Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Изобретяване на самотата
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1006-1
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
231 гр.
Страници
232
Дата на издаване
08 април 2022
Превод
Иглика Василева
Корица
Стефан Касъров

Изобретяване на самотата

„Един ден има живот... и тогава изведнъж се случва смърт.“ Така започва „Изобретяване на самотата“ – книга, събрала най-личните прозрения на Пол Остър върху отношенията баща – син.

Първата част на книгата, „Портрет на един невидим човек“, разкрива чувствата и спомените на Остър след смъртта на баща му, един саможив, откъснат от семейството, резервиран, студен човек: „Като всичко останало в живота му, той виждаше и мен единствено през мъглата на собствената си самота“.

Но когато получава съобщение за смъртта му, той си казва: „Знаех, че трябва да напиша нещо за баща ми и че ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него“. Под напора на това желание да „спаси“ живота на баща си, у Остър изникват спомени за забравени, доста странни, дори неприятни преживявания.

Във втората част,  „Книгата на паметта“, гледната точка се премества от личността на Остър като син към неговата роля като баща. Чрез мозайка от образи, съвпадения и асоциации той споделя размисли върху раздялата със сина си, върху умиращия си дядо, но най-вече върху самотната природа на писателското творчество.

За автора

Романист, поет, преводач, режисьор - Пол Остър е дълбоко свързан с Бруклин, където създава голяма част от творчеството си. Книгите му, обсебени от темите за самотата, съмнението и сътворението, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество.

„Левиатан“ е седмият роман на Пол Остър, в който криминалната история се развива на фона на сериозни психологически и нравствени размишления. Изключително оригинален, мистериозен и магически, написан с творчески замах, „Левиатан“ се смята за ключов роман в творчеството на Пол Остър.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Пол Остър - „Изобретяване на самотата“
 
Един ден има живот. Например човек в цветущо здраве, дори не стар, без хронични заболявания. Всичко е както е било, както винаги ще бъде. Преминава от един ден в следващия, гледа си работата и мечтае единствено за живота, който му предстои. И тогава изведнъж се случва смърт. Човек изпуска сподавена въздишка, свлича се в стола си и това е смърт. Неочакваността не оставя място за размишление, не дава на ума никаква възможност да намери думата, която може да донесе утеха. Не ни остава друго освен смъртта, неотменния факт на собствената ни тленност. Смъртта след дълго боледуване може да приемем с примирение. Дори смъртта при злополука може да припишем на съдбата. Но да умре човек без никаква очевидна причина, да умре просто защото е човек, това ни доближава толкова много до невидимата граница между живота и смъртта, че вече не знаем от коя страна се намираме. Животът става смърт и изглежда, сякаш през цялото време тази смърт е притежавала този живот. Смърт без предупреждение. Което ще рече: животът спира. А той може да спре във всеки момент.
Новината за смъртта на баща ми стигна до мен преди три седмици. Беше неделя сутрин, бях в кухнята и приготвях закуска за малкия ми син Даниъл. На горния етаж жена ми още не беше станала, на топло под завивките се наслаждаваше на няколкото часа сън в повече. Зима в провинцията: свят на тишина, дим от дърва за огрев, белота. Умът ми беше пълен с мисли за това, което бях написал предишната вечер, и с нетърпение очаквах следобеда, когато ще мога да се върна към работата си. Тогава телефонът иззвъня. Веднага разбрах, че е нещо лошо. Никой не се обажда в осем сутринта в неделя освен с новина, която не търпи отлагане. А новина, която не търпи отлагане, винаги е лоша новина.
Нито една възвишена мисъл не успя да ме осени.

Дори след като си бяхме стегнали багажа и поехме на тричасовото пътуване до Ню Джързи, вече знаех, че ще трябва да напиша нещо за баща ми. Нямах нито план, нито по-точна представа какво означава това. Не си спомням дори да съм вземал решение. Просто се появи някаква убеденост, някакво задължение, което взе да ми се натрапва още в мига, когато новината ми бе съобщена. Мислех си: баща ми го няма. Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него.
Сега, като се връщам мислено назад, дори след този толкова кратък промеждутък от три седмици, намирам реакцията ми за доста странна. Винаги си бях представял, че смъртта ще ме вцепени, ще ме скове от скръб. Сега обаче, след като това се беше случило, не пророних нито една сълза, не се почувствах, сякаш светът около мен се е сринал. По необясним начин се оказах удивително добре подготвен да приема тази смърт въпреки нейната внезапност. Онова, което ме разтревожи, бе нещо друго, нещо, несвързано със смъртта, нито с моята реакция към нея: осъзнах, че баща ми не беше оставил след себе си никакви следи.
Нямаше съпруга, нямаше семейство, което да разчита на него, нито човек, чийто живот би се променил от това, че вече го няма. Миг на кратък шок може би от страна на разпилените му приятели, отрезвен толкова от мисълта за прищевките на смъртта, колкото и от загубата на техния приятел, последван от кратък период на опечаление, и после нищо. В крайна сметка щеше да бъде, като че ли никога изобщо не е живял. Дори преди смъртта си той все липсваше и много отдавна най-близките му хора се бяха примирили с неговото отсъствие, възприемайки го като присъщо на характера му основно качество. Сега, когато наистина го нямаше, на света няма да му е трудно да преглътне факта, че го няма завинаги. Начинът му на живот беше подготвил света за смъртта му – представляваше нещо като в очакване на смъртта – и ако изобщо или когато си го спомни, то ще бъде смътно, съвсем смътно.
Лишен от страст към предмет, живо същество или идея, неспособен и нежелаещ да разкрие себе си при каквито и да било обстоятелства, той беше успял да стои на разстояние от живота и да избегне всякакво участие във вихъра на нещата. Хранеше се, ходеше на работа, имаше приятели, играеше тенис и въпреки това не присъстваше там, където е. В най-дълбокия и непроменим смисъл на думата той беше невидим. Невидим за другите, а по всяка вероятност невидим и за себе си. И ако докато беше жив, непрекъснато го търсех, непрекъснато се опитвах да намеря бащата, който отсъстваше, сега, след смъртта му, аз все още чувствам, че трябва да продължа да го търся. Смъртта не беше променила нищо. Единствената разлика бе, че времето не ми стигна.

В продължение на петнайсет години беше живял сам. Упорито, необяснимо, сякаш недостъпен за света. Не приличаше на мъж, който заема пространство, по-скоро приличаше на парче непристъпно пространство под формата на мъж. При среща светът отскачаше от него, разбиваше се в него, понякога се присламчваше към него... но никога не проникваше в него. В продължение на петнайсет години обитаваше съвсем сам огромна къща и именно в нея умря.
За кратко време бяхме живели там като семейство – баща ми, майка ми, сестра ми и аз. След като родителите ми се разведоха, всички се разпръснахме: майка ми започна нов живот, аз заминах да уча в колеж, сестра ми остана при майка ми, докато в един момент и тя тръгна на училище. Само баща ми остана. Заради една клауза в бракоразводното споразумение, според която майка ми продължаваше да притежава дял от къщата и ѝ се полагаше половината сума, в случай че тя бъде продадена (причина, поради която баща ми стана още по-неотстъпчив да продава), или пък от тайно нежелание да промени живота си (за да не излезе пред очите на света, че разводът го е засегнал по начин, който не е бил в състояние да контролира), или просто поради инертност, или емоционална летаргия, която му пречеше да предприеме каквито и да било действия, той остана да живее сам в къщата, която можеше да подслони поне шест или седем души.
Беше внушителна постройка: стар солиден градеж, тюдорска архитектура с оловни прозорци, покрив с шистови плочи и стаи с царствени размери. За родителите ми самото ѝ закупуване представляваше голяма крачка напред, символ на нарастващо благосъстояние. Намираше се в най-добрия квартал в града и макар да не беше много приятно място за живеене (особено за деца), престижът му се оказа по-важен от стерилната му скука. Предвид факта, че прекара остатъка от живота си в тази къща, чиста ирония на съдбата е, че отначало беше решително против преместването в нея. Оплакваше се от цената (постоянна тема), а когато най-накрая отстъпи, направи го неохотно и с неуместно чувство за хумор. Въпреки това плати в брой. На един път. Без ипотека, без месечни вноски. Годината беше 1959-а и бизнесът му вървеше.
Тъй като беше човек на навика, тръгваше за работа рано сутрин, трудеше се много през целия ден, а после, след като се прибере у дома (по онова време не работеше до късно), си лягаше да подремне за малко преди вечеря. В един момент, през първата седмица в новата ни къща, още преди да се нанесем окончателно, беше направил странна грешка. След работа, вместо да потегли с колата си към къщи, към новата ни къща, беше поел директно към старата, както беше правил в продължение на години, беше паркирал колата в локалната алея, вмъкнал се в къщата през задната врата, качил се по стълбите, влязъл в спалнята, легнал си и заспал. Спал не повече от час. Безсмислено е да казвам, но когато новата господарка на къщата се върнала и сварила непознат мъж да спи в леглото ѝ, доста се изненадала. Но за разлика от Златокоска баща ми не скочил да побегне. В крайна сметка двамата си изяснили недоразумението и се посмели от сърце. И до днес тази случка ме развеселява. И все пак въпреки всичко не мога да не смятам тази история за покъртителна. Защото едно е човек да се качи на колата си и да се отправи към старата си къща по погрешка, и съвсем друго, поне според мен, да не забележи, че всичко в къщата е различно. Дори и в най-уморения и разсеян ум се съдържа зрънце чист, животински инстинкт, който може да подскаже на тялото къде точно се намира. Човек трябва да изпадне почти в безсъзнание, за да не види или поне да не почувства, че къщата вече не е същата. „Навикът – както казва един от героите на Бекет – е голям заглушител.“ И ако умът не е в състояние да реагира на физическите очевидности, тогава какво ще стане, като се изправи пред емоционалните очевидности?

Пол Остър - „Изобретяване на самотата“
 
Един ден има живот. Например човек в цветущо здраве, дори не стар, без хронични заболявания. Всичко е както е било, както винаги ще бъде. Преминава от един ден в следващия, гледа си работата и мечтае единствено за живота, който му предстои. И тогава изведнъж се случва смърт. Човек изпуска сподавена въздишка, свлича се в стола си и това е смърт. Неочакваността не оставя място за размишление, не дава на ума никаква възможност да намери думата, която може да донесе утеха. Не ни остава друго освен смъртта, неотменния факт на собствената ни тленност. Смъртта след дълго боледуване може да приемем с примирение. Дори смъртта при злополука може да припишем на съдбата. Но да умре човек без никаква очевидна причина, да умре просто защото е човек, това ни доближава толкова много до невидимата граница между живота и смъртта, че вече не знаем от коя страна се намираме. Животът става смърт и изглежда, сякаш през цялото време тази смърт е притежавала този живот. Смърт без предупреждение. Което ще рече: животът спира. А той може да спре във всеки момент.
Новината за смъртта на баща ми стигна до мен преди три седмици. Беше неделя сутрин, бях в кухнята и приготвях закуска за малкия ми син Даниъл. На горния етаж жена ми още не беше станала, на топло под завивките се наслаждаваше на няколкото часа сън в повече. Зима в провинцията: свят на тишина, дим от дърва за огрев, белота. Умът ми беше пълен с мисли за това, което бях написал предишната вечер, и с нетърпение очаквах следобеда, когато ще мога да се върна към работата си. Тогава телефонът иззвъня. Веднага разбрах, че е нещо лошо. Никой не се обажда в осем сутринта в неделя освен с новина, която не търпи отлагане. А новина, която не търпи отлагане, винаги е лоша новина.
Нито една възвишена мисъл не успя да ме осени.

Дори след като си бяхме стегнали багажа и поехме на тричасовото пътуване до Ню Джързи, вече знаех, че ще трябва да напиша нещо за баща ми. Нямах нито план, нито по-точна представа какво означава това. Не си спомням дори да съм вземал решение. Просто се появи някаква убеденост, някакво задължение, което взе да ми се натрапва още в мига, когато новината ми бе съобщена. Мислех си: баща ми го няма. Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него.
Сега, като се връщам мислено назад, дори след този толкова кратък промеждутък от три седмици, намирам реакцията ми за доста странна. Винаги си бях представял, че смъртта ще ме вцепени, ще ме скове от скръб. Сега обаче, след като това се беше случило, не пророних нито една сълза, не се почувствах, сякаш светът около мен се е сринал. По необясним начин се оказах удивително добре подготвен да приема тази смърт въпреки нейната внезапност. Онова, което ме разтревожи, бе нещо друго, нещо, несвързано със смъртта, нито с моята реакция към нея: осъзнах, че баща ми не беше оставил след себе си никакви следи.
Нямаше съпруга, нямаше семейство, което да разчита на него, нито човек, чийто живот би се променил от това, че вече го няма. Миг на кратък шок може би от страна на разпилените му приятели, отрезвен толкова от мисълта за прищевките на смъртта, колкото и от загубата на техния приятел, последван от кратък период на опечаление, и после нищо. В крайна сметка щеше да бъде, като че ли никога изобщо не е живял. Дори преди смъртта си той все липсваше и много отдавна най-близките му хора се бяха примирили с неговото отсъствие, възприемайки го като присъщо на характера му основно качество. Сега, когато наистина го нямаше, на света няма да му е трудно да преглътне факта, че го няма завинаги. Начинът му на живот беше подготвил света за смъртта му – представляваше нещо като в очакване на смъртта – и ако изобщо или когато си го спомни, то ще бъде смътно, съвсем смътно.
Лишен от страст към предмет, живо същество или идея, неспособен и нежелаещ да разкрие себе си при каквито и да било обстоятелства, той беше успял да стои на разстояние от живота и да избегне всякакво участие във вихъра на нещата. Хранеше се, ходеше на работа, имаше приятели, играеше тенис и въпреки това не присъстваше там, където е. В най-дълбокия и непроменим смисъл на думата той беше невидим. Невидим за другите, а по всяка вероятност невидим и за себе си. И ако докато беше жив, непрекъснато го търсех, непрекъснато се опитвах да намеря бащата, който отсъстваше, сега, след смъртта му, аз все още чувствам, че трябва да продължа да го търся. Смъртта не беше променила нищо. Единствената разлика бе, че времето не ми стигна.

В продължение на петнайсет години беше живял сам. Упорито, необяснимо, сякаш недостъпен за света. Не приличаше на мъж, който заема пространство, по-скоро приличаше на парче непристъпно пространство под формата на мъж. При среща светът отскачаше от него, разбиваше се в него, понякога се присламчваше към него... но никога не проникваше в него. В продължение на петнайсет години обитаваше съвсем сам огромна къща и именно в нея умря.
За кратко време бяхме живели там като семейство – баща ми, майка ми, сестра ми и аз. След като родителите ми се разведоха, всички се разпръснахме: майка ми започна нов живот, аз заминах да уча в колеж, сестра ми остана при майка ми, докато в един момент и тя тръгна на училище. Само баща ми остана. Заради една клауза в бракоразводното споразумение, според която майка ми продължаваше да притежава дял от къщата и ѝ се полагаше половината сума, в случай че тя бъде продадена (причина, поради която баща ми стана още по-неотстъпчив да продава), или пък от тайно нежелание да промени живота си (за да не излезе пред очите на света, че разводът го е засегнал по начин, който не е бил в състояние да контролира), или просто поради инертност, или емоционална летаргия, която му пречеше да предприеме каквито и да било действия, той остана да живее сам в къщата, която можеше да подслони поне шест или седем души.
Беше внушителна постройка: стар солиден градеж, тюдорска архитектура с оловни прозорци, покрив с шистови плочи и стаи с царствени размери. За родителите ми самото ѝ закупуване представляваше голяма крачка напред, символ на нарастващо благосъстояние. Намираше се в най-добрия квартал в града и макар да не беше много приятно място за живеене (особено за деца), престижът му се оказа по-важен от стерилната му скука. Предвид факта, че прекара остатъка от живота си в тази къща, чиста ирония на съдбата е, че отначало беше решително против преместването в нея. Оплакваше се от цената (постоянна тема), а когато най-накрая отстъпи, направи го неохотно и с неуместно чувство за хумор. Въпреки това плати в брой. На един път. Без ипотека, без месечни вноски. Годината беше 1959-а и бизнесът му вървеше.
Тъй като беше човек на навика, тръгваше за работа рано сутрин, трудеше се много през целия ден, а после, след като се прибере у дома (по онова време не работеше до късно), си лягаше да подремне за малко преди вечеря. В един момент, през първата седмица в новата ни къща, още преди да се нанесем окончателно, беше направил странна грешка. След работа, вместо да потегли с колата си към къщи, към новата ни къща, беше поел директно към старата, както беше правил в продължение на години, беше паркирал колата в локалната алея, вмъкнал се в къщата през задната врата, качил се по стълбите, влязъл в спалнята, легнал си и заспал. Спал не повече от час. Безсмислено е да казвам, но когато новата господарка на къщата се върнала и сварила непознат мъж да спи в леглото ѝ, доста се изненадала. Но за разлика от Златокоска баща ми не скочил да побегне. В крайна сметка двамата си изяснили недоразумението и се посмели от сърце. И до днес тази случка ме развеселява. И все пак въпреки всичко не мога да не смятам тази история за покъртителна. Защото едно е човек да се качи на колата си и да се отправи към старата си къща по погрешка, и съвсем друго, поне според мен, да не забележи, че всичко в къщата е различно. Дори и в най-уморения и разсеян ум се съдържа зрънце чист, животински инстинкт, който може да подскаже на тялото къде точно се намира. Човек трябва да изпадне почти в безсъзнание, за да не види или поне да не почувства, че къщата вече не е същата. „Навикът – както казва един от героите на Бекет – е голям заглушител.“ И ако умът не е в състояние да реагира на физическите очевидности, тогава какво ще стане, като се изправи пред емоционалните очевидности?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1006-1
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени