Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ерата на паниката
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0843-3
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0844-0
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (17)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
282 гр.
Страници
296
Дата на издаване
18 юни 2021
Корица
Росен Дуков

Ерата на паниката

В деня, в който навършва четирийсет години, животът на Антон рязко се преобръща. Внезапно разбрал, че има брат в плен на организация, която преди повече от век е превзела властта над човечеството и безскрупулно манипулира хода на историята, той успява да го спаси. Но осъзнава, че за да отвоюват отнетата от хората свобода, трябва заедно да изпълнят множество трудни мисии, от които зависи съдбата на целия свят. Не след дълго се оказва, че нищо не е такова, каквото изглежда. Следва поредица от разтърсващи разкрития, много премеждия, битки и предателства. Както Давид срещу Голиат Антон се изправя срещу многократно превъзхождащ го и всемогъщ враг. Дали ще успее да победи? 

„Всяка книга на Андрей е празник за мен. Специално научих български, за да го чета в оригинал.“
Стефан Кинг

„Това само привидно е жанров роман. Безцеремонно многопластово Велков вероломно и виртуозно посочва и изобличава недъзите на човешкото общество.“
 Марин Уелбек

„Този великолепен български писател издигна магическия реализъм на съвсем ново ниво. Силно препоръчвам!“
Григор Гарсия Маркес 

„Пълнолуние, чаша уиски, хубав джаз, нова книга от Велков – това ми  стига, за да бъда щастлив.“
Харалан Мураками

За автора

Андрей Велков е роден през 1977 г. Многократен републикански шампион по социална сатира в тежката литературна категория. Кавалер на Ордена на метафората. Политолог, маркетолог, орнитолог и оверлог. Страстен звероукротител, изтънчен сърцевед и запален хедонист. Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Андрей Велков – „Ерата на паниката“

Слушам си музика, зяпам лилиите в езерцето, почти няма хора, почти се чувствам щастлив, чакам да стане четири без петнайсет – часът, в който съм се родил, и въобще не знам, че краят на света е започнал отдавна. Седнал съм точно на същата пейка, на която седях, когато навърших двайсет, и слушам същата песен – „Midlife Crisis“ на „Фейт“. Разликата е, че тогава я слушах на касета от уокмена си, а сега я слушам от телефона си. По тази логика, с тези темпове на научно-технически прогрес, когато и ако стана един ден на шейсет, най-вероятно вече ще съм си вградил дискографията на тези психопати някъде из тялото, защото нямам никакво намерение да спирам да ги слушам и никога не са ми омръзвали.
Пия обаче сега капучино. Колкото и да си мисля, че съм си останал същият пич, натрупването на две десетилетия промени несъмнено ми се е отразило. Със сигурност преди двайсет, преди десет, дори и преди пет години щях да държа измръзнала бутилка, а не като сега ръката ми да топли голямата чаша от „Старбъкс“. Рядко дори напоследък ми се допива бира, сякаш от цяла вечност не съм усещал онова живително чувство, когато вкусиш първата студена глътка в горещ ден. Не мисля, че е от годините, защото, за щастие, не съм загубил способността да изпитвам онова почти детско удивление от много други работи. И смятам това за хубаво, защото повечето от моите набори и наборки изгубиха някъде по пътя, кои без да искат, кои нарочно, умението си да чувстват каквото и да е преди много време.
Спирам за малко музиката, свалям слушалките, оглеждам се – дърветата са придобили точно онзи магическо-зелен цвят – сякаш имат специална пролетна аура, и всяко атомче наоколо вибрира с онази особена сезонна свежест, която изпълва човек с необясним възторг, все едно буквално цялата природа се рестартира и животът избухва наново. Една жаба пред мен доста безуспешно се опитва да се надвиква с хора на славеите и другите му там птици, чиито песни не разпознавам.
Поглеждам часовника на телефона – точно четири без петнайсет е, току-що съм навършил официално четиресет. В момента, в който си слагам обратно слушалките, все едно през мен преминава някаква вълна, не, не вълна, все едно ме удря направо цунами, което ме залепя назад към пейката. Всеки мускул, всяка жилка в тялото ми са се напрегнали до краен предел, чувствам се, все едно в черепа ми е излят разтопен метал. Стиснал съм до счупване зъби, затворил съм очи и съм почти пред припадък, когато изведнъж се отпускам – от цялото напрежение не е останала и следа, дори не съм имал време да почувствам болка. Отпивам, още мижейки, от капучиното, което нямам идея как не съм изпуснал от внезапния шок. Отварям очи, още една глътка, оглеждам се бавно и всичко ми се струва различно – някак по-живо и още по-цветно. Късната пролет бушува около мен и в мен. Чувам как лекият вятър гали листата на тополите, как пърхат синигерите, ромоленето на чешмичката зад мен. В малка локва, само на метър пред мен, важно крачи един гълъб. Той ме поглежда и казва:
– Какво ме гледаш като прецицал бе, рожденикът?
Аз, естествено, не му обръщам внимание, защото няма говорещи гълъби. Планът е да си допия капучиното на пейката, да послушам още малко музика, бавно да се разхождам из парка и после да се прибера, нямам нито намерение, нито желание да купонясвам днес. Гълъбът продължава с още по-нагъл тон:
– Ей, скапаняк, ти глух ли си нещо? Или тъп по-скоро? Нищо, на мен не ми дреме, имам си и по-важни работи днеска от т’ва да се занимавам с разни дебили. – Изпъчва се важно по средата на локвата, не спира да ме гледа право в очите, извил нелепо глава назад. – Имам съобщение за теб и слушай внимателно, тъпанар, защото няма да повтарям. Казаха ми да ти предам това: „Отиди при Оракула и спаси брат си“. И казаха да си погледнеш телефона. Това е. Излитам, щото нямам цял ден да се занимавам с олигофрени.
Аз съм тотално блокирал. Факт е, че съм тренирал бойни изкуства някога и хич не бях добър, особено когато трябваше да си пазя главата. Факт е също, че е имало години, когато съм пийвал повечко. Признавам си и че съм опитвал ЛСД няколко пъти, ама досега никога не ми беше говорила птица, мамка му! И то някакъв си обикновен гълъб. Летящ плъх, да беше поне сойка, гарга, нещо по-така…
Гълъбът с презрение ми обръща гръб, излиза със ситни и наперени стъпки от локвата, но изведнъж прави кръгом и пак се втренчва в мен с арогантните си малки очички.
– Имаш ли нещо за ядене бе, скапан? Някоя вафла, бисквита, може би сандвич?
Поклащам отрицателно глава. Халюцинирам прекалено реалистично и това ме плаши.
– Нещастник! – фръцва се отново халюцинацията, разперва крила и отлита в посока Орлов мост.
Известно време само седя на пейката, без да мога да помръдна. Нищо ми няма, казвам си, отпивам юнашки от капучиното, после хвърлям празната вече чаша в близкото кошче. Покрай мен преминава млад мъж, който бута количка със силно ревящо бебе в нея. Той обаче е със слушалки и не може да чуе, че детето му плаче. Погледите ни се срещат, очите му излъчват някаква едва ли не вселенска тъга, все едно не се разхожда в парка, а е каторжник някъде. Долавям и някакви цветове около главата му, но не им обръщам внимание. Те са нищо на фона на говорещия гълъб преди малко, пък и аз съм доста ларж – мога да игнорирам всичко, което не ми изнася на секундата – качество, което съм развил през годините и с което съм изключително горд. И не само мога да игнорирам, мога и веднага да забравям. Така че елате ми повече – говорещи гълъби, хора с аури, ако ще извънземни да кацнат пред мен, не ми дреме...

Андрей Велков – „Ерата на паниката“

Слушам си музика, зяпам лилиите в езерцето, почти няма хора, почти се чувствам щастлив, чакам да стане четири без петнайсет – часът, в който съм се родил, и въобще не знам, че краят на света е започнал отдавна. Седнал съм точно на същата пейка, на която седях, когато навърших двайсет, и слушам същата песен – „Midlife Crisis“ на „Фейт“. Разликата е, че тогава я слушах на касета от уокмена си, а сега я слушам от телефона си. По тази логика, с тези темпове на научно-технически прогрес, когато и ако стана един ден на шейсет, най-вероятно вече ще съм си вградил дискографията на тези психопати някъде из тялото, защото нямам никакво намерение да спирам да ги слушам и никога не са ми омръзвали.
Пия обаче сега капучино. Колкото и да си мисля, че съм си останал същият пич, натрупването на две десетилетия промени несъмнено ми се е отразило. Със сигурност преди двайсет, преди десет, дори и преди пет години щях да държа измръзнала бутилка, а не като сега ръката ми да топли голямата чаша от „Старбъкс“. Рядко дори напоследък ми се допива бира, сякаш от цяла вечност не съм усещал онова живително чувство, когато вкусиш първата студена глътка в горещ ден. Не мисля, че е от годините, защото, за щастие, не съм загубил способността да изпитвам онова почти детско удивление от много други работи. И смятам това за хубаво, защото повечето от моите набори и наборки изгубиха някъде по пътя, кои без да искат, кои нарочно, умението си да чувстват каквото и да е преди много време.
Спирам за малко музиката, свалям слушалките, оглеждам се – дърветата са придобили точно онзи магическо-зелен цвят – сякаш имат специална пролетна аура, и всяко атомче наоколо вибрира с онази особена сезонна свежест, която изпълва човек с необясним възторг, все едно буквално цялата природа се рестартира и животът избухва наново. Една жаба пред мен доста безуспешно се опитва да се надвиква с хора на славеите и другите му там птици, чиито песни не разпознавам.
Поглеждам часовника на телефона – точно четири без петнайсет е, току-що съм навършил официално четиресет. В момента, в който си слагам обратно слушалките, все едно през мен преминава някаква вълна, не, не вълна, все едно ме удря направо цунами, което ме залепя назад към пейката. Всеки мускул, всяка жилка в тялото ми са се напрегнали до краен предел, чувствам се, все едно в черепа ми е излят разтопен метал. Стиснал съм до счупване зъби, затворил съм очи и съм почти пред припадък, когато изведнъж се отпускам – от цялото напрежение не е останала и следа, дори не съм имал време да почувствам болка. Отпивам, още мижейки, от капучиното, което нямам идея как не съм изпуснал от внезапния шок. Отварям очи, още една глътка, оглеждам се бавно и всичко ми се струва различно – някак по-живо и още по-цветно. Късната пролет бушува около мен и в мен. Чувам как лекият вятър гали листата на тополите, как пърхат синигерите, ромоленето на чешмичката зад мен. В малка локва, само на метър пред мен, важно крачи един гълъб. Той ме поглежда и казва:
– Какво ме гледаш като прецицал бе, рожденикът?
Аз, естествено, не му обръщам внимание, защото няма говорещи гълъби. Планът е да си допия капучиното на пейката, да послушам още малко музика, бавно да се разхождам из парка и после да се прибера, нямам нито намерение, нито желание да купонясвам днес. Гълъбът продължава с още по-нагъл тон:
– Ей, скапаняк, ти глух ли си нещо? Или тъп по-скоро? Нищо, на мен не ми дреме, имам си и по-важни работи днеска от т’ва да се занимавам с разни дебили. – Изпъчва се важно по средата на локвата, не спира да ме гледа право в очите, извил нелепо глава назад. – Имам съобщение за теб и слушай внимателно, тъпанар, защото няма да повтарям. Казаха ми да ти предам това: „Отиди при Оракула и спаси брат си“. И казаха да си погледнеш телефона. Това е. Излитам, щото нямам цял ден да се занимавам с олигофрени.
Аз съм тотално блокирал. Факт е, че съм тренирал бойни изкуства някога и хич не бях добър, особено когато трябваше да си пазя главата. Факт е също, че е имало години, когато съм пийвал повечко. Признавам си и че съм опитвал ЛСД няколко пъти, ама досега никога не ми беше говорила птица, мамка му! И то някакъв си обикновен гълъб. Летящ плъх, да беше поне сойка, гарга, нещо по-така…
Гълъбът с презрение ми обръща гръб, излиза със ситни и наперени стъпки от локвата, но изведнъж прави кръгом и пак се втренчва в мен с арогантните си малки очички.
– Имаш ли нещо за ядене бе, скапан? Някоя вафла, бисквита, може би сандвич?
Поклащам отрицателно глава. Халюцинирам прекалено реалистично и това ме плаши.
– Нещастник! – фръцва се отново халюцинацията, разперва крила и отлита в посока Орлов мост.
Известно време само седя на пейката, без да мога да помръдна. Нищо ми няма, казвам си, отпивам юнашки от капучиното, после хвърлям празната вече чаша в близкото кошче. Покрай мен преминава млад мъж, който бута количка със силно ревящо бебе в нея. Той обаче е със слушалки и не може да чуе, че детето му плаче. Погледите ни се срещат, очите му излъчват някаква едва ли не вселенска тъга, все едно не се разхожда в парка, а е каторжник някъде. Долавям и някакви цветове около главата му, но не им обръщам внимание. Те са нищо на фона на говорещия гълъб преди малко, пък и аз съм доста ларж – мога да игнорирам всичко, което не ми изнася на секундата – качество, което съм развил през годините и с което съм изключително горд. И не само мога да игнорирам, мога и веднага да забравям. Така че елате ми повече – говорещи гълъби, хора с аури, ако ще извънземни да кацнат пред мен, не ми дреме...

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Почти безобидна книга. Ако хартията беше по-мека, щях да я нося, докато обикалям из природата (както препоръчва авторът), защото такова съдържание предполага двойна употреба. Някои хора, и под "някои хора" имам предвид хората с малко вкус и себеуважение, биха казали че повествованието е книжното олицетворение на втасали изпражнения на чумаво прасе. Авторът, подобно на въпросното прасе, някога е тичал из тучните поляни на добрата литература, препратки към която има из цялата книга. Но свежата трева, кореноплодни, ядки и т.н. погълнати по-рано след леко предъвкване и дълго смилане, се трансформират в уханният резултат, който благодарение на Колибри читателите могат да разлистят. Аз лично съм непретенциозен читател и съжалявам само за хартията.

Оценка: +2

Книгата е нечетима, нищо сруго не мога да кажа.

Оценка: -1 +2

Писателството освен дарба, е и способността да твориш красота. Да нанижеш думичките така, че хем всяка сама по себе си да е перличка, хем свързана с останалите, да изобразява произведение на изкуството. За мен романът беше пътешествие из въображението на автора, който ме заведе на неподозирани места, запозна ме с чудати герои, и ме накара да преживея обратите на историята заедно с главния.. заподозрян.

Оценка: -1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0843-3
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0844-0
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени