В новия трилър от класацията на New York Times човек, чието минало е забулено в неизвестности, трябва да намери изчезнала тийнейджърка, преди изчезването й да доведе до катастрофални последици за близките ѝ... и за света.
Мъжът, известен като Уайлд, е загадка за всички, включително и за него самия. Преди десетилетия са го намерили живеещ в диво състояние в гората, без никакви спомени за миналото си. Неуспяла да установи произхода му, полицията го предава за отглеждане от социалните служби.
Сега, трийсет години по-късно, Уайлд все още не знае откъде идва и отново живее в гората извън града – доброволен изгнаник, който се чувства добре само сред природата и поддържа дълбоки връзки с броени хора.
В търсенето на изчезналото момиче го ангажира Хестър Кримстийн – водеща на телевизионно предаване на правни теми, свързана с Уайлд покрай някогашна трагедия. Междувременно в града се появява и група бивши военни експерти по сигурността и случаят се разраства далеч извън пределите на мирното предградие. Уайлд е принуден да се завърне в хорското общество, в което никога не се е вписвал, и където силните са защитени, дори когато крият тайни способни да унищожат милиони хора... тайни, които Уайлд трябва да разкрие, преди да е станало твърде късно.
Xарлан Коубън е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“.
Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година.
Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво.
Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър).
Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.
Харлан Коубън - „Непознатият от гората“
Из вестник Норт Джърси Газет, 18.04.1986 г.
НАМЕРЕНО ГОРСКО „ДИВАЧЕ“
Това ли е „истинският Маугли“?
УЕСТВИЛ, НЮ ДЖЪРСИ – В едно от най-невероятните събития от последните десетилетия туристи налетели в щатския планински резерват „Рамапо“, в близост до крайградския район Уествил, на живеещо в диво състояние момче с вид на шест до осемгодишно. Не помалко учудващ е фактът, че властите нямат никакво понятие кое може да е момчето и от кога живее там.
Както го описва Орен Кармайкъл от уествилската полиция, „Все едно гледаш Маугли от филма „Книга за джунглата“.
Момчето, което говори и разбира английски, е намерено от двама туристи от град Клинтън, Ню Джърси – Дон и Лесли Кац.
„Почиствахме подир себе си след пикника ни, когато чухме някакво шумолене в гората – разказва господин Кац. – Първо се уплашихме да не е мечка, но после видяхме съвсем ясно, че е бягащо момче.“
Три часа по-късно мършавото парцаливо момче е открито от горски надзиратели и служители на местната полиция в импровизиран бивак.
„На този етап не можем да кажем нито колко дълго е живяло в щатската гора, нито как се е озовало там – казва шефът на щатската паркова полиция Тони Ориджема. – Момчето няма никакви спомени за родители или други възрастни хора. Отправили сме запитвания до други правоприлагащи органи, но те не разполагат с данни за липсващи деца, които да съответстват по възраст и описание на намереното.“
През последната година има няколко сведения за подобно „диво дете“ и „Тарзанче“, които се възприемат най-вече като израз на новопоявила се градска легенда.
Според туриста Джеймс Миньоне от Мористаун, Ню Джърси, „видът му е такъв, сякаш някой още от рождение го е зарязал в пустошта“. „Не познаваме по-странен случай на оцеляване – твърди полицейският шеф Ориджема. – И не можем да преценим от колко дни, седмици, месеци или години, ако щете, е живяло детето в тези условия.“ Умоляват се всички притежатели на сведения за момчето да се свържат с уествилското полицейско управление. „Все някой някъде ще знае нещичко – смята полицаят Кармайкъл. – Момчето не е попаднало в гората от небето.
Първа глава
23 април 2020 г.
КАК УСПЯВА ТЯ ДА ОЦЕЛЕЕ? Как остава жива след всичкия ежедневен тормоз?
Ден след ден. Седмица след седмица. Година след година.
Седи в училищната актова зала с приковани в една точка нищо невиждащи и немигащи очи. Лицето ѝ е каменна маска. Не поглежда нито вляво, нито вдясно. Изобщо не помръдва.
Гледа право пред себе си.
Около нея са съучениците ѝ, сред които е и Матю, но тя и тях не поглежда. Не обелва и дума към нито един от тях, но това не им пречи те на нея да ѝ говорят. Момчетата – Райън, Краш (да, точно „Катастрофа“ означава истинското му име), Тревър и Картър – не престават да я наричат с обидни епитети, да шепнат гадости по неин адрес, да ѝ се присмиват и подиграват. Да я замерят с какво ли не – кламери, ластици, сухи сополи и твърди топчета от сдъвкана хартия.
Най-весело им става, когато хартиените топчета залепнат за косите ѝ.
Наоми – така се казва момичето – не помръдва. Само гледа втренчено пред себе си. Очите ѝ са сухи. Матю все пак помни как до преди две-три години се случваше да се насълзят от тези безкрайни, нестихващи ежедневни оскърбления.
Оттогава обаче – не.
Матю наблюдава. Но нищо не прави.
И учителите са претръпнали и почти не се трогват. „Престани вече, Краш“, обажда се по някой от време на време, но нито Краш, нито който и да било от останалите му обръщат някакво внимание.
А Наоми просто продължава да търпи.
Матю усеща, че всичките тези подигравки трябва някак си да спрат. Но не предприема нищо. Веднъж му стига. Нали се опита.
И пострада.
Матю се напъва да се сети от кога започна тормозът над Наоми. Толкова лъчезарно дете беше в началното училище. Така я беше и запомнил: вечно усмихната. Е, още оттогава ходеше във вече носени от други деца дрехи и с немити коси, заради които някои момичета я гледаха с лека насмешка. Но всичко беше поносимо до деня, в който на четвъртокласничката Наоми ѝ прилоша и тя повърна посред часа при госпожа Уолш. Бликналата от устата ѝ струя се пръсна във всички посоки от подовия балатум, мокрите кафяви парченца опръскаха обилно Ким Роджърс и Тейлър Расъл и стаята така се овоня, че госпожа Уолш се видя принудена да ги изкара до един навън, включително и Матю, да излязат на игрището за кикбол и да издават звуци на отвращение, докато стискат с пръсти носовете си.
От този момент нататък животът на Наоми коренно се промени.
Матю много пъти си задаваше въпроса какво точно беше станало. Болна ли е била през онази сутрин? Баща ѝ ли – по това време майка ѝ вече не фигурираше в живота ѝ – я беше принудил да дойде на училище? Ако в този ден беше останала у дома, другояче ли щяха да се развият нещата? Повръщането ли се явяваше преломният момент в живота ѝ, или и без него тя пак щеше да поеме по сегашния си труден, каменист и мрачен житейски път?
Още едно мокро хартиено топче в косата. И още обидни епитети. И още жестоки подигравки.
Наоми седи и търпеливо чака да дойде краят.
Поне засега. Поне за целия днешен ден. Защото със сигурност ѝ е ясно, че няма да е за постоянно. Няма да престанат нито днес, нито утре. Тормозът никога не спира за дълго. Той е вечен неин спътник.
Как успява тя да оцелее?
В отделни дни като днешния Матю наблюдава внимателно и изпитва желанието да направи нещо.
За разлика от повечето дни. Гавренето, разбира се, продължава и през тях, но е толкова редовно и привично, че се превръща в най-обикновен шумов фон. Матю вече е схванал ужасната истина: човек претръпва спрямо жестокостите. Започва да ги възприема за нормалност. И продължава по своя път.
Дали пък и Наоми не ги е възприела по този начин? Да е претръпнала?
Матю не знае. Вижда я само как всеки ден седи на последния ред в класната стая, на първата редица по време на общоучилищните събрания, съвсем сама на една от ъгловите маси в столовата.
Но ето че сега – седмица след сегашното събрание – нея я няма.
Един ден Наоми изчезва.
И Матю не може да се примири с липсата ѝ.
Харлан Коубън - „Непознатият от гората“
Из вестник Норт Джърси Газет, 18.04.1986 г.
НАМЕРЕНО ГОРСКО „ДИВАЧЕ“
Това ли е „истинският Маугли“?
УЕСТВИЛ, НЮ ДЖЪРСИ – В едно от най-невероятните събития от последните десетилетия туристи налетели в щатския планински резерват „Рамапо“, в близост до крайградския район Уествил, на живеещо в диво състояние момче с вид на шест до осемгодишно. Не помалко учудващ е фактът, че властите нямат никакво понятие кое може да е момчето и от кога живее там.
Както го описва Орен Кармайкъл от уествилската полиция, „Все едно гледаш Маугли от филма „Книга за джунглата“.
Момчето, което говори и разбира английски, е намерено от двама туристи от град Клинтън, Ню Джърси – Дон и Лесли Кац.
„Почиствахме подир себе си след пикника ни, когато чухме някакво шумолене в гората – разказва господин Кац. – Първо се уплашихме да не е мечка, но после видяхме съвсем ясно, че е бягащо момче.“
Три часа по-късно мършавото парцаливо момче е открито от горски надзиратели и служители на местната полиция в импровизиран бивак.
„На този етап не можем да кажем нито колко дълго е живяло в щатската гора, нито как се е озовало там – казва шефът на щатската паркова полиция Тони Ориджема. – Момчето няма никакви спомени за родители или други възрастни хора. Отправили сме запитвания до други правоприлагащи органи, но те не разполагат с данни за липсващи деца, които да съответстват по възраст и описание на намереното.“
През последната година има няколко сведения за подобно „диво дете“ и „Тарзанче“, които се възприемат най-вече като израз на новопоявила се градска легенда.
Според туриста Джеймс Миньоне от Мористаун, Ню Джърси, „видът му е такъв, сякаш някой още от рождение го е зарязал в пустошта“. „Не познаваме по-странен случай на оцеляване – твърди полицейският шеф Ориджема. – И не можем да преценим от колко дни, седмици, месеци или години, ако щете, е живяло детето в тези условия.“ Умоляват се всички притежатели на сведения за момчето да се свържат с уествилското полицейско управление. „Все някой някъде ще знае нещичко – смята полицаят Кармайкъл. – Момчето не е попаднало в гората от небето.
Първа глава
23 април 2020 г.
КАК УСПЯВА ТЯ ДА ОЦЕЛЕЕ? Как остава жива след всичкия ежедневен тормоз?
Ден след ден. Седмица след седмица. Година след година.
Седи в училищната актова зала с приковани в една точка нищо невиждащи и немигащи очи. Лицето ѝ е каменна маска. Не поглежда нито вляво, нито вдясно. Изобщо не помръдва.
Гледа право пред себе си.
Около нея са съучениците ѝ, сред които е и Матю, но тя и тях не поглежда. Не обелва и дума към нито един от тях, но това не им пречи те на нея да ѝ говорят. Момчетата – Райън, Краш (да, точно „Катастрофа“ означава истинското му име), Тревър и Картър – не престават да я наричат с обидни епитети, да шепнат гадости по неин адрес, да ѝ се присмиват и подиграват. Да я замерят с какво ли не – кламери, ластици, сухи сополи и твърди топчета от сдъвкана хартия.
Най-весело им става, когато хартиените топчета залепнат за косите ѝ.
Наоми – така се казва момичето – не помръдва. Само гледа втренчено пред себе си. Очите ѝ са сухи. Матю все пак помни как до преди две-три години се случваше да се насълзят от тези безкрайни, нестихващи ежедневни оскърбления.
Оттогава обаче – не.
Матю наблюдава. Но нищо не прави.
И учителите са претръпнали и почти не се трогват. „Престани вече, Краш“, обажда се по някой от време на време, но нито Краш, нито който и да било от останалите му обръщат някакво внимание.
А Наоми просто продължава да търпи.
Матю усеща, че всичките тези подигравки трябва някак си да спрат. Но не предприема нищо. Веднъж му стига. Нали се опита.
И пострада.
Матю се напъва да се сети от кога започна тормозът над Наоми. Толкова лъчезарно дете беше в началното училище. Така я беше и запомнил: вечно усмихната. Е, още оттогава ходеше във вече носени от други деца дрехи и с немити коси, заради които някои момичета я гледаха с лека насмешка. Но всичко беше поносимо до деня, в който на четвъртокласничката Наоми ѝ прилоша и тя повърна посред часа при госпожа Уолш. Бликналата от устата ѝ струя се пръсна във всички посоки от подовия балатум, мокрите кафяви парченца опръскаха обилно Ким Роджърс и Тейлър Расъл и стаята така се овоня, че госпожа Уолш се видя принудена да ги изкара до един навън, включително и Матю, да излязат на игрището за кикбол и да издават звуци на отвращение, докато стискат с пръсти носовете си.
От този момент нататък животът на Наоми коренно се промени.
Матю много пъти си задаваше въпроса какво точно беше станало. Болна ли е била през онази сутрин? Баща ѝ ли – по това време майка ѝ вече не фигурираше в живота ѝ – я беше принудил да дойде на училище? Ако в този ден беше останала у дома, другояче ли щяха да се развият нещата? Повръщането ли се явяваше преломният момент в живота ѝ, или и без него тя пак щеше да поеме по сегашния си труден, каменист и мрачен житейски път?
Още едно мокро хартиено топче в косата. И още обидни епитети. И още жестоки подигравки.
Наоми седи и търпеливо чака да дойде краят.
Поне засега. Поне за целия днешен ден. Защото със сигурност ѝ е ясно, че няма да е за постоянно. Няма да престанат нито днес, нито утре. Тормозът никога не спира за дълго. Той е вечен неин спътник.
Как успява тя да оцелее?
В отделни дни като днешния Матю наблюдава внимателно и изпитва желанието да направи нещо.
За разлика от повечето дни. Гавренето, разбира се, продължава и през тях, но е толкова редовно и привично, че се превръща в най-обикновен шумов фон. Матю вече е схванал ужасната истина: човек претръпва спрямо жестокостите. Започва да ги възприема за нормалност. И продължава по своя път.
Дали пък и Наоми не ги е възприела по този начин? Да е претръпнала?
Матю не знае. Вижда я само как всеки ден седи на последния ред в класната стая, на първата редица по време на общоучилищните събрания, съвсем сама на една от ъгловите маси в столовата.
Но ето че сега – седмица след сегашното събрание – нея я няма.
Един ден Наоми изчезва.
И Матю не може да се примири с липсата ѝ.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
