Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
За изкуството и литературата
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0954-6
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (11)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
125/180
Тегло
452 гр.
Страници
312
Дата на издаване
18 февруари 2022
Превод
Анна Ватева
Корица
Иво Рафаилов

За изкуството и литературата

„По следите на изгубеното време“ е преломна книга, която носи редица белези на класическия роман и същевременно поставя жалоните на модерната литература. В нея се говори за любовта, и най-вече за трагедията от невъзможното ѝ споделяне; за обществото, и най-вече за комедията на светския живот; но това, което обединява различните ѝ нишки и ги повежда в една посока, е темата за творчеството и неговата същност. Настоящото издание представлява подборка на пасажите от книгата, посветени на тази тема.

Още в първите страници на романа героят изпитва смътното усещане, че дълбоко в нещата се таи невидима реалност, която трябва да бъде разбулена. Многобройните душевни и интелектуални перипетии, през които преминава, му помагат да осъзнае, че единственото средство за осветляването ѝ се състои в творческия акт. Пътят към съзряването на героя като писател се откроява най-ясно в пасажите, посветени на изкуството и литературата, представени в този сборник.

Говорейки за театър, литература, живопис и музика, разказвачът постепенно оформя разбирането си за същността на творчеството, и по-конкретно за есенцията на писателското изкуство. В последните страници на „По следите“, той излага естетическото си кредо, според което задачата на писателя е да преведе съдържанието на книгата, която вече е написана в него, да претвори изгубеното време. В този смисъл, най-ценният материал на творбата е сливането на минал и настоящ момент, благодарение на някое общо усещане, като например вкусът на мадлената потопена в билков чай или залитането по неравни павета. Осветляването на връзките между тези два момента и на световете, които те носят със себе си, става с помощта на метафората, която най-често приема формата на разгърнато сравнение. 

Във финалния пасаж на „По следите“, който мнозина наричат „теоретичен“, разказвачът парадоксално заявява, че „творба, в която има теории, прилича на предмет, върху който сме оставили цената“. Това ни кара да си зададем въпроса дали романът, който четем е този, чието оформяне проследяваме докато го четем, или краят е отворен и писането на бленуваната книга тепърва предстои. Така или иначе, „По следите“ е незавършено произведение. Първоначално замислено като трилогия, то не спира да се разклонява, а страниците му да се множат. Някои пасажи остават некоригирани, а думата „край“, написана от Пруст няколко месеца преди смъртта му, е по-скоро символичен акт отколкото реален завършек.

Публикуван между 1913 и 1927 година в седем тома, три от които излезли посмъртно, романът е преиздаван многократно, като днес за най-достоверно се счита второто му издание в престижната поредица „Библиотека на Плеядата“. Преведен е на над трийсет езика, а в някои страни съществуват два цялостни превода, предприети в различни епохи. Българската публика разполага със седемте тома на произведението, като отделни негови части имат повече от една версия. Настоящият превод на избрани откъси се вписва в неизчерпаемото преоткриване на един от най-емблематичните романи на 20-ти век.

Из Предговора към изданието

 

 

За автора

Марсел Пруст (1871-1922) е един от най-ярките представители на модернизма в литературата, коренно променил световния литературен климат в началото на XX век. Името му се свързва преди всичко с повествователния стил наречен „поток на съзнанието“ и със седемтомния му роман „По следите на изгубеното време“ – първия том издава на свои разноски през 1913 г., а последните три излизат след смъртта му.

На пръв поглед романът проследява живота в обществото на аристокрацията и на богатата буржоазия, предавайки спомените и събитията, чувствата и настроенията на повествователя. При по-добро вглеждане читателят открива по-скоро размисли за нравите, за паметта, за времето. Оказва се, че героят не толкова върви по следите на миналото, колкото се опитва чрез миналото, чрез уроците на житейския опит да стигне до смисъла на живота. В края на седмия том разказвачът го намира в изкуството и литературата.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Марсел Пруст - ЗА ИЗКУСТВОТО И ЛИТЕРАТУРАТА

Откъс от главата „За писателското изкуство“

Понякога спасителното знамение идва тъкмо в мига, когато всичко изглежда загубено – след като сме почукали на безброй врати, които не са ни отвели никъде, неволно се бутаме в единствената, през която можем да влезем и която напразно сме търсили толкова години, и тя се отваря.
Погълнат от тъжните мисли, които споделих по-горе, влязох разсеяно в двора на Германтовата къща, без да видя колата, която идва насреща ми; при вика на шофьора едва успях да отскоча встрани и тръгвайки назад, се спънах в неравните павета пред един сайвант. Но както се опитвах да запазя равновесие, стъпих върху едно паве, което беше по-ниско от това, на което стоях допреди миг, и изведнъж цялото ми обезсърчение се изпари, прогонено от онова блаженство, с което ме бяха дарили в различни периоди от живота ми гледката на дървета, които ми се бяха сторили познати по време на една разходка в Балбек, тази на мартенвилските камбанарии, вкусът на мадлена, топната в билков чай, и още много други впечатления, които съм описал и които последните произведения на Вентьой като че ли обобщаваха. Също като в мига, когато вкусвах мадлената, тревогата за бъдещето, неувереността ми се бяха разсеяли. Съмненията в писателските ми заложби и даже в съществуването на литературата въобще, които ме бяха обзели преди малко, бяха изчезнали като с магическа пръчка.
Въпреки че не бях добавил нови елементи към размишленията си, нито пък бях открил решаващ довод, неразрешимите допреди малко трудности вече не бяха от значение за мен. Но този път бях твърдо решен да не оставям причината за това чувство неизяснена, както бях сторил в деня, когато вкусих топнатата в билковия чай мадлена. Блаженството, което ме бе обзело току-що, бе съвсем същото като онова, което бях изпитал, вкусвайки мадлената, ала тогава бях отложил изясняването на дълбоките причини за появата му. Двете преживявания се различаваха от чисто материална гледна точка, по образите, които извикваха в съзнанието ми; наситен лазур омайваше погледа ми, усещанията за свежест и ослепителна светлина се въртяха около мен и в желанието си да ги уловя – както в мига, когато, вкусил мадлената, не смеейки да мръдна, се бях опитал да извадя на повърхността онова, което тя ми припомняше, – с риск да стана за смях пред многобройната тълпа шофьори, аз продължавах да залитам отново и отново върху неравните павета. Когато движението ми представляваше само физически акт, то не ми казваше нищо; но щом, забравяйки следобедния прием у Германтови, успявах да възстановя чувството, свързано с положението на краката ми, неуловимото и ослепително видение отново пробягваше край мен, сякаш ми казваше: „Хвани ме, ако имаш сила, опитай се да проумееш тайнственото щастие, което ти предлагам“. Познах я почти веднага – беше Венеция, за която усилните ми опити да я опиша и моменталните фотографии, които паметта ми си мислеше, че ѝ е направила, си оставаха неми, докато някогашното усещане, предизвикано от неравните плочи в баптистерия на „Сан Марко“, я възраждаше заедно с всички други впечатления, натрупани в онзи далечен ден, които бяха чакали дълго време на рафта си в склада на забравените дни, откъдето една случайност ги бе измъкнала внезапно и безусловно. По същия начин, вкусът на малката мадлена ми беше припомнил Комбре. Но защо, в мига на своята поява, образите на Комбре и на Венеция ме бяха дарили с такова щастие, нещо като дълбока увереност, способно само по себе си да ме изпълни с безразличие към смъртта?
Докато си задавах този въпрос, твърдо решен най-сетне да намеря отговора му, влязох в Германтовата къща, понеже винаги оставяме на заден план вътрешния си мир, за да дадем предимство на обществената си роля, а в този ден за мен това бе ролята на гостенин. Но като се качих на първия етаж, един лакей ме настани в малко помещение, непосредствено до бюфета, където да изчакам края на пиесата, която свиреха, тъй като принцесата беше забранила да се отварят вратите по време на изпълнението ѝ. И ето че в същия миг се появи второ знамение, което подсили ефекта на неравните павета и ме подтикна към по-голяма упоритост в изпълнението на задачата ми. В резултат на безплодните усилия, които правеше, за да не вдига шум, един прислужник удари една лъжица в една чиния. Облада ме същото блаженство, което бях изпитал на неравните плочи; отново почувствах силна топлина, ала по-различна отпреди, примесена с мирис на пушек, разведрена от свежия дъх на горска атмосфера; и разбрах, че това така приятно чувство идва от гледката на редица дървета, която навремето бях описал с такава досада, докато пиех бира във вагона, и пред която за миг, сякаш зашеметен, си бях помислил, че се намирам, до такава степен шумът от удара на лъжицата в чинията ми се бе сторил, преди да съм се опомнил, подобен на онзи, който се разнасяше от ударите на чука на железопътен служител, който поправяше нещо по колелата, докато влакът стоеше пред въпросната горичка. Тогава – сякаш знаците, които щяха най-сетне да ме изтръгнат от обезсърчението и да ми възвърнат вярата в литературата, се чудеха как да се умножат – един лакей, който беше на служба у Германтови от дълги години, ме позна и ми донесе в библиотеката, където чаках, за да не стоя в салона с бюфета, няколко сладки и чаша оранжада, а аз избърсах устни със салфетката, която ми беше подал; в същия миг, досущ както се бе случило на героя от „Хиляда и една нощ“, извършил, без да иска, ритуала, с който е призовавал покорния дух, готов да го отведе далеч, още едно лазурно видение премина пред погледа ми; този път обаче беше чисто и солено, изду се и се превърна в синкава женска гръд; усещането беше толкова силно, сякаш мигът, в който се бях пренесъл, бе настоящият момент; още по-зашеметен и от деня, когато се питах дали принцеса Дьо Германт ще ме приеме, или надеждите ми ще се сринат, аз имах чувството, че прислужникът е отворил прозореца към плажа, който ме подканя да сляза и да се разходя по дигата, докосвана от прилива; салфетката, която бях допрял до устните си, беше от същата корава и колосана материя като кърпата, с която се бях измъчил, докато се избърша пред прозореца, първия ден от пребиваването ми в Балбек; сега, пред библиотеката в Германтовата къща, тя разперваше скритата в гънките си перушина на синьо-зелен океан, подобен на паунова опашка. И аз се наслаждавах не само на цветовете, но и на целия миг от живота ми, който ги бе довел, мига, който безспорно въплъщаваше копнежа ми по тях, който навремето не съм успял да вкуся докрай, защото съм бил тъжен или уморен, и който сега ме изпълваше с радост и енергия, тъй като беше чист и безплътен, освободен от несъвършенствата на сетивното възприятие.

Марсел Пруст - ЗА ИЗКУСТВОТО И ЛИТЕРАТУРАТА

Откъс от главата „За писателското изкуство“

Понякога спасителното знамение идва тъкмо в мига, когато всичко изглежда загубено – след като сме почукали на безброй врати, които не са ни отвели никъде, неволно се бутаме в единствената, през която можем да влезем и която напразно сме търсили толкова години, и тя се отваря.
Погълнат от тъжните мисли, които споделих по-горе, влязох разсеяно в двора на Германтовата къща, без да видя колата, която идва насреща ми; при вика на шофьора едва успях да отскоча встрани и тръгвайки назад, се спънах в неравните павета пред един сайвант. Но както се опитвах да запазя равновесие, стъпих върху едно паве, което беше по-ниско от това, на което стоях допреди миг, и изведнъж цялото ми обезсърчение се изпари, прогонено от онова блаженство, с което ме бяха дарили в различни периоди от живота ми гледката на дървета, които ми се бяха сторили познати по време на една разходка в Балбек, тази на мартенвилските камбанарии, вкусът на мадлена, топната в билков чай, и още много други впечатления, които съм описал и които последните произведения на Вентьой като че ли обобщаваха. Също като в мига, когато вкусвах мадлената, тревогата за бъдещето, неувереността ми се бяха разсеяли. Съмненията в писателските ми заложби и даже в съществуването на литературата въобще, които ме бяха обзели преди малко, бяха изчезнали като с магическа пръчка.
Въпреки че не бях добавил нови елементи към размишленията си, нито пък бях открил решаващ довод, неразрешимите допреди малко трудности вече не бяха от значение за мен. Но този път бях твърдо решен да не оставям причината за това чувство неизяснена, както бях сторил в деня, когато вкусих топнатата в билковия чай мадлена. Блаженството, което ме бе обзело току-що, бе съвсем същото като онова, което бях изпитал, вкусвайки мадлената, ала тогава бях отложил изясняването на дълбоките причини за появата му. Двете преживявания се различаваха от чисто материална гледна точка, по образите, които извикваха в съзнанието ми; наситен лазур омайваше погледа ми, усещанията за свежест и ослепителна светлина се въртяха около мен и в желанието си да ги уловя – както в мига, когато, вкусил мадлената, не смеейки да мръдна, се бях опитал да извадя на повърхността онова, което тя ми припомняше, – с риск да стана за смях пред многобройната тълпа шофьори, аз продължавах да залитам отново и отново върху неравните павета. Когато движението ми представляваше само физически акт, то не ми казваше нищо; но щом, забравяйки следобедния прием у Германтови, успявах да възстановя чувството, свързано с положението на краката ми, неуловимото и ослепително видение отново пробягваше край мен, сякаш ми казваше: „Хвани ме, ако имаш сила, опитай се да проумееш тайнственото щастие, което ти предлагам“. Познах я почти веднага – беше Венеция, за която усилните ми опити да я опиша и моменталните фотографии, които паметта ми си мислеше, че ѝ е направила, си оставаха неми, докато някогашното усещане, предизвикано от неравните плочи в баптистерия на „Сан Марко“, я възраждаше заедно с всички други впечатления, натрупани в онзи далечен ден, които бяха чакали дълго време на рафта си в склада на забравените дни, откъдето една случайност ги бе измъкнала внезапно и безусловно. По същия начин, вкусът на малката мадлена ми беше припомнил Комбре. Но защо, в мига на своята поява, образите на Комбре и на Венеция ме бяха дарили с такова щастие, нещо като дълбока увереност, способно само по себе си да ме изпълни с безразличие към смъртта?
Докато си задавах този въпрос, твърдо решен най-сетне да намеря отговора му, влязох в Германтовата къща, понеже винаги оставяме на заден план вътрешния си мир, за да дадем предимство на обществената си роля, а в този ден за мен това бе ролята на гостенин. Но като се качих на първия етаж, един лакей ме настани в малко помещение, непосредствено до бюфета, където да изчакам края на пиесата, която свиреха, тъй като принцесата беше забранила да се отварят вратите по време на изпълнението ѝ. И ето че в същия миг се появи второ знамение, което подсили ефекта на неравните павета и ме подтикна към по-голяма упоритост в изпълнението на задачата ми. В резултат на безплодните усилия, които правеше, за да не вдига шум, един прислужник удари една лъжица в една чиния. Облада ме същото блаженство, което бях изпитал на неравните плочи; отново почувствах силна топлина, ала по-различна отпреди, примесена с мирис на пушек, разведрена от свежия дъх на горска атмосфера; и разбрах, че това така приятно чувство идва от гледката на редица дървета, която навремето бях описал с такава досада, докато пиех бира във вагона, и пред която за миг, сякаш зашеметен, си бях помислил, че се намирам, до такава степен шумът от удара на лъжицата в чинията ми се бе сторил, преди да съм се опомнил, подобен на онзи, който се разнасяше от ударите на чука на железопътен служител, който поправяше нещо по колелата, докато влакът стоеше пред въпросната горичка. Тогава – сякаш знаците, които щяха най-сетне да ме изтръгнат от обезсърчението и да ми възвърнат вярата в литературата, се чудеха как да се умножат – един лакей, който беше на служба у Германтови от дълги години, ме позна и ми донесе в библиотеката, където чаках, за да не стоя в салона с бюфета, няколко сладки и чаша оранжада, а аз избърсах устни със салфетката, която ми беше подал; в същия миг, досущ както се бе случило на героя от „Хиляда и една нощ“, извършил, без да иска, ритуала, с който е призовавал покорния дух, готов да го отведе далеч, още едно лазурно видение премина пред погледа ми; този път обаче беше чисто и солено, изду се и се превърна в синкава женска гръд; усещането беше толкова силно, сякаш мигът, в който се бях пренесъл, бе настоящият момент; още по-зашеметен и от деня, когато се питах дали принцеса Дьо Германт ще ме приеме, или надеждите ми ще се сринат, аз имах чувството, че прислужникът е отворил прозореца към плажа, който ме подканя да сляза и да се разходя по дигата, докосвана от прилива; салфетката, която бях допрял до устните си, беше от същата корава и колосана материя като кърпата, с която се бях измъчил, докато се избърша пред прозореца, първия ден от пребиваването ми в Балбек; сега, пред библиотеката в Германтовата къща, тя разперваше скритата в гънките си перушина на синьо-зелен океан, подобен на паунова опашка. И аз се наслаждавах не само на цветовете, но и на целия миг от живота ми, който ги бе довел, мига, който безспорно въплъщаваше копнежа ми по тях, който навремето не съм успял да вкуся докрай, защото съм бил тъжен или уморен, и който сега ме изпълваше с радост и енергия, тъй като беше чист и безплътен, освободен от несъвършенствата на сетивното възприятие.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Това, което разбирам от резюмето, е, че книгата, която предстои да излезе, е собствено не с есета, а с откъси от „По следите на изгубеното време“. И съм на абсолютно същото мнение като Ива - че това, от което имаме нужда, е ново цялостно издание на последната. При положение че самото издателство определя творбата като „преломна“ и „която носи редица белези на класическия роман и същевременно поставя жалоните на модерната литература“, не виждам смисъл да ни се предлагат избрани откъси или пък единствено първата ? част („Една любов на Суан“) под предлога, че „представлява и самостоятелно произведене“. Все пак това е класика, предназначена за пораснали читатели - антологии/адаптирани версии в настоящия контекст не ми стоят на място при все радостта ми от факта, че се издава Пруст.

Оценка: +9

За да имаме понятие и хабер каква е По следите на изгубеното време е хубаво да я прочетем първо. Надявам се някой в близкото бъдеще да се наеме и издаде в цялост , качествен превод и добро оформление цялото произведение . Макар и незавършено. А въпросното резюме някак не дава никаква представа за книгата с есета . Колко страници ще е и т.н.

Оценка: +9

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0954-6
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени