Либрето
9.90 лв. 22.00 лв. (-55%)
Епохата на кожата
14.24 лв. 16.00 лв. (-11%)
Преди да изчезне мъжът ми
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Изнасилване, желание за мъст, банков обир, завръщане на блудния син при баща си, намиране и отново загубване на стара любов – това са събитията, около които е построено действието на „Улична боксьорка“.
Хел, главната героиня на този роман, живее в полуразрушена, изоставена от обитателите й и определена за събаряне берлинска сграда. Единствената друга, все още неизнесла се от къщата, наемателка е Дункел. Докато един ден Хел открива, че Дункел е изчезнала. Отначало водена само от любопитство, Хел тръгва по следите на Дункел. И се сблъсква със странен мъж, дошъл от бившата Западна Германия, за да търси някогашната си любов и изгубения през годините и разделението на страната баща. Съдбите на героите се кръстосват в странна плетеница, каквато представлява и самият Берлин в първите години след падането на Стената. Надеждата преминава в отчаяние, а отчаянието в бездънна пустота.
„Улична боксьорка“ е роман, чийто неравен свят се разглежда с очи, опипва с длани и докосва с ходила, докато читателят се плъзга по криминалната нишка на повествованието.
„С тази книга немският градски роман, чието действие се развива в Берлин, достига края си. Оттук нататък, за да бъде описан, самият Берлин трябва да стане друг.“
“Тагесцайтунг“
Инка Парай е родена през 1967 г. във Франкфурт на Майн. Учила е немска филология, социология и политически науки. В момента живее и работи в Берлин като автор на свободна практика.
През 1997 г. получава стипендия от Литературния колоквиум в Берлин, четири години по-късно е удостоена със стипендия на сената на града.
„Улична боксьорка“ е дебютният й роман, за който получава наградата на името на писателя Ханс Ерих Носак. Преведен е на девет езика.
За следващия си роман „Когато падна тъмнина“ през 2003 г. е удостоена с приза „Ингеборг Бахман“ и наградата на публиката, присъствала на четенията на литературното състезание в Клагенфурт.
ИНКА ПАРАЙ
УЛИЧНА БОКСЬОРКА
Когато излизам от кафенето, вече е станало следобед. Трамваите, оранжеви, скърцащи гъсеници унгарско производство се мъчат нагоре по хълма,натоварени с излезлите от училище деца и секретарки на половин работен ден, пътуват по линиите си в посока Пренцлауер берг. Завивам на ъгъла, почуквам с още топлата лула по излющената фасада на номер четиринайсет и влизам вътре. Размазалите се в хартиена каша пощенски съобщения от миналата година се влачат като шлейф след мотиката ми и ме оставят на мира, едва когато с нервни движения ги откъсвам, закачайки ги на едно от колчетата за връзване на велосипеди.
С дванайсет бавни стъпки пресичам двора, като упражнение по дишане, а за да се сгрея, взимам стълбите на четирите етажа на бегом. Пред жилището на Дункел заставам в бойна позиция и със страничен удар с крака разбивам бравата точно под летвата. В края на коридора от полуотворената врата към стаята на Дункел прашен лъч светлина пада върху гредите. От заключената кухня, която, тъй като е мое ляво, би трябвало да е в дясно, боботи радио. Нищо не се помръдва. Бавно тръгвам срещу светлината, бутвам широко вратата и скачам обратно назад в прикритието си.
В средата на стаята в подредените в полукръг столове откривам своя противник, заради когото часове наред треперих, аранжировка от контакти с три букси, удължителни кабели и множество часовникови устройства, включващи се на определено време, свързани с телевизора, музикалната уредба и осветлението на тавана.
Като две субстанции, които случайно са се смесили, в мен се борят напрежението на боеца и комичността на ситуацията. Колебаеща се между смеха и чувството за задушаване, стигам до прозореца, бутам кукичката встрани, навеждам се и повръщам един твърде неапетитен вариант на готварското изкуство на Мирча право в потъналия във водата от капчуците двор.
Известно време оставам права и охлаждам челото и страните си на прозорците. Изстъргвам малко сняг от перваза, лапвам го и отново го изплювам. Полагам глава върху кръстосаните си ръце и зарейвам поглед към една котка, която алчно обикаля около кофите с боклук на съседния блок. Старото стъкло на прозореца изкривява отражението и коремът й изглежда доста издут. Застанала е на бетонния цокъл в ниската част на оградата, вдига колебливо едната си предна лапа, после напуска мястото си и пъха глава през полуотворения капак на кофата. Подутината от корема й се пренася към задната част и опашката й, после изчезва, а котката се залавя с разкъсването на торбите с боклук.
Стаята на Дункел е най-натъпканото помещение, което някога съм виждала. С изключение на една празна просека, водеща от вратата към прозореца, стаята се състои от безброй пластове поставени едно до друго или едно над друго най-различни
неща. Навеждам се и откривам вестник от 1990 г., с който е запушила дупка на пода. Дебел слой прах тръгва от лайсните покрай стените и стига до краката на месинговото легло, върху което има големи пухени завивки, нахвърляни дрехи, книги, една табла с чаени чашки, туби и бутилки, разкъсани кутии от ментови бонбони, батерии, един уокмен, касети, отворен пакет презервативи. Зацапани, свити рамки за рисуване върху коприна, празна кутия за китара, нотни листи, два пълни пепелника, неколцина отварачки. Обърната ваза с изкуствени цветя, камък за търкане на пети, щипки за пране, фиби, винтове, шноли за коса, надраскана карта за телефон и изкуствени нокти, всичко това посипано с песъчинки и трохи.
До мен, на прозореца, между закачалките за дрехи, кашоните и планина от дървени подпалки, начупени от шайгите за плодове, стои облепено с мушама, малко писалище, някак твърде малко за възрастна жена. По дръжките на чекмеджетата има цветя от разлял се розов лак за нокти, а плотът е покрит с рекламни лепенки, които осемгодишните обикновено събират с огромна страст. От единия ъгъл наднича папка с бележки, писани от старата Дункел. Взимам го, разгръщам и установявам, че преди години ще да е учила романски езици, междувременно обаче е решила завинаги да изтрие тази част от живота си, използвайки хартийки от шоколадчета, парчета плат, предупреждения за неплатени сметки за ток, както и с цяла купчина дълго събирани в метална кутия пфениги.
Внимателно връщам находката на мястото й и дори я погребвам сред другите вещи. При тия действия намирам, скрит до задния ръб знак от изгаряне, гравирано кафяво-червено сърце, прогорено през мушамата направо върху плота. В средата се мъдрят ситни и съвсем правилно изписани буквите М.М. Има само един начин да се оставят тези стари червени следи, които изглеждат като едно цяло с плота: свещ, кибрит, игла и спокойна ръка. Иглата се забожда на връхчетата на пръстите и след това се задържа над пламъка, когато загрее, се изгаря първата точка. После много бързо, преди всичко да е изстинало, се изстисква капка кръв от пръста и се оставя да капне в горещото дърво. Бавен процес. Работа за много часове, убодени ръце и дузини развалени игли. Но болката от първата любов, която тук е увековечена, минава много по-бавно. А понякога остава завинаги.
Зад мен дъските проскърцват. Стъпки. Опитвам да се обърна и в уплаха си се блъскам във висок колкото човешки бой, напълно изсъхнал кактус. Трябва дълги години да е изпълнявал прикриваща функция спрямо висящото зад него перде с неопределен цвят. В последния момент свивам юмруци и ги слагам пред лицето и корема си, за да се прикрия, но страшилището ме приклещва и бодлите му влизат на сантиметър в кожата на ръцете ми.
Мъж, висок към два метра, се е подпрял на вратата и ме гледа. Не иска да ме напада, иначе би стоял по по-различен начин, с повече напрежение. Груби ръце с големи сребърни пръстени се люлеят
под подплънките на дебелото му пухено яке. Има коса с вид на котешка козина и пясъчножълт цвят, дълбоки бръчки между устата и носа, твърде много издълбани за да ми е връстник. Очите му са зашеметяващи, зелен, топъл пламък, от който веднага трябва да извърна поглед, но устата с презрителния израз около сухите, издадени напред устни, никак не ми харесва.
Без да го изпускам из очи, избутвам цветето назад към прашната завеса и бавно се освобождавам от вехториите на Дункел. Той вади пакет тютюн от джоба на панталона си, с колебание, като че би могъл да направи грешка. Отваря го, намира цигарената хартия и без да гледа, измъква едно листче. През погледа, който продължавам да не мога да издържам, преминава учудване и някакъв разсеян, не към мен насочен директно ужас. Сега опипва за филтър, издърпва тютюн и завива, без да откъсва очи от мен, някак сляпо гледащите си очи. Изглежда, че изчаква да се помръдна, да кажа някаква дума, да направя жест, да скоча. Но да не върша абсолютно нищо е една от силните ми страни. Съвсем бавно се снижавам и задържам въздуха, който излиза от устата и носа ми, така че дишането ми става напълно безшумно, сякаш искам да се превърна в част от мебелите на госпожа Дункел.
Страховете ме нападат лавинообразно, когато все пак се налага да изпусна въздуха. Дали мъжът не е от отсрещната сграда, чийто номер двайсет е изписан със свинско розово и тюркоазено на стената, откъдето често идват хора, за да търсят разни
материали без пари из руините на старите къщи, както и по новите строителни площадки? Или пък е приятел на Дункел, нищо неподозиращ посетител, който ме взима за крадла? Дали пък няма нещо общо с изчезването й?
ИНКА ПАРАЙ
УЛИЧНА БОКСЬОРКА
Когато излизам от кафенето, вече е станало следобед. Трамваите, оранжеви, скърцащи гъсеници унгарско производство се мъчат нагоре по хълма,натоварени с излезлите от училище деца и секретарки на половин работен ден, пътуват по линиите си в посока Пренцлауер берг. Завивам на ъгъла, почуквам с още топлата лула по излющената фасада на номер четиринайсет и влизам вътре. Размазалите се в хартиена каша пощенски съобщения от миналата година се влачат като шлейф след мотиката ми и ме оставят на мира, едва когато с нервни движения ги откъсвам, закачайки ги на едно от колчетата за връзване на велосипеди.
С дванайсет бавни стъпки пресичам двора, като упражнение по дишане, а за да се сгрея, взимам стълбите на четирите етажа на бегом. Пред жилището на Дункел заставам в бойна позиция и със страничен удар с крака разбивам бравата точно под летвата. В края на коридора от полуотворената врата към стаята на Дункел прашен лъч светлина пада върху гредите. От заключената кухня, която, тъй като е мое ляво, би трябвало да е в дясно, боботи радио. Нищо не се помръдва. Бавно тръгвам срещу светлината, бутвам широко вратата и скачам обратно назад в прикритието си.
В средата на стаята в подредените в полукръг столове откривам своя противник, заради когото часове наред треперих, аранжировка от контакти с три букси, удължителни кабели и множество часовникови устройства, включващи се на определено време, свързани с телевизора, музикалната уредба и осветлението на тавана.
Като две субстанции, които случайно са се смесили, в мен се борят напрежението на боеца и комичността на ситуацията. Колебаеща се между смеха и чувството за задушаване, стигам до прозореца, бутам кукичката встрани, навеждам се и повръщам един твърде неапетитен вариант на готварското изкуство на Мирча право в потъналия във водата от капчуците двор.
Известно време оставам права и охлаждам челото и страните си на прозорците. Изстъргвам малко сняг от перваза, лапвам го и отново го изплювам. Полагам глава върху кръстосаните си ръце и зарейвам поглед към една котка, която алчно обикаля около кофите с боклук на съседния блок. Старото стъкло на прозореца изкривява отражението и коремът й изглежда доста издут. Застанала е на бетонния цокъл в ниската част на оградата, вдига колебливо едната си предна лапа, после напуска мястото си и пъха глава през полуотворения капак на кофата. Подутината от корема й се пренася към задната част и опашката й, после изчезва, а котката се залавя с разкъсването на торбите с боклук.
Стаята на Дункел е най-натъпканото помещение, което някога съм виждала. С изключение на една празна просека, водеща от вратата към прозореца, стаята се състои от безброй пластове поставени едно до друго или едно над друго най-различни
неща. Навеждам се и откривам вестник от 1990 г., с който е запушила дупка на пода. Дебел слой прах тръгва от лайсните покрай стените и стига до краката на месинговото легло, върху което има големи пухени завивки, нахвърляни дрехи, книги, една табла с чаени чашки, туби и бутилки, разкъсани кутии от ментови бонбони, батерии, един уокмен, касети, отворен пакет презервативи. Зацапани, свити рамки за рисуване върху коприна, празна кутия за китара, нотни листи, два пълни пепелника, неколцина отварачки. Обърната ваза с изкуствени цветя, камък за търкане на пети, щипки за пране, фиби, винтове, шноли за коса, надраскана карта за телефон и изкуствени нокти, всичко това посипано с песъчинки и трохи.
До мен, на прозореца, между закачалките за дрехи, кашоните и планина от дървени подпалки, начупени от шайгите за плодове, стои облепено с мушама, малко писалище, някак твърде малко за възрастна жена. По дръжките на чекмеджетата има цветя от разлял се розов лак за нокти, а плотът е покрит с рекламни лепенки, които осемгодишните обикновено събират с огромна страст. От единия ъгъл наднича папка с бележки, писани от старата Дункел. Взимам го, разгръщам и установявам, че преди години ще да е учила романски езици, междувременно обаче е решила завинаги да изтрие тази част от живота си, използвайки хартийки от шоколадчета, парчета плат, предупреждения за неплатени сметки за ток, както и с цяла купчина дълго събирани в метална кутия пфениги.
Внимателно връщам находката на мястото й и дори я погребвам сред другите вещи. При тия действия намирам, скрит до задния ръб знак от изгаряне, гравирано кафяво-червено сърце, прогорено през мушамата направо върху плота. В средата се мъдрят ситни и съвсем правилно изписани буквите М.М. Има само един начин да се оставят тези стари червени следи, които изглеждат като едно цяло с плота: свещ, кибрит, игла и спокойна ръка. Иглата се забожда на връхчетата на пръстите и след това се задържа над пламъка, когато загрее, се изгаря първата точка. После много бързо, преди всичко да е изстинало, се изстисква капка кръв от пръста и се оставя да капне в горещото дърво. Бавен процес. Работа за много часове, убодени ръце и дузини развалени игли. Но болката от първата любов, която тук е увековечена, минава много по-бавно. А понякога остава завинаги.
Зад мен дъските проскърцват. Стъпки. Опитвам да се обърна и в уплаха си се блъскам във висок колкото човешки бой, напълно изсъхнал кактус. Трябва дълги години да е изпълнявал прикриваща функция спрямо висящото зад него перде с неопределен цвят. В последния момент свивам юмруци и ги слагам пред лицето и корема си, за да се прикрия, но страшилището ме приклещва и бодлите му влизат на сантиметър в кожата на ръцете ми.
Мъж, висок към два метра, се е подпрял на вратата и ме гледа. Не иска да ме напада, иначе би стоял по по-различен начин, с повече напрежение. Груби ръце с големи сребърни пръстени се люлеят
под подплънките на дебелото му пухено яке. Има коса с вид на котешка козина и пясъчножълт цвят, дълбоки бръчки между устата и носа, твърде много издълбани за да ми е връстник. Очите му са зашеметяващи, зелен, топъл пламък, от който веднага трябва да извърна поглед, но устата с презрителния израз около сухите, издадени напред устни, никак не ми харесва.
Без да го изпускам из очи, избутвам цветето назад към прашната завеса и бавно се освобождавам от вехториите на Дункел. Той вади пакет тютюн от джоба на панталона си, с колебание, като че би могъл да направи грешка. Отваря го, намира цигарената хартия и без да гледа, измъква едно листче. През погледа, който продължавам да не мога да издържам, преминава учудване и някакъв разсеян, не към мен насочен директно ужас. Сега опипва за филтър, издърпва тютюн и завива, без да откъсва очи от мен, някак сляпо гледащите си очи. Изглежда, че изчаква да се помръдна, да кажа някаква дума, да направя жест, да скоча. Но да не върша абсолютно нищо е една от силните ми страни. Съвсем бавно се снижавам и задържам въздуха, който излиза от устата и носа ми, така че дишането ми става напълно безшумно, сякаш искам да се превърна в част от мебелите на госпожа Дункел.
Страховете ме нападат лавинообразно, когато все пак се налага да изпусна въздуха. Дали мъжът не е от отсрещната сграда, чийто номер двайсет е изписан със свинско розово и тюркоазено на стената, откъдето често идват хора, за да търсят разни
материали без пари из руините на старите къщи, както и по новите строителни площадки? Или пък е приятел на Дункел, нищо неподозиращ посетител, който ме взима за крадла? Дали пък няма нещо общо с изчезването й?
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
