Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Свят на ръба
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0881-5
Цена
15.00 лв.
Купи

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
256
Дата на издаване
10 септември 2021
Превод
Лина Василева
Корица
Люба Халева

Свят на ръба

Станислав Лем разговаря с полския критик и журналист Томаш Фиалковски на предела на миналия век и на прага на новото хилядолетие.

„Плаваме по течението на голяма река към непознат океан и се намираме едва в началото на пътешествието“, казва големият полски фантаст и визионер. И разказва за детството си, за формирането си като човек и писател. Годините на немска и съветска окупация, стръмният път към литературата, човешката глупост, религията и науката, злото в историята, погрешните пътища на културата – по всички тези теми писателят говори откровено, без да крие страховете и надеждите си, и предупреждавайки за опасностите, които дебнат човечеството. Докъде ще ни доведат опитите за „ремонт“ на човека и кръстоската между технологиите и биологията, какви са перспективите пред науката, идва ли нейният край…

В 16 завладяващи разговора Станислав Лем, роден преди точно сто години и напуснал ни през 2006 г., за пореден път се спира на онова, което го е вълнувало през живота му – и е вълнувало неизброимите му почитатели по целия наш „свят на ръба“.

За автора

Полският фантаст Станислав Лем (1921-2006), носител на многобройни полски и международни награди и преведен на над 40 езика, е отдавна известен в България. Романите му „Соларис“, „Едем“, „Сенна хрема“, „Облакът на Магелан“, циклите му за роботите, за Ийон Тихи, за пилота Пиркс са любими на поколения български читатели.

„Дневник, намерен във вана“ е сред малкото му непреведени у нас произведения досега.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

„Свят на ръба“ - със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски
 
ОТВЪД РЪБА

Предговор към второто издание

Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на „Свят на ръба“ излезе през 2000 година, наистина на предела на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха – епохата на биотехнологиите, която писателят наблюдаваше едновременно очарован и ужасèн, осъзнавайки, че няма начин те да бъдат спрени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, нахлуващи в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината, че от човешки стволови клетки е отгледан подходящ за трансплантация орган.
Нашите разговори приличаха на мореплаване по бурни и слабо маркирани води, на лутане из гъсталака от различни и изникващи ненадейно теми, между миналото и бъдещето, между личното и публичното.
Станислав Лем се връщаше към биографията си, към детството си в Лвов, към следвоенното начало в Краков и своите пътувания в чужбина, главно  – към тези в Русия. Конфронтираше своите прогнози от „Summa technologiае“ и други свои книги със света около нас. Правеше това не без чувство на удовлетворение – много от тези прогнози се бяха сбъднали, и то по-рано, отколкото той беше очаквал, – ала също и с горчивина, разочарован от немалко аспекти на съвременната цивилизация и злотворното прилагане на новите открития от хората. „Ще трябва да напусна този свят не без облекчение и с чувство на разочарование“, казваше, а на друго място добавяше: „Днес здравият разум и разсъдъкът май са в отстъпление“. По-малко от година след публикуването на „Свят на ръба“ авторът отбелязваше своя осемдесети рожден ден. Юбилейното тържеството беше предвидено за предишния ден, на 11 септември 2001 г. Когато в четири следобед се събрахме в конферентната зала на новата сграда на улица „Любич“, кулите на нюйоркския World Trade Center от часове бяха превърнати в руини. Разбира се, подготвената програма беше отменена, а юбилярят, вместо да приема поздравления, разпитваше присъстващите за новини от атентата. Тогава си помислих, че насловът на нашите разговори придобива ново, драматично значение: светът, нашият свят, действително се бе оказал на ръба...
Днес, в първата годишнина от смъртта на Станислав Лем, си струва да разгърнем „Свят на ръба“ макар и само за да чуем гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите. „И ярост искрена облъхва/разнообразните ми задължения“  – пише Чеслав Милош в стихотворението си „На Джонатан Суифт“. Когато си припомням това великолепно стихотворение, пред очите ми застава Лем в неговия краковски кабинет библиотека, сред купчините разноезични списания, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен.
Надявам се именно такъв Лем да открият в тази книга нейните нови читатели.

Томаш Фиалковски, март 2007

Из РАЗГОВОР № 5

ЗА РАЗПАДАНЕТО НА ИМПЕРИЯТА, РУСКАТА ГОРДОСТ И СРЕЩАТА С ЕДИН КОСМОНАВТ

В една от статиите, които сте публикували през 80-те години в парижката „Култура“ под псевдонима „П. Знавца“, вие съзирате в чернобилската катастрофа знак за технологичния залез на Съветската империя. А как виждахте перспективите пред Империята по-рано, да речем, по времето, когато пишехте своите „Диалози“ – през ранните години на шестото десетилетие на ХХ век?

Преди всичко смятах, че надпреварата във въоръжаването както на Земята, така и в Космоса, чийто връх беше кацането на Луната, ще претовари съветската икономика. В желанието си да се мерят с американските усилия и изобретения – макар да не бяха в състояние да го сторят – Съветите прехвърляха все по-големи средства и в тежката промишленост в посока на милитаризацията. Това трябва да се разбира в по-широк смисъл; лунните ракети например бяха създадени просто като разновидност на междуконтиненталните ракети, което представляваше едновременно и облекчение, и затруднение, понеже не е едно и също да изпратиш ракета на Луната или на орбита. Тъй че ситуацията беше доста странна. Сега знам неща, които преди не ми бяха известни – нали Съветите засекретяваха всичко. Стилът на кариеристично-конкурентната надпревара да попаднеш в Политбюро или близо до Сталин беше повлиял на вътрешния механизъм, управляващ върхушката на съветската власт така, че хвърлянето в затвора на дори необходимите за атомната наука учени като Лев Ландау или поставянето под домашен арест на Капица – от гледната точка на Лаврентий Берия например – сами по себе си не са представлявали опасност за системата. Налагаше се тези неща да ми ги разясняват хора като Келдиш, на когото имах доверие, въпреки че и те не можеха да рекат простичко, че не бива да се поставят политическо-расистките критерии над военните, а предпочитаха да използват по-скоро партийно-бюрократични аргументи. Подробностите за събитията по онова време узнаваме днес от дебелите списания, толстые журналы, които непрекъснато ми изпраща моят литературен агент в Москва. Впрочем и преди, по време на описаните по-рано от мен пътешествия до Съюза, бях посвещаван донякъде в тези неща – правеха го най-вече физиците. Показвайки ми първата в света – разбира се, много слаба – ядрена електроцентрала, те споменаваха с половин уста, че е построена върху костите на политически затворници. Както вече споменах, можех също да посещавам Капица – по онуй време той вече не беше под домашен арест. Капица беше отказал да работи върху атомната бомба, но беше помогнал да измъкнат от гулага Ландау, който пък бил дотолкова луд, че разпространявал така наречените антисъветски „листовки“.
В прогнозите си от онова време бях принуден да се базирам върху сравняването на националния доход на Съединените щати, от една страна, с този на Съветския съюз, от друга. Докато американските данни отговаряха що-годе на истината, публикуваните в Съветите данни се оказаха по-късно напълно фалшиви. Затова аз бях предвидил разпад на Съветския съюз през първата четвърт на ХХI век – бях взел предвид факта, че за въоръжаване са били инвестирани от 12 до 14 % от неговия брутен вътрешен продукт, докато в действителност са били инвестирани 25 процента! Това ми прилича на ситуацията с магарето, на чийто гръб се слага сламка по сламка, докато гръбнакът му се прекърши.
Струва ми се, че това може да се сравни също с някакъв механизъм, един от елементите на който действа в режим, различен от този на останалите елементи, и накрая целостта се разстройва.

Разполагам с дребен и тривиален, но затова пък близък нам пример, отразяващ тогавашната действителност. В публикувани неотдавна изследвания на общественото мнение 56% от поляците заявяват, че найдобре са живеели по времето на Едвард Герек. Ами, истината е такава, че когато по онуй време се женеше най-големият син на моя приятел Ян Блонски, аз можах без притеснения да купя за 100 злоти като подарък за щастливите младоженци един шоколад „Тоблерон“, бутилка френско вино и кошница с полски лакомства. Тези чудесии обаче бяха възможни благодарение на направения държавен дълг от четиресет милиарда долара. Социализмът в Полша беше труп, а ние като червеи се угоявахме все по-уютно върху тази мърша. Говоря като човек, принадлежал към тогавашния обществено-интелектуален елит: когато през 1980 година поискахме да издаваме в Краков месечното издание „Писменост“, ударихме с юмрук по масата и незабавно получихме исканото. Излязоха седем или осем броя и въведоха военното положение – ала преди това властта се разпореждаше с лека ръка с подобни фондове. В сравнение със Съветите размерите на провала у нас бяха микроскопични, все едно гледахме света през обърнат бинокъл. На изток от Буг и терорът, и по-сетнешната катастрофа протичаха в огромни мащаби. Давах си сметка също, че в Съветите се стига до различни извращения или изопачавания във фундаменталните науки, които в по-далечна перспектива стават определящи за съществуването на цялата Империя. Всичко започна от Лисенко. Чувствах, че лисенковщината ще доведе до страшни рикошети в цялото съветско селско стопанство.

И тя доведе – достатъчно е да споменем абсурдните опити да бъдат разорани степите в Казахстан.

Имаше и други безумия. Хрушчов например беше болен на тема царевица, готов беше да я сади на Каспрови Верх. Защитните горски бариери на терените край Волга и в Украйна трябваше да спират така наречения суховей – грънци спряха, но бяха потрошени сума ти грешни пари. Съветската екология беше в руини. Че как иначе, щом господстваше принципът: приоритет на политиката над икономиката. Вече ви казах как властите на Distriкt Galizien бяха отговорили на немския собственик на фирмата, в която работех по време на окупацията, когато той се опитвал да спасява работещите в нея евреи: Politik gehr vor der Wirtschaft. И Съветите станаха жертва на същия този лозунг: неговото прилагане доведе до нечувано ниска производителност в селското стопанство.
По време на войната ми беше ясно, че рано или късно германците ще я загубят – достатъчно беше да се сравни решаващото в предатомния период глобално производство на желязо и стомана на съюзниците с това на Германия и завладяната от нея Европа. А ако говорим за Съветите, те винаги са имали много добри учени в областта на фундаменталните науки, затова пък комунистическата тоталитарна доктрина се оказваше за тях примка на врата или нашийник. Дълго време последователите ѝ се опитваха да стъпчат кибернетиката като буржоазна лъженаука и бяха нужни много усилия, за да бъдат убедени властите, че кибернетиката и нейните производни са абсолютно необходими при управлението на ракетните снаряди, да не говорим за завоюването на Луната. Колко време и енергия бяха загубени за разбиване на стените, с които болшевизмът сам се беше зазидал; резултатът бе, че съветската компютризация изоставаше далеч зад западната. Лично аз много се радвах, че те така си стъжняват живота, понеже им желаех всичко най-лошо, което със сигурност не би трябвало да учудва никого.
Докато живеех във Виена, чертаех за собствена употреба графики на разходите за производството на най-скъпите и най-модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Излизаше, че всяка от страните ще отделя за тяхното производство все по-голяма част от националния си доход, а около 2030-2040 година Съветите ще могат да си позволят най-много петдесет подобни самолета. Нали ставаше дума за стотици милиони долари, инвестирани във всяка една такава машина; отдавна беше отминала ерата на бамбука, платното и телта, от които са били конструирани летящите машини от времето на братята Райт. Аз обаче укривах пред света моите хороскопи не само понеже не исках някой да ми пререже гърлото. Нямах смелост да ги оглася, защото ми се струваха прекалено утопични, само дето не предполагах, че те ще се сбъднат толкова рано. С моите прогнози бях доста самотен в тълпата от антикомунисти. Е, Амалрик пишеше за 1984 година, но той беше изключение.

Така е, по онова време повечето съветолози приемат системата за почти идеално стабилна.

Да, и тук съществува парадокс. Системата беше монолитна, а с най-гъсто сито от стоманени възли я поддържаше ГДР. От публикувани в „Шпигел“ разсекретени материали знам, че правителството на Хонекер е подготвяло армията за удар срещу собственото си общество в случай на някакви размирици. Можеше да се предположи, че при такава гъстота на функционерите на ЩАЗИ и тяхната Informelle Mitabeitern дупките на мрежата са твърде малки, та нещо да съумее да изскочи от тях, ала все пак стана иначе. Макар че най-големи заслуги за упадъка на ГДР има самият Горбачов...

„Свят на ръба“ - със Станислав Лем разговаря Томаш Фиалковски
 
ОТВЪД РЪБА

Предговор към второто издание

Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на „Свят на ръба“ излезе през 2000 година, наистина на предела на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха – епохата на биотехнологиите, която писателят наблюдаваше едновременно очарован и ужасèн, осъзнавайки, че няма начин те да бъдат спрени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, нахлуващи в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината, че от човешки стволови клетки е отгледан подходящ за трансплантация орган.
Нашите разговори приличаха на мореплаване по бурни и слабо маркирани води, на лутане из гъсталака от различни и изникващи ненадейно теми, между миналото и бъдещето, между личното и публичното.
Станислав Лем се връщаше към биографията си, към детството си в Лвов, към следвоенното начало в Краков и своите пътувания в чужбина, главно  – към тези в Русия. Конфронтираше своите прогнози от „Summa technologiае“ и други свои книги със света около нас. Правеше това не без чувство на удовлетворение – много от тези прогнози се бяха сбъднали, и то по-рано, отколкото той беше очаквал, – ала също и с горчивина, разочарован от немалко аспекти на съвременната цивилизация и злотворното прилагане на новите открития от хората. „Ще трябва да напусна този свят не без облекчение и с чувство на разочарование“, казваше, а на друго място добавяше: „Днес здравият разум и разсъдъкът май са в отстъпление“. По-малко от година след публикуването на „Свят на ръба“ авторът отбелязваше своя осемдесети рожден ден. Юбилейното тържеството беше предвидено за предишния ден, на 11 септември 2001 г. Когато в четири следобед се събрахме в конферентната зала на новата сграда на улица „Любич“, кулите на нюйоркския World Trade Center от часове бяха превърнати в руини. Разбира се, подготвената програма беше отменена, а юбилярят, вместо да приема поздравления, разпитваше присъстващите за новини от атентата. Тогава си помислих, че насловът на нашите разговори придобива ново, драматично значение: светът, нашият свят, действително се бе оказал на ръба...
Днес, в първата годишнина от смъртта на Станислав Лем, си струва да разгърнем „Свят на ръба“ макар и само за да чуем гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите. „И ярост искрена облъхва/разнообразните ми задължения“  – пише Чеслав Милош в стихотворението си „На Джонатан Суифт“. Когато си припомням това великолепно стихотворение, пред очите ми застава Лем в неговия краковски кабинет библиотека, сред купчините разноезични списания, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен.
Надявам се именно такъв Лем да открият в тази книга нейните нови читатели.

Томаш Фиалковски, март 2007

Из РАЗГОВОР № 5

ЗА РАЗПАДАНЕТО НА ИМПЕРИЯТА, РУСКАТА ГОРДОСТ И СРЕЩАТА С ЕДИН КОСМОНАВТ

В една от статиите, които сте публикували през 80-те години в парижката „Култура“ под псевдонима „П. Знавца“, вие съзирате в чернобилската катастрофа знак за технологичния залез на Съветската империя. А как виждахте перспективите пред Империята по-рано, да речем, по времето, когато пишехте своите „Диалози“ – през ранните години на шестото десетилетие на ХХ век?

Преди всичко смятах, че надпреварата във въоръжаването както на Земята, така и в Космоса, чийто връх беше кацането на Луната, ще претовари съветската икономика. В желанието си да се мерят с американските усилия и изобретения – макар да не бяха в състояние да го сторят – Съветите прехвърляха все по-големи средства и в тежката промишленост в посока на милитаризацията. Това трябва да се разбира в по-широк смисъл; лунните ракети например бяха създадени просто като разновидност на междуконтиненталните ракети, което представляваше едновременно и облекчение, и затруднение, понеже не е едно и също да изпратиш ракета на Луната или на орбита. Тъй че ситуацията беше доста странна. Сега знам неща, които преди не ми бяха известни – нали Съветите засекретяваха всичко. Стилът на кариеристично-конкурентната надпревара да попаднеш в Политбюро или близо до Сталин беше повлиял на вътрешния механизъм, управляващ върхушката на съветската власт така, че хвърлянето в затвора на дори необходимите за атомната наука учени като Лев Ландау или поставянето под домашен арест на Капица – от гледната точка на Лаврентий Берия например – сами по себе си не са представлявали опасност за системата. Налагаше се тези неща да ми ги разясняват хора като Келдиш, на когото имах доверие, въпреки че и те не можеха да рекат простичко, че не бива да се поставят политическо-расистките критерии над военните, а предпочитаха да използват по-скоро партийно-бюрократични аргументи. Подробностите за събитията по онова време узнаваме днес от дебелите списания, толстые журналы, които непрекъснато ми изпраща моят литературен агент в Москва. Впрочем и преди, по време на описаните по-рано от мен пътешествия до Съюза, бях посвещаван донякъде в тези неща – правеха го най-вече физиците. Показвайки ми първата в света – разбира се, много слаба – ядрена електроцентрала, те споменаваха с половин уста, че е построена върху костите на политически затворници. Както вече споменах, можех също да посещавам Капица – по онуй време той вече не беше под домашен арест. Капица беше отказал да работи върху атомната бомба, но беше помогнал да измъкнат от гулага Ландау, който пък бил дотолкова луд, че разпространявал така наречените антисъветски „листовки“.
В прогнозите си от онова време бях принуден да се базирам върху сравняването на националния доход на Съединените щати, от една страна, с този на Съветския съюз, от друга. Докато американските данни отговаряха що-годе на истината, публикуваните в Съветите данни се оказаха по-късно напълно фалшиви. Затова аз бях предвидил разпад на Съветския съюз през първата четвърт на ХХI век – бях взел предвид факта, че за въоръжаване са били инвестирани от 12 до 14 % от неговия брутен вътрешен продукт, докато в действителност са били инвестирани 25 процента! Това ми прилича на ситуацията с магарето, на чийто гръб се слага сламка по сламка, докато гръбнакът му се прекърши.
Струва ми се, че това може да се сравни също с някакъв механизъм, един от елементите на който действа в режим, различен от този на останалите елементи, и накрая целостта се разстройва.

Разполагам с дребен и тривиален, но затова пък близък нам пример, отразяващ тогавашната действителност. В публикувани неотдавна изследвания на общественото мнение 56% от поляците заявяват, че найдобре са живеели по времето на Едвард Герек. Ами, истината е такава, че когато по онуй време се женеше най-големият син на моя приятел Ян Блонски, аз можах без притеснения да купя за 100 злоти като подарък за щастливите младоженци един шоколад „Тоблерон“, бутилка френско вино и кошница с полски лакомства. Тези чудесии обаче бяха възможни благодарение на направения държавен дълг от четиресет милиарда долара. Социализмът в Полша беше труп, а ние като червеи се угоявахме все по-уютно върху тази мърша. Говоря като човек, принадлежал към тогавашния обществено-интелектуален елит: когато през 1980 година поискахме да издаваме в Краков месечното издание „Писменост“, ударихме с юмрук по масата и незабавно получихме исканото. Излязоха седем или осем броя и въведоха военното положение – ала преди това властта се разпореждаше с лека ръка с подобни фондове. В сравнение със Съветите размерите на провала у нас бяха микроскопични, все едно гледахме света през обърнат бинокъл. На изток от Буг и терорът, и по-сетнешната катастрофа протичаха в огромни мащаби. Давах си сметка също, че в Съветите се стига до различни извращения или изопачавания във фундаменталните науки, които в по-далечна перспектива стават определящи за съществуването на цялата Империя. Всичко започна от Лисенко. Чувствах, че лисенковщината ще доведе до страшни рикошети в цялото съветско селско стопанство.

И тя доведе – достатъчно е да споменем абсурдните опити да бъдат разорани степите в Казахстан.

Имаше и други безумия. Хрушчов например беше болен на тема царевица, готов беше да я сади на Каспрови Верх. Защитните горски бариери на терените край Волга и в Украйна трябваше да спират така наречения суховей – грънци спряха, но бяха потрошени сума ти грешни пари. Съветската екология беше в руини. Че как иначе, щом господстваше принципът: приоритет на политиката над икономиката. Вече ви казах как властите на Distriкt Galizien бяха отговорили на немския собственик на фирмата, в която работех по време на окупацията, когато той се опитвал да спасява работещите в нея евреи: Politik gehr vor der Wirtschaft. И Съветите станаха жертва на същия този лозунг: неговото прилагане доведе до нечувано ниска производителност в селското стопанство.
По време на войната ми беше ясно, че рано или късно германците ще я загубят – достатъчно беше да се сравни решаващото в предатомния период глобално производство на желязо и стомана на съюзниците с това на Германия и завладяната от нея Европа. А ако говорим за Съветите, те винаги са имали много добри учени в областта на фундаменталните науки, затова пък комунистическата тоталитарна доктрина се оказваше за тях примка на врата или нашийник. Дълго време последователите ѝ се опитваха да стъпчат кибернетиката като буржоазна лъженаука и бяха нужни много усилия, за да бъдат убедени властите, че кибернетиката и нейните производни са абсолютно необходими при управлението на ракетните снаряди, да не говорим за завоюването на Луната. Колко време и енергия бяха загубени за разбиване на стените, с които болшевизмът сам се беше зазидал; резултатът бе, че съветската компютризация изоставаше далеч зад западната. Лично аз много се радвах, че те така си стъжняват живота, понеже им желаех всичко най-лошо, което със сигурност не би трябвало да учудва никого.
Докато живеех във Виена, чертаех за собствена употреба графики на разходите за производството на най-скъпите и най-модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Излизаше, че всяка от страните ще отделя за тяхното производство все по-голяма част от националния си доход, а около 2030-2040 година Съветите ще могат да си позволят най-много петдесет подобни самолета. Нали ставаше дума за стотици милиони долари, инвестирани във всяка една такава машина; отдавна беше отминала ерата на бамбука, платното и телта, от които са били конструирани летящите машини от времето на братята Райт. Аз обаче укривах пред света моите хороскопи не само понеже не исках някой да ми пререже гърлото. Нямах смелост да ги оглася, защото ми се струваха прекалено утопични, само дето не предполагах, че те ще се сбъднат толкова рано. С моите прогнози бях доста самотен в тълпата от антикомунисти. Е, Амалрик пишеше за 1984 година, но той беше изключение.

Така е, по онова време повечето съветолози приемат системата за почти идеално стабилна.

Да, и тук съществува парадокс. Системата беше монолитна, а с най-гъсто сито от стоманени възли я поддържаше ГДР. От публикувани в „Шпигел“ разсекретени материали знам, че правителството на Хонекер е подготвяло армията за удар срещу собственото си общество в случай на някакви размирици. Можеше да се предположи, че при такава гъстота на функционерите на ЩАЗИ и тяхната Informelle Mitabeitern дупките на мрежата са твърде малки, та нещо да съумее да изскочи от тях, ала все пак стана иначе. Макар че най-големи заслуги за упадъка на ГДР има самият Горбачов...

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0881-5
Купи
Цена
15.00 лв.

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени