Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Уин
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1039-9
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (18)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
302 гр.
Страници
400
Дата на издаване
17 юни 2022
Превод
Паулина Мичева
Корица
Стефан Касъров

Уин

„Уин” ни среща с любимия ни антигерой Уиндзор Хорн Локуд III – надарен с много чар, огромно богатство и още повече арогантност, опасно склонен към насилие, любител на скъпите костюми и нарушаването на правилата. Човек с малцина приятели, но готов да защитава яростно тези, които обича.

А сега определено ще му се наложи да го прави. Преди повече от двайсет години братовчедка му Патриша Локуд е отвлечена по време на обир в семейното имение, а баща ѝ е убит. Похитителите ѝ така и не са открити. Месеци преди това от семейството са откраднати два безценни шедьовъра – картини на Пикасо и Вермеер. Те също са в неизвестност оттогава.

Досега. В една от най-скъпите сгради в Ню Йорк е намерен убит загадъчен отшелник. А на стената в спалнята му виси откраднатият преди години Вермеер. Уин ще се опита да разплете мистерията и в това опасно пътуване ще се сблъска с неразгадани жестоки убийства и терористичен акт отпреди десетилетия. ФБР не се е справило с разкриването на извършителите, но Уин има три неща, които ФБР няма: лична връзка със случаите, безбожно богатство и уникално чувство за справедливост. Мразете или обичайте Уин, но той няма да остави никого безразличен!

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Откъс

Харлан Коубън - „Уин“

Глава 1

ТОПКАТА, КОЯТО ЩЕ РЕШИ ШАМПИОНАТА, бавно се насочва към коша.
Не ми пука.
Всички останали на стадион „Лукас Ойл“ в Индианаполис гледат със зяпнали усти.
Аз не.
Гледам през игрището. Към него.
Моето място е най-отпред, разбира се, близо до централната линия. Елитен актьор от супергероите на „Марвел“, облечен в плътно прилепнала по тялото му като турникет черна тениска, подчертаваща широките му бицепси, седи от дясната ми страна – всички го познавате, а прочутият рапър могул Суаг Деди, чийто частен самолет купих преди три години, е отляво, прикрил очи зад слънчеви очила от собствената му марка. Харесвам Шелдън (това е истинското име на Суаг Деди), както човека, така и музиката му, но той аплодира и се здрависва с почитателите си с ентусиазъм, надминаващ представите ми за допустимо лицемерие, а това ме кара да потръпвам вътрешно.
Що се отнася до моя милост, аз нося лазурносин раиран костюм, ръчно ушит на Савил Роу, обувки в цвят бордо, създадени по поръчка в Бедфордшър от Базил, най-добрия майстор на „Джордж Клевърли“, копринена вратовръзка „Лили Пулицър“ в розово и зелено от лимитирана колекция и специално създадена кърпичка на „Ерме“, подаваща се с божествена прецизност от лявото горно джобче на сакото ми.
Голямо конте съм, нали?
Също така – за тези, които са пропуснали идеята – съм много богат.
Летящата във въздуха топка ще реши резултата от колежанския баскетболен феномен, известен като „Мартенска лудост“. Странно, като се замислиш. Цялата кръв, пот и сълзи, цялото изработване на стратегии, издирване на таланти и обучение, всички безбройни часове, прекарани в самотна стрелба на алеята, в тренировки по дриблиране, в забивки с трима души, във вдигане на тежести, в редуване на спринтове с бавно тичане и обратно, докато не хвърлиш топа от изтощение, всички тези години в задушни фитнес зали от всякакво ниво  – баскетбол в детските отбори на организацията „Байди“, турнета на Католическата младежка организация със спортни звезди, турнири на Аматьорската спортна лига, гимназиите… схващате идеята, – всичко това се свежда до простата физика на елементарната оранжева сфера, въртяща се обратно към металния цилиндър точно в този момент.
Или ударът ще пропусне и Университет „Дюк“ ще спечели, или топката ще влезе и Южният щатски университет и техните фенове ще се втурнат на корта, за да отпразнуват победата. Звездата от „Марвел“ е завършил Южния, а Суаг Деди, както и вашият сладкодумен разказвач – „Дюк“. И двамата се напрягат. Шумната тълпа замлъква. Времето спира.
И отново, въпреки че става дума за моята Alma mater, не проявявам интерес. По принцип не си падам по съдбата. Не се вълнувам кой ще спечели състезание, в което не съм активен участник – или поне не е замесен важен за мен човек. Често се чудя защо някой би се интересувал?
Използвам времето, за да се съсредоточа върху него.
Името му е Теди Лайънс. Той е един от твърде многото помощник-треньори на резервната скамейка на Южния щатски университет. Висок е два метра и седем сантиметра, як и набит, голямо и самонадеяно простовато фермерско момче. Големия Ти – така обича да го наричат – е на трийсет и три години и това е неговата четвърта работа като треньор в колеж. Доколкото разбирам, е приличен тактик, но силата му е в набирането на таланти.
Чувам сигнала за края на мача. Времето изтече, но резултатът все още е под съмнение. В залата е толкова тихо, че мога да чуя как топката се удря в ръба на коша.
Суаг ме стиска за крака. Господин Марвел премята мускулест трицепс през раменете ми, докато разперва ръце в очакване. Топката удря ръба веднъж, два пъти, след това трети път, сякаш този неодушевен обект е решил да подразни тълпата, преди еднолично да реши кой да живее и кой да умре.
Все още гледам право към Големия Ти.
Когато топката се претъркулва покрай ръба и след това пада на земята – категоричен пропуск, – частта от залата, заета от феновете на „Синия дявол“ на „Дюк“, експлодира. Около себе си виждам всички на пейката на Южния щат да се отпускат, смазани. Не харесвам думата „оклюмал“ – това е странна дума,– но тук е подходяща. Те изглеждат смазани и оклюмали. Неколцина припадат в отчаяние, потънали в сълзи, докато осъзнават реалността на загубата.
Но не и Големия Ти.
Господин Марвел закрива красивото си лице с ръце. Суаг Деди ме прегръща.
– Спечелихме, Уин! – крещи той. След това се замисля и добавя: 
– Или трябва да кажа: „Уин-Уин!“
Намръщвам се. Гримасата ми му показва, че съм очаквал нещо повече от него.
– Да, прав си – казва Суаг.
Едва го чувам. Ревът е повече от оглушителен. Той се навежда по-близо.
– Купонът ми ще бъде върховен!
Затичва се и се присъединява към празнуващите. Тълпата се втурва заедно с него към арената, буйна, ликуваща. Скрива Суаг от очите ми. Неколцина от масовката ме удрят по гърба, докато минават. Насърчават ме да се присъединя, но не го правя.
Търся отново Теди Лайънс, но не го виждам.
Няма да е за дълго.

— — —

Два часа по-късно отново съзерцавам Теди Лайънс пред себе си. Той се насочва към мен.
Ето каква е дилемата ми.
Ще му „причиня болка“, както се казва. Това няма да се размине. Все още не съм сигурен колко точно ще го нараня, но щетите върху физическото му здраве ще бъдат сериозни.
Това не е моята дилема.
Моята дилема е как точно да стане.
Не, не се притеснявам, че ще ме хванат. Тази част е обмислена. Големия Ти получи покана за купона на Суаг Деди. Ето го, влиза през това, което смята, че е входът. Но не е. Всъщност това дори не е мястото на партито. Отдолу по коридора се чува силна музика, но е само за шоуто.
В този склад сме само аз и Големия Ти.
Нося ръкавици. Имам оръжие в себе си – винаги имам, – макар че няма да се наложи да го използвам. Големия Ти се приближава към мен, така че нека се върнем към моята дилема: да го ударя ли без предупреждение, или да му дам това, което някои наричат „спортен шанс“?
Тук не става въпрос за морал или честна игра, или нещо подобно. За мен няма никакво значение как ще го нарекат хората. Бил съм се доста в доброто старо време. Когато участваш в бой, правилата бързо стават излишни. Хапеш, риташ, хвърляш пясък, използваш оръжие, правиш каквото е необходимо. Истинските битки са за оцеляване. Няма награди или похвали за спортно майсторство. Има победител. Има губещ. Край. Няма значение дали мамиш.
Накратко, нямам никакви притеснения просто да ударя това отвратително същество без предупреждение, когато не е готово. Не се притеснявам да правя – отново да използвам общоприетия език – „евтини номера“. Всъщност това беше моят план през цялото време: да му се нахвърля, когато не е готов. Да използвам бухалка, нож или приклада на пистолета си. Да го довърша.
Тогава защо имам тази дилема?

Харлан Коубън - „Уин“

Глава 1

ТОПКАТА, КОЯТО ЩЕ РЕШИ ШАМПИОНАТА, бавно се насочва към коша.
Не ми пука.
Всички останали на стадион „Лукас Ойл“ в Индианаполис гледат със зяпнали усти.
Аз не.
Гледам през игрището. Към него.
Моето място е най-отпред, разбира се, близо до централната линия. Елитен актьор от супергероите на „Марвел“, облечен в плътно прилепнала по тялото му като турникет черна тениска, подчертаваща широките му бицепси, седи от дясната ми страна – всички го познавате, а прочутият рапър могул Суаг Деди, чийто частен самолет купих преди три години, е отляво, прикрил очи зад слънчеви очила от собствената му марка. Харесвам Шелдън (това е истинското име на Суаг Деди), както човека, така и музиката му, но той аплодира и се здрависва с почитателите си с ентусиазъм, надминаващ представите ми за допустимо лицемерие, а това ме кара да потръпвам вътрешно.
Що се отнася до моя милост, аз нося лазурносин раиран костюм, ръчно ушит на Савил Роу, обувки в цвят бордо, създадени по поръчка в Бедфордшър от Базил, най-добрия майстор на „Джордж Клевърли“, копринена вратовръзка „Лили Пулицър“ в розово и зелено от лимитирана колекция и специално създадена кърпичка на „Ерме“, подаваща се с божествена прецизност от лявото горно джобче на сакото ми.
Голямо конте съм, нали?
Също така – за тези, които са пропуснали идеята – съм много богат.
Летящата във въздуха топка ще реши резултата от колежанския баскетболен феномен, известен като „Мартенска лудост“. Странно, като се замислиш. Цялата кръв, пот и сълзи, цялото изработване на стратегии, издирване на таланти и обучение, всички безбройни часове, прекарани в самотна стрелба на алеята, в тренировки по дриблиране, в забивки с трима души, във вдигане на тежести, в редуване на спринтове с бавно тичане и обратно, докато не хвърлиш топа от изтощение, всички тези години в задушни фитнес зали от всякакво ниво  – баскетбол в детските отбори на организацията „Байди“, турнета на Католическата младежка организация със спортни звезди, турнири на Аматьорската спортна лига, гимназиите… схващате идеята, – всичко това се свежда до простата физика на елементарната оранжева сфера, въртяща се обратно към металния цилиндър точно в този момент.
Или ударът ще пропусне и Университет „Дюк“ ще спечели, или топката ще влезе и Южният щатски университет и техните фенове ще се втурнат на корта, за да отпразнуват победата. Звездата от „Марвел“ е завършил Южния, а Суаг Деди, както и вашият сладкодумен разказвач – „Дюк“. И двамата се напрягат. Шумната тълпа замлъква. Времето спира.
И отново, въпреки че става дума за моята Alma mater, не проявявам интерес. По принцип не си падам по съдбата. Не се вълнувам кой ще спечели състезание, в което не съм активен участник – или поне не е замесен важен за мен човек. Често се чудя защо някой би се интересувал?
Използвам времето, за да се съсредоточа върху него.
Името му е Теди Лайънс. Той е един от твърде многото помощник-треньори на резервната скамейка на Южния щатски университет. Висок е два метра и седем сантиметра, як и набит, голямо и самонадеяно простовато фермерско момче. Големия Ти – така обича да го наричат – е на трийсет и три години и това е неговата четвърта работа като треньор в колеж. Доколкото разбирам, е приличен тактик, но силата му е в набирането на таланти.
Чувам сигнала за края на мача. Времето изтече, но резултатът все още е под съмнение. В залата е толкова тихо, че мога да чуя как топката се удря в ръба на коша.
Суаг ме стиска за крака. Господин Марвел премята мускулест трицепс през раменете ми, докато разперва ръце в очакване. Топката удря ръба веднъж, два пъти, след това трети път, сякаш този неодушевен обект е решил да подразни тълпата, преди еднолично да реши кой да живее и кой да умре.
Все още гледам право към Големия Ти.
Когато топката се претъркулва покрай ръба и след това пада на земята – категоричен пропуск, – частта от залата, заета от феновете на „Синия дявол“ на „Дюк“, експлодира. Около себе си виждам всички на пейката на Южния щат да се отпускат, смазани. Не харесвам думата „оклюмал“ – това е странна дума,– но тук е подходяща. Те изглеждат смазани и оклюмали. Неколцина припадат в отчаяние, потънали в сълзи, докато осъзнават реалността на загубата.
Но не и Големия Ти.
Господин Марвел закрива красивото си лице с ръце. Суаг Деди ме прегръща.
– Спечелихме, Уин! – крещи той. След това се замисля и добавя: 
– Или трябва да кажа: „Уин-Уин!“
Намръщвам се. Гримасата ми му показва, че съм очаквал нещо повече от него.
– Да, прав си – казва Суаг.
Едва го чувам. Ревът е повече от оглушителен. Той се навежда по-близо.
– Купонът ми ще бъде върховен!
Затичва се и се присъединява към празнуващите. Тълпата се втурва заедно с него към арената, буйна, ликуваща. Скрива Суаг от очите ми. Неколцина от масовката ме удрят по гърба, докато минават. Насърчават ме да се присъединя, но не го правя.
Търся отново Теди Лайънс, но не го виждам.
Няма да е за дълго.

— — —

Два часа по-късно отново съзерцавам Теди Лайънс пред себе си. Той се насочва към мен.
Ето каква е дилемата ми.
Ще му „причиня болка“, както се казва. Това няма да се размине. Все още не съм сигурен колко точно ще го нараня, но щетите върху физическото му здраве ще бъдат сериозни.
Това не е моята дилема.
Моята дилема е как точно да стане.
Не, не се притеснявам, че ще ме хванат. Тази част е обмислена. Големия Ти получи покана за купона на Суаг Деди. Ето го, влиза през това, което смята, че е входът. Но не е. Всъщност това дори не е мястото на партито. Отдолу по коридора се чува силна музика, но е само за шоуто.
В този склад сме само аз и Големия Ти.
Нося ръкавици. Имам оръжие в себе си – винаги имам, – макар че няма да се наложи да го използвам. Големия Ти се приближава към мен, така че нека се върнем към моята дилема: да го ударя ли без предупреждение, или да му дам това, което някои наричат „спортен шанс“?
Тук не става въпрос за морал или честна игра, или нещо подобно. За мен няма никакво значение как ще го нарекат хората. Бил съм се доста в доброто старо време. Когато участваш в бой, правилата бързо стават излишни. Хапеш, риташ, хвърляш пясък, използваш оръжие, правиш каквото е необходимо. Истинските битки са за оцеляване. Няма награди или похвали за спортно майсторство. Има победител. Има губещ. Край. Няма значение дали мамиш.
Накратко, нямам никакви притеснения просто да ударя това отвратително същество без предупреждение, когато не е готово. Не се притеснявам да правя – отново да използвам общоприетия език – „евтини номера“. Всъщност това беше моят план през цялото време: да му се нахвърля, когато не е готов. Да използвам бухалка, нож или приклада на пистолета си. Да го довърша.
Тогава защо имам тази дилема?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1039-9
Купи
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени