Ерата на паниката

Андрей Велков – „Ерата на паниката“

Слушам си музика, зяпам лилиите в езерцето, почти няма хора, почти се чувствам щастлив, чакам да стане четири без петнайсет – часът, в който съм се родил, и въобще не знам, че краят на света е започнал отдавна. Седнал съм точно на същата пейка, на която седях, когато навърших двайсет, и слушам същата песен – „Midlife Crisis“ на „Фейт“. Разликата е, че тогава я слушах на касета от уокмена си, а сега я слушам от телефона си. По тази логика, с тези темпове на научно-технически прогрес, когато и ако стана един ден на шейсет, най-вероятно вече ще съм си вградил дискографията на тези психопати някъде из тялото, защото нямам никакво намерение да спирам да ги слушам и никога не са ми омръзвали.
Пия обаче сега капучино. Колкото и да си мисля, че съм си останал същият пич, натрупването на две десетилетия промени несъмнено ми се е отразило. Със сигурност преди двайсет, преди десет, дори и преди пет години щях да държа измръзнала бутилка, а не като сега ръката ми да топли голямата чаша от „Старбъкс“. Рядко дори напоследък ми се допива бира, сякаш от цяла вечност не съм усещал онова живително чувство, когато вкусиш първата студена глътка в горещ ден. Не мисля, че е от годините, защото, за щастие, не съм загубил способността да изпитвам онова почти детско удивление от много други работи. И смятам това за хубаво, защото повечето от моите набори и наборки изгубиха някъде по пътя, кои без да искат, кои нарочно, умението си да чувстват каквото и да е преди много време.
Спирам за малко музиката, свалям слушалките, оглеждам се – дърветата са придобили точно онзи магическо-зелен цвят – сякаш имат специална пролетна аура, и всяко атомче наоколо вибрира с онази особена сезонна свежест, която изпълва човек с необясним възторг, все едно буквално цялата природа се рестартира и животът избухва наново. Една жаба пред мен доста безуспешно се опитва да се надвиква с хора на славеите и другите му там птици, чиито песни не разпознавам.
Поглеждам часовника на телефона – точно четири без петнайсет е, току-що съм навършил официално четиресет. В момента, в който си слагам обратно слушалките, все едно през мен преминава някаква вълна, не, не вълна, все едно ме удря направо цунами, което ме залепя назад към пейката. Всеки мускул, всяка жилка в тялото ми са се напрегнали до краен предел, чувствам се, все едно в черепа ми е излят разтопен метал. Стиснал съм до счупване зъби, затворил съм очи и съм почти пред припадък, когато изведнъж се отпускам – от цялото напрежение не е останала и следа, дори не съм имал време да почувствам болка. Отпивам, още мижейки, от капучиното, което нямам идея как не съм изпуснал от внезапния шок. Отварям очи, още една глътка, оглеждам се бавно и всичко ми се струва различно – някак по-живо и още по-цветно. Късната пролет бушува около мен и в мен. Чувам как лекият вятър гали листата на тополите, как пърхат синигерите, ромоленето на чешмичката зад мен. В малка локва, само на метър пред мен, важно крачи един гълъб. Той ме поглежда и казва:
– Какво ме гледаш като прецицал бе, рожденикът?
Аз, естествено, не му обръщам внимание, защото няма говорещи гълъби. Планът е да си допия капучиното на пейката, да послушам още малко музика, бавно да се разхождам из парка и после да се прибера, нямам нито намерение, нито желание да купонясвам днес. Гълъбът продължава с още по-нагъл тон:
– Ей, скапаняк, ти глух ли си нещо? Или тъп по-скоро? Нищо, на мен не ми дреме, имам си и по-важни работи днеска от т’ва да се занимавам с разни дебили. – Изпъчва се важно по средата на локвата, не спира да ме гледа право в очите, извил нелепо глава назад. – Имам съобщение за теб и слушай внимателно, тъпанар, защото няма да повтарям. Казаха ми да ти предам това: „Отиди при Оракула и спаси брат си“. И казаха да си погледнеш телефона. Това е. Излитам, щото нямам цял ден да се занимавам с олигофрени.
Аз съм тотално блокирал. Факт е, че съм тренирал бойни изкуства някога и хич не бях добър, особено когато трябваше да си пазя главата. Факт е също, че е имало години, когато съм пийвал повечко. Признавам си и че съм опитвал ЛСД няколко пъти, ама досега никога не ми беше говорила птица, мамка му! И то някакъв си обикновен гълъб. Летящ плъх, да беше поне сойка, гарга, нещо по-така…
Гълъбът с презрение ми обръща гръб, излиза със ситни и наперени стъпки от локвата, но изведнъж прави кръгом и пак се втренчва в мен с арогантните си малки очички.
– Имаш ли нещо за ядене бе, скапан? Някоя вафла, бисквита, може би сандвич?
Поклащам отрицателно глава. Халюцинирам прекалено реалистично и това ме плаши.
– Нещастник! – фръцва се отново халюцинацията, разперва крила и отлита в посока Орлов мост.
Известно време само седя на пейката, без да мога да помръдна. Нищо ми няма, казвам си, отпивам юнашки от капучиното, после хвърлям празната вече чаша в близкото кошче. Покрай мен преминава млад мъж, който бута количка със силно ревящо бебе в нея. Той обаче е със слушалки и не може да чуе, че детето му плаче. Погледите ни се срещат, очите му излъчват някаква едва ли не вселенска тъга, все едно не се разхожда в парка, а е каторжник някъде. Долавям и някакви цветове около главата му, но не им обръщам внимание. Те са нищо на фона на говорещия гълъб преди малко, пък и аз съм доста ларж – мога да игнорирам всичко, което не ми изнася на секундата – качество, което съм развил през годините и с което съм изключително горд. И не само мога да игнорирам, мога и веднага да забравям. Така че елате ми повече – говорещи гълъби, хора с аури, ако ще извънземни да кацнат пред мен, не ми дреме...