Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Екс-САЩ
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0959-1
Купи
Цена
23.14 лв.
(26.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0960-7
Купи
Цена
16.00 лв.
(26.00 лв.)
-10лв.
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
417 гр.
Страници
560
Дата на издаване
14 януари 2022
Превод
Владимир Полеганов
Корица
Росен Дуков

Екс-САЩ

Светът след по-малко от век. Съединените американски щати не съществуват от десетилетия. Тяхното място на континента е заето от множество по-малки страни, родили се след разпада. Териториите, известни в миналото като САЩ, са променени до неузнаваемост: свръхтехнологични корпорации-държави граничат с жадуващи за простото и изчистено от машини минало, хора съжителстват с роботи, андроиди и генномодифицирани животни, а светът се опитва да оцелее в хватката на климатичен катаклизъм.

С други думи: не особено приятно място да си млад човек.

Но Тръки Уолъс, главният герой в този крайно дистопичен, но и очарователно приключенски роман, не е обикновен млад човек. В него е надеждата за бъдеще без заплахата от война, замърсяване или най-обикновена човешка алчност, които тласкат човечеството към ръба на самоунищожението.

Съвсем неохотно и в компанията на истински, макар и съвсем леко генномодифициран козел, андроид в търсене на себе си и един сурово наказан престъпник, Тръки Уолъс се отправя към Сан Франциско, известен още (по не особено бляскави причини) като Изумрудения град, за да спаси света.

Желаещите да го спрат са много. Някои от тях са реални, други виртуални, трети - отдавна мъртви, четвърти - не чак толкова мъртви. Въпросителните около тази необичайна мисия пък са не по-малко: кой е от добрите и кой - от лошите? Учи ли се човечеството от грешките си? Възможно ли е да загубиш най-накрая девствеността си, докато спасяваш света? Какво прави човека човек? И още, и още…

Сатиричен и фантастичен, романът на Рийд Кинг се нарежда достойно до други велики и добре познати на читателя приключения, като “Чудният вълшебник от Оз” и “Играч първи, приготви се”.

За автора

Рийд Кинг е псевдоним на автор на бестселъри на "Ню Йорк Таймс" и телевизионен сценарист.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Рийд Кинг - „ЕКС-САЩ“

 

ПРОЛОГ

 

На шестнайсет си, Тръки, а вече караш шейсетата си година, обичаше да казва майка ми, докато ме шамаросва. Прекалено умен си, или поне оная част от мозъка ти, която не е включена към фийдовете.
Все го повтаряше това, нищо че от малък почти не бях сърфирал. Откакто Крънч Юнайтед© обяви за незаконни готини работи като ИстинскиПриятели© и „УърлдБърн: Апокалипсис“, това занимание си загуби смисъла. Фийдът на компанията се напълни със същите нещастници, които виждах всеки ден в реалния живот. Бордът на директорите ни бе неспособен да напише кода на игра, която да заинтригува дори и амеба. А и международните новини си бяха едни и същи: Тексаската суверенна нация размахваше пушки, Истинските приятели© от Севера плетяха интриги, Обединението най-вероятно смучеше данни от сървърите ни, Руската федерация и Дакотите за пореден път надуваха цените на петрола, а Конфедерацията тънеше в обсъждания по въпроса дали да разреши газовите фенери, или не, и игнорираше всички международни комуникации.
Не ги слушай какво бръщолевят, казваше мама. Ще ти изпържат мозъка.
Когато мисля за мама сега, си спомням за потъмнялата ѝ от слънцето кожа, сбръчкана като речна кал. За кестенявия оттенък на косите ѝ, за карамелените гласни на Конфедерацията, за силния ѝ като лай смях и за облака от електронната цигара, който искреше около нея като неонова мъгла, за мекия аромат на черешов тютюн и фреш. Родена е през 2041-ва, годината на Първото отцепване, преди гражданската война да погълне страната и да я изплюе на отделни парчета като топченца полусдъвкан спанак. Спомняше си времето, когато е било възможно човек да кара от Тексас чак до Федералната корпорация Крънч Снаксове и Лекарства© без документи, без полуавтоматика, без опасност да му разкажат играта.
Можеш ли да си представиш, Тръки?, казваше и ми показваше хартиена карта, която е била стара още по нейно време, сбръчкана, мека, топла като кожа. Магистралите пресичали континента като вени, безкрайни, безгранични хоризонти. Представяш ли си да се возим толкова дълго? Само ти, аз и колата.
Никога не съм се чувствал по-близко до майка ми, отколко с една от онези карти на скута и с пръсти, които се плъзгат по вече несъществуващите щати и проследяват разделящите ги пунктирни линии – повече намеци, отколкото реални граници. Харесваше ми да си фантазирам как стигам чак до Тихия океан, сякаш съм важен турист от високите класи или пък някой шарлатанин, пристегнат с колан, на който висят оръжия от черния маркет, и с една усмивка. Беше си чисто бълнуване, разбира се. Бях на шестнайсет, а още не бях мръднал и на сантиметър вън от Крънч 407, нямах и основания да вярвам, че ще го направя. Бях хилаво хлапе от компанията с остър нос, двама и половина приятели и лошия навик да не знам кога да си държа устата затворена.
Всичко, което имах или щях да имам, принадлежеше на Крънч Юнайтед  – чаршафите на леглото, тоалетната хартия в банята, дрехите на гърба ми, е-пака ми с всички услуги. Работех като оператор на лост и се бъхтех на поточната линия за шестотин крънчкинта на седмица, без данъците и удръжките. Трохичка, като милиони други.
Не бях специален. Не бях смел. Бях създаден да съм никой.
До момента, в който Били Лу Роупс не се върна в Крънчтаун с истинско оръжие, един жив козел и жаден за мъст.

 

ЧАСТ I: КРЪНЧТАУН 407, КОЛОНИИТЕ НА КРЪНЧ ЮНАЙТЕД

1.

– Чук, чук?
– Кой е там?
– Никой, тъпако. Краят на света е.

Из „Пътеводител на грифтъра за териториите на Екс-САЩ“

– Ето... – Джаред Лий, първият от моите двама и половина приятели, посочи някъде отвъд редицата ниски пречиствателни станции. – Точно там. Виждаш ли ги? Бежанци.
Вдигнах ръка, за да скрия очи от слънцето. Видях само цветни петна. От другата страна на реката Бърнс Парк сияеше в светлината на утрото, двуглавите му растения и недоразвити химически дървета грееха в някакъв крещящ оттенък на лилавото.
Поклатих глава.
Нада.
– Пробвай пак с визьора – каза Джаред и кихна половин дузина пъти. Даже и алергиите му ги тресяха нервите.
– Казах ти, че цветовете са се скапали – отвърнах.
Но все пак спуснах визьора над очите си и там, където се докосваше до фийда ми, светът доби слузести краски. Всичко потъна в зелено и жълто – беше така още от снощи, когато по време на един масаж с щастлив край виртуалната ми порнозвезда внезапно се пръсна на точици и нули. Най-вероятно вирус, промъкнал се с незаконния даунлоуд. Което значеше, че нямаше как да се оплача на „Човешки ресурси“.
– Аз направих моята резолюция на двайсет – услужливо предложи Аналий Кимбъл, втората от моите двама и половина приятели.
Разцъках приложението за приближаване, което идваше безплатно със софтуера на Крънч©. На дванайсет двамата с Джаред открихме тази функция и прекарахме цяла една седмица в зяпане на циците на момичетата на резолюция десет, последвано от диво кискане. Можеш да направиш технологиите колкото си пожелаеш умни, но може да си сигурен в едно – хората ще продължават да ги използват тъпо.
При резолюция петнайсет водораслите в река Арканзас започнаха да образуват йероглифи. Президентът и главен изпълнителен директор Марк Дж. Бърнам бе обещал да изчисти реката до 2090-а, даже се говореше за опити за отглеждане на риби там, но всички знаехме, че това са празни приказки.
Най-накрая, след още малко игра с настройките, целият комплекс Крънч 407 дойде на фокус: задръстените коптори на Лоу Хил, пунктовете за експедитиране и инсинераторите, административният комплекс и бидоните с химически отпадъци, водните цистерни и водопречиствателните станции, соларните панели, които блещукаха в зелено, и задвижваният с вятърна енергия трамвай, който прекосяваше реката и откарваше богаташите обратно в Ъп Хил в края на работния ден. Комплексът на „Човешки ресурси“, мрачен и зловещ като плесен. Мили и мили от комини, соларни панели, водопречиствателни станции, тръби, а отвъд тях – разкъсаното колело на магистралите, които водеха наникъде или поне не към места, където човек би искал да отиде.
Мернах фигура, която си проправяше път през лабиринта от древни модели коли на пътя малко на изток от Изход 42а.
– Бежанец – каза Джаред отново.
– Или просто някой от пустошта – обади се Аналий и издърпа един кичур коса изпод визьора си.
Джаред поклати глава. Не се отказваше.
– Кой от пустошта според тебе се би опитал да проникне в Крънчтаун посред бял ден?
– Някой, когото го гони нуждата – казах, а Аналий завъртя очи.
Но почти всяка седмица от ЧР зашеметяваха по един обитател на пущинака, който се бе промъкнал, за да се изходи в тоалетните ни или да открадне тоалетна хартия от склада. Веднъж отворих вратата на душа и заварих в кабинката някаква чисто гола жена, която се опитваше да отмие около четиригодишна мръсотия от себе си. Единствената гола жена, която съм виждал в реалния живот, беше шейсет и пет годишна селянка с мръсотия между краката.
– Не. Бежанец е – Джаред кихна отново. В същия месец, в който Джаред се бе родил, Крънч Ентърпрайзис Снаксове и Лекарства© бе сполетяна от най-голямото екологично бедствие в историята ѝ и в реката се бяха излели двеста тона отровни химикали. Крайречните бебета се познаваха лесно по звуците, които издава- 18 ха, когато дишат  – сякаш вдишваха през мокър чорап. – На какво се обзалагаш, че това са чужденци от Федерацията? Обединението е почнало да спира тока от Чикаго до Уинипег заради новата Резолюция по сигурността.
– Обединението винаги заплашва със спиране на тока – отбеляза Аналий.
– Този път не е просто заплаха – настоя Джаред. – Половината Федерация тъне в мрак в момента. Сървърите са пощурели.
– Спам – казах. – Не вярвай на всичко, което четеш в новините. Това не са ли ти го казвали досега?
Джаред сви рамене, сякаш казваше: Изчакай малко и ще видиш.
– Освен това ЧР вече да са задействали алармата – казах, но по-скоро за да убедя себе си. Не ме притесняваха набезите отвън – никой, независимо колко шивър е взел, не би си и помислил да нападне Крънчтаун, не и при наличието на такава охрана, на наблюдателни кули и на войниците от ЧР, които крачеха из улиците въоръжени до зъби (но винаги с усмивка на лице!). Проблемът с чужденците бе прост: те носеха зарази. Когато бях малък, няколкостотин отчаяни пустиняци, тръгнали да се спасяват от насилието по границата със Синопек-ТеМаРекс Ъфилиейтед, стигнаха до Крънч 407. Бордът на директорите ги заби в Лоу Хил и седмица по-късно половината от нас бяха повалени от вируса С-1, един от най-ужасните супергрипове в историята. Две хиляди трохички си отидоха за по-малко от седмица. Сега чужденците ги слагаха под карантина дори когато просто минават оттук.
– Двама са – каза внезапно Аналий. – Висок и нисък.
Зуумирах още малко. Права беше: докато гледах, сянката се разцепи на две, после се сля отново в едно.
– Може би е джудже – предположи Джаред.
– Или хобит – включих се.
Преди няколко години Били Лу Роупс бе изнамерил отнякъде няколко стари книжки – истински, от хартия – и едната от тях се казваше „Хобит“. Така и не свикнах да чета – текстът не се движеше, беше невъзможно да скролваш, нямаше линкове, видеа; даже не можеше сам да се чете на глас, но картинката на корицата ми беше харесала, както и миризмата на страниците, която ми напомняше на вехтите карти на мама.
– Или пък дете – каза Аналий.
Идеята увисна тегаво между нас: малко дете, вероятно болно от нещо, сигурно гладно или жадно за вода, а може би и ранено от измамниците по пътищата, които събираха такси от пътниците.
И тогава смартгривните ни запулсираха предупредително на китките ни. Петнайсет минути до ежедневния логин.
– Това е за нас – каза Аналий.
– Да действаме  – въздъхна Джаред.  – Поредният ден в рая.

Рийд Кинг - „ЕКС-САЩ“

 

ПРОЛОГ

 

На шестнайсет си, Тръки, а вече караш шейсетата си година, обичаше да казва майка ми, докато ме шамаросва. Прекалено умен си, или поне оная част от мозъка ти, която не е включена към фийдовете.
Все го повтаряше това, нищо че от малък почти не бях сърфирал. Откакто Крънч Юнайтед© обяви за незаконни готини работи като ИстинскиПриятели© и „УърлдБърн: Апокалипсис“, това занимание си загуби смисъла. Фийдът на компанията се напълни със същите нещастници, които виждах всеки ден в реалния живот. Бордът на директорите ни бе неспособен да напише кода на игра, която да заинтригува дори и амеба. А и международните новини си бяха едни и същи: Тексаската суверенна нация размахваше пушки, Истинските приятели© от Севера плетяха интриги, Обединението най-вероятно смучеше данни от сървърите ни, Руската федерация и Дакотите за пореден път надуваха цените на петрола, а Конфедерацията тънеше в обсъждания по въпроса дали да разреши газовите фенери, или не, и игнорираше всички международни комуникации.
Не ги слушай какво бръщолевят, казваше мама. Ще ти изпържат мозъка.
Когато мисля за мама сега, си спомням за потъмнялата ѝ от слънцето кожа, сбръчкана като речна кал. За кестенявия оттенък на косите ѝ, за карамелените гласни на Конфедерацията, за силния ѝ като лай смях и за облака от електронната цигара, който искреше около нея като неонова мъгла, за мекия аромат на черешов тютюн и фреш. Родена е през 2041-ва, годината на Първото отцепване, преди гражданската война да погълне страната и да я изплюе на отделни парчета като топченца полусдъвкан спанак. Спомняше си времето, когато е било възможно човек да кара от Тексас чак до Федералната корпорация Крънч Снаксове и Лекарства© без документи, без полуавтоматика, без опасност да му разкажат играта.
Можеш ли да си представиш, Тръки?, казваше и ми показваше хартиена карта, която е била стара още по нейно време, сбръчкана, мека, топла като кожа. Магистралите пресичали континента като вени, безкрайни, безгранични хоризонти. Представяш ли си да се возим толкова дълго? Само ти, аз и колата.
Никога не съм се чувствал по-близко до майка ми, отколко с една от онези карти на скута и с пръсти, които се плъзгат по вече несъществуващите щати и проследяват разделящите ги пунктирни линии – повече намеци, отколкото реални граници. Харесваше ми да си фантазирам как стигам чак до Тихия океан, сякаш съм важен турист от високите класи или пък някой шарлатанин, пристегнат с колан, на който висят оръжия от черния маркет, и с една усмивка. Беше си чисто бълнуване, разбира се. Бях на шестнайсет, а още не бях мръднал и на сантиметър вън от Крънч 407, нямах и основания да вярвам, че ще го направя. Бях хилаво хлапе от компанията с остър нос, двама и половина приятели и лошия навик да не знам кога да си държа устата затворена.
Всичко, което имах или щях да имам, принадлежеше на Крънч Юнайтед  – чаршафите на леглото, тоалетната хартия в банята, дрехите на гърба ми, е-пака ми с всички услуги. Работех като оператор на лост и се бъхтех на поточната линия за шестотин крънчкинта на седмица, без данъците и удръжките. Трохичка, като милиони други.
Не бях специален. Не бях смел. Бях създаден да съм никой.
До момента, в който Били Лу Роупс не се върна в Крънчтаун с истинско оръжие, един жив козел и жаден за мъст.

 

ЧАСТ I: КРЪНЧТАУН 407, КОЛОНИИТЕ НА КРЪНЧ ЮНАЙТЕД

1.

– Чук, чук?
– Кой е там?
– Никой, тъпако. Краят на света е.

Из „Пътеводител на грифтъра за териториите на Екс-САЩ“

– Ето... – Джаред Лий, първият от моите двама и половина приятели, посочи някъде отвъд редицата ниски пречиствателни станции. – Точно там. Виждаш ли ги? Бежанци.
Вдигнах ръка, за да скрия очи от слънцето. Видях само цветни петна. От другата страна на реката Бърнс Парк сияеше в светлината на утрото, двуглавите му растения и недоразвити химически дървета грееха в някакъв крещящ оттенък на лилавото.
Поклатих глава.
Нада.
– Пробвай пак с визьора – каза Джаред и кихна половин дузина пъти. Даже и алергиите му ги тресяха нервите.
– Казах ти, че цветовете са се скапали – отвърнах.
Но все пак спуснах визьора над очите си и там, където се докосваше до фийда ми, светът доби слузести краски. Всичко потъна в зелено и жълто – беше така още от снощи, когато по време на един масаж с щастлив край виртуалната ми порнозвезда внезапно се пръсна на точици и нули. Най-вероятно вирус, промъкнал се с незаконния даунлоуд. Което значеше, че нямаше как да се оплача на „Човешки ресурси“.
– Аз направих моята резолюция на двайсет – услужливо предложи Аналий Кимбъл, втората от моите двама и половина приятели.
Разцъках приложението за приближаване, което идваше безплатно със софтуера на Крънч©. На дванайсет двамата с Джаред открихме тази функция и прекарахме цяла една седмица в зяпане на циците на момичетата на резолюция десет, последвано от диво кискане. Можеш да направиш технологиите колкото си пожелаеш умни, но може да си сигурен в едно – хората ще продължават да ги използват тъпо.
При резолюция петнайсет водораслите в река Арканзас започнаха да образуват йероглифи. Президентът и главен изпълнителен директор Марк Дж. Бърнам бе обещал да изчисти реката до 2090-а, даже се говореше за опити за отглеждане на риби там, но всички знаехме, че това са празни приказки.
Най-накрая, след още малко игра с настройките, целият комплекс Крънч 407 дойде на фокус: задръстените коптори на Лоу Хил, пунктовете за експедитиране и инсинераторите, административният комплекс и бидоните с химически отпадъци, водните цистерни и водопречиствателните станции, соларните панели, които блещукаха в зелено, и задвижваният с вятърна енергия трамвай, който прекосяваше реката и откарваше богаташите обратно в Ъп Хил в края на работния ден. Комплексът на „Човешки ресурси“, мрачен и зловещ като плесен. Мили и мили от комини, соларни панели, водопречиствателни станции, тръби, а отвъд тях – разкъсаното колело на магистралите, които водеха наникъде или поне не към места, където човек би искал да отиде.
Мернах фигура, която си проправяше път през лабиринта от древни модели коли на пътя малко на изток от Изход 42а.
– Бежанец – каза Джаред отново.
– Или просто някой от пустошта – обади се Аналий и издърпа един кичур коса изпод визьора си.
Джаред поклати глава. Не се отказваше.
– Кой от пустошта според тебе се би опитал да проникне в Крънчтаун посред бял ден?
– Някой, когото го гони нуждата – казах, а Аналий завъртя очи.
Но почти всяка седмица от ЧР зашеметяваха по един обитател на пущинака, който се бе промъкнал, за да се изходи в тоалетните ни или да открадне тоалетна хартия от склада. Веднъж отворих вратата на душа и заварих в кабинката някаква чисто гола жена, която се опитваше да отмие около четиригодишна мръсотия от себе си. Единствената гола жена, която съм виждал в реалния живот, беше шейсет и пет годишна селянка с мръсотия между краката.
– Не. Бежанец е – Джаред кихна отново. В същия месец, в който Джаред се бе родил, Крънч Ентърпрайзис Снаксове и Лекарства© бе сполетяна от най-голямото екологично бедствие в историята ѝ и в реката се бяха излели двеста тона отровни химикали. Крайречните бебета се познаваха лесно по звуците, които издава- 18 ха, когато дишат  – сякаш вдишваха през мокър чорап. – На какво се обзалагаш, че това са чужденци от Федерацията? Обединението е почнало да спира тока от Чикаго до Уинипег заради новата Резолюция по сигурността.
– Обединението винаги заплашва със спиране на тока – отбеляза Аналий.
– Този път не е просто заплаха – настоя Джаред. – Половината Федерация тъне в мрак в момента. Сървърите са пощурели.
– Спам – казах. – Не вярвай на всичко, което четеш в новините. Това не са ли ти го казвали досега?
Джаред сви рамене, сякаш казваше: Изчакай малко и ще видиш.
– Освен това ЧР вече да са задействали алармата – казах, но по-скоро за да убедя себе си. Не ме притесняваха набезите отвън – никой, независимо колко шивър е взел, не би си и помислил да нападне Крънчтаун, не и при наличието на такава охрана, на наблюдателни кули и на войниците от ЧР, които крачеха из улиците въоръжени до зъби (но винаги с усмивка на лице!). Проблемът с чужденците бе прост: те носеха зарази. Когато бях малък, няколкостотин отчаяни пустиняци, тръгнали да се спасяват от насилието по границата със Синопек-ТеМаРекс Ъфилиейтед, стигнаха до Крънч 407. Бордът на директорите ги заби в Лоу Хил и седмица по-късно половината от нас бяха повалени от вируса С-1, един от най-ужасните супергрипове в историята. Две хиляди трохички си отидоха за по-малко от седмица. Сега чужденците ги слагаха под карантина дори когато просто минават оттук.
– Двама са – каза внезапно Аналий. – Висок и нисък.
Зуумирах още малко. Права беше: докато гледах, сянката се разцепи на две, после се сля отново в едно.
– Може би е джудже – предположи Джаред.
– Или хобит – включих се.
Преди няколко години Били Лу Роупс бе изнамерил отнякъде няколко стари книжки – истински, от хартия – и едната от тях се казваше „Хобит“. Така и не свикнах да чета – текстът не се движеше, беше невъзможно да скролваш, нямаше линкове, видеа; даже не можеше сам да се чете на глас, но картинката на корицата ми беше харесала, както и миризмата на страниците, която ми напомняше на вехтите карти на мама.
– Или пък дете – каза Аналий.
Идеята увисна тегаво между нас: малко дете, вероятно болно от нещо, сигурно гладно или жадно за вода, а може би и ранено от измамниците по пътищата, които събираха такси от пътниците.
И тогава смартгривните ни запулсираха предупредително на китките ни. Петнайсет минути до ежедневния логин.
– Това е за нас – каза Аналий.
– Да действаме  – въздъхна Джаред.  – Поредният ден в рая.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0959-1
Купи
Цена
23.14 лв.
(26.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0960-7
Купи
Цена
16.00 лв.
(26.00 лв.)

* 10 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-10лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени