Записки от Шато Лакрот

Мария Касимова-Моасе – „Записки от Шато Лакрот“

Из Глава първа, в която снахата Калина среща челно свекървата Жонвиев

Не знам дали има нещо като професионален подреждач на багаж в тесни пространства, но ако няма, воалà, аз съм – г-жа Калина, по баща Гъндева, по мъж Дьо Лакрот – международна шампионка в тази дисциплина! Нямаше да имате никакви съмнения в това, ако бяхте видели как успях да складирам целия важен предметен израз на последните десет-петнайсет години от живота си в мизерното автомобилно телце на „Фиат Чинкуеченто“. Сещате ли се за кой писък на автомобилостроенето говоря? Да, за онази италианска количица с размери на селски плетен терлик, която изглежда толкова романтично на пощенски картички от Тоскана! Особено ако е червена, с артистично забодени на покрива ретро куфар, кръгла кутия за шапки и букет лавандула примерно… Е, хайде опитайте да натъпчете в същото това мизерно автомобилче целия български свят на трийсет и девет годишна, суетна, работеща, предвидлива и подготвена винаги и за всичко жена като мен! След това намерете място и за силно редуцирания багаж на френския ѝ съпруг мосю Дидие дьо Лакрот и неговата безсмислена колекция от никому ненужни видеокасети от тийнейджърските му години, с която е предупредил, че само смъртта ще го раздели. Справихте ли се? Окей, но не се радвайте – тъкмо започваме!
Сега, след като багажникът на чинкуечентото е натъпкан като пълнена чушка, а връз покрива му лежерно се лашка видеотеката, трябва някак да сместим две кучета, една котка и съответния им багаж във вид на легълца, купички, вода, играчки и поне три пакета с кучешка и котешка храна. Изтощих се, докато ви го описвам, представете си как е със самото натикване! При това с все пак хуманната задача животните да стигнат до дома на свекър ми и свекърва ми във Франция, закъдето сме се запътили, живи, здрави и в 3D вариант.
– Ме, Калина – изумено ме поглежда мъжът ми, когато съзира в каква вавилонска кула съм превърнала любимата му миниатюрна градска кола, – това не е възможно, ъъъ, как ну ще вояже така авек де кучето и котка навсякъде в кола?!
– Диди, виж сега – отговарям аз, – само не се шашкай! Но те шаш па! Животните ще са на задната седалка. Зад облегалките набутвам храната им, отгоре са купичките, после бутилките с вода. Като спрем на бензиностанция, аз излизам първа, бутам седалката напред, ти държиш кучетата да не изскочат, аз хващам котката за врата и после… после някак ще го видим на място.
– А къде ще сложѝ наши неща за воаяж – малко вода, плод, ту са…?
Значи, тия французи, като се затюхкат за някакви такива неща, направо ме умиляват с наивността си! Къде съм щяла да ги сложа?! Еми на врата ти ще висят бе, Дидие, викам си на акъла, на врата ти, мон амур!
– Не го мисли това, Диди – казвам мило, – нашите неща са в моите крака.
 – Ама така няма удобно за туа?! Ме, Калинааа… – продължава да каканиже мойто.
– Стига си ме калиносвал сега бе, Диди, ще се оправя, аз съм българка – всичко съм видяла!
Да ви кажа, това, че съм българка, наистина много ми помага. През всичко съм минала, без дори да съм разбрала как е станало. Мъжът ми Дидие живя с мен три години и половина в България и казва, че е като да минеш специален лагер по оцеляване при всякакви обстоятелства. Преминал той! Ама не знае как да оптимизира пространството на италиански маломерен фиат!
Както и да е, натъпках всичко. В крайна сметка лабрадорът Наполеон, френският булдог Дизел и котката Гертруда са разположени на задната седалка, която е с размери на детска люлчица. Под тях съм локализирала трите им легла във вакуумиран пакет. Отвън изглежда сякаш дребният добитък, с който пътуваме, виси в безтегловност над седалката. Наоколо всичко е минирано с пакети храна и пластмасови бутилки с вода. Във всяка случайно появила се ниша в багажа има втъкнат чифт обувки в пликче – мисля, че успях да пласирам над двайсет пликчета. Облегалката на моята седалка е закачалка за три якета. В краката ми има малка хладилна чанта с напитки и плодове, а във вратичките на така наречената кола съм натикала носни и мокри кърпи, салфетки, руло тоалетна хартия и лейкопласт за дребни ранички. Всичките ни документи са в малка чантичка, преметната по диагонал през тялото ми.
– Диди, дай да преговорим пак! Колекцията ти е на покрива, сакът с дрехите е в багажника. Дизел, Наполеон и Гертруда са в колата, хладилната чанта… Сложи ли онова розе, дето го изстудявахме цяла нощ?
– Как може без розе, Калинааа, мон амур, биенсюр, че е в хладна чанта…
– Хладилна се казва, мон пти шу! Добре, добре, паспортът ти, моите неща, зарядните за телефоните? Леле, взехме ли зарядните?
– Уи, уиии, мамооон…ъъъ, пардон, Калинааа, ле зарядни сон в ла жабата. (Тук е мястото да отбележа, че мъжът ми редовно ме нарича „мамо“. От първия ден, в който заживяхме заедно. Побърква ме с това „мамоннн“ – с френското ннн, нали – мамон това, мамон онова… И това ако не е едипов комплекс…)
– Жаба?! Ма каква жаба, бе? – Жаба с кола, ме, Калинааа…
– А, да, бе, уиии – викам, – „жабката на колата“ се казва, жаба с кола е нещо съвсем друго!
Поправям го, ама като съм станала френска снаха и отивам при неговите мамон и папа, ще трябва аз на дърти години да си подобря училищния френски. За трите години, откакто сме женени с Дидие, така и не намерихме време да отидем до Франция да се запозная с техните. Не говорят друг език освен френски. Казват, че не им е трябвало. На няколко пъти съм ги виждала по скайп, разменяли сме по някоя и друга тъпа шега от типа „Слуша ли ви моят син, мадам“ (те ми викат мадам и ми говорят на „вие“, френска му работа) или „Има ли нормални неща за ядене в България, или да ви пратим фоа гра“. Сякаш у нас масово се храним с клюнчета на новородени щъркелчета и токущо отрязана пъпна връв! Диди като казал на мадам и мосю Лакрот, че ще се жени за мен, те двамата в един глас възкликнали: „Ме, Дидие, толкова ли свършиха нормалните френски жени на планетата, че ще се жениш за жена от Източна Европа?“. „Явно за мен са свършили“ – отговорил. С това поредното обсъждане на екстравагантните му идеи приключило.
Малко по-късно, по време на скайп среща с фамилията, мадам Жонвиев дьо Лакрот – г-жа френската ми свекърва – загрижено повдигна крайчетата на нарисуваните си вежди, нацупи червените си устенца и чистосърдечно попита сина си: „Ме, Дидие, сега, като останеш в България при жена си, какво ще работиш – жиголо ли?“… Мдааа, и на вас ви идва да ѝ размахате среден пръст в екрана на компютъра, нали? Е, и на мен. Ама не размахах. Айде, викам си, трябва да си избираш войните и тази не е от важните – нали така и така ще живеем далече една от друга, какво ти пука какви ги говори? Пък то и синът ѝ не реагира – гледа с полуусмивка като модел в реклама за ипотечен кредит и мълчи. Се ла маман! Мадам Жонвиев дьо Лакрот, бившата реставраторка на картини, сърцето, умът, дробовете и бъбреците на цялата фамилия! Дамата, през която минават всички семейни решения, парични потоци и емоционални намерения! Която някак изпусна от контрол средното си дете, и то, клетинкото, взе, че се залюби с българка! И я направи своя съпруга! Кел ситуасион анкроаябл! Така значи, ние – Дидие, кучетата Наполеон и Дизел, котката Гертруда и моа – вече сме натоварени в терлика – „Фиат Чинкуеченто“. Включили сме навигациите и на двата телефона. Заредени сме с пътна карта на Европа, която сме проучили подробно. Резервирали сме си места в хотели по пътя. Напълнили сме резервоара с по-евтиния български бензин и алееее, он Фронс! Тъкмо пристигаме на Калотина, нареждаме се за минаване на границата, има две-три коли пред нас и…
 – Добър ден, господине, граничен офицер Десислав Кастрев, мола да отбиете странично автомобила!
– Ме… муа не разбирам… – слънчевите очила са настръхнали на темето на Дидие, отзад Наполеон е изплезил език от горещина и иска само да се докопа до вода, Дизел е наострил уши и застрашително ръмжи, а Гертруда е като инкрустирана на рамото ми.
– Госпожо, вие българка ли сте? – стрелва ме Кастрев.
– Вече 39 години все българка! – заявявам през смях и само аз си се смея на шегата.
– Чудесно, значи вие ще превеждате! – дриблира Кастрев.
– Разбира се, офицер Кастрев, ще превеждам! На английски ли?
– Защо на английски? Мъжът ви… да, това ви е съпруг по документи... е французин, нали?
– Аз сум сто просента французойкин, мосю Кастро… – Дидие се вклинява с позитивeн западноевропейски тон, твърде неподходящ за намусения български манталитет. Особено в граничните му местонахождения.
– Нема да ми викате Кастро, господине – повишава тон офицер Десислав, – не е смешно!… Закъде сме тръгнали така натоварени?
– Към Франция. Местим се там, ще прекараме лятото в къщата на родителите на съпруга ми, а междувременно ще си търсим и ние да си купим.
– Ооо, чекай, чекай… Ще си купуваме къща във Франция, а? И какво па сте понесли натам? Нали европейска държава, бе, всичко има – за какво ви е тая целата кола с багаж?… Я отбийте встрани, както ви казах, и почнете да разтоварвате автомобила!
– Пардон? – Очилата на Дидие изхвръкват на педя от главата му от учудване. – Мосю Кастро иска да свали цял багаж от ла кола? Ме поркуа?
– Поркуа-моркуа, това е положението, сваляйте багажа за проверка! Кой знае дали не пренасяте забранени субстанции – требва да се провери.
Кво да правим – отбиваме с терлика, паркираме го. Гертруда се е вкопчила в блузата ми, ноктите ѝ отмъстително се забиват в кожата отдолу, а на мен ми идва да седна на граничната бразда и с пълно гърло да запея химна на обединена Европа! Няма, братче – пред нас е офицер Десислав Кастрев – Кастрото на българската държавна граница, Фиделът на родната демокрация – няма мърдане, ще разтоварваме!
И се започна… Първо Наполеон и Дизел, вързани за близкото хилаво дръвче с по една паница за вода под муцуните. Целият азиатско-европейски автомобилен поток на свободно придвижващи се хора и стоки из Европейския съюз ги гледа с увиснали физиономии и цъка с език. С Дидие попиваме цялата им омраза към нас – очевидните мъчители на животни, тръгнали на дълъг път, за да ги изтезават. Чинкуечентото зее от всички страни като паянтов гардероб, от който полека изпадат трупове – храната на добитъка, вакуумираните легла, двата дискретни сака с нашите неща, зарядните, хладилната чанта, аптечката на колата, кучешките каишки, кашоните с видеокасетките от багажника на покрива. Пликчетата с обувките, дето ги бях натикала по нишите, хвърчат едно след друго в различни посоки и се приземяват като бомби насред военно поле. Докато се опитвам да не им изгубя бройката, виждам как показалчето на офицер Кастрев небрежно побутва капака на един от кашоните, а той услужливо се отваря и тупва встрани на асфалта.
– О! Я да видим какво имаме тука! Видеокасетки! Че кой бе, госпожа Гъндева… – Гъндева-Дьо Лакрот… – Госпожа Гъндева дьо ла каквото там, кой па днеска има видеокасетки, я ми кажете ся на мене вие, ше ви замола?!
– Това е колекция, колекцията на мъжа ми – събирал си, човекът, филми от детството и си ги пази – едни събират марки, други магнити за хладилник, Дидие – видеокасетки.
 – Аха, хоби един вид, рийш ли.
– Хоби, уи, мон хобиии – решава да уточни Дидие, а аз му правя знаци просто да млъкне. – То хубаво хоби, ама е важно какво има на тея касетки! Че то чужденците тука го раздават съвсем като че немаме никакви закони, рийш ли… И то не се знае – парнография може да е, пидефилия…
– Ме, мосю Кастрооо!
Вземи млъкни бе, Дидие, съскам си наум. Междувременно размахвам ръце във всички посоки, пуля се насреща му, ама то не, та не – тръгнало да се обяснява с български граничен полицай за видеокасети! Мене ако питате, направо ще ги предам за вторични суровини – в тях има пластмаса да се произведе цяла нова колекция мебели за ИКЕА! От друга страна, безобидна си е колекцията – видеокасетки са, не е детско бельо, да кажеш, че… нали…
– Ме, мосю Кастро, аз не педофил, не порнограф – аз френски гражданин! Искам се обади на ембасад а София и да кажа за тука, мосю!