Дневник, намерен във вана
17.80 лв. 20.00 лв. (-11%)
HOMO sapienne
11.70 лв. 18.00 лв. (-35%)
Ако това е любов
12.00 лв. 12.00 лв. (-0%)
Инспектор Линдси Боксър (вече добре известна на българския читател от „Да умреш първи“, където става запознанството ни с Женския детективски клуб) храбро се завръща на сцената за своето четвърто и най-смразяващо разследване, което като нищо може да се окаже и последно.
След бясно среднощно преследване с коли из улиците на Сан Франсиско, лейтенант Линдси Боксър стреля при самозащита и по този начин отприщва верижна реакция, в резултат на която полицейското управление е опозорено, целият град е разделен, едно семейство е погубено. Всичко, за което е работила през целия си живот, зависи от решението на дванадесетте съдебни заседатели.
За да избяга от медиите и разярените тълпи, Линдси се оттегля в дома на сестра си в живописно градче на брега океана. Но скоро след пристигането й се случват няколко зловещи убийства, които превръщат мирните жители в заложници. Няма улики, нито свидетели, но нещо напомня на Линдси за един неин неразкрит случай от преди десет години, когато е била съвсем млад полицай. В разгара на жежкото лято Линдси и приятелките й от Клуба водят битка на два фронта – пред съдия и заседатели, докато се гледа делото й, и с неизвестен извършител, който е готов на всичко, за да не допусне разкриването на истината.
Джеймс Патерсън вече повече от десет години радва читателите с едни от най-напрегнатите трилъри на всички времена и не случайно е обявен за мега-бестселърния криминален автор на Америка.
Джеймс Патерсън (роден 1947 г.) държи рекорда на „Гинес” по брой на първи места в листата за бестселъри на в. „Ню Йорк Таймс”. С първата си книга печели наградата „Едгар“ за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. „Парамаунт Пикчърс“ снима изключително успешен филм по „Целуни момичетата“, в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно.
Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде „кралят на романите, четящи се на един дъх“. Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. „Ню Йорк Таймс” над 60 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е над 300 милиона екземпляра. Джеймс Патерсън фигурира в Книгата за рекордите на Гинес и като първия писател, продал над 1 милион електронни книги. Затова никой вече не се наема да го сравнява с други величия в областта на криминалния роман - Патерсън с основание е смятан за несравним феномен.
ДЖЕЙМС ПАТЕРСЪН
4-ТИ ЮЛИ
Небето над нас беше сиво и навъсено, когато с Марта излязохме от апартамента и напуснахме Сан Франсиско. Включих радиото на колата и хванах прогнозата за времето, която слушах с половин ухо, докато се провирах през утринната суматоха на градското движение.
Пълзях по улица „Потреро“, замислена за шефа Трачио. Вчера, когато се видяхме в съда, той ми предложи да се върна на работа, с което ме развълнува, сякаш ме канеше на среща.
Само трябваше да му стисна ръката в знак на съгласие.
Ако го бях сторила, тази сутрин щях да карам към управлението, да държа реч на полицаите колко важно е да продължаваме напред и да затъна в камарите бумаги върху бюрото ми по нерешени случаи. Щях да съм поела отново нещата в ръце.
Но въпреки че шефът беше настоятелен, му отказах.
– Имам още ваканция на разположение, шефе. Добре ще ми дойде.
Каза, че ме разбира, но едва ли. Самата аз още не бях наясно какво искам да правя с живота си и имах чуството, че ще е все така, докато не стигна до дъното на убийствата в Залива на полумесеца.
Тези неразкрити убийства също бяха част от мен.
Усещах под лъжичката, че ако свърша онова, за което ме бива, ако съм настойчива, ще открия кучия син, видял сметката на моя Джон Доу и на всички останали.
В момента ме интересуваше единствено това.
Хванах шосе №280 в южната посока и след като се изнесох от града, свалих прозорците и смених станцията.
Към 10:00 часа косата ми плющеше през лицето, а Сю Хол въртеше любимите ми стари парчета по канал 99.7 FM.
– Тази сутрин не вали – мъркаше тя, – денят е първи юли, прекрасен сив ден, обвиващ Сан Франсиско в перлена мъгла. Не обожаваме ли точно мъглата на Сан Франсиско?
След това от тонколоните се разля подходящата песен: „Полети като орел“.
Пригласях с пълно гърло, докато мелодията вливаше кислород в кръвта ми и изстрелваше настроението ми отвъд озоновия слой.
Свободна съм.
Ужасният процес бе в огледалато ми за обратно виждане и изведнъж бъдещето ми се разстла като пътя пред мен.
На тридесетина километра от града Марта вече имаше нужда от спирка за почивка и спрях на паркинга на някаква мексиканска закусвалня „Тако Бел“. Беше дървена барака, строена през шейсетте години преди поземлената комисия да се усети накъде вървят нещата. Тъй че в едно от най-красивите кътчета по крайбрежието сега стърчеше една от най-грозните постройки на света.
За разлика от магистралата, прокарана високо над нивото на океана, паркингът на ресторанта за бързо хранене беше на морското равнище. Група скали отделяше асфалта от плажа, отвъд който наситеносиният Тихи океан се ширеше до хоризонта.
Взех си чуро с канела и захар, на което не можах да устоя, голямо черно кафе и се настаних върху скалата. Наблюдавах татуираните мускулести тела на сърфистите как се носят по вълните и Марта как тича по ослепителния сивкав пясък, докато слънцето стопи мъглата.
Когато запечатах този неповторим момент в паметта си, повиках Марта да се връщаме в колата. След двадесет минути навлязохме в покрайнините на Залива на полумесеца.
Минах с колата под окачения звънец на площадката пред „Лунния гараж“ и натиснах няколко пъти клаксона. Кийт се появи от офиса. Вдигна бейзболната си шапка, разтърси златистата си коса и пак нахлупи шапката, докато пристъпваше усмихнат към мен.
– Брей, брей. Я виж ти кой е дошъл. Жената на годината – изрече Кийт и сложи ръка върху главата на Марта.
– Самата аз – казах през смях. – Радвам се, че всичко свърши.
– Много добре те разбирам. Гледах онзи Сам Кабът по новините. Жив да го оплачеш. Наистина се тревожех за теб, Линдси, но това е вече зад гърба ти. Сега ти е ред е за поздравления.
Измърморих благодарности за проявения интерес и помолих Кийт да напълни резервоара ми. През това време извадих гъба от една кофа и измих предното стъкло.
– И така, накъде си се запътила, Линдси? Не трябва ли да си на работа в големия град?
– Не веднага. Още не съм готова…
С изричането на тези думи забелязах някакво червено петно да се движи през кръстовището. Шофьорът намали и погледна право към мен, преди да даде газ и да отпраши по Главната.
Нямаше и пет минути, откакто бях в града, а Денис Агню пак ми се наби в очите.
– Оставих бонвила в къщата на сестра ми – рекох, загледана след реактивната диря на поршето. – Имам да свърша и още някои неща тук в града.
Кийт се обърна и видя, че следя с очи изчезващото по улицата порше на Агню.
– Ей това не го разбирам – рече той, вкара накрайника на маркуча в резервоара и поклати глава. Чу се звънче, когато бензиновата колонка започна да отчита галоните. – Този си е направо кофти чешит. Чудя се защо жените се лепят по такива и само си търсят белята.
– Не се занасяй. Да не си мислиш, че си падам по този тип?
– А не си ли падаш?
– Много. Само че не както ти си мислиш. Интересът ми към Денис Агню е чисто професионален.
Когато наближихме къщата на Кет, Марта заподскача напред-назад и залая като пощуряла. Щом паркирах в алеята, тя скокна през отворения прозорец на колата и се втурна към входната врата, като махаше с опашка и надаваше радостен лай.
– Спокойно, Бу – рекох й. – Имай малко търпение.
Превъртях ключа и отворих предната врата, а Марта се спусна вътре.
Позвъних на Джо и му оставих съобщение: „Здрасти, Молинари. Аз съм в къщата на Кет. Обади ми се, когато можеш.“ Оставих съобщение и на Кароли, с което я уведомявах, че тя и Алисън вече могат да ми отстъпят прасешкия караул.
Прекарах деня в размисъл за убийствата в Залива на полумесеца, докато разтребвах къщата. За обяд си приготвих спагети с грах от консерва и си набелязах да напазарувам хранителни продукти на сутринта.
След това внесох лаптопа си в стаята на племенничките ми и го инсталирах върху плота, служещ за бюро. Забелязах, че филизите на сладките картофи, виещи се по прозорците, са пораснали с още няколко сантиметра, а бележките, които бяхме заболи с Джо по корковата ламперия, си стояха непокътнати.
Нашите драскулки, описващи подробности от обстоятелствата и жестоката смърт на семействата Уитъкър, Долтри, Сардучи и О’Моли, продължаваха да не водят наникъде. Разбира се, моят самотен Джон Доу също си оставаше все така прикован към ламперията.
Включих лаптопа и влязох в базата данни на Програмата на ФБР за обхващане на тежките престъпления. Тя представлява национален уебсайт с единственото предназначение да помага на служители от органите на реда да правят връзка между частичните сведения за серийни убийства. Сайтът има яка търсачка и в него постоянно се вкарва нова информация от полицаи из цялата страна.
Въведох ключови думи, които да завъртят информационния поток и някои отговори да си дойдат на местата.
Опитах всичко: бичувания, нанесени при смъртта, двойки убити в леглата им, прерязани гърла и, естествено, ми се изля лавина от информация. Прекалено обилна.
Изминаха часове, погледът ми взе да блуждае, тъй че оставих компютъра на режим „зимуване“ и полегнах на едно от детските легла, за да си почина малко.
Когато се събудих, вън беше тъмна нощ. Имах чувството, че нещо ме беше изтръгнало от съня. Лек необичаен шум. Електронния часовник на детското видео показваше 2:17. Настръхнах от неясното усещане, че съм наблюдавана.
Примигнах в мрака и в мислите ми се мярна червено петно – остатъчен спомен за червеното порше, което извика асоциации за обезпокоителните ми срещи с Агню.
Сцената в „Корморан“ и онази от гаража на Кийт. Отърваването на косъм от сблъсък по магистралата.
Явно не спирах да мисля за Агню. Това бе единственото обяснение за усещането ми, че съм наблюдавана.
Канех се да стана и да се преместя в моята стая за останалата част от нощта, когато картечен откос и звук на строшено стъкло раздраха нощната тишина.
Наоколо ми се посипаха парчета от счупен прозорец.
Пистолетът! Пистолетът! Къде, по дяволите, ми е пистолетът?
ДЖЕЙМС ПАТЕРСЪН
4-ТИ ЮЛИ
Небето над нас беше сиво и навъсено, когато с Марта излязохме от апартамента и напуснахме Сан Франсиско. Включих радиото на колата и хванах прогнозата за времето, която слушах с половин ухо, докато се провирах през утринната суматоха на градското движение.
Пълзях по улица „Потреро“, замислена за шефа Трачио. Вчера, когато се видяхме в съда, той ми предложи да се върна на работа, с което ме развълнува, сякаш ме канеше на среща.
Само трябваше да му стисна ръката в знак на съгласие.
Ако го бях сторила, тази сутрин щях да карам към управлението, да държа реч на полицаите колко важно е да продължаваме напред и да затъна в камарите бумаги върху бюрото ми по нерешени случаи. Щях да съм поела отново нещата в ръце.
Но въпреки че шефът беше настоятелен, му отказах.
– Имам още ваканция на разположение, шефе. Добре ще ми дойде.
Каза, че ме разбира, но едва ли. Самата аз още не бях наясно какво искам да правя с живота си и имах чуството, че ще е все така, докато не стигна до дъното на убийствата в Залива на полумесеца.
Тези неразкрити убийства също бяха част от мен.
Усещах под лъжичката, че ако свърша онова, за което ме бива, ако съм настойчива, ще открия кучия син, видял сметката на моя Джон Доу и на всички останали.
В момента ме интересуваше единствено това.
Хванах шосе №280 в южната посока и след като се изнесох от града, свалих прозорците и смених станцията.
Към 10:00 часа косата ми плющеше през лицето, а Сю Хол въртеше любимите ми стари парчета по канал 99.7 FM.
– Тази сутрин не вали – мъркаше тя, – денят е първи юли, прекрасен сив ден, обвиващ Сан Франсиско в перлена мъгла. Не обожаваме ли точно мъглата на Сан Франсиско?
След това от тонколоните се разля подходящата песен: „Полети като орел“.
Пригласях с пълно гърло, докато мелодията вливаше кислород в кръвта ми и изстрелваше настроението ми отвъд озоновия слой.
Свободна съм.
Ужасният процес бе в огледалато ми за обратно виждане и изведнъж бъдещето ми се разстла като пътя пред мен.
На тридесетина километра от града Марта вече имаше нужда от спирка за почивка и спрях на паркинга на някаква мексиканска закусвалня „Тако Бел“. Беше дървена барака, строена през шейсетте години преди поземлената комисия да се усети накъде вървят нещата. Тъй че в едно от най-красивите кътчета по крайбрежието сега стърчеше една от най-грозните постройки на света.
За разлика от магистралата, прокарана високо над нивото на океана, паркингът на ресторанта за бързо хранене беше на морското равнище. Група скали отделяше асфалта от плажа, отвъд който наситеносиният Тихи океан се ширеше до хоризонта.
Взех си чуро с канела и захар, на което не можах да устоя, голямо черно кафе и се настаних върху скалата. Наблюдавах татуираните мускулести тела на сърфистите как се носят по вълните и Марта как тича по ослепителния сивкав пясък, докато слънцето стопи мъглата.
Когато запечатах този неповторим момент в паметта си, повиках Марта да се връщаме в колата. След двадесет минути навлязохме в покрайнините на Залива на полумесеца.
Минах с колата под окачения звънец на площадката пред „Лунния гараж“ и натиснах няколко пъти клаксона. Кийт се появи от офиса. Вдигна бейзболната си шапка, разтърси златистата си коса и пак нахлупи шапката, докато пристъпваше усмихнат към мен.
– Брей, брей. Я виж ти кой е дошъл. Жената на годината – изрече Кийт и сложи ръка върху главата на Марта.
– Самата аз – казах през смях. – Радвам се, че всичко свърши.
– Много добре те разбирам. Гледах онзи Сам Кабът по новините. Жив да го оплачеш. Наистина се тревожех за теб, Линдси, но това е вече зад гърба ти. Сега ти е ред е за поздравления.
Измърморих благодарности за проявения интерес и помолих Кийт да напълни резервоара ми. През това време извадих гъба от една кофа и измих предното стъкло.
– И така, накъде си се запътила, Линдси? Не трябва ли да си на работа в големия град?
– Не веднага. Още не съм готова…
С изричането на тези думи забелязах някакво червено петно да се движи през кръстовището. Шофьорът намали и погледна право към мен, преди да даде газ и да отпраши по Главната.
Нямаше и пет минути, откакто бях в града, а Денис Агню пак ми се наби в очите.
– Оставих бонвила в къщата на сестра ми – рекох, загледана след реактивната диря на поршето. – Имам да свърша и още някои неща тук в града.
Кийт се обърна и видя, че следя с очи изчезващото по улицата порше на Агню.
– Ей това не го разбирам – рече той, вкара накрайника на маркуча в резервоара и поклати глава. Чу се звънче, когато бензиновата колонка започна да отчита галоните. – Този си е направо кофти чешит. Чудя се защо жените се лепят по такива и само си търсят белята.
– Не се занасяй. Да не си мислиш, че си падам по този тип?
– А не си ли падаш?
– Много. Само че не както ти си мислиш. Интересът ми към Денис Агню е чисто професионален.
Когато наближихме къщата на Кет, Марта заподскача напред-назад и залая като пощуряла. Щом паркирах в алеята, тя скокна през отворения прозорец на колата и се втурна към входната врата, като махаше с опашка и надаваше радостен лай.
– Спокойно, Бу – рекох й. – Имай малко търпение.
Превъртях ключа и отворих предната врата, а Марта се спусна вътре.
Позвъних на Джо и му оставих съобщение: „Здрасти, Молинари. Аз съм в къщата на Кет. Обади ми се, когато можеш.“ Оставих съобщение и на Кароли, с което я уведомявах, че тя и Алисън вече могат да ми отстъпят прасешкия караул.
Прекарах деня в размисъл за убийствата в Залива на полумесеца, докато разтребвах къщата. За обяд си приготвих спагети с грах от консерва и си набелязах да напазарувам хранителни продукти на сутринта.
След това внесох лаптопа си в стаята на племенничките ми и го инсталирах върху плота, служещ за бюро. Забелязах, че филизите на сладките картофи, виещи се по прозорците, са пораснали с още няколко сантиметра, а бележките, които бяхме заболи с Джо по корковата ламперия, си стояха непокътнати.
Нашите драскулки, описващи подробности от обстоятелствата и жестоката смърт на семействата Уитъкър, Долтри, Сардучи и О’Моли, продължаваха да не водят наникъде. Разбира се, моят самотен Джон Доу също си оставаше все така прикован към ламперията.
Включих лаптопа и влязох в базата данни на Програмата на ФБР за обхващане на тежките престъпления. Тя представлява национален уебсайт с единственото предназначение да помага на служители от органите на реда да правят връзка между частичните сведения за серийни убийства. Сайтът има яка търсачка и в него постоянно се вкарва нова информация от полицаи из цялата страна.
Въведох ключови думи, които да завъртят информационния поток и някои отговори да си дойдат на местата.
Опитах всичко: бичувания, нанесени при смъртта, двойки убити в леглата им, прерязани гърла и, естествено, ми се изля лавина от информация. Прекалено обилна.
Изминаха часове, погледът ми взе да блуждае, тъй че оставих компютъра на режим „зимуване“ и полегнах на едно от детските легла, за да си почина малко.
Когато се събудих, вън беше тъмна нощ. Имах чувството, че нещо ме беше изтръгнало от съня. Лек необичаен шум. Електронния часовник на детското видео показваше 2:17. Настръхнах от неясното усещане, че съм наблюдавана.
Примигнах в мрака и в мислите ми се мярна червено петно – остатъчен спомен за червеното порше, което извика асоциации за обезпокоителните ми срещи с Агню.
Сцената в „Корморан“ и онази от гаража на Кийт. Отърваването на косъм от сблъсък по магистралата.
Явно не спирах да мисля за Агню. Това бе единственото обяснение за усещането ми, че съм наблюдавана.
Канех се да стана и да се преместя в моята стая за останалата част от нощта, когато картечен откос и звук на строшено стъкло раздраха нощната тишина.
Наоколо ми се посипаха парчета от счупен прозорец.
Пистолетът! Пистолетът! Къде, по дяволите, ми е пистолетът?
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
