Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Монолози
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1076-4
Цена
13.35 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
136
Дата на издаване
01 юли 2022
Корица
Стефан Касъров

Монолози

„Монолози“ е сборник с изповеди. Разкази, споделени от различни човеци – тийнейджъри, самотници, хора, изпаднали от обществения поглед и станали прозрачни за другите. Диалози, които водим сами със себе си.

В тази самотна форма на себеизразяване авторът е само точен проводник. Той слуша, чува и предава. Прилежно отразява и държи фантазията си подчинена на чуждото признание. Монолозите не търпят авторово флиртуване – усетят ли го, споделящите престават да са искрени.

Тази книга е родена с идеята да бъде сцена. Трибуна за онези, които толкова малко слушаме, а толкова много имат да ни казват.

За автора

МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга.

Блог | Мария Касимова-Моасе
Откъс

Мария Касимова-Моасе – „Монолози“

САМ ДА СИ ГОВОРИШ

Този сборник се роди неочаквано. Като изненадваща бременност, за която разбираш в осмия месец. Монолозите в него обаче се появяваха в различно време и по различни поводи. Общото между тях е обикновеният разказ от първо лице, единствено число. Този, който можеш да чуеш навсякъде  – в таксито, на борда на самолет, под козирката на спирката, когато вали и автобусът закъснява, а вие сте двама и...
Толкова пъти съм била тихият друг, който слуша! И толкова често ми се е искало да запиша автентичния разказ, който ми е бил споделен! Монологът не е самотна работа. За монолог трябват двама. Като в тангото. Един да говори и друг – да слуша. Понякога тези двама са всъщност един човек. В това е скрито и вълшебното синьо стъкълце на този малко използван самостоятелно жанр. И сам да си говориш, ти се чуваш. Слушаш собствения си разказ. Можеш да обясняваш сам на себе си, да преживяваш сам със себе си, да преосмисляш, да обобщаваш. Да помниш и да задържаш спомена чрез думите, които изричаш и чуваш.
В този смисъл, докато събирах, мислех и създавах тези малки човешки признания, си дадох сметка, че монолог няма. Че всеки монолог реално винаги е диалог. Разговор, в който един говори, а друг мълчаливо, вътре в себе си, му отговаря. Философска работа е монологът. Автентична, подсъзнателна и нередактирана. Безпощадно лична.
Всички признания и лични истории, които ще преживеете на следващите страници, са такива монолози. Този тип разказ спестява авторови обобщения и готови тези и дава свобода да си ги създадеш сам. Разчита на вас да довършите започнатия разговор така, както отзвучава в умовете и сърцата ви. Монологът е диалог, в който има много тишина.
Във време, в което толкова много говорим и крещим, а толкова малко се разбираме, ми се иска да я усетим. И да си припомним как се водеше разговор чрез тишина.

МОНОЛОЗИ НА НЕЧУТИТЕ ДЕЦА

Мариан Бачев ми се обади един ден и каза: „Имам едно предложение за теб! Можеш ли за децата от моята театрална школа да напишеш монолози, които да поставим на сцена? Нещо от техния живот, съвременно, живо, нещо, което да ги вълнува наистина. Ще е един спектакъл за тийнейджъри...“.
Не знаех дали ще мога – за първи път някой ми предлагаше да проговоря с гласа на тийнейджъри, когато самата аз съм вече във втората половина на своите четиресет. Откъде да знам какво мислят децата днес, като аз съм от миналия век?! Как се чувстват, как преживяват живота и дали това, което ние приемахме за важно на техните години, им е важно и сега? И като седна да им слагам думи в устата, няма ли да звуча като лелката, дето се прави на „егаси яката“, а всъщност заслужава само едно пренебрежително завъртане на очи зад гърба ѝ? Мислих го няколко дни и казах на Мариан, че ще опитам. Четох форуми, рових се в неща, които децата пишат и споделят, седях по пейките в паркове близо до тях, за да ги слушам... И разбрах, че с днешните деца всъщност много си прилича­ме. Може би усещаме живота през различен бит и различни истории, но все така се влюбваме, раняваме, извиняваме, все така съжаляваме, прощаваме, мечтаем. И се обърках – дали възрастните са пораснали деца, или децата са непораснали възрастни? Когато започнах да пиша монолозите за спектакъла In & Out Teen, разбрах, че няма нужда да стигам до отговор на този въпрос. Трябваше просто да пиша честно, ей така – храс-прас, както правиш, когато си на шестнайсет. Трябваше само да се осмеля, да дръзна.
Написах монолозите и ги пратих на Мариан и съпругата му Милена, с която заедно работят в школата. След месец ми писаха, че репетициите са се превърнали в нещо като психодрама. Децата преживявали историите, припознавали се в тях, изстрадвали ги, споделяли, съчувствали си. Когато гледах спектакъла на сцена, бях като прехласната. Думите, които бях написала, си бяха станали техни. Даже все едно ги чувах за първи път! Тогава разбрах, че ако изобщо имам някаква заслуга за написването на всички тези малки лични признания, то тя е, че съм само един чувствителен техен проводник. Историите, също както идеите, съществуват в пространството. Идеите можеш да ги уловиш, но историите сами избират чрез кого да се разкажат. Монолозите на тези деца бяха избрали мен, за да ги регистрирам. Благодарна съм на онези тийнейджъри от театрална школа „Аркадия“, които ги стоплиха с огъня на толкова младите си животи и с всяко представление ги изживяваха отново и отново на сцена! От тук нататък те винаги ще ги носят със себе си ня­ къде там, в годините напред, когато ще стават пораснали деца.
За това незабравимо мое няколкомесечно съществуване в света на човек, който е тийнейджър, с цялото си неостаряващо сърце благодаря и на Мариан! С него се познаваме от същата тази възторжена възраст, когато заедно в нашето „едно време“ играехме на сцена. Това обаче е един друг монолог...

Мария Касимова-Моасе – „Монолози“

САМ ДА СИ ГОВОРИШ

Този сборник се роди неочаквано. Като изненадваща бременност, за която разбираш в осмия месец. Монолозите в него обаче се появяваха в различно време и по различни поводи. Общото между тях е обикновеният разказ от първо лице, единствено число. Този, който можеш да чуеш навсякъде  – в таксито, на борда на самолет, под козирката на спирката, когато вали и автобусът закъснява, а вие сте двама и...
Толкова пъти съм била тихият друг, който слуша! И толкова често ми се е искало да запиша автентичния разказ, който ми е бил споделен! Монологът не е самотна работа. За монолог трябват двама. Като в тангото. Един да говори и друг – да слуша. Понякога тези двама са всъщност един човек. В това е скрито и вълшебното синьо стъкълце на този малко използван самостоятелно жанр. И сам да си говориш, ти се чуваш. Слушаш собствения си разказ. Можеш да обясняваш сам на себе си, да преживяваш сам със себе си, да преосмисляш, да обобщаваш. Да помниш и да задържаш спомена чрез думите, които изричаш и чуваш.
В този смисъл, докато събирах, мислех и създавах тези малки човешки признания, си дадох сметка, че монолог няма. Че всеки монолог реално винаги е диалог. Разговор, в който един говори, а друг мълчаливо, вътре в себе си, му отговаря. Философска работа е монологът. Автентична, подсъзнателна и нередактирана. Безпощадно лична.
Всички признания и лични истории, които ще преживеете на следващите страници, са такива монолози. Този тип разказ спестява авторови обобщения и готови тези и дава свобода да си ги създадеш сам. Разчита на вас да довършите започнатия разговор така, както отзвучава в умовете и сърцата ви. Монологът е диалог, в който има много тишина.
Във време, в което толкова много говорим и крещим, а толкова малко се разбираме, ми се иска да я усетим. И да си припомним как се водеше разговор чрез тишина.

МОНОЛОЗИ НА НЕЧУТИТЕ ДЕЦА

Мариан Бачев ми се обади един ден и каза: „Имам едно предложение за теб! Можеш ли за децата от моята театрална школа да напишеш монолози, които да поставим на сцена? Нещо от техния живот, съвременно, живо, нещо, което да ги вълнува наистина. Ще е един спектакъл за тийнейджъри...“.
Не знаех дали ще мога – за първи път някой ми предлагаше да проговоря с гласа на тийнейджъри, когато самата аз съм вече във втората половина на своите четиресет. Откъде да знам какво мислят децата днес, като аз съм от миналия век?! Как се чувстват, как преживяват живота и дали това, което ние приемахме за важно на техните години, им е важно и сега? И като седна да им слагам думи в устата, няма ли да звуча като лелката, дето се прави на „егаси яката“, а всъщност заслужава само едно пренебрежително завъртане на очи зад гърба ѝ? Мислих го няколко дни и казах на Мариан, че ще опитам. Четох форуми, рових се в неща, които децата пишат и споделят, седях по пейките в паркове близо до тях, за да ги слушам... И разбрах, че с днешните деца всъщност много си прилича­ме. Може би усещаме живота през различен бит и различни истории, но все така се влюбваме, раняваме, извиняваме, все така съжаляваме, прощаваме, мечтаем. И се обърках – дали възрастните са пораснали деца, или децата са непораснали възрастни? Когато започнах да пиша монолозите за спектакъла In & Out Teen, разбрах, че няма нужда да стигам до отговор на този въпрос. Трябваше просто да пиша честно, ей така – храс-прас, както правиш, когато си на шестнайсет. Трябваше само да се осмеля, да дръзна.
Написах монолозите и ги пратих на Мариан и съпругата му Милена, с която заедно работят в школата. След месец ми писаха, че репетициите са се превърнали в нещо като психодрама. Децата преживявали историите, припознавали се в тях, изстрадвали ги, споделяли, съчувствали си. Когато гледах спектакъла на сцена, бях като прехласната. Думите, които бях написала, си бяха станали техни. Даже все едно ги чувах за първи път! Тогава разбрах, че ако изобщо имам някаква заслуга за написването на всички тези малки лични признания, то тя е, че съм само един чувствителен техен проводник. Историите, също както идеите, съществуват в пространството. Идеите можеш да ги уловиш, но историите сами избират чрез кого да се разкажат. Монолозите на тези деца бяха избрали мен, за да ги регистрирам. Благодарна съм на онези тийнейджъри от театрална школа „Аркадия“, които ги стоплиха с огъня на толкова младите си животи и с всяко представление ги изживяваха отново и отново на сцена! От тук нататък те винаги ще ги носят със себе си ня­ къде там, в годините напред, когато ще стават пораснали деца.
За това незабравимо мое няколкомесечно съществуване в света на човек, който е тийнейджър, с цялото си неостаряващо сърце благодаря и на Мариан! С него се познаваме от същата тази възторжена възраст, когато заедно в нашето „едно време“ играехме на сцена. Това обаче е един друг монолог...

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1076-4
Купи
Цена
13.35 лв.
(15.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени