Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Сезонът на осите
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1098-6
Цена
13.00 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-35%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
248
Дата на издаване
28 октомври 2022
Превод
Калоян Игнатовски
Корица
Надя Андреева, Капка Кънева

Сезонът на осите

Винаги съм искала да разказвам истории, казва тя. На 14 години исках да стана режисьор, малко по-късно започнах да пиша сценарии. След това разбрах, че това, което най-много обичам, е да си играя с думите, да разказвам истории със средствата на литературата.

И Елиса Ферер си играе с думите, като ни разказва една история на два гласа – единият на момиченцето Нурия с трудно детство, другият на трийсетгодишната Нурия, която се опитва да разплете миналото на своето семейство и влиза в диалог със своя някогашен още непораснал Аз. Това е историята на бавното и мъчително съзряване на героинята – художничка, останала без работа, разделила се с приятеля си и впуснала се в изследване на собствените чувства. Това е история и на надеждата, възтържествувала над болезненото ухапване на осите, които младата жена непрекъснато рисува като символи и вестители на едно ново начало.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Испанската писателка Елиса Ферер (р. 1983 г.) е завършила аудиовизуални комуникации, има диплома за сценарии за игрални филми и магистърска степен по творческо писане. Работила е като сценарист за киното и телевизията, публикувала е статии и стихове в различни списания.

„Сезонът на осите“ е първият ѝ роман, който получава наградата на критиката в Испания и е номиниран за Eвропейската награда за литература през 2020 година.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Елиса Ферер - „Сезонът на осите“

Непобедимата супергероиня, която бях като малка, е загубила силата си. Тази сутрин, когато толкова ми се иска да полетя, да изчезна, да пътувам във времето, да го спра, усещам само ужасно главоболие и неприятен вкус в устата след вчерашното пиене. Звънна телефонът и майка ми ме събуди преди осем сутринта с неотложната нужда да си поговори с мен, макар че нямаше какво да ми каже, Нурия, миличка, наред ли е всичко?
Костваше ми усилия да се надигна от леглото, да не изпитвам вина за това, че Хуан диша в тила ми, задушава ме, както ме е прегърнал в поза „лъжички“. Едва сдържам раздразнението си, тъй като си бях обещала да не се занимавам повече с него. А продължавам да му вдигам телефона, когато ми се обажда, продължаваме да се виждаме, въпреки че вече нямам желание. С усилие си взех душ, излязох от жилището му, което, макар и преди известно време да беше мое, сега ми е чуждо, далечно, навява ми тъга; с усилие се качих в метрото, в асансьора. Потискаше ме мисълта, че ще се затворя в саркофага на офиса.
Пристигам в редакцията и когато отварям вратата, Лукас ме поглежда изкосо. Знае откъде идвам, защо имам гузен вид и съм с дрехите от вчера, и ми се усмихва като човек, който очаква всеки момент да се разрази буря; надявам се да няма друга буря освен тази, която се кани да се завихри в главата ми, в разцепения ми череп, в мозъчната каша срещу монитора на компютъра. Нурия, махмурлук ли те гони, а?!, провикването на Ектор кънти в ушите ми. Усмихвам му се, но ми се иска да го наплюя. Махмурлук?, повтарям. Нищо подобно. И след като му отговарям, разтягам устни в по-широка усмивка, независимо от сабите, забиващи се в слепоочията ми. Включвам компютъра с неохота, опитвам се да забравя, че ме чакат осем часа на това бюро с прегради, и се залавям пак с карикатурата от вчера за диетата преди морето, изобразяваща франкфуртски наденички. Бях я забравила и се оказва, че е голяма тъпотия, на шефа ще му хареса.
Той винаги идва последен и не знам как го прави, но всеки ден на тениската му се мъдри леке я от кафе, я от мастило или сос. На тези тениски има шеговити надписи и той ги произнася на висок глас, когато сутрин пристига в офиса: УЗРЯВАМ, ИЗВИНЕТЕ ЗА НЕУДОБСТВОТО. Днес идва по-рано, едва съм включила компютъра и вече е отворил вратата, KEEP CALM AND LOVE YOUR BOSS1, съобщава тениската му и болката в главата ми избухва при звука на гласа му и трясването на вратата.
Веднага щом сяда, ме привиква на бюрото си и хвърля страничен поглед на скиците ми, а в същото време си реже ноктите с една ръждясала нащърбена нокторезачка, която си държи в чашката за химикалки. Има нещо странно в това, че не обръща очи към мен, докато съсредоточено преглежда карикатурата. Струва ми се, че му допада, наистина му допада, отгатвам го по трапчинката, която напира да се появи на бузата му, но той не ù позволява. Искам да обсъдим един въпрос, заявява със сериозен тон, трябва да споделя с теб нещо. Какво може да е станало? Чувствам се като глупачка пред шефа си, с моето хрипливо дишане, с дрехите от вчера, а и защото той се кани да каже нещо и после млъква. Млъква и махва с ръка, все едно вика келнера, за да ми каже, че после, че ще говорим после, а като приключа с карикатурата, да напиша статия за майчинството в днешно време. Статия? Да, какво е да си майка днес. В какъв контекст? По твое усмотрение, Нурия. Какво е да бъдеш майка днес.
Писнало ми е. Не мога да пиша, не съм журналистка, но няма за какво да се оплакваш, ми казват, поне имаш работа. И днес предпочитам да не възразявам, да си мълча, да сниша глава, да не се набивам на очи.
Лукас се приближава до моето преградено бюро, за да ми каже да не се притеснявам заради шефа, всичко ще е наред, но въпреки че размахва ръце досущ като продавачка на тапъруеър и подценява ситуацията, той също е угрижен. И за да охлабя напрежението, аз го прекъсвам по единствения начин, който постига ефект, отварям дума за сребреещата му коса, за няколкото бели косъма, появили се от дясната страна на главата му. Над петнайсет бели косъма отдясно, Нурия, нито един отляво. Въпросът за косместото неравновесие, така го наричаме, „косместо неравновесие“, го нервира, изкарва го извън кожата му. Ти би ли си легнала с мъж, чиято глава е разделена на два цвята? Глава като скапана замразена торта. И докато вика, ме кара да му отскубна два-три косъма. Налагало се да го правя това усилие, казва, за да продължа да прелъстявам красиви типове като него. Моля го да ме придружи на терасата на покрива да изпушим един джойнт, но той ми отговаря, че дума да не става, само джойнт ми липсвал днес, това щяло да ме разцентрова, да усили главоболието, по-добре да съм вземела да я завърша тази рисунка най-накрая.
Мъча се да се концентрирам върху карикатурата, която правя на графичния таблет, но ръката ми сама се движи и както толкова пъти, както винаги, накрая рисува с маркера оси на лист хартия. Осите, населяващи тетрадките ми, корковото табло в кухнята, салфетките от закуската, които отиват в кошчето за боклук заедно с коричките от филиите хляб. Жълтият и черният маркер ги скицират сами. Миналата седмица нарисувах оси в анцузи, в кимона, в невъзможни пози за оси от „Кама Сутра“, а тази сутрин на една ù сложих мустаци и може би ще я направя нацист. Дори не го мисля, ръката сама се движи, откакто започнах да ги рисувам в клас, вместо да си водя записки, и до ден днешен, както когато бях малка, се чувствам като Батман, който надвива страха си от прилепите, съюзявайки се с тях. Посредством жълтите и черните щрихи набирам по-голяма смелост пред тези тънки жила, които в детството ми за мен бяха повече от люто и болезнено бодване, всъщност бележеха края на играта. Телефонът ми упорито вибрира и найпосле го вдигам. Не е Хуан въпреки обстрела от съобщения, на който ме подлага цяла сутрин, непознат номер, но този глас съм чувала и преди, похабен глас на възрастен мъж, казва ми как си, Нурия, но връзката прекъсва, преди да успея да попитам кой е, какво иска, кой се обажда. Краткият разговор оставя у мен странно усещане, погледът ми е прикован в екрана на телефона, където часовникът като че ли е спрял, докато ръката ми е все още неподвижна върху недовършената рисунка.
По-малко от десет минути преди да изляза, приключвам с карикатурата. Как е?, пита ме шефът. Готова съм, отговарям. Той ù хвърля поглед на екрана на компютъра, слънцето, планетните кратери, очертания с бързи щрихи на крак, сякаш е на живо, при все че е рисунка.
Утре сутринта най-напред се заемам със статията за майките, казвам. А той прави странен жест. Много му харесва, знам, че картинката много му харесва, обаче нито ме потупва по рамото, нито казва браво, Нурия. Добре, добре. Изпратù ми карикатурата и утре ще я разгледаме. Искаш ли да поговорим?, питам го. Но Ектор го побутва, дърпа го за ръкава на тениската KEEP CALM AND LOVE YOUR BOSS. Да пийнем по биричка? Това побутване е спасителният пояс, за който се хваща моят шеф, поглежда часовника си и да, да, разбира се, отивай, щом вече е време. По биричка, защо не? И му става неловко…

Елиса Ферер - „Сезонът на осите“

Непобедимата супергероиня, която бях като малка, е загубила силата си. Тази сутрин, когато толкова ми се иска да полетя, да изчезна, да пътувам във времето, да го спра, усещам само ужасно главоболие и неприятен вкус в устата след вчерашното пиене. Звънна телефонът и майка ми ме събуди преди осем сутринта с неотложната нужда да си поговори с мен, макар че нямаше какво да ми каже, Нурия, миличка, наред ли е всичко?
Костваше ми усилия да се надигна от леглото, да не изпитвам вина за това, че Хуан диша в тила ми, задушава ме, както ме е прегърнал в поза „лъжички“. Едва сдържам раздразнението си, тъй като си бях обещала да не се занимавам повече с него. А продължавам да му вдигам телефона, когато ми се обажда, продължаваме да се виждаме, въпреки че вече нямам желание. С усилие си взех душ, излязох от жилището му, което, макар и преди известно време да беше мое, сега ми е чуждо, далечно, навява ми тъга; с усилие се качих в метрото, в асансьора. Потискаше ме мисълта, че ще се затворя в саркофага на офиса.
Пристигам в редакцията и когато отварям вратата, Лукас ме поглежда изкосо. Знае откъде идвам, защо имам гузен вид и съм с дрехите от вчера, и ми се усмихва като човек, който очаква всеки момент да се разрази буря; надявам се да няма друга буря освен тази, която се кани да се завихри в главата ми, в разцепения ми череп, в мозъчната каша срещу монитора на компютъра. Нурия, махмурлук ли те гони, а?!, провикването на Ектор кънти в ушите ми. Усмихвам му се, но ми се иска да го наплюя. Махмурлук?, повтарям. Нищо подобно. И след като му отговарям, разтягам устни в по-широка усмивка, независимо от сабите, забиващи се в слепоочията ми. Включвам компютъра с неохота, опитвам се да забравя, че ме чакат осем часа на това бюро с прегради, и се залавям пак с карикатурата от вчера за диетата преди морето, изобразяваща франкфуртски наденички. Бях я забравила и се оказва, че е голяма тъпотия, на шефа ще му хареса.
Той винаги идва последен и не знам как го прави, но всеки ден на тениската му се мъдри леке я от кафе, я от мастило или сос. На тези тениски има шеговити надписи и той ги произнася на висок глас, когато сутрин пристига в офиса: УЗРЯВАМ, ИЗВИНЕТЕ ЗА НЕУДОБСТВОТО. Днес идва по-рано, едва съм включила компютъра и вече е отворил вратата, KEEP CALM AND LOVE YOUR BOSS1, съобщава тениската му и болката в главата ми избухва при звука на гласа му и трясването на вратата.
Веднага щом сяда, ме привиква на бюрото си и хвърля страничен поглед на скиците ми, а в същото време си реже ноктите с една ръждясала нащърбена нокторезачка, която си държи в чашката за химикалки. Има нещо странно в това, че не обръща очи към мен, докато съсредоточено преглежда карикатурата. Струва ми се, че му допада, наистина му допада, отгатвам го по трапчинката, която напира да се появи на бузата му, но той не ù позволява. Искам да обсъдим един въпрос, заявява със сериозен тон, трябва да споделя с теб нещо. Какво може да е станало? Чувствам се като глупачка пред шефа си, с моето хрипливо дишане, с дрехите от вчера, а и защото той се кани да каже нещо и после млъква. Млъква и махва с ръка, все едно вика келнера, за да ми каже, че после, че ще говорим после, а като приключа с карикатурата, да напиша статия за майчинството в днешно време. Статия? Да, какво е да си майка днес. В какъв контекст? По твое усмотрение, Нурия. Какво е да бъдеш майка днес.
Писнало ми е. Не мога да пиша, не съм журналистка, но няма за какво да се оплакваш, ми казват, поне имаш работа. И днес предпочитам да не възразявам, да си мълча, да сниша глава, да не се набивам на очи.
Лукас се приближава до моето преградено бюро, за да ми каже да не се притеснявам заради шефа, всичко ще е наред, но въпреки че размахва ръце досущ като продавачка на тапъруеър и подценява ситуацията, той също е угрижен. И за да охлабя напрежението, аз го прекъсвам по единствения начин, който постига ефект, отварям дума за сребреещата му коса, за няколкото бели косъма, появили се от дясната страна на главата му. Над петнайсет бели косъма отдясно, Нурия, нито един отляво. Въпросът за косместото неравновесие, така го наричаме, „косместо неравновесие“, го нервира, изкарва го извън кожата му. Ти би ли си легнала с мъж, чиято глава е разделена на два цвята? Глава като скапана замразена торта. И докато вика, ме кара да му отскубна два-три косъма. Налагало се да го правя това усилие, казва, за да продължа да прелъстявам красиви типове като него. Моля го да ме придружи на терасата на покрива да изпушим един джойнт, но той ми отговаря, че дума да не става, само джойнт ми липсвал днес, това щяло да ме разцентрова, да усили главоболието, по-добре да съм вземела да я завърша тази рисунка най-накрая.
Мъча се да се концентрирам върху карикатурата, която правя на графичния таблет, но ръката ми сама се движи и както толкова пъти, както винаги, накрая рисува с маркера оси на лист хартия. Осите, населяващи тетрадките ми, корковото табло в кухнята, салфетките от закуската, които отиват в кошчето за боклук заедно с коричките от филиите хляб. Жълтият и черният маркер ги скицират сами. Миналата седмица нарисувах оси в анцузи, в кимона, в невъзможни пози за оси от „Кама Сутра“, а тази сутрин на една ù сложих мустаци и може би ще я направя нацист. Дори не го мисля, ръката сама се движи, откакто започнах да ги рисувам в клас, вместо да си водя записки, и до ден днешен, както когато бях малка, се чувствам като Батман, който надвива страха си от прилепите, съюзявайки се с тях. Посредством жълтите и черните щрихи набирам по-голяма смелост пред тези тънки жила, които в детството ми за мен бяха повече от люто и болезнено бодване, всъщност бележеха края на играта. Телефонът ми упорито вибрира и найпосле го вдигам. Не е Хуан въпреки обстрела от съобщения, на който ме подлага цяла сутрин, непознат номер, но този глас съм чувала и преди, похабен глас на възрастен мъж, казва ми как си, Нурия, но връзката прекъсва, преди да успея да попитам кой е, какво иска, кой се обажда. Краткият разговор оставя у мен странно усещане, погледът ми е прикован в екрана на телефона, където часовникът като че ли е спрял, докато ръката ми е все още неподвижна върху недовършената рисунка.
По-малко от десет минути преди да изляза, приключвам с карикатурата. Как е?, пита ме шефът. Готова съм, отговарям. Той ù хвърля поглед на екрана на компютъра, слънцето, планетните кратери, очертания с бързи щрихи на крак, сякаш е на живо, при все че е рисунка.
Утре сутринта най-напред се заемам със статията за майките, казвам. А той прави странен жест. Много му харесва, знам, че картинката много му харесва, обаче нито ме потупва по рамото, нито казва браво, Нурия. Добре, добре. Изпратù ми карикатурата и утре ще я разгледаме. Искаш ли да поговорим?, питам го. Но Ектор го побутва, дърпа го за ръкава на тениската KEEP CALM AND LOVE YOUR BOSS. Да пийнем по биричка? Това побутване е спасителният пояс, за който се хваща моят шеф, поглежда часовника си и да, да, разбира се, отивай, щом вече е време. По биричка, защо не? И му става неловко…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1098-6
Купи
Цена
13.00 лв.
(20.00 лв.)

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-35%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени