След двайсетгодишна кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент шведският писател Юнас Юнасон (р. 1961) се отдава само на писане. Ето какво казва той:
Винаги съм бил писател. Просто първо трябваше да свърша някои други неща. И ги върших до деня, в който се събудих и установих, че вече не съм на 23, а на 48. Тогава разпродадох всичко, установих се в Швейцария и с лаптопа в скута написах „Стогодишният старец“. Пет издателства го отхвърлиха, шестото го издаде в 7 000 екземпляра. Впоследствие продадоха 10 милиона. Достатъчно, за да се окуража да продължа.
И Юнасон продължава. Петия му роман, „Сладко отмъщение АД“, издателствата купуват още преди да са прочели и едно изречение. Действието ни пренася в един свят, в който се срещаме с безскрупулния националист Виктор Алдерхайм, с бившата му жена Йени, с бившия му син Кевин, с масайския лечител Оле Мбатиан, с покойната южноафриканска художничка експресионистка Ирма Стърн и накрая, но не на последно място, с основателя на дружеството „Сладко отмъщение“ Хюго Хамлин. Към когото се обръщат Йени и Кевин, които има за какво да отмъщават на Виктор. Заедно с Оле и Хюго те ще пътуват от Стокхолм до Лондон, Ню Йорк и кенийската савана в напрегната надпревара за наследството на голямата художничка и в опити да отмъстят на безсърдечния Виктор. Кой ще получи наследството, ще успее ли планът за отмъщението и дали ще е толкова сладко, колкото героите са очаквали? И този път Юнас Юнасон е написал странен, абсурден, сюрреалистичен роман, разказвайки ни една чудесна – и както винаги смешна – история, изпълнена с поетична справедливост.
След двайсетгодишна кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент шведският писател Юнас Юнасон (р. 1961) решава да започне нов живот. Продава цялото си имущество в Швеция и се премества в малко градче край езерото Лугано в Швейцария, където се отдава на писане и след три години издава първия си роман... и първия си шедьовър: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. Преведен на 35 езика и достигнал тираж от 4,5 милиона екземпляра, филмиран (с участието на Роберт Густафсон), романът се сдобива със следните награди: шведската Swedish Booksellers Award (2010); германската M-Pionier Preis (2011), датската Audiobook Award (2011) и канадската Escapades (2012).
Юнас Юнасон - „Сладко отмъщение АД“
Патриотизмът е добродетелта на порочните. Оскар Уайлд
На Оскар да му пратиш много здраве и друг път да не размишлява толкова много. Леля Клара
ПРОЛОГ
Имало едно време един средно успешен художник в Австро-Унгария. Казвал се Адолф и щял да стане световноизвестен с нещо друго.
Младият Адолф смятал, че истинското изкуство трябва да изобразява действителността, както я възприемат очите. Общо взето, като снимка, само че цветна. „Истината е красота“, обичал да цитира той един французин, с когото иначе не искал да има нищо общо.
По-късно в живота си, когато Адолф вече не бил толкова млад, той давал заповеди да се горят книги, произведения на изкуството и дори хора в името на правилната представа за света. Това довело до най-голямата война в историята на човечеството. Адолф я загубил и умрял.
Неговата представа за света обаче просто изпаднала в лека дрямка.
ГЛАВА 1
Той нямаше представа кой е бил Адолф и никога не беше чувал за Австро-Унгария. Не му и трябваше. Беше лечител в едно далечно село в африканската савана. Остави толкова малко отпечатъци в червената, богата на желязо земя, че никой вече дори не помни името му.
Разбираше от лечителското изкуство, но сведенията за неговите умения се разпространяваха точно толкова малко извън пределите на долината му, колкото събитията от света достигаха в нея. Живееше скромно. Умря млад. Защото въпреки уменията си не можа да си помогне, когато най-много се нуждаеше от помощ. За него страдаха една малка група верни пациенти.
Най-големият му син всъщност беше твърде млад, за да поеме лечебницата, но традициите винаги са били такива и такива ще си останат.
Едва двайсетгодишен, наследникът беше още по-малко известен. Наследи общите знания на баща си, но не и неговото добродушие. Скромният живот не беше за него.
Започна промяната, като построи нова колиба с отделена чакалня, където да приема пациентите. Вместо шука взе да си слага бяла престилка и накрая си измисли име и титла. Синът на лечителя, чието име никой вече не си спомня, започна да се нарича доктор Оле Мбатиан като легендарния най-велик масай, лидер и визионер. Оригиналният беше мъртъв от много години и не протестира от отвъдното.
Заедно с всичко останало изтри и ценовия списък на баща си. Синът си написа свой собствен, който да приляга на великия воин. Вече не беше достатъчно да донесеш като заплащане торба с чаени листа или някое парче сушено месо, не и ако искаш докторът да те приеме. Лечението на леки оплаквания сега струваше по една кокошка, на по-сложните – коза. За наистина тежките случаи докторът искаше крава. Умирането си оставаше безплатно.
Времето минаваше. Лечителите в близките села затвориха клиниките си, като продължиха да носят същите си имена и твърдяха, че един истински масай не може да се облича в бяло. Репутацията на доктор Оле Мбатиан растеше заедно със списъка му с пациенти. Оградите за крави и кози трябваше постоянно да се разширяват. Оле изпробваше леченията си върху толкова много пациенти, че компетентността му започна да отговаря на носещата му се слава.
Лечителят с откраднато име вече беше заможен, когато се роди първият му син. За разлика от много други кърмачета, малкият оцеля, а после баща му го обучи в професията си, както повелява традицията. Оле Втори прекара много години до баща си, преди той да се спомине. Когато настъпи този ден, Оле Втори запази откраднатото име на баща си, но задраска докторската титла и запали бялата престилка, тъй като пациенти, дошли отдалече, твърдяха, че докторите, за разлика от лечителите, вероятно имат вещерски способности. На лечител със слава на вещер не му оставаха много дни в професията, нито пък в живота.
Така след доктор Оле Мбатиан дойде Оле Мбатиан Стария. Неговият първороден син, който пое клиниката след баща си и дядо си, пък се казваше Оле Мбатиан Младия.
С него ще започнем тази история.
Юнас Юнасон - „Сладко отмъщение АД“
Патриотизмът е добродетелта на порочните. Оскар Уайлд
На Оскар да му пратиш много здраве и друг път да не размишлява толкова много. Леля Клара
ПРОЛОГ
Имало едно време един средно успешен художник в Австро-Унгария. Казвал се Адолф и щял да стане световноизвестен с нещо друго.
Младият Адолф смятал, че истинското изкуство трябва да изобразява действителността, както я възприемат очите. Общо взето, като снимка, само че цветна. „Истината е красота“, обичал да цитира той един французин, с когото иначе не искал да има нищо общо.
По-късно в живота си, когато Адолф вече не бил толкова млад, той давал заповеди да се горят книги, произведения на изкуството и дори хора в името на правилната представа за света. Това довело до най-голямата война в историята на човечеството. Адолф я загубил и умрял.
Неговата представа за света обаче просто изпаднала в лека дрямка.
ГЛАВА 1
Той нямаше представа кой е бил Адолф и никога не беше чувал за Австро-Унгария. Не му и трябваше. Беше лечител в едно далечно село в африканската савана. Остави толкова малко отпечатъци в червената, богата на желязо земя, че никой вече дори не помни името му.
Разбираше от лечителското изкуство, но сведенията за неговите умения се разпространяваха точно толкова малко извън пределите на долината му, колкото събитията от света достигаха в нея. Живееше скромно. Умря млад. Защото въпреки уменията си не можа да си помогне, когато най-много се нуждаеше от помощ. За него страдаха една малка група верни пациенти.
Най-големият му син всъщност беше твърде млад, за да поеме лечебницата, но традициите винаги са били такива и такива ще си останат.
Едва двайсетгодишен, наследникът беше още по-малко известен. Наследи общите знания на баща си, но не и неговото добродушие. Скромният живот не беше за него.
Започна промяната, като построи нова колиба с отделена чакалня, където да приема пациентите. Вместо шука взе да си слага бяла престилка и накрая си измисли име и титла. Синът на лечителя, чието име никой вече не си спомня, започна да се нарича доктор Оле Мбатиан като легендарния най-велик масай, лидер и визионер. Оригиналният беше мъртъв от много години и не протестира от отвъдното.
Заедно с всичко останало изтри и ценовия списък на баща си. Синът си написа свой собствен, който да приляга на великия воин. Вече не беше достатъчно да донесеш като заплащане торба с чаени листа или някое парче сушено месо, не и ако искаш докторът да те приеме. Лечението на леки оплаквания сега струваше по една кокошка, на по-сложните – коза. За наистина тежките случаи докторът искаше крава. Умирането си оставаше безплатно.
Времето минаваше. Лечителите в близките села затвориха клиниките си, като продължиха да носят същите си имена и твърдяха, че един истински масай не може да се облича в бяло. Репутацията на доктор Оле Мбатиан растеше заедно със списъка му с пациенти. Оградите за крави и кози трябваше постоянно да се разширяват. Оле изпробваше леченията си върху толкова много пациенти, че компетентността му започна да отговаря на носещата му се слава.
Лечителят с откраднато име вече беше заможен, когато се роди първият му син. За разлика от много други кърмачета, малкият оцеля, а после баща му го обучи в професията си, както повелява традицията. Оле Втори прекара много години до баща си, преди той да се спомине. Когато настъпи този ден, Оле Втори запази откраднатото име на баща си, но задраска докторската титла и запали бялата престилка, тъй като пациенти, дошли отдалече, твърдяха, че докторите, за разлика от лечителите, вероятно имат вещерски способности. На лечител със слава на вещер не му оставаха много дни в професията, нито пък в живота.
Така след доктор Оле Мбатиан дойде Оле Мбатиан Стария. Неговият първороден син, който пое клиниката след баща си и дядо си, пък се казваше Оле Мбатиан Младия.
С него ще започнем тази история.
Оценка: +1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
