Всички приказки на Оскар Уайлд

Всички приказки на Оскар Уайлд

Из „Щастливият принц“
 
Високо над града върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
– Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не бе.
– Защо не си като Щастливия принц? – запита една разсъдлива майка малкия си син, който плачеше, без да знае защо. – На Щастливия принц и наум не му идва да плаче за нещо!
– Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
– Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
– Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.
– А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – говореха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.
Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря да ѝ заговори.
– Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
– Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини.
И наистина, реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.
– Тя не умее да разговаря – каза птичката – и ме е страх, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грандиозни поклони. – Признавам, че тя има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, – но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
– Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде много привързана към своя дом.– Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
– Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава видя статуята на високата колона.
– Ще се настаня тук! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц. – Имам си златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка. – Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.
В този миг падна втора капка.
– Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя… О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
– Кой си ти? – попита то.
– Аз съм Щастливия принц.
– Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.
– Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, – аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло наум да запитам какво има отвъд нея, понеже всички ме наричаха Щастливия принц и аз наистина бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача…