Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Нощният управител
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1139-6
Купи
Цена
26.70 лв.
(30.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1140-2
Купи
Цена
18.00 лв.
(30.00 лв.)
-12лв.
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Тегло
482 гр.
Страници
536
Дата на издаване
09 декември 2022
Превод
Венцислав К. Венков
Корица
Стефан Касъров

Нощният управител

Първоначално триъгълната търговия е представлявала обмен „роби > меласа > ром“. В „Нощният управител“ далаверата е осъвременена: „оръжия > кокаин > прани пари“. Фокусът върху международния стопански обмен на сивия пазар ще ви накара да се замислите: какво ли прави всъщност любезният ваш банкер с изкараните с честен труд спестявания, които сте му поверили?

В унисон с промените в обществените нагласи Льо Каре се откъсва от сюжетите на Студената война и ни предлага вместо тях една сложна плетеница от правителствена корупция, оръжейна търговия и междуличностни интриги, в която едва доловимите граници между бизнес и правителства и между политика и престъпност се размиват почти до безсмисленост.

На фона на поредната увлекателна тема (в случая – търговията с оръжия) Льо Каре извайва и образа на крайно интригуващ герой: бивш британски военнослужещ, преквалифицирал се в нощен управител на хотел.

За автора

Джон льо Каре (р. 1931 г.) е литературният псевдоним на Дейвид Корнуел – едно от най-големите имена в света на шпионския трилър. Произведенията му се отличават с високата си литературна стойност. Льо Каре се прочува като върхов майстор на елегантния стил, умело заплетената фабула и остроумния диалог. Той познава отвътре света на шпионажа и достойно продължава вековната традиция, поставена още от Кристофър Марлоу и доразвита в наши дни от Греъм Грийн, Съмърсет Моъм и Джон Диксън Кар.

Автор на трийсетина романа, в които действието неизменно се развива в годините на Студената война, Джон льо Каре е работил за МИ-5 и МИ-6 от 1950 до 1960 г. и е наясно с действията, подбудите и морала на професионалистите от този свят в света, какъвто е разузнаването. Известност му донася „Шпионинът, който дойде от студа“, а най-четените му романи са тези от серията за Джордж Смайли. Трилърите на Джон льо Каре са доста добре познати в България, като след тях са и издадените от „Колибри“ „Най-търсеният човек“, „Дама, поп, асо, шпионин“, „Изменник по вкуса ни“, „Достопочтеният ученик“ и „Екипът на Смайли“.

Блог | Джон льо Каре
Откъс

Джон льо Каре - „Нощният управител“

В забулената от бръснещ сняг януарска вечер през 1991 година нощният управител на цюрихския хотел „Майстер Палас“, англичанинът Джонатан Пайн, заряза служебното си помещение зад рецепцията и обзет от неизпитвани дотогава чувства, зае мястото си във фоайето в готовност да приветства с „добре дошли“ пристигащата късно видна личност. Войната в Залива беше започнала съвсем наскоро. И през целия ден препредаваните дискретно от персонала новини за извършваните от съюзниците бомбардировки причиняваха дълбок смут на Цюрихската фондова борса. Хотелските резервации, които през януари поначало не бяха нищо особено, тази година се бяха свлекли до кризисни равнища. За пореден път в историята Швейцария се беше озовала под обсада.

„Майстер Палас“ обаче не трепваше пред предизвикателството. Напротив, подобно на улегнала леля от началото на двадесети век, „Майстерa“ – както с любов го наричаха таксиметровите шофьори и редовните му посетители – царуваше над цял Цюрих физически и с изначална самостоятелност и наблюдаваше безсмисления кипеж на градския живот. Колкото повече се променяше атмосферата в долината, толкова повече „Майстерa“ си оставаше все същият: неотстъпващ от своите норми бастион на цивилизованост сред устремилия се към пъкъла свят.

Гледната точка на Джонатан представляваше малка ниша сред елегантните витрини на двата хотелски бутика за дамска мода. Филиалът на „Адел“ от Банхофщрасе предлагаше самурен шал върху женски манекен, осланящ се за защита от всичко останало на златно долнище от бикини и чифт коралови обици, интересуващите се от цената да се обърнат към портиера. В днешно време протестите в Цюрих против носенето на животински кожи са не по-малко шумни, отколкото в другите големи градове на Запада, но „Майстер Палас“ си оставаше глух за тях. Втората витрина – на „Сезар“, също от Банхофщрасе – се стремеше да угоди на арабските вкусове с избор от пищно бродирани официални рокли, обсипани с изкуствени диаманти тюрбани и декорирани със скъпоценни камъни ръчни часовници по шестдесет хиляди франка бройката. А пък Джонатан, настанен между двата храма на лукса, можеше да държи под зоркия си поглед двукрилите летящи врати.

Самият той беше набит, но и колеблив мъж със самооправдателна усмивка. Дори английският му характер беше старателно пазена тайна. Беше пъргав и в разцвета на силите си. Ако сте моряк, като нищо можете да решите, че ви е колега, особено ако съдите по умишлената пестеливост на движенията му, ограничения разкрач и готовността на едната му ръка мигновено да се вкопчи в борда на плавателния съд. Къдравите му коси бяха ниско подстригани, а челото – охлузено като на боксьор. Особено стряскаща беше бледнотата на очите му, след като си очаквал да доловиш у тях повече предизвикателство, по-мрачни сенки.

И тъкмо това усещане за излъчваните от боксьорската му стойка благи маниери те караше да си нащрек. По време на престоя ти в хотела нямаше начин да го сбъркаш с друг: нито с русолявия главен администратор хер Стрипли, нито с някой от младите немци на хер Майстер, крачещи арогантно през фоайето с вида на устремени към далечно звездно бъдеще богове. Ролята на хотелиер прилягаше идеално на Джонатан. Не те изкушаваше да се чудиш що за родители са го отгледали, обича ли музиката и има ли жена и деца или куче. Държеше главния вход под нетрепващо снайперско око. И ходеше със забучен в ревера карамфил. Неизменно, всяка нощ.

Дори за сезона снеговалежът беше извънредно силен. Талазите се носеха мощно на буреносни бели вълни през осветения преден двор. Предупредените да очакват важна личност пикола се взираха очаквателно през вихрушката. Изключено е Роупър да пристигне, рече си наум Джонатан. Дори да са пуснали самолета му да излети, няма как да кацне в тези условия. Хер Каспар нещо не е разбрал.

Само че главният пиколо, хер Каспар, през живота си не беше бъркал. Та измърмореше ли хер Каспар по вътрешната уредба „Очакваме гости“, трябваше човек да е оптимист по рождение, за да си представи, че самолетът на клиента е бил отклонен до друго летище. Пък и надали хер Каспар щеше да командва в този късен час, ако не ставаше дума за много ларж клиент. Нима самата фрау Лоринг не беше осведомила Джонатан, че навремето хер Каспар за два франка бил готов да осакати човек, а за пет – направо да го удуши? Но със старостта настъпват и промени. Днес само найщедрите бакшиши бяха в състояние да отлепят хер Каспар от любимите му вечерни телевизионни програми.
Боя се, че хотелът е пълен, мистър Роупър – репетираше за пореден път Джонатан своя предстоящ отчаян опит да предотврати неизбежното. – Хер Майстер е покрусен. Временно назначен при нас чиновник е допуснал непростима грешка. Успяхме все
пак да запазим за вас стаи в „Баур о Лак“ и т.н. Но и тази оптимистична сценка нямаше да свърши работа. В нощ като сегашната надали в цяла Европа имаше хотел с повече от петдесетина посетители. Най-заможните земляни се бяха вкопчили най-смело в земята, с единственото изключение на име Ричард Онслоу Роупър – търговец от Насау, Бахамските острови.

Дланите на Джонатан се стегнаха и лактите му инстинктивно се подготвиха за евентуална битка. В предния двор влезе мерцедес, ако се съдеше по радиатора – и лъчите на фаровете му се задавиха с вихрещи се снежинки. Видя как сенаторската глава на хер Каспар се надигна и светлината от полилея огря стичащите се по нея реки от помада. Колата обаче спря в далечния край на предния двор. Таксѝ, от най-обикновените, градските, без пасажер. И хер Каспар, чиято глава вече отразяваше акрилното осветление, отново склони глава върху заключителните за изминалия ден стойности на фондовата борса. А пък Джонатан, разпознал изведнъж онова, което вижда, си позволи по лицето му да прелети призрачна усмивка. Перуката. Безсмъртната перука – струващата сто и четиридесет хиляди франка корона на хер Каспар, – гордостта на всеки класен главен пиколо в Швейцария. „Вилхелмтелската перука на хер Каспар“, както ѝ викаше фрау Лоринг: перуката, посмяла да се вдигне на бунт срещу милионерката деспот мадам Аркети.

Вероятно с цел да съсредоточи мисълта си, която го теглеше едновременно в куп посоки, или понеже намираше в цялата история някаква скрита връзка със затруднението, в което се беше озовал, Джонатан за сетен път си я припомни точно по начина, по който главната камериерка, фрау Лоринг, му я беше разправила за пръв път, докато му правеше фондю със сирене в таванската си квартира. Седемдесет и пет годишната хамбургчанка фрау Лоринг била навремето бавачка на хер Майстер и – така поне се говореше – любовница на таткото на хер Майстер. Именно тя беше пазителката на легендата за перуката и жив неин свидетел.

„В онези времена мадам Аркети беше най-богатата жена в Европа, млади ми хер Джонатан – обяви покровителствено фрау Лоринг, сякаш някога е спала и с таткото на Джонатан. – Всички хотели по света се надпреварваха да я посрещнат. „Майстера“ обаче ѝ беше любимият, поне до мига, в който Каспар не ѝ се опълчи. Не че и след това не идваше, но си беше само за отчитане на присъствие.“

Мадам Аркети била наследницата на империята супермаркети „Аркети“, поясни му фрау Лоринг, и за охолния ѝ живот ѝ стигали дори само лихвите върху лихвите, които получавала. А на петдесет и нещо годишна възраст любимото ѝ занимание било да навестява най-престижните европейски хотели с откритата си английска спортна кола, след която се движел и ван с прислугата и тоалетите ѝ. Знаела поименно всички консиержи и главни сервитьори от хамбургския „Фоур Сийзънс“, през венецианския „Чиприани“ до „Вила д’Есте“ на езерото Комо. Предписвала им диети и билкови церове и им правела хороскопи. А ако успеели да спечелят благосклонността ѝ, получавали баснословни бакшиши.

Тъкмо от тази нейна благосклонност черпел с кофи хер Каспар, разправяше фрау Лоринг. Докарвал си по двадесетина хиляди швейцарски франка от всяко нейно ежегодно посещение, да не говорим за разните му там шарлатански лекове против косопад, вълшебни камъчета за под възглавницата против ишиас и по половин кило хайвер от белуга за Коледа и празниците на разни светии, които количества хер Каспар превръщал дискретно в кеш по договорка с един от прочутите тукашни гастрономи. И за какво всичко това? Само защото ѝ намирал по някой и друг билет за театър и ѝ запазвал по някоя маса – услуги, в чиято цена той, разбира се, получавал и обичайната си комисиона. Е, и за проявата на всички онези коленопреклонни знаци на вярност, които мадам Аркети изисквала в ролята ѝ на владетелка над царството на прислугата. До деня, в който хер Каспар се сдобил с перуката.

Джон льо Каре - „Нощният управител“

В забулената от бръснещ сняг януарска вечер през 1991 година нощният управител на цюрихския хотел „Майстер Палас“, англичанинът Джонатан Пайн, заряза служебното си помещение зад рецепцията и обзет от неизпитвани дотогава чувства, зае мястото си във фоайето в готовност да приветства с „добре дошли“ пристигащата късно видна личност. Войната в Залива беше започнала съвсем наскоро. И през целия ден препредаваните дискретно от персонала новини за извършваните от съюзниците бомбардировки причиняваха дълбок смут на Цюрихската фондова борса. Хотелските резервации, които през януари поначало не бяха нищо особено, тази година се бяха свлекли до кризисни равнища. За пореден път в историята Швейцария се беше озовала под обсада.

„Майстер Палас“ обаче не трепваше пред предизвикателството. Напротив, подобно на улегнала леля от началото на двадесети век, „Майстерa“ – както с любов го наричаха таксиметровите шофьори и редовните му посетители – царуваше над цял Цюрих физически и с изначална самостоятелност и наблюдаваше безсмисления кипеж на градския живот. Колкото повече се променяше атмосферата в долината, толкова повече „Майстерa“ си оставаше все същият: неотстъпващ от своите норми бастион на цивилизованост сред устремилия се към пъкъла свят.

Гледната точка на Джонатан представляваше малка ниша сред елегантните витрини на двата хотелски бутика за дамска мода. Филиалът на „Адел“ от Банхофщрасе предлагаше самурен шал върху женски манекен, осланящ се за защита от всичко останало на златно долнище от бикини и чифт коралови обици, интересуващите се от цената да се обърнат към портиера. В днешно време протестите в Цюрих против носенето на животински кожи са не по-малко шумни, отколкото в другите големи градове на Запада, но „Майстер Палас“ си оставаше глух за тях. Втората витрина – на „Сезар“, също от Банхофщрасе – се стремеше да угоди на арабските вкусове с избор от пищно бродирани официални рокли, обсипани с изкуствени диаманти тюрбани и декорирани със скъпоценни камъни ръчни часовници по шестдесет хиляди франка бройката. А пък Джонатан, настанен между двата храма на лукса, можеше да държи под зоркия си поглед двукрилите летящи врати.

Самият той беше набит, но и колеблив мъж със самооправдателна усмивка. Дори английският му характер беше старателно пазена тайна. Беше пъргав и в разцвета на силите си. Ако сте моряк, като нищо можете да решите, че ви е колега, особено ако съдите по умишлената пестеливост на движенията му, ограничения разкрач и готовността на едната му ръка мигновено да се вкопчи в борда на плавателния съд. Къдравите му коси бяха ниско подстригани, а челото – охлузено като на боксьор. Особено стряскаща беше бледнотата на очите му, след като си очаквал да доловиш у тях повече предизвикателство, по-мрачни сенки.

И тъкмо това усещане за излъчваните от боксьорската му стойка благи маниери те караше да си нащрек. По време на престоя ти в хотела нямаше начин да го сбъркаш с друг: нито с русолявия главен администратор хер Стрипли, нито с някой от младите немци на хер Майстер, крачещи арогантно през фоайето с вида на устремени към далечно звездно бъдеще богове. Ролята на хотелиер прилягаше идеално на Джонатан. Не те изкушаваше да се чудиш що за родители са го отгледали, обича ли музиката и има ли жена и деца или куче. Държеше главния вход под нетрепващо снайперско око. И ходеше със забучен в ревера карамфил. Неизменно, всяка нощ.

Дори за сезона снеговалежът беше извънредно силен. Талазите се носеха мощно на буреносни бели вълни през осветения преден двор. Предупредените да очакват важна личност пикола се взираха очаквателно през вихрушката. Изключено е Роупър да пристигне, рече си наум Джонатан. Дори да са пуснали самолета му да излети, няма как да кацне в тези условия. Хер Каспар нещо не е разбрал.

Само че главният пиколо, хер Каспар, през живота си не беше бъркал. Та измърмореше ли хер Каспар по вътрешната уредба „Очакваме гости“, трябваше човек да е оптимист по рождение, за да си представи, че самолетът на клиента е бил отклонен до друго летище. Пък и надали хер Каспар щеше да командва в този късен час, ако не ставаше дума за много ларж клиент. Нима самата фрау Лоринг не беше осведомила Джонатан, че навремето хер Каспар за два франка бил готов да осакати човек, а за пет – направо да го удуши? Но със старостта настъпват и промени. Днес само найщедрите бакшиши бяха в състояние да отлепят хер Каспар от любимите му вечерни телевизионни програми.
Боя се, че хотелът е пълен, мистър Роупър – репетираше за пореден път Джонатан своя предстоящ отчаян опит да предотврати неизбежното. – Хер Майстер е покрусен. Временно назначен при нас чиновник е допуснал непростима грешка. Успяхме все
пак да запазим за вас стаи в „Баур о Лак“ и т.н. Но и тази оптимистична сценка нямаше да свърши работа. В нощ като сегашната надали в цяла Европа имаше хотел с повече от петдесетина посетители. Най-заможните земляни се бяха вкопчили най-смело в земята, с единственото изключение на име Ричард Онслоу Роупър – търговец от Насау, Бахамските острови.

Дланите на Джонатан се стегнаха и лактите му инстинктивно се подготвиха за евентуална битка. В предния двор влезе мерцедес, ако се съдеше по радиатора – и лъчите на фаровете му се задавиха с вихрещи се снежинки. Видя как сенаторската глава на хер Каспар се надигна и светлината от полилея огря стичащите се по нея реки от помада. Колата обаче спря в далечния край на предния двор. Таксѝ, от най-обикновените, градските, без пасажер. И хер Каспар, чиято глава вече отразяваше акрилното осветление, отново склони глава върху заключителните за изминалия ден стойности на фондовата борса. А пък Джонатан, разпознал изведнъж онова, което вижда, си позволи по лицето му да прелети призрачна усмивка. Перуката. Безсмъртната перука – струващата сто и четиридесет хиляди франка корона на хер Каспар, – гордостта на всеки класен главен пиколо в Швейцария. „Вилхелмтелската перука на хер Каспар“, както ѝ викаше фрау Лоринг: перуката, посмяла да се вдигне на бунт срещу милионерката деспот мадам Аркети.

Вероятно с цел да съсредоточи мисълта си, която го теглеше едновременно в куп посоки, или понеже намираше в цялата история някаква скрита връзка със затруднението, в което се беше озовал, Джонатан за сетен път си я припомни точно по начина, по който главната камериерка, фрау Лоринг, му я беше разправила за пръв път, докато му правеше фондю със сирене в таванската си квартира. Седемдесет и пет годишната хамбургчанка фрау Лоринг била навремето бавачка на хер Майстер и – така поне се говореше – любовница на таткото на хер Майстер. Именно тя беше пазителката на легендата за перуката и жив неин свидетел.

„В онези времена мадам Аркети беше най-богатата жена в Европа, млади ми хер Джонатан – обяви покровителствено фрау Лоринг, сякаш някога е спала и с таткото на Джонатан. – Всички хотели по света се надпреварваха да я посрещнат. „Майстера“ обаче ѝ беше любимият, поне до мига, в който Каспар не ѝ се опълчи. Не че и след това не идваше, но си беше само за отчитане на присъствие.“

Мадам Аркети била наследницата на империята супермаркети „Аркети“, поясни му фрау Лоринг, и за охолния ѝ живот ѝ стигали дори само лихвите върху лихвите, които получавала. А на петдесет и нещо годишна възраст любимото ѝ занимание било да навестява най-престижните европейски хотели с откритата си английска спортна кола, след която се движел и ван с прислугата и тоалетите ѝ. Знаела поименно всички консиержи и главни сервитьори от хамбургския „Фоур Сийзънс“, през венецианския „Чиприани“ до „Вила д’Есте“ на езерото Комо. Предписвала им диети и билкови церове и им правела хороскопи. А ако успеели да спечелят благосклонността ѝ, получавали баснословни бакшиши.

Тъкмо от тази нейна благосклонност черпел с кофи хер Каспар, разправяше фрау Лоринг. Докарвал си по двадесетина хиляди швейцарски франка от всяко нейно ежегодно посещение, да не говорим за разните му там шарлатански лекове против косопад, вълшебни камъчета за под възглавницата против ишиас и по половин кило хайвер от белуга за Коледа и празниците на разни светии, които количества хер Каспар превръщал дискретно в кеш по договорка с един от прочутите тукашни гастрономи. И за какво всичко това? Само защото ѝ намирал по някой и друг билет за театър и ѝ запазвал по някоя маса – услуги, в чиято цена той, разбира се, получавал и обичайната си комисиона. Е, и за проявата на всички онези коленопреклонни знаци на вярност, които мадам Аркети изисквала в ролята ѝ на владетелка над царството на прислугата. До деня, в който хер Каспар се сдобил с перуката.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Кога ще публикувате книгата в електронен вариант?
Ако трябва да избера един от всички страхотни романи, които льо Каре е написал, вероятно ще е този.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1139-6
Купи
Цена
26.70 лв.
(30.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1140-2
Купи
Цена
18.00 лв.
(30.00 лв.)

* 12 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-12лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени