Курбан
16.02 лв. 18.00 лв. (-11%)
Сливовиц
17.80 лв. 20.00 лв. (-11%)
Ти го каза
5.00 лв. 5.00 лв. (-0%)
„Малинче“ идва на бял свят през 2006 г., след петгодишно мълчание на Ескивел. Страстта, любовта, свободата са главните теми в това произведение на мексиканската писателка, известна като „принцесата на латиноамериканската литература“. Блудница или героиня е Малинче, наречена доня Марина от испанците? Индианката е преводачка и любовница на Ернан Кортес, завоевателя на Мексико, робиня, секретарка, майка на първия мексиканец. Личността ѝ до ден-днешен поражда противоречиви оценки. Красива и умна, с дарба за езици, тя е посредническият глас между испанци и ацтеки, енигматична личност, с която историята се е отнесла незаслужено зле според авторката и която още чака справедливост, реабилитация и преоценка съобразно морала на епохата. Традиционно обвинявана за успеха на испанските конкистадори („словото е най-доброто оръжие“), в Мексико и до днес името ѝ е синоним на родоотстъпник, като се пренебрегва фактът, че Малинче е спасила живота на хиляди индианци, давайки възможност на Кортес да преговаря, а не просто да устрои на ацтеките кървава баня. Способността ѝ да посредничи позволява на конкистадорите да наложат християнството и да се опитат да ликвидират човешките жертвоприношения и канибализма. Самата тя се покръства под името Марина и става възторжен проповедник на новата си вяра. Малинче е хранела надеждата, че с идването на смятаните за богове испанци ще настъпи по-добър живот за сънародниците ѝ, но става свидетел на невиждани кръвопролития и на алчността на завоевателите. Проблематичните отношения между Малинче и Кортес, започнали с акт на насилие, каквато е и самата Конкиста, са ключ към разбирането на голямото смесване на раси и култури. Плод на такъв насилствен – но и любовен – акт е мексиканският народ, чиято символична прародителка е Малинче.
Със своя завладяващ и наситен с лиризъм стил Лаура Ескивел отразява в кристална проза духовността и мъдростта на предците си, на цяла една изгубена култура.
Лаура Ескивел е родена през 1950 г. в Мексико. Авторка е на световни бестселъри като „Като гореща вода за шоколад“ (преведен на 35 езика и продаден в 4,5 милиона екземпляра) „Малинче“ и „Законът на любовта“.
В първия си роман „Като гореща вода за шоколад“, издаден през 1989 г., Лаура Ескивел използва прийомите на магическия реализъм, за да комбинира ежедневното и свръхестественото, по подобие на Исабел Алиенде. Романът, ситуиран във времето на революцията в Мексико в началото на 20 век, демонстрира значението на дома и кухнята в живота на Ескивел. Тя вярва, че кухнята е най-важното място в дома и я характеризира като източник на познание и проникновение, което носи наслада. Заглавието на романа препраща към разговорен израз, използван в испанския език, който е свързан с изключителност на усещанията, а метафората за кипенето е свързана с гнева, страстта, сексуалността. Книгата „Като гореща вода за шоколад“ се радва на огромен международен успех. В продължение на три години заема първо място в класацията за бестселъри в Мексико и е преведена на 35 езика. Българският превод е дело на Илинда Маркова; книгата е издадена през 2004 г. и преиздадена през 2011 г. по повод гостуването на Ескивел в България. През 1994 година романът е екранизиран по сценарий, създаден от самата писателка.
ЛАУРА ЕСКИВЕЛ
МАЛИНЧЕ
Малинали обшиваше с пера една наметка, която бе направила за детето си.
Бе я изработила с пера, които бе спасила от двореца на Моктесума, с памучен конец, който бе намерила захвърлен в някогашния пазар на Тлателолко, с нефритени камъни и морски черупки, подарени й от Кортес, тъй като за него нямаха никаква стойност. Това беше наметка за принц. На такъв искаше Малинали да прилича синът й в деня на кръщението му.
Беше се родил преди седмица в къщата в Койоакан, където тя живееше с Кортес. Сдоби се с него, както майка й я бе родила нея – на колене. Само дето за нея нямаше парна баня, нито кой да й бабува, нито церемония на заравяне на пъпната връв в бойното поле, та детето да стане воин. На Малинали това й се стори добре дощло. Не искаше синът й да убива. Беше се нагледала на мъртъвци. Очите на Кортес също до втръсване се бяха нагледали на толкова много смърт, на толкова осакатени тела, на толкова разруха. Ръцете му бяха отмалели от стискане на меча, от сеч и кълцане. Затова от месеци бяха дошли да живеят в Койоакан в търсене на отдих. И двамата силно се нуждаеха от такъв.
Въпреки това Кортес не беше човек, който можеше да се отдаде на почивка. Не планираше ли стратегии за нападение и защита, чувстваше, че времето изтича между пръстите му. Най-лошото беше, че когато имаше време да помисли за себе си, го връхлитаха чувства на вина. Не знаеше дали беше правилно да разруши толкова пирамиди, да изгори толкова кодекси. Оправданието му беше, че е нямал друг избор, че го е правил, защитавайки живота, но понякога се питаше защо. Пред себе си имаше възможността да създаде всичко отново. Беше унищожил всичко, за да създаде всичко. Но какво? Можеше да начертае плановете на новия град, да разпредели земята, да приеме закони, но всъщност знаеше – прекрасно знаеше, – че самият живот продължаваше да е загадка. Не му принадлежеше. Той можеше да го унищожава, но не и да го поражда. В това беше разликата. С други думи, не беше бог.
Внезапно му се прииска да създаде нов живот и потърси Малинали.
Когато Малинали разбра, че е бременна, усети пълнота, щастие. Знаеше, че в утробата й тупти сърце, което щеше да свърже два свята. Кръвта на маври и християни с кръвта на индианците, с тази чиста раса, без примеси.
По време на бременността, когато още не знаеше дали ще роди момче, или момиче, се зае да тъче одеяла от малинали на поясен стан. Малинали сплиташе малинали. “Сплетената трева” приготвяше основата на плата си, сплитайки трева.
Тя щеше да обгърне детето си с цялото си същество. Щеше да го покрие като черупката, покриваща семето, обратно на процеса, протичащ в тялото й. Малинали знаеше, че така както всяко растение следваше цикъла посяване, поникване, цъфтеж и смърт, винаги в посока от мрак към светлина, вътре в нея набъбваше семе, което щеше да излезе на светло. Семето на едно растение, за да може да покълне, трябва да се освободи от обвивката си. Зададе си въпроса дали затова жреците, които принасяха в жертва пленниците, ги одираха и после се обличаха в кожата. Семето губи всичко, за да спечели всичко. Губи обвивката си, за да се превърне в растение, което е всичко: пръст, вода, слънце, вятър. Но когато детето излезеше от утробата й, тя искаше да продължи да го загръща и затова правеше завивките от малинали.
Когато детето се роди, Кортес празнува цели три дни. Това беше първата му мъжка рожба. Вече имаше кой да продължи името му, кой да го наследи. Но една черна мисъл помрачи щастието му: детето бе придобито извън брака и при това от робиня. Синът му нямаше да е гледан с добро око в испанския двор. Синът му беше метис. За да усложни още повече нещата, в Мексико пристигна съпругата му, Каталина Хуарес, която от първия ден се зае окончателно да съсипе удоволствието на Кортес.
Каталина не бе могла да му роди деца и ужасно ревнуваше от Малинали и сина й. Кортес, в опит да я разтуши, организира празненство за добре дошла. По време на това празненство Каталина нито за миг не се отдели от Кортес, но не за да се радва на компанията му, а за да продължи разправията. Кавгата между двамата достигна толкова висок градус, че гостите предпочетоха да се оттеглят рано. Кортес и Каталина продължиха да се карат в стаята си.
На следващия ден, докато Малинали кърмеше детето си, една прислужница й каза, че Каталина била осъмнала мъртва. Жена от прислугата я била намерила в леглото й, облечена в същите дрехи от празненството. Имала синини по шията, бисерната й огърлица била скъсана, а леглото – мокро от урина. Мълвата за възможно убийство плъзна навсякъде.
***
Кортес бе решил да изпревари и избие жителите на Чолула, което той намираше за акт на самозащита. Искаше да се предпази, преди да бъде сварен неподготвен. Искаше да даде урок за назидание на туземците, които положително таяха мисли за нападение срещу му, и на свой ред желаеше да прати ясно послание на Моктесума.
Свика първенците на Чолула в двора на храма на Кецалкоатъл под предлог, че иска да се сбогува с тях и да им благодари за грижите. Малинали и Агилар му служеха за преводачи пред трите хиляди души, събрани там. Щом влязоха, вратите се затвориха. Кортес, яхнал коня си, говори високо, с гръмовен глас, тътнещ като земен трус. Образът му, извисен от ръста на коня, беше величествен.
През Средновековието само благородниците имаха правото да яздят на кон, тъкмо заради което на излезлия от простолюдието Кортес му харесваше да дава заповеди на кон, тъй като това го издигаше във физическия и социалния смисъл на думата. Кортес поиска сметка на чолултеките за намерението им да го убият, след като той бил дошъл в Чолула с мир и единственото, което е сторил от пристигането си насам, е, че ги е предупредил колко погрешно е да се кланят на идоли, да правят противоестествена любов и да принасят в жертва човеци. При превода Малинали се опита да е вярна на думите му и за да я чуват, извиси глас, колкото можа. Говори от името на Малинче – прозвище, което бяха дали на Кортес, тъй като тя неизменно беше до него. Малинче в известен смисъл идеше да рече “господаря на Малинали”.
– Малинче е много ядосан. Нима, казва, ще ни се явите в гръб, както се задава криещото се в пясъка, буреносното, коварното? Нима връз нас ще турите щитове, над нас ще сложите боздуганите си, когато Малинче е дошъл с мир? Когато неговото слово само се опитваше да ви говори за това, което възвеличава сърцата? Той, който носи словото на нашия Господар, не е очаквал, че кроите планове да го убиете. На него, който всичко вижда и всичко знае, не му е неизвестно, че край Чолула има мешикски воини в очакване да нападнат.
Вождовете признаха всичко, но се оправдаха с думите, че само били изпълнявали нарежданията на Моктесума. Тогава Кортес заговори за законите на Кралство Испания, според които измяната се наказвала със смърт и затова господарите на Чолула трябвало да умрат. Малинали още не бе свършила да превежда тези последни думи, когато гърмежът на един аркебуз даде знак за започване на клането.
В течение на повече от два часа испанците мушкаха, удряха и убиваха всички сбрани там индианци. Малинали изтича да се свре в един ъгъл и втрещена от уплаха, видя Кортес и войниците му да секат ръце, уши, глави. Звукът на метал, разсичащ мускули и кости, виковете, стенанията препълниха сърцето й с ужас. Прекрасната бродирана риза, която носеше, скоро бе изпръскана с кръв. Кръвта квасеше китките пера, дрехите, наметките на чолултеките, образуваше локви по земята. Мортирите и аркебузите разкъсваха ужасеното множество. Никой не можа да избяга. Никой не можа да изкачи стените. Всички бяха избити, без да могат да се защитят.
Когато бяха убити всички намиращи се там мъже, вратите на двора се отвориха и Малинали избяга потресена. В града мародерстваха петте хиляди тлашкалтеки и над четиристотинте семпоалци, съюзници на Кортес. Малинали успя да ги избегне и тича в страха си, докато стигна реката. Удивителна беше омразата, с която избиваха мъжете, жените и децата. Храмът на Уицилопочтли – бога, явяващ се знаков символ на мешикското владичество, бе опожарен.
Бесът на убийствата, грабежите и кръвопролитието продължи два дни, докато Кортес възстанови реда. Загинаха общо около шест хиляди чолултеки. Кортес заповяда на малкото оцелели жреци да очистят храмовете от идоли и след като измият стените и подовете, на тяхно място да сложат кръстове и ликове на Дева Мария.
Според Кортес този ужас беше уместен, за да видят индианците и разберат, че всичките им идоли са измамни лъжци, които не ги покровителстват както трябва, защото не са толкова богове, колкото демони. За Кортес конкистата беше борба на доброто със злото. На истинския Бог с лъжебоговете. На висши същества срещу нисши същества. Той смяташе, че има свещената мисия да избави всички тези индианци от невежеството, в което живееха – същото, което според него, беше причина да постъпват дивашки и нецивилизовано.
Хилядите разчленени трупове, без живот, без цели, се вкопчиха в душата на Малинали.
Духът й вече не й принадлежеше, беше грабнат по време на битката от тези бездиханни, беззащитни, неспасяеми тела. Никой, нито от испанците, нито от туземците, не й причини болка, никой не нарани тялото й, никой не я удари и въпреки това беше мъртва и носеше на плещите си стотици мъртъвци. В очите й вече нямаше живот, те вече не блестяха, дишането й почти не се долавяше, ударите на сърцето й бяха слаби. От дълго време не бе помръдвала нито мускул. Беше умряла от студ, но изобщо не й идваше на ум да се загърне в някоя наметка. Да не говорим, че беше сигурна, че не би могла да намери и една-единствена наметка, която да не бе изцапана с кръв.
ЛАУРА ЕСКИВЕЛ
МАЛИНЧЕ
Малинали обшиваше с пера една наметка, която бе направила за детето си.
Бе я изработила с пера, които бе спасила от двореца на Моктесума, с памучен конец, който бе намерила захвърлен в някогашния пазар на Тлателолко, с нефритени камъни и морски черупки, подарени й от Кортес, тъй като за него нямаха никаква стойност. Това беше наметка за принц. На такъв искаше Малинали да прилича синът й в деня на кръщението му.
Беше се родил преди седмица в къщата в Койоакан, където тя живееше с Кортес. Сдоби се с него, както майка й я бе родила нея – на колене. Само дето за нея нямаше парна баня, нито кой да й бабува, нито церемония на заравяне на пъпната връв в бойното поле, та детето да стане воин. На Малинали това й се стори добре дощло. Не искаше синът й да убива. Беше се нагледала на мъртъвци. Очите на Кортес също до втръсване се бяха нагледали на толкова много смърт, на толкова осакатени тела, на толкова разруха. Ръцете му бяха отмалели от стискане на меча, от сеч и кълцане. Затова от месеци бяха дошли да живеят в Койоакан в търсене на отдих. И двамата силно се нуждаеха от такъв.
Въпреки това Кортес не беше човек, който можеше да се отдаде на почивка. Не планираше ли стратегии за нападение и защита, чувстваше, че времето изтича между пръстите му. Най-лошото беше, че когато имаше време да помисли за себе си, го връхлитаха чувства на вина. Не знаеше дали беше правилно да разруши толкова пирамиди, да изгори толкова кодекси. Оправданието му беше, че е нямал друг избор, че го е правил, защитавайки живота, но понякога се питаше защо. Пред себе си имаше възможността да създаде всичко отново. Беше унищожил всичко, за да създаде всичко. Но какво? Можеше да начертае плановете на новия град, да разпредели земята, да приеме закони, но всъщност знаеше – прекрасно знаеше, – че самият живот продължаваше да е загадка. Не му принадлежеше. Той можеше да го унищожава, но не и да го поражда. В това беше разликата. С други думи, не беше бог.
Внезапно му се прииска да създаде нов живот и потърси Малинали.
Когато Малинали разбра, че е бременна, усети пълнота, щастие. Знаеше, че в утробата й тупти сърце, което щеше да свърже два свята. Кръвта на маври и християни с кръвта на индианците, с тази чиста раса, без примеси.
По време на бременността, когато още не знаеше дали ще роди момче, или момиче, се зае да тъче одеяла от малинали на поясен стан. Малинали сплиташе малинали. “Сплетената трева” приготвяше основата на плата си, сплитайки трева.
Тя щеше да обгърне детето си с цялото си същество. Щеше да го покрие като черупката, покриваща семето, обратно на процеса, протичащ в тялото й. Малинали знаеше, че така както всяко растение следваше цикъла посяване, поникване, цъфтеж и смърт, винаги в посока от мрак към светлина, вътре в нея набъбваше семе, което щеше да излезе на светло. Семето на едно растение, за да може да покълне, трябва да се освободи от обвивката си. Зададе си въпроса дали затова жреците, които принасяха в жертва пленниците, ги одираха и после се обличаха в кожата. Семето губи всичко, за да спечели всичко. Губи обвивката си, за да се превърне в растение, което е всичко: пръст, вода, слънце, вятър. Но когато детето излезеше от утробата й, тя искаше да продължи да го загръща и затова правеше завивките от малинали.
Когато детето се роди, Кортес празнува цели три дни. Това беше първата му мъжка рожба. Вече имаше кой да продължи името му, кой да го наследи. Но една черна мисъл помрачи щастието му: детето бе придобито извън брака и при това от робиня. Синът му нямаше да е гледан с добро око в испанския двор. Синът му беше метис. За да усложни още повече нещата, в Мексико пристигна съпругата му, Каталина Хуарес, която от първия ден се зае окончателно да съсипе удоволствието на Кортес.
Каталина не бе могла да му роди деца и ужасно ревнуваше от Малинали и сина й. Кортес, в опит да я разтуши, организира празненство за добре дошла. По време на това празненство Каталина нито за миг не се отдели от Кортес, но не за да се радва на компанията му, а за да продължи разправията. Кавгата между двамата достигна толкова висок градус, че гостите предпочетоха да се оттеглят рано. Кортес и Каталина продължиха да се карат в стаята си.
На следващия ден, докато Малинали кърмеше детето си, една прислужница й каза, че Каталина била осъмнала мъртва. Жена от прислугата я била намерила в леглото й, облечена в същите дрехи от празненството. Имала синини по шията, бисерната й огърлица била скъсана, а леглото – мокро от урина. Мълвата за възможно убийство плъзна навсякъде.
***
Кортес бе решил да изпревари и избие жителите на Чолула, което той намираше за акт на самозащита. Искаше да се предпази, преди да бъде сварен неподготвен. Искаше да даде урок за назидание на туземците, които положително таяха мисли за нападение срещу му, и на свой ред желаеше да прати ясно послание на Моктесума.
Свика първенците на Чолула в двора на храма на Кецалкоатъл под предлог, че иска да се сбогува с тях и да им благодари за грижите. Малинали и Агилар му служеха за преводачи пред трите хиляди души, събрани там. Щом влязоха, вратите се затвориха. Кортес, яхнал коня си, говори високо, с гръмовен глас, тътнещ като земен трус. Образът му, извисен от ръста на коня, беше величествен.
През Средновековието само благородниците имаха правото да яздят на кон, тъкмо заради което на излезлия от простолюдието Кортес му харесваше да дава заповеди на кон, тъй като това го издигаше във физическия и социалния смисъл на думата. Кортес поиска сметка на чолултеките за намерението им да го убият, след като той бил дошъл в Чолула с мир и единственото, което е сторил от пристигането си насам, е, че ги е предупредил колко погрешно е да се кланят на идоли, да правят противоестествена любов и да принасят в жертва човеци. При превода Малинали се опита да е вярна на думите му и за да я чуват, извиси глас, колкото можа. Говори от името на Малинче – прозвище, което бяха дали на Кортес, тъй като тя неизменно беше до него. Малинче в известен смисъл идеше да рече “господаря на Малинали”.
– Малинче е много ядосан. Нима, казва, ще ни се явите в гръб, както се задава криещото се в пясъка, буреносното, коварното? Нима връз нас ще турите щитове, над нас ще сложите боздуганите си, когато Малинче е дошъл с мир? Когато неговото слово само се опитваше да ви говори за това, което възвеличава сърцата? Той, който носи словото на нашия Господар, не е очаквал, че кроите планове да го убиете. На него, който всичко вижда и всичко знае, не му е неизвестно, че край Чолула има мешикски воини в очакване да нападнат.
Вождовете признаха всичко, но се оправдаха с думите, че само били изпълнявали нарежданията на Моктесума. Тогава Кортес заговори за законите на Кралство Испания, според които измяната се наказвала със смърт и затова господарите на Чолула трябвало да умрат. Малинали още не бе свършила да превежда тези последни думи, когато гърмежът на един аркебуз даде знак за започване на клането.
В течение на повече от два часа испанците мушкаха, удряха и убиваха всички сбрани там индианци. Малинали изтича да се свре в един ъгъл и втрещена от уплаха, видя Кортес и войниците му да секат ръце, уши, глави. Звукът на метал, разсичащ мускули и кости, виковете, стенанията препълниха сърцето й с ужас. Прекрасната бродирана риза, която носеше, скоро бе изпръскана с кръв. Кръвта квасеше китките пера, дрехите, наметките на чолултеките, образуваше локви по земята. Мортирите и аркебузите разкъсваха ужасеното множество. Никой не можа да избяга. Никой не можа да изкачи стените. Всички бяха избити, без да могат да се защитят.
Когато бяха убити всички намиращи се там мъже, вратите на двора се отвориха и Малинали избяга потресена. В града мародерстваха петте хиляди тлашкалтеки и над четиристотинте семпоалци, съюзници на Кортес. Малинали успя да ги избегне и тича в страха си, докато стигна реката. Удивителна беше омразата, с която избиваха мъжете, жените и децата. Храмът на Уицилопочтли – бога, явяващ се знаков символ на мешикското владичество, бе опожарен.
Бесът на убийствата, грабежите и кръвопролитието продължи два дни, докато Кортес възстанови реда. Загинаха общо около шест хиляди чолултеки. Кортес заповяда на малкото оцелели жреци да очистят храмовете от идоли и след като измият стените и подовете, на тяхно място да сложат кръстове и ликове на Дева Мария.
Според Кортес този ужас беше уместен, за да видят индианците и разберат, че всичките им идоли са измамни лъжци, които не ги покровителстват както трябва, защото не са толкова богове, колкото демони. За Кортес конкистата беше борба на доброто със злото. На истинския Бог с лъжебоговете. На висши същества срещу нисши същества. Той смяташе, че има свещената мисия да избави всички тези индианци от невежеството, в което живееха – същото, което според него, беше причина да постъпват дивашки и нецивилизовано.
Хилядите разчленени трупове, без живот, без цели, се вкопчиха в душата на Малинали.
Духът й вече не й принадлежеше, беше грабнат по време на битката от тези бездиханни, беззащитни, неспасяеми тела. Никой, нито от испанците, нито от туземците, не й причини болка, никой не нарани тялото й, никой не я удари и въпреки това беше мъртва и носеше на плещите си стотици мъртъвци. В очите й вече нямаше живот, те вече не блестяха, дишането й почти не се долавяше, ударите на сърцето й бяха слаби. От дълго време не бе помръдвала нито мускул. Беше умряла от студ, но изобщо не й идваше на ум да се загърне в някоя наметка. Да не говорим, че беше сигурна, че не би могла да намери и една-единствена наметка, която да не бе изцапана с кръв.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
