мис Гватемала, Марта Пара де Бореро, не успяла да се порадва дълго на единствената си оцеляла рожба. Не защото се поминала – живяла до деветдесет години и издъхнала в старчески дом, без да съзнава много-много какво става около нея, – а защото след раждането на момиченцето останала немощна, няма, депресирана и (както евфемистично наричали по онова време лудите) не съвсем с всичкия си. По цели дни стояла вкъщи неподвижно и без да продума; прислужниците ѝ, Патросинио и Хуана, я хранели с лъжичка и масажирали краката ѝ, за да не се атрофират; от странното безмълвие излизала само за да избухне в плач, а след тези кризи потъвала в сънлив унес. Разбирала се единствено със Симула, с жестове, или слугинята отгатвала желанията ѝ. Доктор Бареро Ламас постепенно взел да забравя, че има жена; минавали дни, после седмици, без да влезе в спалнята да целуне съпругата си по челото, и всички часове, в които не бил в кабинета си, не пледирал в съда или не четял лекции в университета „Сан Карлос“, посвещавал на Мартита, която глезел и обожавал от деня на нейното раждане. Момиченцето пораснало силно привързано към баща си. В края на седмицата, когато колониалната къща се изпълвала с неговите видни приятели – съдии, земевладелци, политици, дипломати, – дошли да поиграят на анахроничния рокамбор, той оставял Мартита да щъка между гостите. Забавлявал се, като я гледал как наблюдава гостите с големите си сиво-зелени очи, сякаш се стреми да изтръгне тайните им. Малката позволявала на всички да я милват, но тя самата рядко ги дарявала с целувки и прегръдки, с изключение на баща си.
Много години по-късно, когато се връщала към онзи начален период от своя живот, Мартита щяла смътно да си спомня, като лумващи и угасващи пламъци, голямата политическа тревога, която изведнъж започнала да обсебва разговорите на възрастните господа, дошли в края на седмицата да изиграят по някоя ръка от старинната игра на карти. Чувала ги, някъде към 1944 г., да признават с половин уста, че отрупаният с медали и нашивки генерал Хорхе Убико Кастаниеда внезапно е станал толкова непопулярен, че избухвали военни и граждански бунтове, както и студентски стачки, които се стремели да го свалят от власт. И успели с прочутата Октомврийска революция от същата година, когато се появила друга военна хунта начело с генерал Федерико Понсе Вайдес, която протестиращите също щели да свалят. Най-сетне се провели избори. Играчите на рокамбор изпитвали панически страх да не би да ги спечели наскоро завърналият се от изгнание в Аржентина Хуан Хосе Аревало, защото – казвали те – неговият „духовен социализъм“ (какво ли пък значело това?) щял да докара на Гватемала големи беди, индианците щели да надигнат глава и да тръгнат да избиват почтените люде, комунистите щели да завземат земите на заможните и да изпращат децата от добри семейства в Русия, за да бъдат продавани като роби. Когато говорели тези неща, Мартита винаги изчаквала реакцията на един от участниците в сбирките за рокамбор и политическите сплетни – доктор Ефрèн Гарсѝя Ардилес. Той бил снажен мъж със светли очи и дълга коса, който често се смеел и наричал присъстващите параноични неандерталци, понеже според него професор Аревало бил по-отявлен антикомунист от всички тях, а неговият „духовен социализъм“ не бил нищо друго освен символичен начин да покаже, че иска да превърне Гватемала в модерна и демократична страна, да я измъкне от бедността и феодалния примитивизъм, в който живее. Мартита помнеше разгорещените спорове: господата правеха доктор Гарсия Ардилес на пух и прах, като го обвиняваха, че е червен, анархист и комунист. А когато тя питаше баща си защо той винаги спори с всички, баща ѝ отговаряше: „Ефрен е добър лекар и чудесен приятел. Жалко, че е толкова безразсъден и е левичар!“. На Мартита ѝ станало любопитно и един ден решила да помоли доктор Гарсия Ардилес да ѝ обясни това за левицата и комунизма.
По онова време тя вече учела в Белгийско-гватемалския колеж на фламандски монахини („Конгрегация на Светото семейство от Хелмет“), в който били записвани всички момичета от добри семейства в Гватемала, и печелела награди за отличен успех на изпитите. Не полагала кой знае какви усилия, достатъчно било да съсредоточи малко природно развития си ум и да знае, че ще достави голямо удоволствие на баща си с шестиците в бележника. Колко щастлив бил доктор Бореро Ламас в края на учебната година, когато дъщеря му излизала на сцената да получи дипломата за усърдно учение и безупречно поведение! И как само ръкопляскали на момиченцето монахините и цялата аудитория.
Щастливо детство ли имала Мартита? Тя самата щяла да си задава този въпрос многократно през следващите години и да си отговаря утвърдително, ако под щастливо се разбирало спокоен и уреден живот, без сътресения, на дете, закриляно и отрупвано с внимание от баща си, заобиколено от прислуга. Ала тъгувала, че не е изпитала никога майчината ласка. Само по веднъж на ден  – най-трудния миг от денонощието  – влизала при госпожата, която била вечно на легло и макар да ѝ била майка, изобщо не ѝ обръщала внимание. Симула я завеждала да я целуне, преди да си легне вечер. Мартита никак не обичала тези посещения, понеже госпожата изглеждала повече мъртва, отколкото жива; гледала я равнодушно, оставяла се да я целуне, без да отвръща на милувката, а понякога и прозявайки се. Не я забавлявали особено и приятелките, рождените дни, на които ходела придружавана от Симула, нито дори първите забави, когато била вече в гимназията и младежите започвали да ухажват момичетата, да им пращат писъмца и да се оформят влюбени двойки. На Мартита по-забавни ѝ били дългите вèчери в края на седмицата и господата картоиграчи. Но най-вече разговорите насаме с доктор Ефрен Гарсия Ардилес, когото затрупвала с въпроси за политиката. Той ѝ обяснявал, че въпреки оплакванията на възрастните господа Хуан Хосе Аревало правел успешни опити да установи поне малко справедливост в страната, най-вече по отношение на индианците, огромното мнозинство от трите милиона гватемалци. Благодарение на президента Аревало, казвал той, Гватемала най-сетне започвала да се обръща към демокрацията.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Планувате ли да преиздадете други книги на този автор?

Оценка: +1

Имам всички книги на Марио Варгас Льоса, преведени на български. Великолепен разказвач, забележително е умението му да претворява политически събития и личности в художествена литература. И винаги научавам по нещо за бурната история на Латинска Америка. Няма да пропусна и най-новия му роман. Дано и на тази преклонна възраст продължи да ни радва с още и още чудесни произведения.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1146-4
Купи
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени