Историите в този сборник приканват към едно необичайно пътешествие – през поколенията, тяхната самота и любимата им музика. В началото на 60-те години основателят на първия джаз оркестър в България прави нелегален запис на учениците си, които свирят Глен Милър. През нечии слушалки и днес може да се чуе „Нова генерация“ около бившия „Кравай“. А едни пораснали хлапета всяко лято се връщат в „Малката текила“ в Созопол, където звучи „Сайпръс Хил“.
Всички тези поколения – изгубени или изтръгнати – никога не са спирали да си говорят. Знаят, че мълчанието не е немота, а компромис между желанието да изричаш истината и необходимостта да я спестиш. И че музиката е разказ без разказвач, съвършен и невъзможен. Светнал и изчезнал – в нищета и блясък – като жираф в чаша с „Блъди Мери“.
Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. По образование е юрист; има научни интереси в областта на социалната философия. Работил е в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. За първата си книга – „Човекът, който продаде морето“ (2019), е отличен с наградата за проза на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” (2020). „Жираф в чашата“ е неговият втори сборник с разкази.
Николай Ценков - „Жираф в чашата“
Из разказа In the Mood
(Март, 1963 година, Народна република България)
Би трябвало да имам два живота,
повторно аз да се родя –
тогава успяла бих по ноти
единия от тях да подредя.
Леа Иванова, „Би трябвало да имам два живота“
Даскалът бай Асен, както всички в училището му викаха, за пореден път се правеше, че настройва пластините на стария учебен акордеон. Безцелно развърташе и завърташе ключовете на клавишите с костеливите си пръсти, тананикаше стара мелодия в aсиметричен ритъм, а очите му – тъговити, присветваха в полумрака на класната стая. Тъмно бе и навън. Март още не пускаше пролетта. Часовете в Пловдивското музикално училище бяха приключили, но преподавателят бе останал след занятията. Акордеонът всъщност си беше съвсем в ред, но бай Асен често играеше този театър, докато се изнижат децата и учителите.
Никому не правеше впечатление светещата до късно класна стая на даскала. Всички бяха свикнали с чудатостите на скромния учител, който и бездруго не се вписваше особено в училищния живот. Беше винаги мълчалив и умислен. За какво толкова може да мисли един учител по акордеон? – недоумяваха останалите преподаватели… Мълчеше по време на педагогическите съвети. На родителските срещи не казваше нищо, нито добро, нито лошо, за учениците си, а те – дечурлигата, много си го харесваха, понеже никога не им пишеше лоши оценки.
След безцелното навиване и развиване на пластините, щом се увереше, че вече няма хора в сградата и светлините по стаите са угаснали, Асен се отбиваше при Райчо, портиера, и му оставяше в плик половинлитрово шише с ракия. Пазачът му намигаше дяволито и кимваше с глава в посока на старата репетиционна в приземния етаж на училището. Преди години тази зала се бе наводнила от спукана тръба и така и не ѝ беше дошъл редът да я ремонтират. С времето се бе превърнала в нещо като склад, където никой не влизаше. Там държаха непотребните инструменти – пробити барабани, ръждясали саксофони, едно старо пиано, разстроени китари…
* * *
„Събраха се, хайде, отивай“ – смигна на даскала и тази вечер портиерът Райчо. Асен само кимна. Закрачи по тъмните коридори към старата репетиционна. Отдалеч се чуваше как музикантите разсвирват своите инструменти – нисък бас, скърцащ саксофон, креслив тромпет, глухи барабани и изтормозено пиано. Учителят обаче подмина залата и през една странична врата влезе на пръсти в звукорежисьорската апаратна. Преди да се спука тръбата, двете помещения бяха отделени само от стъклена полустена, а сега на нейно място Райчо бе сковал талашитена преграда. През нея – ясно е, нищо не се виждаше, но все пак звукът от бракуваните инструменти успяваше да си пробие път до кабината.
В малката стаичка осветление нямаше, но дори и лампите да работеха, Асен никога не би се осмелил да ги светне и да се издаде, че тайно слуша своите ученици. Беше строго забранено свиренето след занятия, още повече на музика като тяхната. Една вечер Райчо беше спипал петте хлапета да дрънкат някаква странна композиция. За щастие, на следващия ден, преди да доложи на директора за тежкото провинение, беше срещнал закъснелия за часовете Асен, който на цената на половин литър ракия съумя да откупи мълчанието на портиера. От тогава насетне момчетата продължаваха всяка вечер тайно да свирят, а Райчо си пийваше от ракията на Асен, пускаше народни хорà по радиоточката в стаичката си, а между паузите псуваше нескопосаните дрънканици на хлапетата. Учителят по акордеон пък тайничко оставаше след часовете да слуша нелегалната група на учениците си. Скришом бе поставил в студиото микрофони, свързани със звукозаписната уредба в апаратната, и конспиративно записваше на магнетофонна лента. Кой знае, някой ден тези записи можеше и да се слушат…
От няколко седмици момчетата репетираха една и съща песен. На пръв поглед простичка песен, но не съвсем. А трябваха и читави инструменти, с каквито младежите не разполагаха. Но това беше по-малката беда. Всъщност те репетираха, знаейки, че никой никога нямаше да им разреши да свирят пред публика тази музика. Асен също беше наясно, но все пак не спираше да се пита: „Добре де, нали вече живеем в народна република? И властта е народна? Джазът също е музика на народа. Защо да не може да се свири?“.
В един неуговорен миг инструментите в репетиционната занемяха. Асен слепешком напипа бутон на пулта, натисна го и малката му стаичка се освети разноцветно. Копчетата на уредбата също светнаха, диодите по плъзгачите блеснаха от зелено към червено. Учителят настрои честотите. Предстоеше изпълнението.
Асен извади от вътрешния джоб на сакото си диригентска палка, отмери във въздуха няколко такта с нея и даде начало на концерта на своя невидим оркестър. Шест удара по фуса – две-иии, четири-иии, свалиха отведнъж напрежението, което сгъстяваше въздуха дори и в преградената апаратна. Алт-саксофонът и барабаните откриха, след интрото баритон-тромпетът повтори в различна тоналност мотива, басът наложи такт, в който пианото деликатно запълваше нарочните паузи в процепите на ритъма. Момчетата изпълняваха Глен Милър. Бяха в настроение – свиреха In the Мood.
Николай Ценков - „Жираф в чашата“
Из разказа In the Mood
(Март, 1963 година, Народна република България)
Би трябвало да имам два живота,
повторно аз да се родя –
тогава успяла бих по ноти
единия от тях да подредя.
Леа Иванова, „Би трябвало да имам два живота“
Даскалът бай Асен, както всички в училището му викаха, за пореден път се правеше, че настройва пластините на стария учебен акордеон. Безцелно развърташе и завърташе ключовете на клавишите с костеливите си пръсти, тананикаше стара мелодия в aсиметричен ритъм, а очите му – тъговити, присветваха в полумрака на класната стая. Тъмно бе и навън. Март още не пускаше пролетта. Часовете в Пловдивското музикално училище бяха приключили, но преподавателят бе останал след занятията. Акордеонът всъщност си беше съвсем в ред, но бай Асен често играеше този театър, докато се изнижат децата и учителите.
Никому не правеше впечатление светещата до късно класна стая на даскала. Всички бяха свикнали с чудатостите на скромния учител, който и бездруго не се вписваше особено в училищния живот. Беше винаги мълчалив и умислен. За какво толкова може да мисли един учител по акордеон? – недоумяваха останалите преподаватели… Мълчеше по време на педагогическите съвети. На родителските срещи не казваше нищо, нито добро, нито лошо, за учениците си, а те – дечурлигата, много си го харесваха, понеже никога не им пишеше лоши оценки.
След безцелното навиване и развиване на пластините, щом се увереше, че вече няма хора в сградата и светлините по стаите са угаснали, Асен се отбиваше при Райчо, портиера, и му оставяше в плик половинлитрово шише с ракия. Пазачът му намигаше дяволито и кимваше с глава в посока на старата репетиционна в приземния етаж на училището. Преди години тази зала се бе наводнила от спукана тръба и така и не ѝ беше дошъл редът да я ремонтират. С времето се бе превърнала в нещо като склад, където никой не влизаше. Там държаха непотребните инструменти – пробити барабани, ръждясали саксофони, едно старо пиано, разстроени китари…
* * *
„Събраха се, хайде, отивай“ – смигна на даскала и тази вечер портиерът Райчо. Асен само кимна. Закрачи по тъмните коридори към старата репетиционна. Отдалеч се чуваше как музикантите разсвирват своите инструменти – нисък бас, скърцащ саксофон, креслив тромпет, глухи барабани и изтормозено пиано. Учителят обаче подмина залата и през една странична врата влезе на пръсти в звукорежисьорската апаратна. Преди да се спука тръбата, двете помещения бяха отделени само от стъклена полустена, а сега на нейно място Райчо бе сковал талашитена преграда. През нея – ясно е, нищо не се виждаше, но все пак звукът от бракуваните инструменти успяваше да си пробие път до кабината.
В малката стаичка осветление нямаше, но дори и лампите да работеха, Асен никога не би се осмелил да ги светне и да се издаде, че тайно слуша своите ученици. Беше строго забранено свиренето след занятия, още повече на музика като тяхната. Една вечер Райчо беше спипал петте хлапета да дрънкат някаква странна композиция. За щастие, на следващия ден, преди да доложи на директора за тежкото провинение, беше срещнал закъснелия за часовете Асен, който на цената на половин литър ракия съумя да откупи мълчанието на портиера. От тогава насетне момчетата продължаваха всяка вечер тайно да свирят, а Райчо си пийваше от ракията на Асен, пускаше народни хорà по радиоточката в стаичката си, а между паузите псуваше нескопосаните дрънканици на хлапетата. Учителят по акордеон пък тайничко оставаше след часовете да слуша нелегалната група на учениците си. Скришом бе поставил в студиото микрофони, свързани със звукозаписната уредба в апаратната, и конспиративно записваше на магнетофонна лента. Кой знае, някой ден тези записи можеше и да се слушат…
От няколко седмици момчетата репетираха една и съща песен. На пръв поглед простичка песен, но не съвсем. А трябваха и читави инструменти, с каквито младежите не разполагаха. Но това беше по-малката беда. Всъщност те репетираха, знаейки, че никой никога нямаше да им разреши да свирят пред публика тази музика. Асен също беше наясно, но все пак не спираше да се пита: „Добре де, нали вече живеем в народна република? И властта е народна? Джазът също е музика на народа. Защо да не може да се свири?“.
В един неуговорен миг инструментите в репетиционната занемяха. Асен слепешком напипа бутон на пулта, натисна го и малката му стаичка се освети разноцветно. Копчетата на уредбата също светнаха, диодите по плъзгачите блеснаха от зелено към червено. Учителят настрои честотите. Предстоеше изпълнението.
Асен извади от вътрешния джоб на сакото си диригентска палка, отмери във въздуха няколко такта с нея и даде начало на концерта на своя невидим оркестър. Шест удара по фуса – две-иии, четири-иии, свалиха отведнъж напрежението, което сгъстяваше въздуха дори и в преградената апаратна. Алт-саксофонът и барабаните откриха, след интрото баритон-тромпетът повтори в различна тоналност мотива, басът наложи такт, в който пианото деликатно запълваше нарочните паузи в процепите на ритъма. Момчетата изпълняваха Глен Милър. Бяха в настроение – свиреха In the Мood.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
