Тази книга е своеобразна панорама на галерийния живот в София на границата между XX и XXI век. В продължение на близо двайсет години авторът е записвал в бележници и дневници това, което е чул, видял и преживял в галерия „Натали“. Подзаглавието – „Скици от галерията“, открехва жанра: „рисунки“, правени от натура. Текстовете наподобяват разкази, преливащи в есета, и включват разговори с творци, наблюдения, писма, стихове… Героите са десетки съвременни български художници и ценители. Към историите са добавени случки от живота на световни художници, както и отклонения към литературата и към другите изкуства.
Написана от истински ценител на изобразителното изкуство, „Как не купих тази картина?!“ е забавна за четене и ще бъде интересна за всички, които обичат изкуството.
В тази книга авторът ни кани да седнем да беседваме на четири очи в уютно пространство – с чаша вино, с биография на доверието помежду ни – и откровено да ни сподели вълненията си от близостта с изящните изкуства.
Румен Баросов
Севдалин Генов (р. 1943 г.) е поет, белетрист и галерист. Бил е редактор и главен редактор в Детската редакция и в „Телевизионен театър” на БНТ. Има реализирани десетки сценарии за телевизионни, игрални, документални и анимационни филми. Публикувал е текстове за литература, изобразителни изкуства и медиазнание. От 1995 г. е експерт в галерия „Натали“. Автор е на шест книги с поезия („Райски ябълки край Варвара”, „И два едрозърнести нара”, „Смокинята узрява нощем”, „Венециании”, „Пожелания”, „Жаждата на сетивата”), както и на три книги (в съавторство с Кръстю Пастухов) с приказки („Рачето, сънят и раковината” , „Шапка на луната” и „Лети, лети… слон“). През 2022 г. издава миниатюрите „Утрин-Остров“.
Отличен е със: Специалната награда „При Данюб“ за мюзикъл (сценарист); „Сребърен лъв“, Венеция, за анимационен филм (сценарист); Яворовата награда за поезия, Поморие; Специалната награда „Слънцето на Ерос“ за поезия, Втора награда на Европейската академия за поезия, Италия; Отличие на сп. „Но поезия“.
Севдалин Генов – „Как не купих тази картина?!“
Въведение
„Светът съществува, за да се превърне в книга.“ - Проспер Мериме
Повечето хора обичат да четат спомени. Тази книга не е от спомени – в продължение на двайсетина години съм записвал в бележници и дневници това, което съм чул, видял и преживял в галерия „Натали“. Подзаглавието „Скици от галерията“ открехва жанра „рисунки, правени от натура“. Текстовете наподобяват разкази, преливащи в есета, с разговори, наблюдения, писма, стихове, пътеписи, фрагменти от историята на българското и световното изкуство.
Разбира се, тези скици са създадени чрез субективен подбор на личности и явления; някои от героите може да не са съгласни с написаното, не дай си боже да се обидят. Но „Как не купих тази картина?!“ съдържа моите наблюдения с неизбежните колебания и пропуски. Ако на това повествование му премахнеш вълненията и ефирността на чувствата, то престава да съществува. Освен разказ за галерията и размисли за изкуството то е и документ – и това ще стане ясно след години.
Книгата е написана от ценител на изобразителните изкуства. Въпреки бдителността ми възможно е на места въображаемото да е преляло в реално. Заради капризите на морала част от имената са с инициали или леко променени, за което авторът съжалява.
Открихме галерия „Натали“ на 4 октомври 1995 г. Усмивката на нашите гости се появява още на вратата.
I. Галерията – сцена и кухня
У писателя има нещо от бракониера, крадеца с взлом, разбойника. Той граби и краде. Има хора, които вземат сериозно тази метафора… Изкуството дразни хората, защото обикновено казва за тях истина, различна от оная, която сами са си въобразили. (Ян Парандовски)
Увековечени рибешки истории
Февруари 2011 година. Галерията е ярко осветена, а навън е мрак, виелица и студ. Само художник в транс може да влезе.
Ето го – гологлав, без шал и ръкавици и със светнали очи. Панчо Малезанов беше се изгубил седем-осем години, а преди седмица донесе едни риби и ги сложихме на витрината. След няколко дни доволен, че си вижда картината на почетно място, предложи:
– Нека да свалим цената. Искам да се продаде... за самочувствие и за муза.
Сега студът не го е спрял и пак идва да си погледа рибешката картина. Видно е, че не съм я продал, но започвам да му вдъхвам надежди:
– Преди няколко дни един симпатичен човек щеше да я купи. Има колекция от картини с риби... (И другаде в книгата казвам, че дори нереализираният купувач, ако е свестен, е балсам за художника!)
– Не я хареса ли?
– Ооо, не. Просто каза, че няма толкова пари.
Панчо ме поглежда укорително.
– Не се стигна до пазарлък – бързам да уточня аз, – разбира се, че щях да отстъпя малко и да я продам.
Разговорът отминава в други посоки, после Панчо потъва в емоционални спомени:
– Тези риби са пирани, бяха на Пентаграма, сигурно го знаеш – дето прави мода.
– Нали съм се въртял в модните среди на Натали.
– Гледах много дълго пираните в големия му аквариум – виж как съм ги нарисувал малко по диагонал... така се предава стремителното им хищническо спускане върху жертвата.
– Не знаех, че са пирани…
– Еее, най-красивите, какви да са?! То си личи…
Млъквам, опакован в невежеството си.
– Ти да видиш какво стана после... Ужас стана!...
Кого ли са изяли тези красавици? Часовникът показва седем, но как да тръгвам в снежната виелица при толкова красиво жесток разказ.
– По едно време Пентаграма бръкна с два пръста в аквариума...
– И пираните му отхапаха пръста? – Защо ли питам в единствено число?
– …и се развика: „Ей сега ще умрат – това са тропически риби, а тази вода е ледена!“. Не му работела затоплящата система. И се зарови в някакви шкафове, извади нещо и бръкна в аквариума...
– И тогава ли го захапаха?
– Не, тя историята е по-тъжна – в ръцете си държеше бързовар.
По-тъжно от това не можех да си представя, спрях да ходя напред-назад, гледах внимателно картината на Панчо, опирах лицето си в нея, но ярките багри не подсказваха нищо.
– Ами той ще ги свари!
– И аз му казах: „Ти ще ги свариш, бе!“. А той: „Не бой се, аз само малко ще им стопля водата“. И пусна бързовара!
Художникът замълча, вдигна яката на сакото и се пригoтви да си върви.
– Край! Дотук бяха пираните! Извинявай, че ти отнех толкова време. Довиждане! Подадох му ръка с жест на съболезнования. Той излезе в снежната пустош.
Докато си обличах палтото, чух, че вратата на галерията се отвори, и се обърнах с надежда да видя някой буден незиморничав ценител.
– Виж, ако искаш, да намалим цената на 750 лева – предложи Панчо. – Онзи човек може да я купи. Хайде, аз да си тръгвам...
Севдалин Генов – „Как не купих тази картина?!“
Въведение
„Светът съществува, за да се превърне в книга.“ - Проспер Мериме
Повечето хора обичат да четат спомени. Тази книга не е от спомени – в продължение на двайсетина години съм записвал в бележници и дневници това, което съм чул, видял и преживял в галерия „Натали“. Подзаглавието „Скици от галерията“ открехва жанра „рисунки, правени от натура“. Текстовете наподобяват разкази, преливащи в есета, с разговори, наблюдения, писма, стихове, пътеписи, фрагменти от историята на българското и световното изкуство.
Разбира се, тези скици са създадени чрез субективен подбор на личности и явления; някои от героите може да не са съгласни с написаното, не дай си боже да се обидят. Но „Как не купих тази картина?!“ съдържа моите наблюдения с неизбежните колебания и пропуски. Ако на това повествование му премахнеш вълненията и ефирността на чувствата, то престава да съществува. Освен разказ за галерията и размисли за изкуството то е и документ – и това ще стане ясно след години.
Книгата е написана от ценител на изобразителните изкуства. Въпреки бдителността ми възможно е на места въображаемото да е преляло в реално. Заради капризите на морала част от имената са с инициали или леко променени, за което авторът съжалява.
Открихме галерия „Натали“ на 4 октомври 1995 г. Усмивката на нашите гости се появява още на вратата.
I. Галерията – сцена и кухня
У писателя има нещо от бракониера, крадеца с взлом, разбойника. Той граби и краде. Има хора, които вземат сериозно тази метафора… Изкуството дразни хората, защото обикновено казва за тях истина, различна от оная, която сами са си въобразили. (Ян Парандовски)
Увековечени рибешки истории
Февруари 2011 година. Галерията е ярко осветена, а навън е мрак, виелица и студ. Само художник в транс може да влезе.
Ето го – гологлав, без шал и ръкавици и със светнали очи. Панчо Малезанов беше се изгубил седем-осем години, а преди седмица донесе едни риби и ги сложихме на витрината. След няколко дни доволен, че си вижда картината на почетно място, предложи:
– Нека да свалим цената. Искам да се продаде... за самочувствие и за муза.
Сега студът не го е спрял и пак идва да си погледа рибешката картина. Видно е, че не съм я продал, но започвам да му вдъхвам надежди:
– Преди няколко дни един симпатичен човек щеше да я купи. Има колекция от картини с риби... (И другаде в книгата казвам, че дори нереализираният купувач, ако е свестен, е балсам за художника!)
– Не я хареса ли?
– Ооо, не. Просто каза, че няма толкова пари.
Панчо ме поглежда укорително.
– Не се стигна до пазарлък – бързам да уточня аз, – разбира се, че щях да отстъпя малко и да я продам.
Разговорът отминава в други посоки, после Панчо потъва в емоционални спомени:
– Тези риби са пирани, бяха на Пентаграма, сигурно го знаеш – дето прави мода.
– Нали съм се въртял в модните среди на Натали.
– Гледах много дълго пираните в големия му аквариум – виж как съм ги нарисувал малко по диагонал... така се предава стремителното им хищническо спускане върху жертвата.
– Не знаех, че са пирани…
– Еее, най-красивите, какви да са?! То си личи…
Млъквам, опакован в невежеството си.
– Ти да видиш какво стана после... Ужас стана!...
Кого ли са изяли тези красавици? Часовникът показва седем, но как да тръгвам в снежната виелица при толкова красиво жесток разказ.
– По едно време Пентаграма бръкна с два пръста в аквариума...
– И пираните му отхапаха пръста? – Защо ли питам в единствено число?
– …и се развика: „Ей сега ще умрат – това са тропически риби, а тази вода е ледена!“. Не му работела затоплящата система. И се зарови в някакви шкафове, извади нещо и бръкна в аквариума...
– И тогава ли го захапаха?
– Не, тя историята е по-тъжна – в ръцете си държеше бързовар.
По-тъжно от това не можех да си представя, спрях да ходя напред-назад, гледах внимателно картината на Панчо, опирах лицето си в нея, но ярките багри не подсказваха нищо.
– Ами той ще ги свари!
– И аз му казах: „Ти ще ги свариш, бе!“. А той: „Не бой се, аз само малко ще им стопля водата“. И пусна бързовара!
Художникът замълча, вдигна яката на сакото и се пригoтви да си върви.
– Край! Дотук бяха пираните! Извинявай, че ти отнех толкова време. Довиждане! Подадох му ръка с жест на съболезнования. Той излезе в снежната пустош.
Докато си обличах палтото, чух, че вратата на галерията се отвори, и се обърнах с надежда да видя някой буден незиморничав ценител.
– Виж, ако искаш, да намалим цената на 750 лева – предложи Панчо. – Онзи човек може да я купи. Хайде, аз да си тръгвам...
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
