Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Зовът на племето
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0912-6
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
296
Дата на издаване
18 октомври 2021
Превод
Катя Диманова
Корица
Стефан Касъров

Зовът на племето

„Зовът на племето“ (2018) е своеобразна интелектуална автобиография на Марио Варгас Льоса. В нея на преден план са изведени произведенията, формирали начина на мислене и погледа му за света през последните петдесет години.

С блестящо перо перуанският Нобелов лауреат съставя мъдър и увлекателен пътеводител из трудовете на либералните мислители, помогнали му да развие нови  идеи, за да преодолее голямата идеологическа травма както от разочарованието след Кубинската революция, така и от раздялата с възгледите на Жан-Пол Сартр, повлиял му най-силно през младежките години.

Варгас Льоса анализира Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин, Жан-Франсоа Ревел – авторите, разкрили пред ума му друга мисловна традиция, поставяща индивида в привилегирована позиция пред племето, нацията, класата или партията и защитаваща свободата на изразяване като най-висша ценност за упражняването на демокрацията.

Основното послание на „Зовът на племето“ е предимството на широкия хоризонт за търсещия ум пред безплодното вкопчване в първата изпречила се в живота – или наложена – идеологическа догма.

За автора

Испанско-перуанският писател Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Литературният му авторитет продължава да расте с появата на романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български.

Той е носител на множество престижни литературни награди, а през 2010 г. става Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2016 г. му е присъдена международната награда „Педро Енрикес Уреня“ на Доминиканската република.

„Сурови времена“ (2019) е неговият най-нов роман, чието заглавие е метафорично заимствано от „Книга за моя живот“ на света Тереза Авилска.

Новини | Марио Варгас Льоса
Блог | Марио Варгас Льоса
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Марио Варгас Льоса - „Зовът на племето“

Никога нямаше да напиша тази книга, ако не бях прочел, преди повече от двадесет години, „Към Финландската гара“ от Едмънд Уилсън. Това завладяващо есе описва еволюцията на социалистическата идея от мига, в който френският историк Жул Мишле, заинтригуван от една среща, се захванал да учи италиански, за да чете Джамбатиста Вико, до пристигането на Ленин на Финландската гара в Санкт Петербург на 3 април 1917 г., за да оглави Руската революция. Тогава ми хрумна идеята за книга, която да направи за либерализма същото, което бе направил американският критик за социализма: есе, което, тръгвайки от шотландското селце Кърколди и раждането на Адам Смит през 1723 г., да опише развитието на либералните идеи чрез техните главни изразители и обществено-историческите събития, благодарение на които те са се разпространили по света. Макар и далече от този модел, така се зароди преди много време „Зовът на племето“.
На пръв поглед не личи, но става дума за автобиографична книга. Тя проследява личната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който постепенно ме отведе от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм младежки години до либерализма в зрялата ми възраст, минавайки през преоценката на демокрацията, за която ми помогна четенето на писатели като Албер Камю, Джордж Оруел и Артур Кьостлер. После към либерализма продължиха да ме тласкат някои политически експерименти и най-вече идеите на седмината автори, на които са посветени тези страници: Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих фон Хайек, Карл Попър, Исая Бърлин, Раймон Арон и Жан-Франсоа Ревел.
Открих политиката през октомври 1948 г., когато бях на дванадесет години и генерал Мануел Аполинарио Одрѝя свали с военен преврат от власт перуанския президент Хосе Луис Бустаманте и Риверо, роднина на семейството ми по майчина линия. Мисля, че през осемгодишното управление на Одрѝя у мен се зароди омразата към диктаторите от всякакъв род, една от малкото непоклатими константи в политическото ми поведение. Но социалния проблем, тоест че Перу е страна, обременена от неправди, където шепа привилегировани подлагаха на унизителна експлоатация огромното мнозинство, осъзнах едва през 1952 г., последната ми година в гимназията, когато прочетох „От мрака на нощта“ на Ян Валтин. Тази книга ме накара да ядосам семейството си, което държеше да вляза в Католическия университет – по онова време там учеха младежите от заможни семейства в Перу, – и да кандидатствам в „Сан Маркос“, обществен и народен университет, противник на военната диктатура, където – сигурен бях – щях да успея да се включа в комунистическата партия.
Когато през 1953 г. се записах в „Сан Маркос“ да уча литература и право, репресиите на режима почти бяха заличили тази партия, след като бяха хвърлили в затвора, избили или прокудили в изгнание нейните ръководители и тя се опитваше да възкръсне чрез Групата Кауиде, в която членувах в продължение на година. Там получих първите си уроци по марксизъм, в нелегалните просветни ядки, където четяхме Хосе Карлос Мириàтеги, Жорж Полицер, Маркс, Енгелс, Ленин и разгорещено спорехме за социалистическия реализъм и левичарството, „детската болест на комунизма“. Голямото ми увлечение по Сартр, когото усърдно четях, ме предпазваше от догмата – перуанските комунисти по него време бяхме, по израза на Салвадор Гармендия, „малко, но големи сектанти“ – и ме поощряваше да поддържам в моята ядка Сартровата теза, че вярвам в историческия материализъм и класовата борба, но не и в диалектическия материализъм, което даде основание на моя другар Феликс Ариас Шрайбер да ме нарече по време на една от тези дискусии „подчовек“.
Напуснах Група Кауиде в края на 1954 г., но мисля, че продължих да бъда социалист, поне ако се съди по книгите, които четях; това щеше да се задълбочи значително по-късно, покрай битките на Фидел Кастро и брадатите му съратници в Сиера Маестра и победата на Кубинската революция в края на 1958 г. За моето поколение, и не само в Латинска Америка, случилото се в Куба беше решаващо, едно идеологическо преди и после. Много хора, също като мен, съзряха в подвига на Фидел не само героична и благородна авантюра на борци идеалисти, дръзнали да съборят поредната корумпирана диктатура като тази на Батиста, а и несектантски социализъм, който щеше да разрешава критиката, различното мнение и дори дисидентството. Мнозина смятахме така и по тази причина Кубинската революция се радваше през първите си години на такава голяма подкрепа в цял свят.
През ноември 1962 г., когато избухна кризата с ракетите в Куба, аз се намирах в Мексико, като сътрудник на Френското радио и телевизия, където работех като журналист, за да разкажа за организираната от Франция изложба в парка „Боске де Чапултепек“. Изпратиха ме да отразя новината и взех последния полет на „Кубана де авиасион“ от Мексико за Хавана преди блокадата. В Куба цареше всеобща мобилизация пред страха от неминуем десант на американския флот. Картината беше впечатляваща. По крайбрежния булевард „Малекòн“ зад малките противовъздушни оръдия, наричани „бокачикас“, стояха младежи, почти деца, които търпяха, без да стрелят, бръснещите полети на американските Sabre, а по радиото и телевизията даваха указания на населението какво да прави, когато започнат бомбардировките. Преживяваше се нещо, което ми напомняше за вълнението и възторга на свободния и изпълнен с надежда народ, описан от Оруел в „Почит към Каталония“ при пристигането му в Барселона като доброволец в началото на Испанската гражданска война. Трогнат до мозъка на костите си от това, което ми се привиждаше като въплъщение на свободния социализъм, аз се наредих на дълга опашка за даряване на кръв, а благодарение на Амбросио Форнет, мой стар колега от Мадридския университет, и перуанката Илда Гадеа, която се бе запознала с Че Гевара в Гватемала по времето на Хакобо Àрбенс и се бе омъжила и родила дъщеря от него в Мексико, се срещнах с много кубински писатели, свързани с „Каса де лас Америкас“, проведох дори кратък разговор с председателката на организацията Айде Сантамария. Когато след няколко седмици си заминавах, младежите пееха по улиците на Хавана Niquita, mariquita, /lo que se da/ no se quita (Никитка, педал, не се взема обратно каквото си дал), задето съветският лидер бе бил отбой пред ултиматума на Кенеди и бе изтеглил ракетите от острова. Едва по-късно щеше да стане ясно, че в това тайно споразумение Джон Кенеди явно бе обещал на Хрушчов, в замяна на изтеглянето, Съединените щати да се въздържат от нападения над Куба и да изтеглят ракетите „Юпитер“ от Турция.
Моето отъждествяване с Кубинската революция продължи през по-голямата част от шестдесетте години, когато посетих пет пъти Куба като член на Международния съвет от писатели към „Каса де лас Америкас“ и я бранех в манифести, статии и на обществени събития както във Франция, където живеех, така и в Латинска Америка, докъдето често пътувах. През онези години започнах отново да чета не само марксистките класици, а и автори, привърженици на комунистическата партия или близки до нея, като Дьорд Лукач, Антонио Грамши, Люсиен Голдман, Франц Фанон, Режи Дебре, Че Гевара и дори ултраортодоксалния Луи Алтюсер, преподавател в Екол Нормал, който полудя и уби жена си. Помня обаче, че докато живеех в Париж, веднъж седмично купувах скришом вестник „Фигаро“, противник на левицата, за да чета статиите на Раймон Арон, чиито задълбочени анализи на злободневните проблеми хем ме дразнеха, хем ме привличаха.
Няколко събития от края на шестдесетте години постепенно ме отдалечиха от марксизма: създаването на ВЗПП в Куба, евфемизъм, чрез който зад привидността на Военизираните звена за подпомагане на производството се криеха концентрационните лагери, където бяха събрани на едно място контрареволюционери, хомосексуалисти и углавни престъпници. Пътуването до СССР през 1968 г., като гост на честване за Пушкин, остави лош вкус в устата ми. Там открих, че ако бях руснак, щях да бъда дисидент (с една дума, парий) в тази страна или щях да гния в Гулаг. Това доста ме травматизира. Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Les Temps Modernes ме бяха убедили, че колкото и зле да вървяха нещата в СССР, той олицетворяваше прогреса и бъдещето, родината, където, както казваше Пол Елюар в една поема, която знаех наизуст, „няма проститутки, крадци и свещеници“. Да, обаче имаше бедност, заспали на улицата пияници и всеобща апатия; навсякъде се усещаше колективна клаустрофобия поради липсата на информация за случващото се в страната и в останалия свят. Един поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш, че макар да бяха изчезнали класовите различия по отношение на парите, неравенствата в СССР бяха огромни и съществуваха изключително в зависимост от властта. Запитах един приказлив руснак: „Кои са най-привилегированите хора тук?“. Той отговори: „Послушните писатели. Те имат дачи, където да прекарват отпуските си, и могат да пътуват в чужбина. Това ги поставя доста над обикновените граждани. Какво повече да иска човек!“. Нима можех да браня както досега подобно обществено устройство, след като вече знаех, че лично аз не бих могъл да живея в него? Голямо бе и разочарованието ми от самия Сартр в деня, когато прочетох в „Монд“ интервюто на Мадлен Шапсал с него, където той заявяваше, че разбира африканските писатели, които се отказват от литературата, за да направят първо революцията и да създадат страна, в която тя да бъде възможна. Казваше също, че пред умиращо от глад дете La Nausée ne fais pas le poids („Погнусата е безполезна“). Почувствах се така, сякаш някой ми бе забил нож в гърба. Как бе възможно да говори така човекът, който ни бе накарал да повярваме, че писането е начин на действие, че думите са дела, че пишейки, ние влияем на историята? Сега излизаше, че литературата е лукс, който можеха да си позволят само страните, построили социализма. По същото време отново се зачетох в Камю и застанах на негова страна, осъзнавайки, че в прочутата полемика със Сартр за концлагерите в СССР той беше правият; неговата мисъл, че щом моралът се отдалечи от политиката, започват убийствата и терорът, беше самата истина. Цялата тази еволюция бе отразена по-късно в малък сборник от мои статии от шестдесeтте години, посветени на двамата мислители: „Между Сартр и Камю“.
Разривът ми с Куба и, в известен смисъл, със социализма дойде въз основа на прочутия тогава (сега вече почти забравен) случай „Падиля“. През 1970 г. поетът Еберто Падиля, активен участник в Кубинската революция – стигна до заместник-министър на Външната търговия, – започна да отправя някои критики срещу културната политика на режима. Най-напред бе нападнат язвително от официалната преса, а по-късно хвърлен в затвора с безумното обвинение, че е агент на ЦРУ. Възмутени, петима негови приятели: Хуан и Луис Гойтисоло, Ханс Магнус Енценсбергер, Хосе Мария Кастелет и аз, написахме в моя апартамент в Барселона протестно писмо, към което се присъединиха редица творци от цял свят, като Сартр, Симон дьо Бовоар, Сюзан Зонтаг, Алберто Моравия, Карлос Фуентес, надигайки глас срещу това посегателство. Фидел Кастро отговори лично, като ни обвини, че служим на империализма, и заяви, че няма да стъпим в Куба „за неопределен и безкраен период от време“ (с една дума, никога повече). Въпреки срамната кампания, на която станах обект заради този манифест, от плещите ми се стовари огромен товар: вече не беше нужно да симулирам съпричастие, каквото не изпитвах към случващото се в Куба. Но докато скъсам със социализма и преоценя демокрацията, минаха години…

Марио Варгас Льоса - „Зовът на племето“

Никога нямаше да напиша тази книга, ако не бях прочел, преди повече от двадесет години, „Към Финландската гара“ от Едмънд Уилсън. Това завладяващо есе описва еволюцията на социалистическата идея от мига, в който френският историк Жул Мишле, заинтригуван от една среща, се захванал да учи италиански, за да чете Джамбатиста Вико, до пристигането на Ленин на Финландската гара в Санкт Петербург на 3 април 1917 г., за да оглави Руската революция. Тогава ми хрумна идеята за книга, която да направи за либерализма същото, което бе направил американският критик за социализма: есе, което, тръгвайки от шотландското селце Кърколди и раждането на Адам Смит през 1723 г., да опише развитието на либералните идеи чрез техните главни изразители и обществено-историческите събития, благодарение на които те са се разпространили по света. Макар и далече от този модел, така се зароди преди много време „Зовът на племето“.
На пръв поглед не личи, но става дума за автобиографична книга. Тя проследява личната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който постепенно ме отведе от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм младежки години до либерализма в зрялата ми възраст, минавайки през преоценката на демокрацията, за която ми помогна четенето на писатели като Албер Камю, Джордж Оруел и Артур Кьостлер. После към либерализма продължиха да ме тласкат някои политически експерименти и най-вече идеите на седмината автори, на които са посветени тези страници: Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих фон Хайек, Карл Попър, Исая Бърлин, Раймон Арон и Жан-Франсоа Ревел.
Открих политиката през октомври 1948 г., когато бях на дванадесет години и генерал Мануел Аполинарио Одрѝя свали с военен преврат от власт перуанския президент Хосе Луис Бустаманте и Риверо, роднина на семейството ми по майчина линия. Мисля, че през осемгодишното управление на Одрѝя у мен се зароди омразата към диктаторите от всякакъв род, една от малкото непоклатими константи в политическото ми поведение. Но социалния проблем, тоест че Перу е страна, обременена от неправди, където шепа привилегировани подлагаха на унизителна експлоатация огромното мнозинство, осъзнах едва през 1952 г., последната ми година в гимназията, когато прочетох „От мрака на нощта“ на Ян Валтин. Тази книга ме накара да ядосам семейството си, което държеше да вляза в Католическия университет – по онова време там учеха младежите от заможни семейства в Перу, – и да кандидатствам в „Сан Маркос“, обществен и народен университет, противник на военната диктатура, където – сигурен бях – щях да успея да се включа в комунистическата партия.
Когато през 1953 г. се записах в „Сан Маркос“ да уча литература и право, репресиите на режима почти бяха заличили тази партия, след като бяха хвърлили в затвора, избили или прокудили в изгнание нейните ръководители и тя се опитваше да възкръсне чрез Групата Кауиде, в която членувах в продължение на година. Там получих първите си уроци по марксизъм, в нелегалните просветни ядки, където четяхме Хосе Карлос Мириàтеги, Жорж Полицер, Маркс, Енгелс, Ленин и разгорещено спорехме за социалистическия реализъм и левичарството, „детската болест на комунизма“. Голямото ми увлечение по Сартр, когото усърдно четях, ме предпазваше от догмата – перуанските комунисти по него време бяхме, по израза на Салвадор Гармендия, „малко, но големи сектанти“ – и ме поощряваше да поддържам в моята ядка Сартровата теза, че вярвам в историческия материализъм и класовата борба, но не и в диалектическия материализъм, което даде основание на моя другар Феликс Ариас Шрайбер да ме нарече по време на една от тези дискусии „подчовек“.
Напуснах Група Кауиде в края на 1954 г., но мисля, че продължих да бъда социалист, поне ако се съди по книгите, които четях; това щеше да се задълбочи значително по-късно, покрай битките на Фидел Кастро и брадатите му съратници в Сиера Маестра и победата на Кубинската революция в края на 1958 г. За моето поколение, и не само в Латинска Америка, случилото се в Куба беше решаващо, едно идеологическо преди и после. Много хора, също като мен, съзряха в подвига на Фидел не само героична и благородна авантюра на борци идеалисти, дръзнали да съборят поредната корумпирана диктатура като тази на Батиста, а и несектантски социализъм, който щеше да разрешава критиката, различното мнение и дори дисидентството. Мнозина смятахме така и по тази причина Кубинската революция се радваше през първите си години на такава голяма подкрепа в цял свят.
През ноември 1962 г., когато избухна кризата с ракетите в Куба, аз се намирах в Мексико, като сътрудник на Френското радио и телевизия, където работех като журналист, за да разкажа за организираната от Франция изложба в парка „Боске де Чапултепек“. Изпратиха ме да отразя новината и взех последния полет на „Кубана де авиасион“ от Мексико за Хавана преди блокадата. В Куба цареше всеобща мобилизация пред страха от неминуем десант на американския флот. Картината беше впечатляваща. По крайбрежния булевард „Малекòн“ зад малките противовъздушни оръдия, наричани „бокачикас“, стояха младежи, почти деца, които търпяха, без да стрелят, бръснещите полети на американските Sabre, а по радиото и телевизията даваха указания на населението какво да прави, когато започнат бомбардировките. Преживяваше се нещо, което ми напомняше за вълнението и възторга на свободния и изпълнен с надежда народ, описан от Оруел в „Почит към Каталония“ при пристигането му в Барселона като доброволец в началото на Испанската гражданска война. Трогнат до мозъка на костите си от това, което ми се привиждаше като въплъщение на свободния социализъм, аз се наредих на дълга опашка за даряване на кръв, а благодарение на Амбросио Форнет, мой стар колега от Мадридския университет, и перуанката Илда Гадеа, която се бе запознала с Че Гевара в Гватемала по времето на Хакобо Àрбенс и се бе омъжила и родила дъщеря от него в Мексико, се срещнах с много кубински писатели, свързани с „Каса де лас Америкас“, проведох дори кратък разговор с председателката на организацията Айде Сантамария. Когато след няколко седмици си заминавах, младежите пееха по улиците на Хавана Niquita, mariquita, /lo que se da/ no se quita (Никитка, педал, не се взема обратно каквото си дал), задето съветският лидер бе бил отбой пред ултиматума на Кенеди и бе изтеглил ракетите от острова. Едва по-късно щеше да стане ясно, че в това тайно споразумение Джон Кенеди явно бе обещал на Хрушчов, в замяна на изтеглянето, Съединените щати да се въздържат от нападения над Куба и да изтеглят ракетите „Юпитер“ от Турция.
Моето отъждествяване с Кубинската революция продължи през по-голямата част от шестдесетте години, когато посетих пет пъти Куба като член на Международния съвет от писатели към „Каса де лас Америкас“ и я бранех в манифести, статии и на обществени събития както във Франция, където живеех, така и в Латинска Америка, докъдето често пътувах. През онези години започнах отново да чета не само марксистките класици, а и автори, привърженици на комунистическата партия или близки до нея, като Дьорд Лукач, Антонио Грамши, Люсиен Голдман, Франц Фанон, Режи Дебре, Че Гевара и дори ултраортодоксалния Луи Алтюсер, преподавател в Екол Нормал, който полудя и уби жена си. Помня обаче, че докато живеех в Париж, веднъж седмично купувах скришом вестник „Фигаро“, противник на левицата, за да чета статиите на Раймон Арон, чиито задълбочени анализи на злободневните проблеми хем ме дразнеха, хем ме привличаха.
Няколко събития от края на шестдесетте години постепенно ме отдалечиха от марксизма: създаването на ВЗПП в Куба, евфемизъм, чрез който зад привидността на Военизираните звена за подпомагане на производството се криеха концентрационните лагери, където бяха събрани на едно място контрареволюционери, хомосексуалисти и углавни престъпници. Пътуването до СССР през 1968 г., като гост на честване за Пушкин, остави лош вкус в устата ми. Там открих, че ако бях руснак, щях да бъда дисидент (с една дума, парий) в тази страна или щях да гния в Гулаг. Това доста ме травматизира. Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Les Temps Modernes ме бяха убедили, че колкото и зле да вървяха нещата в СССР, той олицетворяваше прогреса и бъдещето, родината, където, както казваше Пол Елюар в една поема, която знаех наизуст, „няма проститутки, крадци и свещеници“. Да, обаче имаше бедност, заспали на улицата пияници и всеобща апатия; навсякъде се усещаше колективна клаустрофобия поради липсата на информация за случващото се в страната и в останалия свят. Един поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш, че макар да бяха изчезнали класовите различия по отношение на парите, неравенствата в СССР бяха огромни и съществуваха изключително в зависимост от властта. Запитах един приказлив руснак: „Кои са най-привилегированите хора тук?“. Той отговори: „Послушните писатели. Те имат дачи, където да прекарват отпуските си, и могат да пътуват в чужбина. Това ги поставя доста над обикновените граждани. Какво повече да иска човек!“. Нима можех да браня както досега подобно обществено устройство, след като вече знаех, че лично аз не бих могъл да живея в него? Голямо бе и разочарованието ми от самия Сартр в деня, когато прочетох в „Монд“ интервюто на Мадлен Шапсал с него, където той заявяваше, че разбира африканските писатели, които се отказват от литературата, за да направят първо революцията и да създадат страна, в която тя да бъде възможна. Казваше също, че пред умиращо от глад дете La Nausée ne fais pas le poids („Погнусата е безполезна“). Почувствах се така, сякаш някой ми бе забил нож в гърба. Как бе възможно да говори така човекът, който ни бе накарал да повярваме, че писането е начин на действие, че думите са дела, че пишейки, ние влияем на историята? Сега излизаше, че литературата е лукс, който можеха да си позволят само страните, построили социализма. По същото време отново се зачетох в Камю и застанах на негова страна, осъзнавайки, че в прочутата полемика със Сартр за концлагерите в СССР той беше правият; неговата мисъл, че щом моралът се отдалечи от политиката, започват убийствата и терорът, беше самата истина. Цялата тази еволюция бе отразена по-късно в малък сборник от мои статии от шестдесeтте години, посветени на двамата мислители: „Между Сартр и Камю“.
Разривът ми с Куба и, в известен смисъл, със социализма дойде въз основа на прочутия тогава (сега вече почти забравен) случай „Падиля“. През 1970 г. поетът Еберто Падиля, активен участник в Кубинската революция – стигна до заместник-министър на Външната търговия, – започна да отправя някои критики срещу културната политика на режима. Най-напред бе нападнат язвително от официалната преса, а по-късно хвърлен в затвора с безумното обвинение, че е агент на ЦРУ. Възмутени, петима негови приятели: Хуан и Луис Гойтисоло, Ханс Магнус Енценсбергер, Хосе Мария Кастелет и аз, написахме в моя апартамент в Барселона протестно писмо, към което се присъединиха редица творци от цял свят, като Сартр, Симон дьо Бовоар, Сюзан Зонтаг, Алберто Моравия, Карлос Фуентес, надигайки глас срещу това посегателство. Фидел Кастро отговори лично, като ни обвини, че служим на империализма, и заяви, че няма да стъпим в Куба „за неопределен и безкраен период от време“ (с една дума, никога повече). Въпреки срамната кампания, на която станах обект заради този манифест, от плещите ми се стовари огромен товар: вече не беше нужно да симулирам съпричастие, каквото не изпитвах към случващото се в Куба. Но докато скъсам със социализма и преоценя демокрацията, минаха години…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
В „Цивилизация на зрелището“ открих Варгас Льоса като блестящ есеист, анализатор, тълкувател, майстор и в областта на нехудожествената литература. И сега очаквам тази негова „интелектуална автобиография“ да затвърди впечатлението ми. Респектират и имената на философите и мислителите, формирали го като личност. Безспорно обещаваща книга.

Оценка: +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0912-6
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени