Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Вода за гледане
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1055-9
Цена
12.46 лв.
(14.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (10)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
88
Дата на издаване
12 май 2022
Корица
Лиза Викторова

Вода за гледане

Жена вижда морето за първи път, полароид вади чужди снимки, хора се обезкостяват, за да излекуват нещастието си. В този сборник нито едно събитие не е прекалено тривиално и нито една реалност - прекалено абсурдна. Разказите предизвикват въображението на читателя, като го отвеждат на пътешествие от реализма през абсурдизма чак до сюрреализма.

Книга, написана така, че да ви разсмее, просълзи, да ви подтикне да съзирате, сякаш за първи път, ежедневните предмети, листата, себе си, водата за гледане.

За автора

Гергана Гълъбова завършва спец. „Английска литература с творческо писане“ в Голдсмитс, Лондонски университет, и продължава обучението си в програмата „Преводач-Редактор“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Нейни текстове и преводи са публикувани в „Литературен вестник“, вестник „Еволюция“, сборниците „Опитай това“, „Любовта за напреднали“ и др. През 2021 печели Голямата награда на 43-тия Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“. Гергана е редактор на литературната колонка на АртАкция #РазПисание.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Гергана Гълъбова – „Вода за гледане“, сборник с разкази

 

Отговор
– Дик Уимър държи рекорда за най-много писма за отказ от издатели или, както аз им викам – не-честитки. Може ли да познаете какъв е броят?
Тома огледа публиката в очакване на отговор. Прожекторите дразнеха очите му. От мишниците му се стичаше пот, която, за негова радост, не се виждаше през пуловера. Отпи от бирата си. Единственото по-лошо от това да отегчиш публиката, е да излезеш пред вече отегчена публика. Досега Тома бе успял да разведри обстановката с обиграното си начало. Започна с шегата за Тома Неверни. След това разкритикува бароковото изкуство, така че да го разберат и тези, които не знаят какво е бароково изкуство. Сега обаче предстоеше новият материал и краката му трепереха. Някой в публиката се прозя.
– Добре де, кажете ми някое случайно число – пробва отново Тома, потупвайки с крак.
Никой не се обади, затова той се обърна към човек на първата маса.
– Господине, на колко години е най-старият човек, когото познавате?
Господинът, около 30-годишен, с рошава коса и тениска с надпис „Wetflix“, се усмихна и каза:
– 83.
– Добре, някой може ли да бие това число? Някой има ли пра-, прабаба на сто и десет години, на която вече ѝ е неудобно да си празнува рождения ден?
– 96! – провикна се някой отзад.
– Баси!
Тома бе започнал да се отпуска, а ако съдеше по усмивките на първия ред, публиката също се забавляваше.
– А какво ѝ подарихте? – Kомикът обърна ухо по посока на гласа и зачака отговор.
– Торта – отговори гласът и няколко човека се засмяха.
– Торта? – повтори Тома в микрофона, за да чуят всички останали.
– Да – отвърна отново гласът през смях.
– Значи, хора, като ви подарят торта, да знаете, че краят е близо.
Отново се чу смях и Тома реши да продължи в същия дух.
– Здрасти, бабо, честит рожден ден! Вероятно ти е омръзнало вече да живееш, но пък по традиция трябва да ти купим поне торта, тъй че нà!
Подаде тортата на въображаемата си баба и после допълни:
– Ще я изядем днес, щото утре... не се знае. Вече повече хора се смееха.
– Аз не знам на 96 изобщо очакваш ли подарък. Някой отдясно избухна в смях. Вероятно усещаха накъде отива шегата.
– Ама сериозно! Имам чувството, че ако ти подарят нещо такова... по-дългосрочно, направо си те урочасват.
Отново зае предишната поза, вгледан във въображаемата си баба.
– Здравей, бабо, купих ти ваучер лятото да отидете с Петка на екскурзия във Велинград. Направи объркана физиономия. Кикот.
– Ама тя, баба ти, не знае утре дали ще се събуди, ти за лятото ѝ взимаш ваучер. А ако баба ти е жива, па Петка умре? К’во, сама ли ще ходи, или ти ще ходиш с нея?
Мисълта му течеше бързо и той продължи без пауза за смях.
– Ма ти мани подаръците, ка-ка-какво ѝ пожелаваш изобщо? Бабе, честит 96-и рожден ден, да си жива и здрава!
Кратка пауза, още една объркана физиономия и вече бурен смях отдясно, където отново усещаха какво предстои.
– Ма тя, тая жена, не е била здрава от поне 20 години и може да пукне всеки момент.
Кратка пауза.
– Ми тя... к’во ще каже?
Наведе се и си преправи гласа.
– Мерси, бабе, аз не се надявам.
Отново се изправи и продължи.
– Или направо ще ти каже „пу, да не ти е уроки“. Последното отново изговори с преправен глас, но без да се навежда. Изсмя се леко заедно със залата.
– Ма така си е.
Тома продължаваше да се усмихва. Вдигна пак чашата и мислено си даде пет. Беше му се получило. Като върна бирата на стола, продължи небрежно:
– Така де, отклоних се от темата.
Някой се изкикоти отляво. Явно другите бяха забравили темата.
– Накратко не, не са 96 писма за отказ.
Още някой се изкиска. Явно публиката си спомни за какво иде реч.
– 162 са били и, слава богу, не е трябвало да отговаря на тях, щото, ако за 96-и рожден ден подаряваш торта, значи на 162-ия отказ не знам какво ще пишеш.
Този път някой даже плесна с ръце. Тома чу, че отпред една жена казва „Отговор“ на приятелката си.
– Това ще е целият имейл ли? – попита я Тома, сякаш всички останали също са чули какво е казала.
– Ами да – засмя се тя.
– Как се казваш? – продължи той, вече подготвил следващата си реплика.
– Мина – отвърна тихо момичето.
– Мина – повтори Тома в микрофона. – Значи, Мина би написала само „Отговор“.
Обърна се отново към нея.
– С или без тема? – попита той.
– Ами...
Забеляза, че на Мина вече ѝ става неудобно, затова продължи:
– Значи тема: „Отговор“, съдържание: „Отговор“... Отлично, това е точно в стил „взех ти торта, щото тря’а“. Евала, Мина!
Тома започна да ѝ ръкопляска и публиката се включи. Отстрани му правеха сигнал, че времето му приключва.
– Другия път ще викнем Мина на сцената – каза той, докато другите пляскаха и някой подсвирна отзад. – Виж, вече имаш фенове.
После също толкова бързо изплю:
– Благодаря ви, това е цялото ми време за тази вечер. Звъннете на бабите си днес, щото утре... не се знае. Лека вечер!
Ръкопляскаха. Тази вечер ръкопляскаха, защото се бяха забавлявали, а не защото го съжаляваха. Някой даже подсвирна. Вероятно фенът на Мина. Водещият потупа Тома по гърба, докато се разминаваха на стълбите.
– Още веднъж да благодарим на Тома – извика той въодушевено.
Тома остана известно време да послуша останалите, но знаеше, че днес не беше любимецът на публиката, затова си тръгна, преди да чуе кой печели. Пък и награждаваха с алкохол, а на него не му се пиеше особено.
Живееше няколко пресечки по-надолу в едно таванско помещение, което бе успял да купи преди пет години на безценица. Било инвестиция. Всъщност беше дупка. Ремонтът струваше колкото апартамента, ако изобщо можеше да се нарече апартамент. И то само защото го бе направил сам. Последното си личеше по неравната мазилка и кривите фуги в банята. Все пак изглеждаше прилично. Интериорът беше минималистичен. Легло с рамка отстрани, което използваше и за диван. До него в ъгъла бяха хвърлени два барбарона – за гости. Нямаше телевизор, защото гледаше всичко на компютъра си. За сметка на това си бе купил проектор, който вадеше за ежеседмичните филмови вечери със Здравко, Ани и Дима. Масата му за хранене, която играеше ролята и на бюро, беше малка и винаги отрупана с всевъзможни вещи. Нямаше гардероб, а държеше дрехите си в малък скрин или върху един лост, който сам бе измайсторил. Готвеше в желязната мини кухня SUNNERSTA от ИКЕА, състояща се от мивка и малък плот, върху който обикновено стоеше оцапан преносим котлон. В кухнята имаше и място за печка, но Тома бе сложил там пералня, за да има повече място в банята. Всички тези интериорни решения не можеха да се сравняват обаче със стената до вратата. Тя, цялата, беше облепена с писма за отказ.
Тома влезе, изхлузи маратонките си, без да ги развързва, хвърли пуловера си на стола и извади ядене от хладилника. Впрочем имаше и малък хладилник, който беше пъхнат под нещо, наподобяващо маса – три дъски, сковани заедно – върху която стоеше микровълновата. Стопли си вечерята от вчера. Боб с наденица. Седна пред компютъра и отвори имейла. Днес има ли не-честитка? А, ето я. Разбира се. Прочете първото изречение и я пусна да се принтира. Прегледа още няколко имейла, докато принтерът спря да шумоли. Взе тиксо и закачи новото писмо до едно по-старо от същия издател. Бяха идентични. Тази вечер имаше писма за отказ и от два вестника и един уебсайт, за който търсели инфлуенсъри, не писатели. Закачи и тях. След това започна да пише.
На следващия ден нямаше писма. И продължи да пише.
Денят след това пристигнаха още две. Закачи и тях. След това отново писа.
И писа...
И писа...
И писа...
И една вечер първото изречение беше различно. Написа отговор.

Гергана Гълъбова – „Вода за гледане“, сборник с разкази

 

Отговор
– Дик Уимър държи рекорда за най-много писма за отказ от издатели или, както аз им викам – не-честитки. Може ли да познаете какъв е броят?
Тома огледа публиката в очакване на отговор. Прожекторите дразнеха очите му. От мишниците му се стичаше пот, която, за негова радост, не се виждаше през пуловера. Отпи от бирата си. Единственото по-лошо от това да отегчиш публиката, е да излезеш пред вече отегчена публика. Досега Тома бе успял да разведри обстановката с обиграното си начало. Започна с шегата за Тома Неверни. След това разкритикува бароковото изкуство, така че да го разберат и тези, които не знаят какво е бароково изкуство. Сега обаче предстоеше новият материал и краката му трепереха. Някой в публиката се прозя.
– Добре де, кажете ми някое случайно число – пробва отново Тома, потупвайки с крак.
Никой не се обади, затова той се обърна към човек на първата маса.
– Господине, на колко години е най-старият човек, когото познавате?
Господинът, около 30-годишен, с рошава коса и тениска с надпис „Wetflix“, се усмихна и каза:
– 83.
– Добре, някой може ли да бие това число? Някой има ли пра-, прабаба на сто и десет години, на която вече ѝ е неудобно да си празнува рождения ден?
– 96! – провикна се някой отзад.
– Баси!
Тома бе започнал да се отпуска, а ако съдеше по усмивките на първия ред, публиката също се забавляваше.
– А какво ѝ подарихте? – Kомикът обърна ухо по посока на гласа и зачака отговор.
– Торта – отговори гласът и няколко човека се засмяха.
– Торта? – повтори Тома в микрофона, за да чуят всички останали.
– Да – отвърна отново гласът през смях.
– Значи, хора, като ви подарят торта, да знаете, че краят е близо.
Отново се чу смях и Тома реши да продължи в същия дух.
– Здрасти, бабо, честит рожден ден! Вероятно ти е омръзнало вече да живееш, но пък по традиция трябва да ти купим поне торта, тъй че нà!
Подаде тортата на въображаемата си баба и после допълни:
– Ще я изядем днес, щото утре... не се знае. Вече повече хора се смееха.
– Аз не знам на 96 изобщо очакваш ли подарък. Някой отдясно избухна в смях. Вероятно усещаха накъде отива шегата.
– Ама сериозно! Имам чувството, че ако ти подарят нещо такова... по-дългосрочно, направо си те урочасват.
Отново зае предишната поза, вгледан във въображаемата си баба.
– Здравей, бабо, купих ти ваучер лятото да отидете с Петка на екскурзия във Велинград. Направи объркана физиономия. Кикот.
– Ама тя, баба ти, не знае утре дали ще се събуди, ти за лятото ѝ взимаш ваучер. А ако баба ти е жива, па Петка умре? К’во, сама ли ще ходи, или ти ще ходиш с нея?
Мисълта му течеше бързо и той продължи без пауза за смях.
– Ма ти мани подаръците, ка-ка-какво ѝ пожелаваш изобщо? Бабе, честит 96-и рожден ден, да си жива и здрава!
Кратка пауза, още една объркана физиономия и вече бурен смях отдясно, където отново усещаха какво предстои.
– Ма тя, тая жена, не е била здрава от поне 20 години и може да пукне всеки момент.
Кратка пауза.
– Ми тя... к’во ще каже?
Наведе се и си преправи гласа.
– Мерси, бабе, аз не се надявам.
Отново се изправи и продължи.
– Или направо ще ти каже „пу, да не ти е уроки“. Последното отново изговори с преправен глас, но без да се навежда. Изсмя се леко заедно със залата.
– Ма така си е.
Тома продължаваше да се усмихва. Вдигна пак чашата и мислено си даде пет. Беше му се получило. Като върна бирата на стола, продължи небрежно:
– Така де, отклоних се от темата.
Някой се изкикоти отляво. Явно другите бяха забравили темата.
– Накратко не, не са 96 писма за отказ.
Още някой се изкиска. Явно публиката си спомни за какво иде реч.
– 162 са били и, слава богу, не е трябвало да отговаря на тях, щото, ако за 96-и рожден ден подаряваш торта, значи на 162-ия отказ не знам какво ще пишеш.
Този път някой даже плесна с ръце. Тома чу, че отпред една жена казва „Отговор“ на приятелката си.
– Това ще е целият имейл ли? – попита я Тома, сякаш всички останали също са чули какво е казала.
– Ами да – засмя се тя.
– Как се казваш? – продължи той, вече подготвил следващата си реплика.
– Мина – отвърна тихо момичето.
– Мина – повтори Тома в микрофона. – Значи, Мина би написала само „Отговор“.
Обърна се отново към нея.
– С или без тема? – попита той.
– Ами...
Забеляза, че на Мина вече ѝ става неудобно, затова продължи:
– Значи тема: „Отговор“, съдържание: „Отговор“... Отлично, това е точно в стил „взех ти торта, щото тря’а“. Евала, Мина!
Тома започна да ѝ ръкопляска и публиката се включи. Отстрани му правеха сигнал, че времето му приключва.
– Другия път ще викнем Мина на сцената – каза той, докато другите пляскаха и някой подсвирна отзад. – Виж, вече имаш фенове.
После също толкова бързо изплю:
– Благодаря ви, това е цялото ми време за тази вечер. Звъннете на бабите си днес, щото утре... не се знае. Лека вечер!
Ръкопляскаха. Тази вечер ръкопляскаха, защото се бяха забавлявали, а не защото го съжаляваха. Някой даже подсвирна. Вероятно фенът на Мина. Водещият потупа Тома по гърба, докато се разминаваха на стълбите.
– Още веднъж да благодарим на Тома – извика той въодушевено.
Тома остана известно време да послуша останалите, но знаеше, че днес не беше любимецът на публиката, затова си тръгна, преди да чуе кой печели. Пък и награждаваха с алкохол, а на него не му се пиеше особено.
Живееше няколко пресечки по-надолу в едно таванско помещение, което бе успял да купи преди пет години на безценица. Било инвестиция. Всъщност беше дупка. Ремонтът струваше колкото апартамента, ако изобщо можеше да се нарече апартамент. И то само защото го бе направил сам. Последното си личеше по неравната мазилка и кривите фуги в банята. Все пак изглеждаше прилично. Интериорът беше минималистичен. Легло с рамка отстрани, което използваше и за диван. До него в ъгъла бяха хвърлени два барбарона – за гости. Нямаше телевизор, защото гледаше всичко на компютъра си. За сметка на това си бе купил проектор, който вадеше за ежеседмичните филмови вечери със Здравко, Ани и Дима. Масата му за хранене, която играеше ролята и на бюро, беше малка и винаги отрупана с всевъзможни вещи. Нямаше гардероб, а държеше дрехите си в малък скрин или върху един лост, който сам бе измайсторил. Готвеше в желязната мини кухня SUNNERSTA от ИКЕА, състояща се от мивка и малък плот, върху който обикновено стоеше оцапан преносим котлон. В кухнята имаше и място за печка, но Тома бе сложил там пералня, за да има повече място в банята. Всички тези интериорни решения не можеха да се сравняват обаче със стената до вратата. Тя, цялата, беше облепена с писма за отказ.
Тома влезе, изхлузи маратонките си, без да ги развързва, хвърли пуловера си на стола и извади ядене от хладилника. Впрочем имаше и малък хладилник, който беше пъхнат под нещо, наподобяващо маса – три дъски, сковани заедно – върху която стоеше микровълновата. Стопли си вечерята от вчера. Боб с наденица. Седна пред компютъра и отвори имейла. Днес има ли не-честитка? А, ето я. Разбира се. Прочете първото изречение и я пусна да се принтира. Прегледа още няколко имейла, докато принтерът спря да шумоли. Взе тиксо и закачи новото писмо до едно по-старо от същия издател. Бяха идентични. Тази вечер имаше писма за отказ и от два вестника и един уебсайт, за който търсели инфлуенсъри, не писатели. Закачи и тях. След това започна да пише.
На следващия ден нямаше писма. И продължи да пише.
Денят след това пристигнаха още две. Закачи и тях. След това отново писа.
И писа...
И писа...
И писа...
И една вечер първото изречение беше различно. Написа отговор.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1055-9
Купи
Цена
12.46 лв.
(14.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени