„Любовта за напреднали" е познание, тя е пътешествие, тя е замък с много врати и много прозорци. Можем да влезем в любовта от много места. Можем да извървим много коридори, можем да отворим много врати. Дали ще намерим това, което търсим, зад тях – зависи само от нас. Всеки от нас познава собствените си любови, всеки от нас страда от липсите си. Винаги когато разглеждаме любовта, нейната достатъчност или недостатъчност, богатството ѝ, емоциите, които ни дава, начина, по който успяваме да съжителстваме заедно, осъзнаваме, че тя е нещо, което ни тежи, нашата или нечия друга любов, или пък ни дава възможност да дишаме – отваря гърдите ни, отваря всяка от алвеолите в белите ни дробове, забивайки дълбоко в сърцето ни иглата с адреналин, който ни изстрелва в съвсем различно измерение.“
Автори, представени в сборника:
Аксиния Михайлова, Яна Букова, Виргиния Захариева, Здравка Евтимова, Мона Чобан, Камелия Кондова, Албена Стамболова, Екатерина Григорова, Наталия Делева, Белослава Димитрова, Теодора Димова, Марианна Георгиева, Ина Вълчанова, Йорданка Белева, Юлия Спиридонова, Мария Донева, Камелия Кучер, Рене Карабаш, Диана Петрова, Зорница Гъркова, Русана Бърдарска, Керана Ангелова, Яница Радева, Капка Касабова, Велина Минкова, Соня Тодорова, Амелия Личева, Деметра Дулева, Цветелина Цекова, Нели Станева, Гергана Турийска, Цветелина Цветкова, Надежда Дерменджиева, Йоанна Елми, Мария Спирова, Гергана Гълъбова, Ваня Щерева, Мария Касимова-Моасе, Димана Трънкова, Кристин Димитрова, Елена Алексиева, Елизабет Костова
Светлозар Желев - „Любовта за напреднали“ (Жените за любовта)
Любовта за напреднали, или личното любословие на един пътешественик сред книгите
Любовта е занимание самотно. Дори когато е споделена. Преди няколко дни реших, че това ще бъде първото изречение на тази книга – „Любовта за напреднали“. Книгата, която събира текстове на много български писателки и поетеси. Текстове на хора, които обичам и уважавам. Започнах работата по тази книга преди месеци и сега е време да сложа точката. И това ще бъде текстът, който сега четете. Започвайки да го пиша, по телевизора върви един от любимите ми филми – „Първи контакт“ или Arrival. Надали има по-голяма метафора, по-добра метафора, за тази книга и за това първо изречение. Не зная дали сте гледали филма и дали сте чели книгата, през тази година ще може да я прочетете и на български език. Тя се казва Story of Your Life („Историята на твоя живот“) и е на Тед Чанг – американски писател от китайски произход. Ще я четете в превод на изключителния Владимир Полеганов. Филмът е направен по един от разказите в нея. Но този филм, освен изключителната идея, свързана с езика, като носител на важните неща за нас, като носител на култура, цивилизация, усещане за време, за всички важни неща около нас, носи в себе си и вечната тема за любовта. Онази любов, която е занимание самотно. Любовта, в която скачаш с цялата си душа и сърце, дори ако знаеш как, кога и защо ще приключи.
Ето това е онази метафора, която търсех през всички тези месеци, за да намеря ключа към моя текст в тази книга. Тя е книга за някои от моите най-важни любови – и най-вече за любовта към словото, красотата, таланта, умовете и създателите на светове, които ги обитават. За онази любов за напреднали, която винаги ме е вълнувала.
Любовта има много измерения, много лица, много форми, има много смисли и много безсмислие. Ако някога сте се влюбвали, вярвам, че това е така, знаете какво означава да загубиш себе си, да поставиш пред всичко свое, пред егото си, пред себелюбието си, пред щастието си щастието на друг човек. Знаете какво означава да постигнеш онази хармония, в която собственото его вече не властва над вас, а целият ви свят и цялата ви душа се оглеждат в едно друго огледало, в очите на другия човек, когото обичате. Ако не сте загубили себе си, това означава, че не сте обичали истински.
Любовта може да ни изстреля в Космоса, да ни прати в ада, любовта е нещо, което никога не ни дава възможност да затворим очи и просто да изживяваме, минута след минута, ден след ден, безсмисленото си съществуване. Любовта е цветът, любовта е духът, любовта е красотата, която всъщност ни дава смисъл да живеем. Но тя има много лица. Любовта към родителите ни, любовта към децата ни, любовта към приятелите ни, любовта към близките ни, любовта към домашния любимец или, разбира се, любовта към партньора. Любовта към природата, любовта към страната ни, любовта към града, в който живеем, към планетата, която обитаваме, любовта към всички толкова малки неща, които в крайна сметка осмислят всеки един миг.
Любовта е многолика и от нейната липса понякога, или по-скоро винаги, ни боли най-много. Онази празнота или пустота вътре в нас, която Милан Кундера нарича „литост“, нещото, което никога не можем да запълним, бездната вътре в нас.
Любовта за напреднали е познание, тя е пътешествие, тя е замък с много врати и много прозорци. Можем да влезем в любовта от много места. Можем да извървим много коридори, можем да отворим много врати. Дали ще намерим това, което търсим, зад тях – зависи само от нас. Всеки от нас познава собствените си любови, всеки от нас страда от липсите си. Винаги когато разглеждаме любовта, нейната достатъчност или недостатъчност, богатството ѝ, емоциите, които ни дава, начина, по който успяваме да съжителстваме заедно, осъзнаваме, че тя е нещо, което ни тежи, нашата или нечия друга любов, или пък ни дава възможност да дишаме – отваря гърдите ни, отваря всяка от алвеолите в белите ни дробове, забивайки дълбоко в сърцето ни иглата с адреналин, който ни изстрелва в съвсем различно измерение. Космическите пътешествия са открити от хората заради любовта според мен. Всяко вдъхновение, мисъл, протуберанс на въображението е било плод на любов. Така смятам. Дали е любов към човек, дали е любов към науката, дали е просто любов към всичко живо, или просто любознателност и любопитство. Неслучайно тези две думи съдържат в себе си корена на думата любов. В крайна сметка тя, любовта, е движещата сила на човечеството през всички тези години. Любовта може да бъде религиозна, любовта може да бъде чиста и непорочна, любовта може да бъде плътска, любовта може да бъде разкъсваща, може да бъде даряваща, може да бъде разбираща и споделяна, може да бъде несподелена, болезнена, тежка, разтърсваща, скрита, може да бъде всякаква. Любовта може да бъде и към муза, любовта може да бъде във всяко едно от нещата, които ни заобикалят. То може да ни даде всички тези прекрасни заряди, химически реакции, всички тези избухвания вътре, по невронната ни система, която ни кара да чувстваме любовта.
Поети и писатели са използвали много метафори, за да я опишат. От пеперудите в корема до ударения от гръм. И всички тези обяснения, метафори, определения, опити тя да бъде обяснена и преразказана с думи не са били напълно обемащи я. Любовта винаги е нещо повече. Любовта винаги се изплъзва, за да бъде обяснена, да бъде изказана, да бъде разголена и разбрана от всеки. Любовта е неразбирана, неразбрана и много често неразбираща. Любовта е нещото, което търсим, за да запълним вътрешните си рани, разломи или просто липси. Любовта ни кара да се усмихваме, кара ни да страдаме, любовта никога не ни е достатъчна, любовта никога не може да бъде обяснена. Няма нищо по-силно от това да се оставим на любовта, да оставим да ни превземе, да ни изпълни, да ни накара да се слеем с всемира, който пък от своя страна е концентриран в един човек, в едно нещо, в едно същество, което обичаме. Любовта има много природи, има плът, има дух, има слова, има светлина, има мрак. Ще използвам и един друг израз, перифразирайки го, за любовта: любовта е добър слуга, но лош господар. Любовта много често може да унищожи дори доброто в нас. Тази многоликост дава възможност тя да се превърне в най-силната, най-често присъстващата, най-характерната, най-важната, със сигурност, тема в литературата.
Аз съм човек на емоциите. Човек, който обича да показва чувствата си и който винаги е търсил същото в хората около себе си. Много хора биха ме нарекли „любвеобилен“. И аз смятам така за себе си. Точно тази любов е нещото, което винаги ме е държало на повърхността. От нея ме е боляло също така. Но в крайна сметка във всеки един момент, в който съм усещал онази малка любов от човека до теб, от близките ти, от приятелите ти, от непознати дори, това е било нещото, което като искра е зареждало батерията ми отново и отново, и отново, за да продължа напред. Слава богу, преди много години открих една от най-големите си любови – книгите. Много пъти съм разказвал за моя път към тях, за моя път през тях, през литературното поле, като читател, като издател, като човек, посветил живота си на тях. Няма да ви разказвам отново как се научих да чета, колко книги съм прочел или какви, но с тази книга искам да ви разкажа за моята голяма любов, любовта ми към книгите, към авторите им и към любовта, която те споделят с всеки един от нас като читатели. Ще ви разкажа за моите срещи с тези хора, емоциите, радостта, вдъхновението и преклонението ми. През собствените им думи. С тях съм споделял много неща, с тях съм преживявал много години от моя живот, те са ме вдъхновили, те са ме направили това, което съм, в много голяма степен. Дали през книгите си, през текстовете си, дали през личните ни контакти, през личните ни разговори, нещата, за които сме говорили през това време, идеите, които сме споделяли, мислите, животите дори.
Ако разгледаме всяко едно действие, ако го анализираме в дълбочина, винаги ще намерим на дъното, някъде много надълбоко, една любов или липсата ѝ. Във всяко едно човешко действие.
През тези две години направих няколко книги. Всяка една от тях в крайна сметка ме водеше към голямата ми любов. Тя е част от всяка една от тези книги. Но в тази книга, „Любовта за напреднали“, най-после намерих силата в себе си да мога да я споделя с вас. Ето това е моята литературна история, моят път, моето пътешествие през книгите през последните повече от трийсет години. Двайсет и четири, близо двайсет и пет, от тях се занимавах професионално с книги. Първо бях продавач на сергията на „Сиела“ на „Славейков“, после направихме първата ни книжарница, после станах завеждащ на редакция „Икономика“, после директор маркетинг и накрая директор на издателството. Девет години. След което напуснах и бях в „Колибри“, а вече доста години съм директор на Националния център за книгата към НДК. Всички тези години са били посветени на книгите, но разбира се, моята любовна игра с тях е много по-стара. В интерес на истината, много от тези авторки, които са част от тази книга, съм прочел, преди да започна да се занимавам професионално с книги. Такива са може би най-любимите ми поети, които са част от книгата. Поети като Борис Христов, като Иван Теофилов, като Иван Цанев и като най-любимия ми – Георги Рупчев. Той е и единственият от всички повече от 80 автори и авторки, който вече не е сред нас, но думите му живеят вечно. Всеки един от тях е изключително важен за мен. Те са хора, които истински са ме вдъхновили с поезията, с думите, с текстовете си. Благодаря им, че откликнаха на поканата ми веднага, без да се замислят дори.
Работейки по тази книга, се сблъсках с много интересни неща, с много щастливи моменти, с разочарования и с истината. Онази истина, която може би много често се опитваме да пропуснем или да не приемаме вътре в себе си. От което тя не страда ни най-малко, защото тя е истината. А страдаме ние. За тази книга поканих много хора. Първоначалната ми концепция не беше такава. Тя трябваше да бъде книга за любовта, в различни нейни измерения, от различни гледни точки, нещо, което по някакъв начин бяха предишните ми четири книги. Но избистряйки идеята в самия себе си, в крайна сметка достигнах до това, което е било моята движеща сила през всички години, за да започна работата по нея, а именно тя да бъде изцяло литературна. В нея да бъдат само поети и писатели. Да бъдат хора, които са част от живота ми, личен и професионален. Ето това е нещото, което ме накара да седна, когато най-после успях да избера и да реша, и да бъда достатъчно силен, за да започна работа по тази книга. Направих списък от много хора, повече от сто души, както казах, писателки, писатели, поетеси и поети, които са част от моя житейски и литературен път и които обичам през книгите им, харесвам като хора, споделяли сме много неща и общи радости, и неволи, и препятствия, но сме минали през тях. Когато започнах да правя тези списъци, ми отне много време не защото нямах избистрената идея и просто не можех да ги направя, напротив, това би било работа по принцип за двайсет минути. Да изброя, да кажем, стоте най-важни за мен български автори и авторки, хора, с които съм работил, които ценя и уважавам, които са ме вдъхновявали и са част от моя литературен път, хора, с които сме споделяли пътя. Това е лесно. Но всъщност заразсъждавах за съвсем други неща. Минавайки през различните имена, си дадох сметка за всичките тези години, колко и как са се променили нашите отношения. Колко те са станали съвсем различни и съвсем не еднозначни. Мога спокойно да заявя, че всички хора, които минаха през мисълта ми, през главата ми, през спомените ми, през екрана на компютъра ми и през файла, в който пишех, са истински важна част от живота ми, но много бързо установих колко от тях съм загубил някъде по пътя. Загубил съм възможността да ги чувствам толкова близки, че да мога да си позволя да ги поканя да бъдат част от тази книга. Хора, с които сме били много близки във времето, хора, с които сме споделяли много неща, хора, на които дори съм гостувал в домовете им, с които съм изял един килограм сол, но с които вече не си говорим, или хора, които дори не ме поздравяват, хора, които изпитват гняв към мен, хора, които са сметнали, че аз съм ги оскърбил, наранил. Съжалявам за това, съжалявам за тези липси и загуби, но в любовта е така. В любовта много често тези неща се губят някъде по пътя. Разбира се, и доста от тези, които поканих, първо ми казаха „Разбира се, ще участвам“, след което решиха в крайна сметка да не ми пращат текст. Това е тяхно решение. Всеки има своите приоритети и всеки решава за себе си. Съжалявам, че има и много хора, които ценя и обичам, но по някакъв начин не съм намерил сила и смелост да ги поканя да участват в това пътешествие. Това е мой личен психологически проблем – и аз им поднасям извинението си. Тази книга в никакъв случай не претендира за всеобхватност, това е невъзможно. Затова не я наричам и антология. Тя е просто едно пътешествие, лично пътешествие на човек, който обича книгите. Заради тези, които не участват с текстове в тази книга, във всеки един от двата екземпляра, мъжкия и женския, има и нещо като епилог. Той е изцяло визуален. Той разказва любовта ми към тях чрез техните думи, които са ми писали, посветени на мен, на някои от своите книги. Всяка една от книгите, всеки от авторите, когото ще откриете, е моята лична препоръка, и автор, и книга, която със сигурност си струва. Много хора ме питат дали някога бих написал, да я наречем, своя история на българската литература. Тази книга е моята лична история. Но не историята на българската литература, а моята лична история със съвременната българска литература. Много се радвам, че я държите в ръцете си. Много се радвам, че ще прочетете всеки един от тези текстове. Тази книга е женският екземпляр на „Любовта за напреднали“. Без да се опитвам да копирам изключителния, гениалния Милорад Павич, чийто „Хазарски речник“, с мъжки и женски екземпляр, всички обожаваме. Много ми беше трудно да се реша на тази стъпка, защото е невъзможно всички тези текстове да бъдат събрани в една книга. Как да ги разделя? В разговори с издателите ми обсъждахме дали да бъде поезия в един том, проза в друг. Но не, поезията и прозата са част от живота, част от любовта, и никога не бих ги разделил. Затова в крайна сметка реших да има женски и мъжки екземпляр. И това не е полово дискриминационно, в никакъв случай. Просто жените и мъжете обичаме и гледаме на любовта, на живота, по различни начини. Прочетете тези две книги, оборете ме, ако сметнете за необходимо.
Вие ще кажете, аз ще замълча.
Светлозар Желев - „Любовта за напреднали“ (Жените за любовта)
Любовта за напреднали, или личното любословие на един пътешественик сред книгите
Любовта е занимание самотно. Дори когато е споделена. Преди няколко дни реших, че това ще бъде първото изречение на тази книга – „Любовта за напреднали“. Книгата, която събира текстове на много български писателки и поетеси. Текстове на хора, които обичам и уважавам. Започнах работата по тази книга преди месеци и сега е време да сложа точката. И това ще бъде текстът, който сега четете. Започвайки да го пиша, по телевизора върви един от любимите ми филми – „Първи контакт“ или Arrival. Надали има по-голяма метафора, по-добра метафора, за тази книга и за това първо изречение. Не зная дали сте гледали филма и дали сте чели книгата, през тази година ще може да я прочетете и на български език. Тя се казва Story of Your Life („Историята на твоя живот“) и е на Тед Чанг – американски писател от китайски произход. Ще я четете в превод на изключителния Владимир Полеганов. Филмът е направен по един от разказите в нея. Но този филм, освен изключителната идея, свързана с езика, като носител на важните неща за нас, като носител на култура, цивилизация, усещане за време, за всички важни неща около нас, носи в себе си и вечната тема за любовта. Онази любов, която е занимание самотно. Любовта, в която скачаш с цялата си душа и сърце, дори ако знаеш как, кога и защо ще приключи.
Ето това е онази метафора, която търсех през всички тези месеци, за да намеря ключа към моя текст в тази книга. Тя е книга за някои от моите най-важни любови – и най-вече за любовта към словото, красотата, таланта, умовете и създателите на светове, които ги обитават. За онази любов за напреднали, която винаги ме е вълнувала.
Любовта има много измерения, много лица, много форми, има много смисли и много безсмислие. Ако някога сте се влюбвали, вярвам, че това е така, знаете какво означава да загубиш себе си, да поставиш пред всичко свое, пред егото си, пред себелюбието си, пред щастието си щастието на друг човек. Знаете какво означава да постигнеш онази хармония, в която собственото его вече не властва над вас, а целият ви свят и цялата ви душа се оглеждат в едно друго огледало, в очите на другия човек, когото обичате. Ако не сте загубили себе си, това означава, че не сте обичали истински.
Любовта може да ни изстреля в Космоса, да ни прати в ада, любовта е нещо, което никога не ни дава възможност да затворим очи и просто да изживяваме, минута след минута, ден след ден, безсмисленото си съществуване. Любовта е цветът, любовта е духът, любовта е красотата, която всъщност ни дава смисъл да живеем. Но тя има много лица. Любовта към родителите ни, любовта към децата ни, любовта към приятелите ни, любовта към близките ни, любовта към домашния любимец или, разбира се, любовта към партньора. Любовта към природата, любовта към страната ни, любовта към града, в който живеем, към планетата, която обитаваме, любовта към всички толкова малки неща, които в крайна сметка осмислят всеки един миг.
Любовта е многолика и от нейната липса понякога, или по-скоро винаги, ни боли най-много. Онази празнота или пустота вътре в нас, която Милан Кундера нарича „литост“, нещото, което никога не можем да запълним, бездната вътре в нас.
Любовта за напреднали е познание, тя е пътешествие, тя е замък с много врати и много прозорци. Можем да влезем в любовта от много места. Можем да извървим много коридори, можем да отворим много врати. Дали ще намерим това, което търсим, зад тях – зависи само от нас. Всеки от нас познава собствените си любови, всеки от нас страда от липсите си. Винаги когато разглеждаме любовта, нейната достатъчност или недостатъчност, богатството ѝ, емоциите, които ни дава, начина, по който успяваме да съжителстваме заедно, осъзнаваме, че тя е нещо, което ни тежи, нашата или нечия друга любов, или пък ни дава възможност да дишаме – отваря гърдите ни, отваря всяка от алвеолите в белите ни дробове, забивайки дълбоко в сърцето ни иглата с адреналин, който ни изстрелва в съвсем различно измерение. Космическите пътешествия са открити от хората заради любовта според мен. Всяко вдъхновение, мисъл, протуберанс на въображението е било плод на любов. Така смятам. Дали е любов към човек, дали е любов към науката, дали е просто любов към всичко живо, или просто любознателност и любопитство. Неслучайно тези две думи съдържат в себе си корена на думата любов. В крайна сметка тя, любовта, е движещата сила на човечеството през всички тези години. Любовта може да бъде религиозна, любовта може да бъде чиста и непорочна, любовта може да бъде плътска, любовта може да бъде разкъсваща, може да бъде даряваща, може да бъде разбираща и споделяна, може да бъде несподелена, болезнена, тежка, разтърсваща, скрита, може да бъде всякаква. Любовта може да бъде и към муза, любовта може да бъде във всяко едно от нещата, които ни заобикалят. То може да ни даде всички тези прекрасни заряди, химически реакции, всички тези избухвания вътре, по невронната ни система, която ни кара да чувстваме любовта.
Поети и писатели са използвали много метафори, за да я опишат. От пеперудите в корема до ударения от гръм. И всички тези обяснения, метафори, определения, опити тя да бъде обяснена и преразказана с думи не са били напълно обемащи я. Любовта винаги е нещо повече. Любовта винаги се изплъзва, за да бъде обяснена, да бъде изказана, да бъде разголена и разбрана от всеки. Любовта е неразбирана, неразбрана и много често неразбираща. Любовта е нещото, което търсим, за да запълним вътрешните си рани, разломи или просто липси. Любовта ни кара да се усмихваме, кара ни да страдаме, любовта никога не ни е достатъчна, любовта никога не може да бъде обяснена. Няма нищо по-силно от това да се оставим на любовта, да оставим да ни превземе, да ни изпълни, да ни накара да се слеем с всемира, който пък от своя страна е концентриран в един човек, в едно нещо, в едно същество, което обичаме. Любовта има много природи, има плът, има дух, има слова, има светлина, има мрак. Ще използвам и един друг израз, перифразирайки го, за любовта: любовта е добър слуга, но лош господар. Любовта много често може да унищожи дори доброто в нас. Тази многоликост дава възможност тя да се превърне в най-силната, най-често присъстващата, най-характерната, най-важната, със сигурност, тема в литературата.
Аз съм човек на емоциите. Човек, който обича да показва чувствата си и който винаги е търсил същото в хората около себе си. Много хора биха ме нарекли „любвеобилен“. И аз смятам така за себе си. Точно тази любов е нещото, което винаги ме е държало на повърхността. От нея ме е боляло също така. Но в крайна сметка във всеки един момент, в който съм усещал онази малка любов от човека до теб, от близките ти, от приятелите ти, от непознати дори, това е било нещото, което като искра е зареждало батерията ми отново и отново, и отново, за да продължа напред. Слава богу, преди много години открих една от най-големите си любови – книгите. Много пъти съм разказвал за моя път към тях, за моя път през тях, през литературното поле, като читател, като издател, като човек, посветил живота си на тях. Няма да ви разказвам отново как се научих да чета, колко книги съм прочел или какви, но с тази книга искам да ви разкажа за моята голяма любов, любовта ми към книгите, към авторите им и към любовта, която те споделят с всеки един от нас като читатели. Ще ви разкажа за моите срещи с тези хора, емоциите, радостта, вдъхновението и преклонението ми. През собствените им думи. С тях съм споделял много неща, с тях съм преживявал много години от моя живот, те са ме вдъхновили, те са ме направили това, което съм, в много голяма степен. Дали през книгите си, през текстовете си, дали през личните ни контакти, през личните ни разговори, нещата, за които сме говорили през това време, идеите, които сме споделяли, мислите, животите дори.
Ако разгледаме всяко едно действие, ако го анализираме в дълбочина, винаги ще намерим на дъното, някъде много надълбоко, една любов или липсата ѝ. Във всяко едно човешко действие.
През тези две години направих няколко книги. Всяка една от тях в крайна сметка ме водеше към голямата ми любов. Тя е част от всяка една от тези книги. Но в тази книга, „Любовта за напреднали“, най-после намерих силата в себе си да мога да я споделя с вас. Ето това е моята литературна история, моят път, моето пътешествие през книгите през последните повече от трийсет години. Двайсет и четири, близо двайсет и пет, от тях се занимавах професионално с книги. Първо бях продавач на сергията на „Сиела“ на „Славейков“, после направихме първата ни книжарница, после станах завеждащ на редакция „Икономика“, после директор маркетинг и накрая директор на издателството. Девет години. След което напуснах и бях в „Колибри“, а вече доста години съм директор на Националния център за книгата към НДК. Всички тези години са били посветени на книгите, но разбира се, моята любовна игра с тях е много по-стара. В интерес на истината, много от тези авторки, които са част от тази книга, съм прочел, преди да започна да се занимавам професионално с книги. Такива са може би най-любимите ми поети, които са част от книгата. Поети като Борис Христов, като Иван Теофилов, като Иван Цанев и като най-любимия ми – Георги Рупчев. Той е и единственият от всички повече от 80 автори и авторки, който вече не е сред нас, но думите му живеят вечно. Всеки един от тях е изключително важен за мен. Те са хора, които истински са ме вдъхновили с поезията, с думите, с текстовете си. Благодаря им, че откликнаха на поканата ми веднага, без да се замислят дори.
Работейки по тази книга, се сблъсках с много интересни неща, с много щастливи моменти, с разочарования и с истината. Онази истина, която може би много често се опитваме да пропуснем или да не приемаме вътре в себе си. От което тя не страда ни най-малко, защото тя е истината. А страдаме ние. За тази книга поканих много хора. Първоначалната ми концепция не беше такава. Тя трябваше да бъде книга за любовта, в различни нейни измерения, от различни гледни точки, нещо, което по някакъв начин бяха предишните ми четири книги. Но избистряйки идеята в самия себе си, в крайна сметка достигнах до това, което е било моята движеща сила през всички години, за да започна работата по нея, а именно тя да бъде изцяло литературна. В нея да бъдат само поети и писатели. Да бъдат хора, които са част от живота ми, личен и професионален. Ето това е нещото, което ме накара да седна, когато най-после успях да избера и да реша, и да бъда достатъчно силен, за да започна работа по тази книга. Направих списък от много хора, повече от сто души, както казах, писателки, писатели, поетеси и поети, които са част от моя житейски и литературен път и които обичам през книгите им, харесвам като хора, споделяли сме много неща и общи радости, и неволи, и препятствия, но сме минали през тях. Когато започнах да правя тези списъци, ми отне много време не защото нямах избистрената идея и просто не можех да ги направя, напротив, това би било работа по принцип за двайсет минути. Да изброя, да кажем, стоте най-важни за мен български автори и авторки, хора, с които съм работил, които ценя и уважавам, които са ме вдъхновявали и са част от моя литературен път, хора, с които сме споделяли пътя. Това е лесно. Но всъщност заразсъждавах за съвсем други неща. Минавайки през различните имена, си дадох сметка за всичките тези години, колко и как са се променили нашите отношения. Колко те са станали съвсем различни и съвсем не еднозначни. Мога спокойно да заявя, че всички хора, които минаха през мисълта ми, през главата ми, през спомените ми, през екрана на компютъра ми и през файла, в който пишех, са истински важна част от живота ми, но много бързо установих колко от тях съм загубил някъде по пътя. Загубил съм възможността да ги чувствам толкова близки, че да мога да си позволя да ги поканя да бъдат част от тази книга. Хора, с които сме били много близки във времето, хора, с които сме споделяли много неща, хора, на които дори съм гостувал в домовете им, с които съм изял един килограм сол, но с които вече не си говорим, или хора, които дори не ме поздравяват, хора, които изпитват гняв към мен, хора, които са сметнали, че аз съм ги оскърбил, наранил. Съжалявам за това, съжалявам за тези липси и загуби, но в любовта е така. В любовта много често тези неща се губят някъде по пътя. Разбира се, и доста от тези, които поканих, първо ми казаха „Разбира се, ще участвам“, след което решиха в крайна сметка да не ми пращат текст. Това е тяхно решение. Всеки има своите приоритети и всеки решава за себе си. Съжалявам, че има и много хора, които ценя и обичам, но по някакъв начин не съм намерил сила и смелост да ги поканя да участват в това пътешествие. Това е мой личен психологически проблем – и аз им поднасям извинението си. Тази книга в никакъв случай не претендира за всеобхватност, това е невъзможно. Затова не я наричам и антология. Тя е просто едно пътешествие, лично пътешествие на човек, който обича книгите. Заради тези, които не участват с текстове в тази книга, във всеки един от двата екземпляра, мъжкия и женския, има и нещо като епилог. Той е изцяло визуален. Той разказва любовта ми към тях чрез техните думи, които са ми писали, посветени на мен, на някои от своите книги. Всяка една от книгите, всеки от авторите, когото ще откриете, е моята лична препоръка, и автор, и книга, която със сигурност си струва. Много хора ме питат дали някога бих написал, да я наречем, своя история на българската литература. Тази книга е моята лична история. Но не историята на българската литература, а моята лична история със съвременната българска литература. Много се радвам, че я държите в ръцете си. Много се радвам, че ще прочетете всеки един от тези текстове. Тази книга е женският екземпляр на „Любовта за напреднали“. Без да се опитвам да копирам изключителния, гениалния Милорад Павич, чийто „Хазарски речник“, с мъжки и женски екземпляр, всички обожаваме. Много ми беше трудно да се реша на тази стъпка, защото е невъзможно всички тези текстове да бъдат събрани в една книга. Как да ги разделя? В разговори с издателите ми обсъждахме дали да бъде поезия в един том, проза в друг. Но не, поезията и прозата са част от живота, част от любовта, и никога не бих ги разделил. Затова в крайна сметка реших да има женски и мъжки екземпляр. И това не е полово дискриминационно, в никакъв случай. Просто жените и мъжете обичаме и гледаме на любовта, на живота, по различни начини. Прочетете тези две книги, оборете ме, ако сметнете за необходимо.
Вие ще кажете, аз ще замълча.