Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дневникът на прелюбодейката
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0807-5
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
145/213
Страници
600
Дата на издаване
29 април 2021
Превод
Александър Драганов
Корица
Стефан Касъров

Дневникът на прелюбодейката

Двама стари приятели, някогашни съученици. Гуидо е харизматичен и красив фотограф, който привлича, но и наранява жените. Чарли е психолог, неуспял в любовта. Сега обаче и двамата са привлечени от Авива, прекрасна учителка по виолончело. За Гуидо тя е любовница, с която разнообразява скучния си брак, белязан от горчиво разочарование в лицето на умствено изостаналия му син. За Чарли тя е жената, която винаги е търсил, но и пациент, на когото трябва да помогне. А самата Авива дори не знае за връзката между двамата мъже...

Професор Кърт Левиант е автор, чиито текстове се описват от критиката като нюансирани и изненадващи. „Дневникът на прелюбодейката“ е богата, вкусна книга за любовта, страстта и грешките на миналото, предопределящи настоящето.

За автора

Кърт Левиант е роден 1932-ра година във Виена. Родителите му вдъхват в него интерес към еврейската литература от най-ранна възраст, който той развива по време на следването си за висше образование в САЩ. През 1966-та година защитава докторат с превод върху средновековен труд за крал Артур от идиш. Освен като преводач и преподавател, работи и като рецензент на книги, като негови текстове излизат във в-к „Ню Йорк Таймс“.

Първата му книга, The Yemenite Girl, е публикувана през 1977-ма година, а след нея пише още шест романа, включително „Дневникът на прелюбодейката“, както и по-кратка проза. Носител на множество престижни награди, днес е вече пенсиониран професор.

Женен, с три дъщери.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Кърт Левиант - „Дневникът на прелюбодейката“

От автора

За да се насладите истински на речника, първо прочетете романа без бележките под линия, отбелязани със сърчице♥ (ако можете да издържите на изкушението), а после го прочетете наново с тях. Ще видите как възприятието ви за книгата и героите ѝ се променя.
Ако не можете да се сдържите, първо прегледайте показалеца и едва след това потърсете какво отговаря на бележката в указателя.
Не всички вписвания в указателя са свързани с основния текст, затова ги прочетете всичките! Внимателно следвайте насоките, предложени в показалеца и указателя, за да се насладите напълно на шегите, изненадите и пикантериите, които ще обогатят, изяснят, а понякога дори ще противоречат на текста.

ОБИКАЛЯМ ЗЕЛЕНИЯ ДВОР на Милти Розен в скъпата част на Ривърдейл, загледан в двуетажното имение с излъчване, напомнящо на Скарсдейл. Изпитвам еуфория, на лицето ми е цъфнала щастлива усмивка. Ала не къщата ме кара да се радвам толкова. Трийсет години след като петнайсет момчетии завършихме училище, събрах единайсет от тях на среща. И това е невероятно. Всички са живи, здрави, могат да бъдат познати, кипят от енергия и са в добро настроение. Не е ли чудо? Замислете се какво може да се случи на десет-петнайсет души за трийсет години. Да заминат. Да емигрират. Да катастрофират. Да се разболеят.
Дори – пепел ти на езика, както казва майка ми – да умрат.
Класът ни в малкото мъжко еврейско училище в Бруклин изкара заедно осем години, от първи клас. Затова се познавахме по-добре и от приятели. Може би станахме по-близки, отколкото бяхме готови да си признаем. Сигурно затова години наред мечтаех за тази среща с момчетата, още преди да направя опит да я осъществя.
Но това не беше първата ни среща. На петнайсетгодишнината, когато повечето от нас бяха на двайсет и осем-двайсет и девет години, се срещнахме в стария нюйоркски хотел „Рузвелт“. Без подкана, сякаш ставаше дума за митичен и добре отрепетиран ритуал, всеки, който влизаше през вратата, ухилен до уши, се обръщаше към останалите с име и презиме, все едно се връщаме от лятна ваканция. Последният, който влезеше, получаваше аплодисменти за изброяването. Разменихме прегръдки и целувки, сърдечно си стиснахме ръцете и се потупахме по гърба, а във веселието старите съперничества и вражди сякаш избледняха. Ала само за известно време. Защото, когато седнахме на четирите маси в бюфета за вечеря, като магнити се лепнахме за другарчетата си от едно време – водачите на класа и подгласниците им от едната страна, калпазаните и самотниците от другата.
За трийсетата годишнина Милти Розен, който е инженер по професия, хитро подреди столовете на ливадата в овален кръг, който ние постепенно запълнихме.
Макар да се радвах на всички, изпитвах най-голямо нетърпение да видя моя стар приятел Гуидо. Той пропусна първата ни среща – беше единственият, който не присъства, – тъй като имаше ангажимент в Европа. Както научих по-късно, по това време имал лични проблеми и не му бе до срещи с бивши съученици.
По един или друг начин Гуидо винаги изпъкваше. Сред момчетата, чиито имена бяха Сид, Бари, Дейвид, Айзък, Хърби, Ървинг, Лари, Морти, Милти, Чарли (това съм аз), Гуидо изглеждаше необикновен. Сред фамилиите ни Леви, Оксенфелд, Баумгартен, Гинзбърг, Хороденски, Лифшиц, Коен, Розен и Перлмютър (пак аз) съученик с невероятното име Венециано-Тедеско звучеше като кръпка. Как можеше един италианец да е евреин, питахме се ние. В крайна сметка или си италианец, или евреин. Или слушаш радио на идиш, или на италиански. (Бях сигурен, че съседът на долния етаж слуша радио на италиански.) В училище ни учеха да обичаме ближните си. Но непознатите? Затова, естествено, се заяждахме с Гуидо. Първо, защото беше непознат. Дойде в класа ни през септември в четвърти клас и развали еднообразието на нашето щастливо семейство, в което се дърлехме през последните три години. Второ, защото имаше име на гой. Трето, понеже говореше английски с акцент. Четвърто, защото беше леко кривоглед. Пето, защото имахме традиция да се заяждаме с чужденци от враждебни нам държави.
Милти Розен към Бари „Окс“ Оксенфелд, който седи до масата. Айзък Баумгартен го слуша:

Вечерям си аз с жена ми и няколко гости. В края на масата съм. Приятелят ми седи отдясно, жена ми отляво. Чувствам как жена ми търка крака си под масата в моя. Смея се и за да я подразня, прошепвам: „Това не е моят крак“. „И как разбра тогава?“, смее се и тя. Хвана ме натясно. „Виждам“, излъгах аз. В същото време приятелят ми, който е бил целта на това потъркване, се усмихва. А защо? Защото геят му с гей мисли, че аз се отърквам в крака му!

Но поне не биехме Гуидо като Манфред и Зигфрид Франкфуртер, оцелели близнаци (както твърдяха те) от войната, скрити в окупирана Полша от родителите си, немски евреи бежанци. Живели в Европа и после пристигнали в Америка няколко години след войната, без да говорят и дума английски. Но заради имената Манфред и Зигфрид решихме, че са германци, а не евреи. Фамилията Франкфуртер не им помогна да оцелеят в нашия клас. Изливахме гнева си срещу Германия, като ги спуквахме от бой. „Идн, идн“, сочеха те себе си, докато ядяха бой, а ние им обяснявахме, че ги бием, защото са германци, не защото са евреи. Да не сме антисемити, ами! Погромите се водеха от близнаците Айзък и Дейвид Баумгартен, които се дразнеха от това посегателство към тяхната уникалност. Какви близнаци са Манфред и Зигфрид? Манфред беше нисък, с празен поглед, тънки устни и продълговата глава като кратуна, несъразмерно голяма спрямо тялото му. Брат му Зигфрид бе висок, кльощав, с магарешки уши и с отворена уста като на идиот. Изглеждаше с две години по-голям. Никакви близнаци не бяха тези двама палячовци, знаех си аз. Това бе още една причина да ядат бой. Да не говорим, че тези шваби и понамирисваха. „Обгазяват ни“, викаха Дейвид и Айзък и отваряха прозорците. Дори когато някой от нашите си пуснеше душата, Баумгартен гледаха немците враждебно и отиваха да отварят прозореца, за да подишат чист свободен американски въздух. Още една причина да ги шамаросваме!
Бари Оксенфелд говори, Хърби Гинзбърг го слуша:

Това е перверзна история, която човек би очаквал от Хърби Гинзбърг, а не от Милти Розен. След четвърт век шофиране Хърби още не смее да прекоси моста „Уошингтън“, защото го е шубе, че той ще пропадне. Така че, за да стигне от Рий до Тийнек, където е млекарницата му, вместо да мине като нормален човек по моста, Хърби завива по западната магистрала към тунела „Линкълн“ – в неговия ненормален свят няма опасност той да рухне отгоре му – и след това завива по Джърси Търнпайк към Тийнек. Докато стигне, млякото му се е вкиснало.

Кърт Левиант - „Дневникът на прелюбодейката“

От автора

За да се насладите истински на речника, първо прочетете романа без бележките под линия, отбелязани със сърчице♥ (ако можете да издържите на изкушението), а после го прочетете наново с тях. Ще видите как възприятието ви за книгата и героите ѝ се променя.
Ако не можете да се сдържите, първо прегледайте показалеца и едва след това потърсете какво отговаря на бележката в указателя.
Не всички вписвания в указателя са свързани с основния текст, затова ги прочетете всичките! Внимателно следвайте насоките, предложени в показалеца и указателя, за да се насладите напълно на шегите, изненадите и пикантериите, които ще обогатят, изяснят, а понякога дори ще противоречат на текста.

ОБИКАЛЯМ ЗЕЛЕНИЯ ДВОР на Милти Розен в скъпата част на Ривърдейл, загледан в двуетажното имение с излъчване, напомнящо на Скарсдейл. Изпитвам еуфория, на лицето ми е цъфнала щастлива усмивка. Ала не къщата ме кара да се радвам толкова. Трийсет години след като петнайсет момчетии завършихме училище, събрах единайсет от тях на среща. И това е невероятно. Всички са живи, здрави, могат да бъдат познати, кипят от енергия и са в добро настроение. Не е ли чудо? Замислете се какво може да се случи на десет-петнайсет души за трийсет години. Да заминат. Да емигрират. Да катастрофират. Да се разболеят.
Дори – пепел ти на езика, както казва майка ми – да умрат.
Класът ни в малкото мъжко еврейско училище в Бруклин изкара заедно осем години, от първи клас. Затова се познавахме по-добре и от приятели. Може би станахме по-близки, отколкото бяхме готови да си признаем. Сигурно затова години наред мечтаех за тази среща с момчетата, още преди да направя опит да я осъществя.
Но това не беше първата ни среща. На петнайсетгодишнината, когато повечето от нас бяха на двайсет и осем-двайсет и девет години, се срещнахме в стария нюйоркски хотел „Рузвелт“. Без подкана, сякаш ставаше дума за митичен и добре отрепетиран ритуал, всеки, който влизаше през вратата, ухилен до уши, се обръщаше към останалите с име и презиме, все едно се връщаме от лятна ваканция. Последният, който влезеше, получаваше аплодисменти за изброяването. Разменихме прегръдки и целувки, сърдечно си стиснахме ръцете и се потупахме по гърба, а във веселието старите съперничества и вражди сякаш избледняха. Ала само за известно време. Защото, когато седнахме на четирите маси в бюфета за вечеря, като магнити се лепнахме за другарчетата си от едно време – водачите на класа и подгласниците им от едната страна, калпазаните и самотниците от другата.
За трийсетата годишнина Милти Розен, който е инженер по професия, хитро подреди столовете на ливадата в овален кръг, който ние постепенно запълнихме.
Макар да се радвах на всички, изпитвах най-голямо нетърпение да видя моя стар приятел Гуидо. Той пропусна първата ни среща – беше единственият, който не присъства, – тъй като имаше ангажимент в Европа. Както научих по-късно, по това време имал лични проблеми и не му бе до срещи с бивши съученици.
По един или друг начин Гуидо винаги изпъкваше. Сред момчетата, чиито имена бяха Сид, Бари, Дейвид, Айзък, Хърби, Ървинг, Лари, Морти, Милти, Чарли (това съм аз), Гуидо изглеждаше необикновен. Сред фамилиите ни Леви, Оксенфелд, Баумгартен, Гинзбърг, Хороденски, Лифшиц, Коен, Розен и Перлмютър (пак аз) съученик с невероятното име Венециано-Тедеско звучеше като кръпка. Как можеше един италианец да е евреин, питахме се ние. В крайна сметка или си италианец, или евреин. Или слушаш радио на идиш, или на италиански. (Бях сигурен, че съседът на долния етаж слуша радио на италиански.) В училище ни учеха да обичаме ближните си. Но непознатите? Затова, естествено, се заяждахме с Гуидо. Първо, защото беше непознат. Дойде в класа ни през септември в четвърти клас и развали еднообразието на нашето щастливо семейство, в което се дърлехме през последните три години. Второ, защото имаше име на гой. Трето, понеже говореше английски с акцент. Четвърто, защото беше леко кривоглед. Пето, защото имахме традиция да се заяждаме с чужденци от враждебни нам държави.
Милти Розен към Бари „Окс“ Оксенфелд, който седи до масата. Айзък Баумгартен го слуша:

Вечерям си аз с жена ми и няколко гости. В края на масата съм. Приятелят ми седи отдясно, жена ми отляво. Чувствам как жена ми търка крака си под масата в моя. Смея се и за да я подразня, прошепвам: „Това не е моят крак“. „И как разбра тогава?“, смее се и тя. Хвана ме натясно. „Виждам“, излъгах аз. В същото време приятелят ми, който е бил целта на това потъркване, се усмихва. А защо? Защото геят му с гей мисли, че аз се отърквам в крака му!

Но поне не биехме Гуидо като Манфред и Зигфрид Франкфуртер, оцелели близнаци (както твърдяха те) от войната, скрити в окупирана Полша от родителите си, немски евреи бежанци. Живели в Европа и после пристигнали в Америка няколко години след войната, без да говорят и дума английски. Но заради имената Манфред и Зигфрид решихме, че са германци, а не евреи. Фамилията Франкфуртер не им помогна да оцелеят в нашия клас. Изливахме гнева си срещу Германия, като ги спуквахме от бой. „Идн, идн“, сочеха те себе си, докато ядяха бой, а ние им обяснявахме, че ги бием, защото са германци, не защото са евреи. Да не сме антисемити, ами! Погромите се водеха от близнаците Айзък и Дейвид Баумгартен, които се дразнеха от това посегателство към тяхната уникалност. Какви близнаци са Манфред и Зигфрид? Манфред беше нисък, с празен поглед, тънки устни и продълговата глава като кратуна, несъразмерно голяма спрямо тялото му. Брат му Зигфрид бе висок, кльощав, с магарешки уши и с отворена уста като на идиот. Изглеждаше с две години по-голям. Никакви близнаци не бяха тези двама палячовци, знаех си аз. Това бе още една причина да ядат бой. Да не говорим, че тези шваби и понамирисваха. „Обгазяват ни“, викаха Дейвид и Айзък и отваряха прозорците. Дори когато някой от нашите си пуснеше душата, Баумгартен гледаха немците враждебно и отиваха да отварят прозореца, за да подишат чист свободен американски въздух. Още една причина да ги шамаросваме!
Бари Оксенфелд говори, Хърби Гинзбърг го слуша:

Това е перверзна история, която човек би очаквал от Хърби Гинзбърг, а не от Милти Розен. След четвърт век шофиране Хърби още не смее да прекоси моста „Уошингтън“, защото го е шубе, че той ще пропадне. Така че, за да стигне от Рий до Тийнек, където е млекарницата му, вместо да мине като нормален човек по моста, Хърби завива по западната магистрала към тунела „Линкълн“ – в неговия ненормален свят няма опасност той да рухне отгоре му – и след това завива по Джърси Търнпайк към Тийнек. Докато стигне, млякото му се е вкиснало.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0807-5
Купи
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени