Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тягостна любов
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0842-6
Купи
Цена
14.24 лв.
(16.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0841-9
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (18)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
208 гр.
Страници
184
Дата на издаване
11 юни 2021
Превод
Иво Йонков
Корица
Стефан Касъров

Тягостна любов

Когато Амалия се удавя, дъщеря ѝ Делия започва да си задава въпроси. Дали майка ѝ, към която е изпитвала двойствени чувства и която е имала двойствено поведение, е решила да сложи край на живота си? С кого е била в последния си ден? Каква роля са играли в тази трагедия бившият ѝ болезнено ревнив съпруг и мъжът, с когото вероятно се е срещала? И Делия тръгва по следите на своята майка, опитвайки се да открие истинската ѝ същност и може би собствената си истинска същност. Смесвайки реалност и фантазия, факти и предположения, тя бавно, но неумолимо се приближава към целта си.

Елена Феранте ни въвежда в една семейна история, изпълнена с насилие, с любов и омраза, но и с много нежност и съпричастие, история, започнала и завършила в един Неапол, с който загадъчната писателка остава завинаги свързана.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Вероятно родена в Неапол през 1943 г., италианската писателка с малко вероятното име Елена Феранте общува с читателите си само чрез своите издатели, които се боят, че ако разкрият самоличността й, тя ще престане да пише. Елена Феранте е автор на 9 романа, една автобиографична книга и детска книга с илюстрации.

Свръхуспехът настъпва, когато тя поставя началото на неаполитанските си романи със световния бестселър „Гениалната приятелка” (ИК „Колибри“, 2016), номиниран за международната дъблинска литературна награда, от който за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра! През 2016 г., когато излиза „Новото фамилно име“, втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. „Тайм“ включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А „Историята на изгубеното дете“, четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл.

Няколко от книгите на Феранте са филмирани. По неаполитанската тетралогия беше създаден телевизионен сериал с главен сценарист писателят Франческо Пиколо. През май 2020 г. Netflix обяви, че се работи по нова филмова поредица, вдъхновена от последния засега роман на Елена Феранте - Измамният живот на възрастните.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Елена Феранте - „Тягостна любов“

Майка ми се удави в нощта на 23 май – рождения ми ден, в участъка от морето пред местността, наречена Спакавенто, близо до Минтурно. В края на петдесетте, когато баща ми още живееше с нас, през лятото наемахме стая в една селска къща точно в този район и прекарвахме там месец юли, като и петимата спяхме в маломерното нажежено пространство. Всяка сутрин ние, децата, пиехме сурово яйце и отивахме да се къпем, отправяхме се към морето между високите тръстики, по пътечките от земя и пясък. В нощта, когато майка ми умря, собственичката на къщата, която се казваше Роза и вече беше прехвърлила седемдесетте, чула да се чука на вратата, но не отворила, защото се бояла от крадци и убийци. Майка ми взела влака два дни преди това, на 21 май, но така и не пристигна в Рим. В последно време идваше при мен поне веднъж месечно за по няколко дни. Не ми беше приятно да я чувам как ходи из къщата. Събуждаше се призори и както бе свикнала, излъскваше кухнята и дневната. Опитвах се да заспя отново, но не успявах: лежах под завивките и имах чувството, че докато разтребва, ме 6 превръща в момиченце с бръчки. Когато идваше с кафето, се сгушвах в единия край, за да избегна докосванията ѝ, докато седи на ръба на леглото. Дотягаше ми нейната общителност: когато излизаше на покупки, тя фамилиарничеше с продавачите, с които за десет години бях разменила не повече от няколко думи; разхождаше се из града с някакви случайни познати, сприятеляваше се с моите приятели и им разказваше истории от своя живот, все едни и същи. Държах се с нея резервирано и неискрено.
Връщаше се в Неапол при първите признаци на нетърпимост от моя страна. Събираше си нещата, разтребваше къщата за последно и обещаваше скоро да дойде пак. Аз обхождах стаите и пренареждах по моя вкус всичко онова, което тя беше наредила по нейния. Отново поставях солницата на рафта, където я държах от години, слагах праха за пране на подходящото според мен място, разбърквах нейната подредба на моите чекмеджета, връщах на хаоса стаята, където работех. Така мирисът от нейното присъствие, оставящо в къщата усещането за безпокойство, след известно време изчезваше, както изчезва през лятото мирисът на кратък валеж.
Често се случваше да изпусне влака. Обикновено пристигаше със следващия или даже на другия ден, но все не успявах да свикна и винаги се тревожех. Телефонирах ѝ, не можех да се въздържа. Когато най-накрая чувах нейния глас, я упреквах: как така не е тръгнала, защо не ме е предупредила? Тя се оправдаваше вяло и ме питаше развеселена какво си представям, че би могло да ѝ се случи на нейната възраст. Какво ли не – отговарях. Винаги си представях сюжет, изпълнен с клопки, нарочно скроен, за да я заличи от света. Когато бях малка, прекарвах времето на нейните отсъствия, като я чаках в кухнята зад стъклата на прозореца. Силно желаех да се появи в дъното на улицата като фигура в кристална сфера. Дишах върху стъклото и го замъглявах, за да не виждам пътя без нея. Ако закъснееше, тревогата ми ставаше толкова неистова, че по тялото ми пробягваха тръпки. Тогава се скривах в един килер без прозорци и електрическа светлина, точно до нейната и на баща ми стая. Затварях вратата и стоях в тъмното, плачех безмълвно. Стаичката беше ефикасен антидот. Вдъхваше ми ужас, който потискаше безпокойството за съдбата на майка ми. В непрогледната, задушлива тъмнина ме връхлитаха цветни образи и докосваха зениците ми за няколко мига, като ме оставяха без дъх. Когато се върнеш, ще те убия – мислех си, все едно тя ме беше затворила там вътре. Но после, щом чуех нейния глас в коридора, се измъквах бързо навън и равнодушно обикалях около нея. Спомних си за този килер, когато открих, че е заминала навреме, въпреки че така и не пристигна.
Вечерта получих първото обаждане. Майка ми каза със спокоен тон, че не може нищо да ми каже: при нея имало някакъв мъж, който не ѝ позволявал. После се разсмя и затвори. Смаях се. Помислих, че е решила да се пошегува, и зачаках второ обаждане. Изминаха часове в догадки, докато седях до телефона. Чак след полунощ се обадих на един приятел полицай, който много любезно ми каза да не се тревожа, той щял да се погрижи. Но нощта 8 отмина, без да науча нещо за нея. Сигурно беше само заминаването ѝ: вдовицата Де Ризо, самотна жена на нейната възраст, в отношенията ѝ с която от петнайсет години се редуваха периоди на добросъседство с периоди на неприязън, ми каза по телефона, че я придружила до гарата. Докато била на опашката за билети, вдовицата ѝ купила бутилка минерална вода и едно списание. Влакът бил претъпкан, но майка ми все пак намерила място до прозореца в едно купе, пълно с военнослужещи в отпуск. Сбогували се, като си напомнили една на друга да се грижат за себе си. Как е била облечена? По обичайния начин, с дрехи, които носеше от години: синя пола и сако, носела и стари обувки със средно висок ток, черна кожена чантичка, изтъркано куфарче.
Майка ми звънна отново в седем сутринта. Колкото и да я обсипвах с въпроси (Къде си? Откъде се обаждаш? С кого си?), се ограничи да изреди на висок глас, като ги произнасяше с удоволствие, цяла серия от непристойни изрази на диалект. После затвори. Чутите цинизми ми подействаха объркващо. Обадих се отново на моя приятел и го смаях с безразборната смесица от италиански и диалектни изрази. Поиска да узнае дали в последно време майка ми е била видимо изпаднала в депресия. Не знаех. Признах, че не беше като преди спокойна, сдържана. Смееше се безпричинно, говореше прекалено, но възрастните хора често правят така. Приятелят ми се съгласи с мен: случва се постоянно, с първите горещини възрастните правят странни неща; не бива да се безпокоя. Аз обаче продължих да се притеснявам и обиколих града нашир и длъж, като се спирах преди всичко на местата, където знаех, че ѝ харесва да се разхожда.
Третото обаждане дойде в десет вечерта. Майка ми говореше объркано за някакъв човек, който я преследва, за да я отнесе увита в килим. Поиска да ѝ се притека на помощ. Умолявах я да ми каже къде се намира. Смени тона, отговори, че е по-добре да не го правя. „Затвори се вътре, не отваряй на никого“ – посъветва ме. Онзи мъж искал да стори зло и на мен. После добави: „Отивай да спиш. Сега ще се изкъпя“. Не каза нищо повече.
На следващия ден две момчета видели тялото ѝ да се поклаща на няколко метра от брега. Върху себе си имала само сутиен. Куфарът не бил намерен. Не се намери и синият тайор. Не открили и гащите, чорапите, обувките, чантичката с документите. Но на пръста ѝ били годежният пръстен и венчалната халка. На ушите си носела обиците, подарени ѝ от баща ми преди половин век.
Видях тялото и изправена пред тази синкава плът, усетих, че може би трябва да се хвана за нещо. Не беше насилвано. Виждаха се само някои синини, дължащи се на вълните, които я бяха избутвали през цялата нощ към някакви подаващи се на повърхността скали. Стори ми се, че около очите има следи от грим, който сигурно е бил много тежък. Наблюдавах дълго и с неудобство мургавите ѝ крака, необичайно младежки за жена на шейсет и три години. Със същото неудобство забелязах, че сутиенът доста се различава от износените, които използваше обикновено. Чашките бяха направени от фино изработена дантела и зърната изпъкваха. Бяха свързани с три избродирани V, марката на един неаполитански магазин за скъпо дамско бельо, магазина на сестрите Воси. Когато ми го върнаха заедно с обиците и пръстените, дълго го мирисах. Имаше натрапчивия аромат на нова материя.

Елена Феранте - „Тягостна любов“

Майка ми се удави в нощта на 23 май – рождения ми ден, в участъка от морето пред местността, наречена Спакавенто, близо до Минтурно. В края на петдесетте, когато баща ми още живееше с нас, през лятото наемахме стая в една селска къща точно в този район и прекарвахме там месец юли, като и петимата спяхме в маломерното нажежено пространство. Всяка сутрин ние, децата, пиехме сурово яйце и отивахме да се къпем, отправяхме се към морето между високите тръстики, по пътечките от земя и пясък. В нощта, когато майка ми умря, собственичката на къщата, която се казваше Роза и вече беше прехвърлила седемдесетте, чула да се чука на вратата, но не отворила, защото се бояла от крадци и убийци. Майка ми взела влака два дни преди това, на 21 май, но така и не пристигна в Рим. В последно време идваше при мен поне веднъж месечно за по няколко дни. Не ми беше приятно да я чувам как ходи из къщата. Събуждаше се призори и както бе свикнала, излъскваше кухнята и дневната. Опитвах се да заспя отново, но не успявах: лежах под завивките и имах чувството, че докато разтребва, ме 6 превръща в момиченце с бръчки. Когато идваше с кафето, се сгушвах в единия край, за да избегна докосванията ѝ, докато седи на ръба на леглото. Дотягаше ми нейната общителност: когато излизаше на покупки, тя фамилиарничеше с продавачите, с които за десет години бях разменила не повече от няколко думи; разхождаше се из града с някакви случайни познати, сприятеляваше се с моите приятели и им разказваше истории от своя живот, все едни и същи. Държах се с нея резервирано и неискрено.
Връщаше се в Неапол при първите признаци на нетърпимост от моя страна. Събираше си нещата, разтребваше къщата за последно и обещаваше скоро да дойде пак. Аз обхождах стаите и пренареждах по моя вкус всичко онова, което тя беше наредила по нейния. Отново поставях солницата на рафта, където я държах от години, слагах праха за пране на подходящото според мен място, разбърквах нейната подредба на моите чекмеджета, връщах на хаоса стаята, където работех. Така мирисът от нейното присъствие, оставящо в къщата усещането за безпокойство, след известно време изчезваше, както изчезва през лятото мирисът на кратък валеж.
Често се случваше да изпусне влака. Обикновено пристигаше със следващия или даже на другия ден, но все не успявах да свикна и винаги се тревожех. Телефонирах ѝ, не можех да се въздържа. Когато най-накрая чувах нейния глас, я упреквах: как така не е тръгнала, защо не ме е предупредила? Тя се оправдаваше вяло и ме питаше развеселена какво си представям, че би могло да ѝ се случи на нейната възраст. Какво ли не – отговарях. Винаги си представях сюжет, изпълнен с клопки, нарочно скроен, за да я заличи от света. Когато бях малка, прекарвах времето на нейните отсъствия, като я чаках в кухнята зад стъклата на прозореца. Силно желаех да се появи в дъното на улицата като фигура в кристална сфера. Дишах върху стъклото и го замъглявах, за да не виждам пътя без нея. Ако закъснееше, тревогата ми ставаше толкова неистова, че по тялото ми пробягваха тръпки. Тогава се скривах в един килер без прозорци и електрическа светлина, точно до нейната и на баща ми стая. Затварях вратата и стоях в тъмното, плачех безмълвно. Стаичката беше ефикасен антидот. Вдъхваше ми ужас, който потискаше безпокойството за съдбата на майка ми. В непрогледната, задушлива тъмнина ме връхлитаха цветни образи и докосваха зениците ми за няколко мига, като ме оставяха без дъх. Когато се върнеш, ще те убия – мислех си, все едно тя ме беше затворила там вътре. Но после, щом чуех нейния глас в коридора, се измъквах бързо навън и равнодушно обикалях около нея. Спомних си за този килер, когато открих, че е заминала навреме, въпреки че така и не пристигна.
Вечерта получих първото обаждане. Майка ми каза със спокоен тон, че не може нищо да ми каже: при нея имало някакъв мъж, който не ѝ позволявал. После се разсмя и затвори. Смаях се. Помислих, че е решила да се пошегува, и зачаках второ обаждане. Изминаха часове в догадки, докато седях до телефона. Чак след полунощ се обадих на един приятел полицай, който много любезно ми каза да не се тревожа, той щял да се погрижи. Но нощта 8 отмина, без да науча нещо за нея. Сигурно беше само заминаването ѝ: вдовицата Де Ризо, самотна жена на нейната възраст, в отношенията ѝ с която от петнайсет години се редуваха периоди на добросъседство с периоди на неприязън, ми каза по телефона, че я придружила до гарата. Докато била на опашката за билети, вдовицата ѝ купила бутилка минерална вода и едно списание. Влакът бил претъпкан, но майка ми все пак намерила място до прозореца в едно купе, пълно с военнослужещи в отпуск. Сбогували се, като си напомнили една на друга да се грижат за себе си. Как е била облечена? По обичайния начин, с дрехи, които носеше от години: синя пола и сако, носела и стари обувки със средно висок ток, черна кожена чантичка, изтъркано куфарче.
Майка ми звънна отново в седем сутринта. Колкото и да я обсипвах с въпроси (Къде си? Откъде се обаждаш? С кого си?), се ограничи да изреди на висок глас, като ги произнасяше с удоволствие, цяла серия от непристойни изрази на диалект. После затвори. Чутите цинизми ми подействаха объркващо. Обадих се отново на моя приятел и го смаях с безразборната смесица от италиански и диалектни изрази. Поиска да узнае дали в последно време майка ми е била видимо изпаднала в депресия. Не знаех. Признах, че не беше като преди спокойна, сдържана. Смееше се безпричинно, говореше прекалено, но възрастните хора често правят така. Приятелят ми се съгласи с мен: случва се постоянно, с първите горещини възрастните правят странни неща; не бива да се безпокоя. Аз обаче продължих да се притеснявам и обиколих града нашир и длъж, като се спирах преди всичко на местата, където знаех, че ѝ харесва да се разхожда.
Третото обаждане дойде в десет вечерта. Майка ми говореше объркано за някакъв човек, който я преследва, за да я отнесе увита в килим. Поиска да ѝ се притека на помощ. Умолявах я да ми каже къде се намира. Смени тона, отговори, че е по-добре да не го правя. „Затвори се вътре, не отваряй на никого“ – посъветва ме. Онзи мъж искал да стори зло и на мен. После добави: „Отивай да спиш. Сега ще се изкъпя“. Не каза нищо повече.
На следващия ден две момчета видели тялото ѝ да се поклаща на няколко метра от брега. Върху себе си имала само сутиен. Куфарът не бил намерен. Не се намери и синият тайор. Не открили и гащите, чорапите, обувките, чантичката с документите. Но на пръста ѝ били годежният пръстен и венчалната халка. На ушите си носела обиците, подарени ѝ от баща ми преди половин век.
Видях тялото и изправена пред тази синкава плът, усетих, че може би трябва да се хвана за нещо. Не беше насилвано. Виждаха се само някои синини, дължащи се на вълните, които я бяха избутвали през цялата нощ към някакви подаващи се на повърхността скали. Стори ми се, че около очите има следи от грим, който сигурно е бил много тежък. Наблюдавах дълго и с неудобство мургавите ѝ крака, необичайно младежки за жена на шейсет и три години. Със същото неудобство забелязах, че сутиенът доста се различава от износените, които използваше обикновено. Чашките бяха направени от фино изработена дантела и зърната изпъкваха. Бяха свързани с три избродирани V, марката на един неаполитански магазин за скъпо дамско бельо, магазина на сестрите Воси. Когато ми го върнаха заедно с обиците и пръстените, дълго го мирисах. Имаше натрапчивия аромат на нова материя.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0842-6
Купи
Цена
14.24 лв.
(16.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0841-9
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени