Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Живей щастливо!
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1061-0
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
234 гр.
Страници
240
Дата на издаване
20 май 2022
Корица
Иво Рафаилов

Живей щастливо!

Мария Келберт се завръща в литературата с две новели („Радостта от живота“, „Проститутката с дървения крак“)  и цикъл разкази („Театър на сенките“), обединени от заглавието „Живей щастливо!“. Напрегнати криминални сюжети с кражба на картина, отвличане, убийства и разследване, италианска мафия. Паноптикум от социални и криминални типажи, между които емигранти от различни националности, девианти, мафиоти, проститутка с дървен крак и джудже убиец. Жестокост, гняв, страдание и отмъщение…  И всичко това водевилно и дори абсурдно разиграно, фино пародирано, с хапеща ирония.

Всъщност тази книга със своите истории е за необичайните обрати на съдбата – независимо от плановете, които правим, от целите, които си поставяме. А тя, съдбата,  има чувство за хумор, а е и с променливо настроение. Затова най-важното е да живеем живота си щастливо.

За автора

МАРИЯ КЕЛБЕРТ, позната на читателите като Мария Станкова, е автор на стихове, на сборници с разкази и новели, на романите „Наръчник по саморъчни убийства“, „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др., както и на редица пиеси за възрастни и деца. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006).

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Мария Келберт – „Живей щастливо! Къси и още по-къси житейски истории“

Из новелата „Радостта от живота“

Първа глава

Госпожа Цецилия Мюлер живееше на партерния етаж, в помещението за портиера. Тя не беше портиер. Беше собственик на пететажна кооперация в центъра на градчето Х. Самото градче бе известно с картофената салата със сос от майоранa и яйца. Госпожа Мюлер приготвяше този деликатес веднъж годишно – на Коледа. Сядаше сама на масата, отваряше бутилка бира, изяждаше три пинкел вурстчета, салатата, едно парче ябълков кухен със сметана, купичка ментово желе, оригваше се доволно и изваждаше албума. Семейните снимки бяха черно-бели, пожълтели и доста намачкани, но все още лицата от тях излъчваха достолепие. Госпожа Мюлер обичаше да говори, но нямаше с кого. Наемателите бяха чуждоземци, повечето гастарбайтери, не говореха добре немски, прибираха се вечер изморени, вечеряха, спяха и на сутринта отиваха на работа. Вечерта се прибираха изморени...
– Това е толкова скучно!  – мърмореше госпожа Мюлер, докато проследяваше как испанката от втория етаж почиства стълбището.
Инес, така се казваше испанката, се усмихваше дружелюбно (по-скоро протоколно), кимаше с глава и сочеше с парцала мократа мозайка. Очакваше похвала за усърдието си.
– Добре, добре – кимаше с глава госпожа Мюлер. – Нищо не разбират! Надойдоха, народиха деца, усмърдяха къщата на яхнии, не знаят правилата и не ги интересуват.
Старата дама влизаше в портиерната, пускаше щората на остъклената стена и сядаше пред телевизора. Всяка неделя гледаше църковната служба, а през останалите дни – готварски предавания. Мразеше да готви. Беше се записала към социалните служби. Донасяха ѝ храната вкъщи. Беше изключително капризна и често изхвърляше донесеното. Зъбните ѝ протези бяха като произведение на изкуството, с цвят на порцелан, но от твърда храна се отлепяха и падаха. Приемаше супите и десертите, картофеното пюре, макароните, а „мускулестото месо“ – както го наричаше – оставяше до уличните кофи. В градчeто Х нямаше бездомни животни, в замяна на това гарваните се множаха застрашително, което решаваше въпроса с месните остатъци.
В живота на госпожа Мюлер имаше дисциплина, дисциплина и пак дисциплина! Ставаше всяка сутрин в 6:00 часа.
Седеше точно петнайсет минути в тоалетната и чакаше освобождаването на червата без напрежение.
Измиване. Вчесване. Обличане. Преглед на безплатните вестници с обяви и реклами, брошурата от аптеката – също безплатна. За нищо на света не би купила вестник или книга. Една истинска германка знае да икономисва, а икономията е в основата на благосъстоянието. „Пилеенето на пари руши морала!“, казваше майка ѝ. Половин час разходка до пресечката и обратно.
Следваше свободно заяждане с хората по улицата.
Удовлетворена от ползотворната сутрин, госпожата сядаше да чака обяда. Това беше трепетен момент. Можеше да направи скандал, да настоява за правата си и най-важното: да повтори няколко пъти, че ТЯ е честният данъкоплатец и тази държава се крепи на НЕЯ. Особено удовлетворение ѝ носеха сълзите в очите на социалната работничка. Но и това омръзва...
И един ден се случи чудото в живота ѝ. С обяда дойде жена на средна възраст, пълничка, усмихната и! – миришеща на сапун! Никакви дезодоранти, одеколони и тежки парфюми. Просто сапун. Донесе супа, макарони с бял сос и ябълки три броя плюс абендброт (две филии ръжен хляб, салам и сирене).
– Супа със зеленчуци не ям! Много едро са нарязани и мога да се задавя! – отблъсна съда госпожа Мюлер.
– О, това веднага ще го оправим – каза жената, донесе миксер от колата и пасира супата. – Сега нищо не може да ви задави – усмихна се широко и извади кутия със сирене и салам за вечеря.
– Сух хляб и салам не ям за вечеря! Сухата храна запича! Това са длъжни да знаят в кухнята! Възрастна съм и имам нужда от полезна за здравето храна. – И Цецилия посегна да избута кутията.
– Ще оправим всичко, госпожо! Не се притеснявайте! – усмихна се още по-мило новодошлата и дръпна кутията.
Намаза две филии хляб с маргарин, наряза кисели краставички на тънки филийки, домати на фини кръгчета, разположи ги върху филиите и отгоре настърга сиренето, а саламa наряза на ситни парченца. Изглеждаше симпатично приготвеното. Цецилия Мюлер стоеше онемяла, с отворена уста, вторачена в ръцете на жената. Искаше ѝ се да се заяде за нещо... например за хигиената, но новата работничка беше с найлонови ръкавици.
– Как се казваш? – попита госпожата, защото просто не се сети за друго.
– Агнешка – отговори жената.
– Говориш добре немски.
– Баба ми беше германка... Всъщност нашето село е било на територията на Германия преди войната.
– А моят баща беше Хитлеров офицер!
Агнешка се усмихна широко.
 – Това си е голяма чест!
– Разбира се, че е чест! Беше честен човек, дисциплиниран и изпълняваше своя дълг към отечеството! Загина във войната...
– Много съжалявам.
– Ами, съжаляваш! – изсъска Цецилия. – Всички поляци мразят германците!
– Омъжена съм за германец  – прекъсна я Агнешка. – Живеем чудесно и много добре се разбираме. Желая ви хубав ден! – Агнешка прибра празните съдове и си тръгна бързо.
От този момент нататък животът на госпожа Мюлер се промени. Нощем не спеше, а обмисляше. Обмислянето е важен процес. Човек трябва да предположи най-лошите варианти и да изготви план за излизане от тях.

Втора глава

В действителност Цецилия Мюлер беше много богата. Баща ѝ бе оставил цяло състояние след смъртта си. Имаше приятели евреи, които по време на войната даваха мило и драго да се изнесат от Германия. Господин Мюлер помагаше срещу добро заплащане. А помагаше, защото наистина беше офицер в погребалната служба към Вермахта. Така между труповете на загинали войници успяваха да изнесат към „родните места“ и по някой евреин. Господин Мюлер старателно избираше маршрутите. Починалите трябваше да са родом от градчета, близо до границата с Франция, където имаше организиран бежански канал. Цялата операция беше обмислена лично от Мюлер и работеше безотказно до момента, в който го изпратиха на фронта, а после върнаха трупа му в Х.
Преди да завърши житейския си път, господин Мюлер се погрижи да намери добро скривалище за парите си. Те отлежаваха на тихо и спокойно място в ловна хижа близо до Бодензее.
След войната градчето Х се оказа в американската зона. Това доста улесни вдовицата на Мюлер и дъщеря ѝ. Двете без особени трудности пренесоха един сандък със златни монети и украшения. Наеха гемия. Срещу трилитров буркан от кисели краставички, напълнен със златни монети, собственикът на корабчето Хуфнагел ги извози до Швейцария. Е, наложи се да се разделят с още два буркана, защото и граничните офицери хранеха семейства, но си струваше.
Тъй като господин Мюлер не беше приемал хартиени пари за труда си, състоянието въздъхна с облекчение и продължи да дреме в трезора на една от многото цюрихски банки. После майката на Цецилия почина. Последните ѝ думи бяха: „Обмисляй, обмисляй и пак обмисляй!“.
На първо обмисляне Цецилия Мюлер стигна до извода, че е добре да живее в близост до парите си. Швейцария изглеждаше привлекателно, а за хора с вложения  – направо чудесно. На второ обмисляне реши, че нещата в Германия ще се променят към добро и е по-добре да остане. Не сбърка. Родината се възстанови бързо с помощта на добрите окупатори. Точно в това приповдигнато време Цецилия купи този стар пететажен дом, престрои го, обзаведе го в стил рустикана и започна да отдава под наем апартаменти. И заприиждаха гастарбайтерите. Населиха дома. Госпожа Мюлер печелеше добре. Можеше да си позволи собствена еднофамилна къща с градина и градинар към нея, но след внимателно обмисляне се убеди, че е по-добре да не демонстрира благосъстоянието си. Остана в портиерната да наблюдава с каква скорост се движи животът около нея.
Единственото, което много ѝ тежеше, беше, че няма с кого да си говори.
„Така ще си умра в тишина...“ – тази мисъл се промъкваше насред обмислянето и много объркваше логическите ѝ разсъждения. Взе си куче от приют. Говореше му непрестанно. В отговор то я ухапа. Тя го върна и взе котка. На третия ден животното избяга…

Мария Келберт – „Живей щастливо! Къси и още по-къси житейски истории“

Из новелата „Радостта от живота“

Първа глава

Госпожа Цецилия Мюлер живееше на партерния етаж, в помещението за портиера. Тя не беше портиер. Беше собственик на пететажна кооперация в центъра на градчето Х. Самото градче бе известно с картофената салата със сос от майоранa и яйца. Госпожа Мюлер приготвяше този деликатес веднъж годишно – на Коледа. Сядаше сама на масата, отваряше бутилка бира, изяждаше три пинкел вурстчета, салатата, едно парче ябълков кухен със сметана, купичка ментово желе, оригваше се доволно и изваждаше албума. Семейните снимки бяха черно-бели, пожълтели и доста намачкани, но все още лицата от тях излъчваха достолепие. Госпожа Мюлер обичаше да говори, но нямаше с кого. Наемателите бяха чуждоземци, повечето гастарбайтери, не говореха добре немски, прибираха се вечер изморени, вечеряха, спяха и на сутринта отиваха на работа. Вечерта се прибираха изморени...
– Това е толкова скучно!  – мърмореше госпожа Мюлер, докато проследяваше как испанката от втория етаж почиства стълбището.
Инес, така се казваше испанката, се усмихваше дружелюбно (по-скоро протоколно), кимаше с глава и сочеше с парцала мократа мозайка. Очакваше похвала за усърдието си.
– Добре, добре – кимаше с глава госпожа Мюлер. – Нищо не разбират! Надойдоха, народиха деца, усмърдяха къщата на яхнии, не знаят правилата и не ги интересуват.
Старата дама влизаше в портиерната, пускаше щората на остъклената стена и сядаше пред телевизора. Всяка неделя гледаше църковната служба, а през останалите дни – готварски предавания. Мразеше да готви. Беше се записала към социалните служби. Донасяха ѝ храната вкъщи. Беше изключително капризна и често изхвърляше донесеното. Зъбните ѝ протези бяха като произведение на изкуството, с цвят на порцелан, но от твърда храна се отлепяха и падаха. Приемаше супите и десертите, картофеното пюре, макароните, а „мускулестото месо“ – както го наричаше – оставяше до уличните кофи. В градчeто Х нямаше бездомни животни, в замяна на това гарваните се множаха застрашително, което решаваше въпроса с месните остатъци.
В живота на госпожа Мюлер имаше дисциплина, дисциплина и пак дисциплина! Ставаше всяка сутрин в 6:00 часа.
Седеше точно петнайсет минути в тоалетната и чакаше освобождаването на червата без напрежение.
Измиване. Вчесване. Обличане. Преглед на безплатните вестници с обяви и реклами, брошурата от аптеката – също безплатна. За нищо на света не би купила вестник или книга. Една истинска германка знае да икономисва, а икономията е в основата на благосъстоянието. „Пилеенето на пари руши морала!“, казваше майка ѝ. Половин час разходка до пресечката и обратно.
Следваше свободно заяждане с хората по улицата.
Удовлетворена от ползотворната сутрин, госпожата сядаше да чака обяда. Това беше трепетен момент. Можеше да направи скандал, да настоява за правата си и най-важното: да повтори няколко пъти, че ТЯ е честният данъкоплатец и тази държава се крепи на НЕЯ. Особено удовлетворение ѝ носеха сълзите в очите на социалната работничка. Но и това омръзва...
И един ден се случи чудото в живота ѝ. С обяда дойде жена на средна възраст, пълничка, усмихната и! – миришеща на сапун! Никакви дезодоранти, одеколони и тежки парфюми. Просто сапун. Донесе супа, макарони с бял сос и ябълки три броя плюс абендброт (две филии ръжен хляб, салам и сирене).
– Супа със зеленчуци не ям! Много едро са нарязани и мога да се задавя! – отблъсна съда госпожа Мюлер.
– О, това веднага ще го оправим – каза жената, донесе миксер от колата и пасира супата. – Сега нищо не може да ви задави – усмихна се широко и извади кутия със сирене и салам за вечеря.
– Сух хляб и салам не ям за вечеря! Сухата храна запича! Това са длъжни да знаят в кухнята! Възрастна съм и имам нужда от полезна за здравето храна. – И Цецилия посегна да избута кутията.
– Ще оправим всичко, госпожо! Не се притеснявайте! – усмихна се още по-мило новодошлата и дръпна кутията.
Намаза две филии хляб с маргарин, наряза кисели краставички на тънки филийки, домати на фини кръгчета, разположи ги върху филиите и отгоре настърга сиренето, а саламa наряза на ситни парченца. Изглеждаше симпатично приготвеното. Цецилия Мюлер стоеше онемяла, с отворена уста, вторачена в ръцете на жената. Искаше ѝ се да се заяде за нещо... например за хигиената, но новата работничка беше с найлонови ръкавици.
– Как се казваш? – попита госпожата, защото просто не се сети за друго.
– Агнешка – отговори жената.
– Говориш добре немски.
– Баба ми беше германка... Всъщност нашето село е било на територията на Германия преди войната.
– А моят баща беше Хитлеров офицер!
Агнешка се усмихна широко.
 – Това си е голяма чест!
– Разбира се, че е чест! Беше честен човек, дисциплиниран и изпълняваше своя дълг към отечеството! Загина във войната...
– Много съжалявам.
– Ами, съжаляваш! – изсъска Цецилия. – Всички поляци мразят германците!
– Омъжена съм за германец  – прекъсна я Агнешка. – Живеем чудесно и много добре се разбираме. Желая ви хубав ден! – Агнешка прибра празните съдове и си тръгна бързо.
От този момент нататък животът на госпожа Мюлер се промени. Нощем не спеше, а обмисляше. Обмислянето е важен процес. Човек трябва да предположи най-лошите варианти и да изготви план за излизане от тях.

Втора глава

В действителност Цецилия Мюлер беше много богата. Баща ѝ бе оставил цяло състояние след смъртта си. Имаше приятели евреи, които по време на войната даваха мило и драго да се изнесат от Германия. Господин Мюлер помагаше срещу добро заплащане. А помагаше, защото наистина беше офицер в погребалната служба към Вермахта. Така между труповете на загинали войници успяваха да изнесат към „родните места“ и по някой евреин. Господин Мюлер старателно избираше маршрутите. Починалите трябваше да са родом от градчета, близо до границата с Франция, където имаше организиран бежански канал. Цялата операция беше обмислена лично от Мюлер и работеше безотказно до момента, в който го изпратиха на фронта, а после върнаха трупа му в Х.
Преди да завърши житейския си път, господин Мюлер се погрижи да намери добро скривалище за парите си. Те отлежаваха на тихо и спокойно място в ловна хижа близо до Бодензее.
След войната градчето Х се оказа в американската зона. Това доста улесни вдовицата на Мюлер и дъщеря ѝ. Двете без особени трудности пренесоха един сандък със златни монети и украшения. Наеха гемия. Срещу трилитров буркан от кисели краставички, напълнен със златни монети, собственикът на корабчето Хуфнагел ги извози до Швейцария. Е, наложи се да се разделят с още два буркана, защото и граничните офицери хранеха семейства, но си струваше.
Тъй като господин Мюлер не беше приемал хартиени пари за труда си, състоянието въздъхна с облекчение и продължи да дреме в трезора на една от многото цюрихски банки. После майката на Цецилия почина. Последните ѝ думи бяха: „Обмисляй, обмисляй и пак обмисляй!“.
На първо обмисляне Цецилия Мюлер стигна до извода, че е добре да живее в близост до парите си. Швейцария изглеждаше привлекателно, а за хора с вложения  – направо чудесно. На второ обмисляне реши, че нещата в Германия ще се променят към добро и е по-добре да остане. Не сбърка. Родината се възстанови бързо с помощта на добрите окупатори. Точно в това приповдигнато време Цецилия купи този стар пететажен дом, престрои го, обзаведе го в стил рустикана и започна да отдава под наем апартаменти. И заприиждаха гастарбайтерите. Населиха дома. Госпожа Мюлер печелеше добре. Можеше да си позволи собствена еднофамилна къща с градина и градинар към нея, но след внимателно обмисляне се убеди, че е по-добре да не демонстрира благосъстоянието си. Остана в портиерната да наблюдава с каква скорост се движи животът около нея.
Единственото, което много ѝ тежеше, беше, че няма с кого да си говори.
„Така ще си умра в тишина...“ – тази мисъл се промъкваше насред обмислянето и много объркваше логическите ѝ разсъждения. Взе си куче от приют. Говореше му непрестанно. В отговор то я ухапа. Тя го върна и взе котка. На третия ден животното избяга…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Безупречна, майсторска, нестандартна, готина!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1061-0
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени