Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Хора
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0805-1
Купи
Цена
10.50 лв.
(15.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-30%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0806-8
Купи
Цена
9.00 лв.
(15.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (24)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
12/20
Тегло
402 гр.
Страници
200
Дата на издаване
15 април 2021
Корица
Дамян Дамянов

Хора

„Сборникът с разкази „Хора“ направо ме зашемети. Толкова близки усетих героите, че след всеки разказ спирах, за да си поема дъх. За да изляза от неусетното ми вмъкване под кожата на Пламъчето или Агата, да се измъкна от тъмния ъгъл на Ани към светлия Париж, да се отърся от огромната мъка, пътувайки към Маскирания за лек, да се гмурна до Олга или Зисула с копнежа за истинската любов, да нося достойнството на Лудата, да бъда чаровния Дмитри или двете циганки джуджета върху тяхното летящо килимче...

Бях всеки един от „хората“ на Катерина. И през мен течеше променлив електрически ток и изгаряше сетивата ми, но възкръсвах след всеки разказ за още доброта и хора с мирис от друг свят. 

Талантът и майсторството на един писател най-ярко заблестяват в разказа.

Шапка ти свалям, Катерина Хапсали!“ 

Весела Люцканова

 

„Докато четях „Хора“, имах чувството, че съм на морския бряг. Вълните идват една след друга и не се отдръпват. И се качват сякаш на раменете си. Разказите на Катерина Хапсали започват непрекъснато и самият им смисъл е в започването – постоянно става нещо ново. И именно това ново те води към края.

Честно казано, героите ми приличат и на шарена сол – направени са от много билки, от дъждове и страдания. И от много любов.

Тази книга е модерна книга и модерността й е в това, че е естествена. 

Странна смесица са тези разкази от реално и фантазно, от баладично и приказно. Направо са си разкази приказки.“ 

Николай Милчев

 

За автора

Катерина Хапсали е разказвач, PR и най-продаваният български автор на издателство „Колибри“. Нейно дело са бестселърите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“, а „През девет планини“ е сборник със стихотворения, също пожънал голям успех сред читателите. 

За романа „Гръцко кафе“ Хапсали печели награда „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 година.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Катерина Хапсали - „Хора“

Из разказа „Поп Дмитри“

Всички обичахме поп Дмитри.

Сигурно защото не приличаше на останалите свещеници. Ако те се разхождаха тежко с богоугодно замислени лица и внимателно отглеждани шкембета под расото, той беше пъргав, вечно усмихнат и с една момчешка физиономия, дето почти можеше да мине за палава. Ако не беше поп де. Макар че този житейски факт хич не му пречеше да се заглежда разсеяно и небрежно по красавиците из центъра, нито да обръща чашки коняк със завидна лекота в ресторант „Волга“.
Беше най-младият свещеник, не повече от четиресетгодишен, в Джумаята, както държеше да нарича града ни. Нищо че разни другари от милицията няколко пъти му бяха натъртвали, че се казва Благоевград.
Бла-го-ев-град.
Кел файда!
Поп Дмитри все говореше с обич за Джумаята, все едно другото име на града беше на някакъв непонятен за него език. И другарите от милицията най-накрая се умориха: знае ли се, може пък все пак да има някакъв Господ, а поп Дмитри със сигурност беше Негов човек.
А и тайничко го харесваха: ще влезе някъде, ще каже нещо високо и ведро, ще се усмихне подкупващо, а после можеш до първи петли да му казваш „наздраве“, че даже да го помолиш да те изпрати до вкъщи, щото жената, нали…
Никой никога не го видя пиян или смръщен. Сякаш в сърцето си носеше тайна навита пружинка, дето не спираше да го движи, а и нас покрай него.
Пък ние бяхме най-обикновени чиновници, работници и благоевградски лентяи и все гледахме да наобиколим поп Дмитри – имаше в него нещо различно, нещо предизвикателно, нещо, което те караше и ти да се почувстваш човек…
Че и езици поназнайваше тоя чуден свещеник. Чули го с някаква делегация да говори високо на френски, друг път ръкомахал убедително пред двойка изгубени чехи, а една вечер забавлявал група руснаци така, че на другия ден те, безсмъртните, били мъртви, а нашият – свеж като новородено чадо Божие обикалял по калдъръмите на „Вароша“. Само едно нещо ни глождеше всички. Откъде, аджеба, беше дошъл поп Дмитри преди пет години? И какво диреше точно при нас? Отдалече се чуваше, че говори по-меко от благоевградчани, а походката му, твърдяха, била на морски човек. На мъж, свикнал да се разхожда по широки палуби насред морето, не като нас – да преджапва на Йордановден река Бистрица.
Само за това поп Дмитри мълчеше. Пък и ние спряхме да упорстваме, защото какво казваш на един поп, щом забие сините си очи в твоите и изрече с някаква хулиганска тържественост: „Всеки идва отнякъде, чадо мое, а къде ще замръкне, е само Божия воля! Хайде, наздраве!“.
И хем говореше уж богоугодно, хем беше ясно, че всичко сам сглобява в главата си, че не е по свещени писания тая приятно насмешлива реч.
И расо носеше Поп Дмитри, и маниерите на актьор. Ама не от нашите. Не от тия, дето лежаха на всеки километър или мълчаха дълбокомислено. А от другите. Чуждите. Ония по филмите, дето носеха джинси, пушеха жадно „Житан“, а момичета с леки нрави и тежък грим скачаха директно в леглата им.
– Тоя поп Дмитри прилича на плейбой! – Така отсече веднъж Генади, мой колега от банката, както седяхме в кафе „Аджария“ на втора цедка и сладки приказки и наблюдавахме отдалеч отличителната фигура на свещеника.
– На какво? – Признавам си, за ролсройс бях чувал, ама за плейбой – не.
– Ти пък сега, Ваньо, не знаеш какво е плейбой! От ония зализани типове, дето седят пред рулетката с красиво момиче, гледат доволно и пият разни коктейли.
Не знам дали рулетка в Благоевград по онова време имаше. В края на седемдесетте хем мечтаехме за западната поквара, хем всичко изглеждаше, че ще бъде вечно така – с общата скрита бедност, с вицовете, разказвани само вкъщи и на включен транзистор, с тихия гняв, шумните манифестации и понякога кока-кола за празниците. А коктейлите, общо взето, бяха разни бъркочи с „Чочосан“, които пиехме с изключителен кеф в ресторанта на хотел „Ален мак“, или вечният джин тоник.
Сега, като обърна поглед назад, все си мисля, че това е вкусът на късния социализъм – мешавица с „Чочосан“, цигари БТ и „джинче“.
Поп Дмитри обаче не им посягаше.
Пиенето му беше мъжко, коктейлите – водка с малко сок и две ледчета, а цигарите си ги завиваше сам. С тютюн и някаква чужбинска хартия. Откъде я вземаше, не разбрахме.
И наистина изглеждаше, странна работа, досущ като плейбой!
Ние слагахме костюми за празниците и се чувствахме сковано, някак засрамени от самите себе си в тия парадни дрехи, а той всеки ден се разхождаше толкова естествено с расо, все едно му бе втора кожа.
Ако имаше жена на масата, винаги плащаше той сметката. А как галантно умееше да целува ръка! Никога не го видяхме да се здрависа с другарка.
– Ей, дядо попе, на теб трябва ръка да целуват, забрави ли! – Така го подкачиха веднъж. – Какво си тръгнал да мляскаш жените, забрави ли, че си поп?
– Поп, поп, ама мъж! – отвърна с усмивка странното отче.
Понякога поп Дмитри учеше момчетиите да играят на топчета. Прицелваше се толкова точно, че едно всеобщо „Аааа!“ се изтръгваше от тълпата. А като ги научеше как да играят що-годе добре,ги оставяше да го бият. И им даваше дребни стотинки.
– Бива ли така, другарю поп, това е капиталистически хазарт! – каза му един запотен от притеснение милиционер, чието дете се криеше зад расото на поп Дмитри.
А отчето изобщо не трепна.
– Уча ги как да печелят, братко. – Така каза. – А всяка победа си има трофей.
На Великден, преди да седне на нечия красива трапеза, първо отиваше в циганската махала над града. С яйца, козунаци – всичко, което милозливите благоевградски старици му оставяха в тъмна доба пред църквата. Караше и няколко гимназисти – яки момчета, да го придружават в тая странна за онова време дейност. А те никога не смееха да откажат, защото понякога поп Дмитри сваляше расото си, запретваше ръкави над изпъкналите си бицепси и им показваше по някой и друг ъперкут. От неговия си бокс, уличен, все едно взет от филмова сцена.
– Не само плейбой, но и гамен! – разясняваше ни отново с топлота в гласа си Генади. Тайно кръщаваше отчето, тайно опяваше.
Нищо че знаехме всички.
Някак негласно бяхме оплели защитен плет около поп Дмитри – от обич, привързаност, възхищение.
А той вместо в църквата, всеки ден изповядваше по кръчми и кафенета.

Не като свещеник.
Като приятел.
Мисля, че знаеше за всяка изневяра, за всяка дребна кражба или зла мисъл в града. Като го карахме да ни разкаже някоя клюка, твърдо отсичаше: „Аз съм истинска черна дупка, братя. Хвърлите ли тайна в мен, няма излизане“.
А какво облекчение беше да си изплачеш всичко, дето те гложди, да се оплачеш от партийния или да разкажеш как понякога сънуваш жена му!
Но ето че един ден, някъде в началото на осемдесетте, поп Дмитри изчезна.
Отначало не забелязахме. Тъкмо някакво местно партийно величие му бе уредило пари за ремонт на църквата – все пак ледовете на оня строй се пропукваха, – та си казахме: „Отишъл е някъде за материали“. Щото поп Дмитри си беше такъв. Всичко гледаше сам да пипне, не беше човек, който ще се разхожда важно, ами запретваше поли и скачаше, ако трябва, и в най-мръсната шахта. „Който се бои от труд, не е истински мъж, ребята!“
Да, ама мина ден, после втори, изтърколи се цяла седмица.
Никъде не се мяркаше фигурата на попа, а толкова бяхме свикнали да я виждаме из уличките и заведенията на Благоевград, който отчето никога не нарече с това име.
След още седмица из Джумаята почна да се шушука: ходели по къщите милиционери, разпитвали… Парите, дето попът бил взел за ремонта, хич не били малко. Даже много били!
А сега нито поп, нито денги.
Бре!
Спряхме да говорим за всичко друго в града. Само поп Дмитри и тия пари ни бяха в главите. Сутрин, обед, вечер. Вкъщи, на работа и по кръчмите само за свещеника си говорехме. Къде ли е, какво прави? Сигурно просто се е запилял нанякъде за по-дълго и не се сеща да се обади… Или нещо му се е случило? Да не би да са го тикнали някъде уважаемите другари, а сега да ни баламосват само?
Беше изчезнал по Гергьовден, а дойде лятото. Почнаха отпуските, някои отидоха по селата наоколо, други – с повечко късмет и я с москвич, я с жигули – отпрашиха с куфари, пълни с провизии, към морето. Градът опустя. И тогава май съвсем се усетихме колко ни е бил важен тоя поп, мамка му, как ние, атеисти безбожни, все сме го обикаляли през тия години както нощни пеперудки запалена крушка.
И се почувствахме осиротели, предадени... Защо му трябваше да пие с нас по цяла нощ, да дрънка на китарата и да ни превежда песни на „Бийтълс“, като е смятал да си отиде? Човешко ли е това, попско ли е?
След две ракии се просълзявахме, след третата вече го псувахме.
Псувахме го с любов.
А после дойде краят на август и аз заминах за селото на жена ми. Да варим лютеница, да затваряме краставички. Ама и тия пусти краставички ми напомняха пак за поп Дмитри, мамицата му мръсна, как ги боцкаше с водката, докато ни обясняваше, че хипитата били чисти деца Божии, пък ние друго бяхме чували и го слушахме, сякаш ни съобщаваше някакво тайнство. Сякаш над задимените маси блуждаеше свещена, неизречена истина, която той, с чаша в ръка, подаряваше на нас, непосветените…

Катерина Хапсали - „Хора“

Из разказа „Поп Дмитри“

Всички обичахме поп Дмитри.

Сигурно защото не приличаше на останалите свещеници. Ако те се разхождаха тежко с богоугодно замислени лица и внимателно отглеждани шкембета под расото, той беше пъргав, вечно усмихнат и с една момчешка физиономия, дето почти можеше да мине за палава. Ако не беше поп де. Макар че този житейски факт хич не му пречеше да се заглежда разсеяно и небрежно по красавиците из центъра, нито да обръща чашки коняк със завидна лекота в ресторант „Волга“.
Беше най-младият свещеник, не повече от четиресетгодишен, в Джумаята, както държеше да нарича града ни. Нищо че разни другари от милицията няколко пъти му бяха натъртвали, че се казва Благоевград.
Бла-го-ев-град.
Кел файда!
Поп Дмитри все говореше с обич за Джумаята, все едно другото име на града беше на някакъв непонятен за него език. И другарите от милицията най-накрая се умориха: знае ли се, може пък все пак да има някакъв Господ, а поп Дмитри със сигурност беше Негов човек.
А и тайничко го харесваха: ще влезе някъде, ще каже нещо високо и ведро, ще се усмихне подкупващо, а после можеш до първи петли да му казваш „наздраве“, че даже да го помолиш да те изпрати до вкъщи, щото жената, нали…
Никой никога не го видя пиян или смръщен. Сякаш в сърцето си носеше тайна навита пружинка, дето не спираше да го движи, а и нас покрай него.
Пък ние бяхме най-обикновени чиновници, работници и благоевградски лентяи и все гледахме да наобиколим поп Дмитри – имаше в него нещо различно, нещо предизвикателно, нещо, което те караше и ти да се почувстваш човек…
Че и езици поназнайваше тоя чуден свещеник. Чули го с някаква делегация да говори високо на френски, друг път ръкомахал убедително пред двойка изгубени чехи, а една вечер забавлявал група руснаци така, че на другия ден те, безсмъртните, били мъртви, а нашият – свеж като новородено чадо Божие обикалял по калдъръмите на „Вароша“. Само едно нещо ни глождеше всички. Откъде, аджеба, беше дошъл поп Дмитри преди пет години? И какво диреше точно при нас? Отдалече се чуваше, че говори по-меко от благоевградчани, а походката му, твърдяха, била на морски човек. На мъж, свикнал да се разхожда по широки палуби насред морето, не като нас – да преджапва на Йордановден река Бистрица.
Само за това поп Дмитри мълчеше. Пък и ние спряхме да упорстваме, защото какво казваш на един поп, щом забие сините си очи в твоите и изрече с някаква хулиганска тържественост: „Всеки идва отнякъде, чадо мое, а къде ще замръкне, е само Божия воля! Хайде, наздраве!“.
И хем говореше уж богоугодно, хем беше ясно, че всичко сам сглобява в главата си, че не е по свещени писания тая приятно насмешлива реч.
И расо носеше Поп Дмитри, и маниерите на актьор. Ама не от нашите. Не от тия, дето лежаха на всеки километър или мълчаха дълбокомислено. А от другите. Чуждите. Ония по филмите, дето носеха джинси, пушеха жадно „Житан“, а момичета с леки нрави и тежък грим скачаха директно в леглата им.
– Тоя поп Дмитри прилича на плейбой! – Така отсече веднъж Генади, мой колега от банката, както седяхме в кафе „Аджария“ на втора цедка и сладки приказки и наблюдавахме отдалеч отличителната фигура на свещеника.
– На какво? – Признавам си, за ролсройс бях чувал, ама за плейбой – не.
– Ти пък сега, Ваньо, не знаеш какво е плейбой! От ония зализани типове, дето седят пред рулетката с красиво момиче, гледат доволно и пият разни коктейли.
Не знам дали рулетка в Благоевград по онова време имаше. В края на седемдесетте хем мечтаехме за западната поквара, хем всичко изглеждаше, че ще бъде вечно така – с общата скрита бедност, с вицовете, разказвани само вкъщи и на включен транзистор, с тихия гняв, шумните манифестации и понякога кока-кола за празниците. А коктейлите, общо взето, бяха разни бъркочи с „Чочосан“, които пиехме с изключителен кеф в ресторанта на хотел „Ален мак“, или вечният джин тоник.
Сега, като обърна поглед назад, все си мисля, че това е вкусът на късния социализъм – мешавица с „Чочосан“, цигари БТ и „джинче“.
Поп Дмитри обаче не им посягаше.
Пиенето му беше мъжко, коктейлите – водка с малко сок и две ледчета, а цигарите си ги завиваше сам. С тютюн и някаква чужбинска хартия. Откъде я вземаше, не разбрахме.
И наистина изглеждаше, странна работа, досущ като плейбой!
Ние слагахме костюми за празниците и се чувствахме сковано, някак засрамени от самите себе си в тия парадни дрехи, а той всеки ден се разхождаше толкова естествено с расо, все едно му бе втора кожа.
Ако имаше жена на масата, винаги плащаше той сметката. А как галантно умееше да целува ръка! Никога не го видяхме да се здрависа с другарка.
– Ей, дядо попе, на теб трябва ръка да целуват, забрави ли! – Така го подкачиха веднъж. – Какво си тръгнал да мляскаш жените, забрави ли, че си поп?
– Поп, поп, ама мъж! – отвърна с усмивка странното отче.
Понякога поп Дмитри учеше момчетиите да играят на топчета. Прицелваше се толкова точно, че едно всеобщо „Аааа!“ се изтръгваше от тълпата. А като ги научеше как да играят що-годе добре,ги оставяше да го бият. И им даваше дребни стотинки.
– Бива ли така, другарю поп, това е капиталистически хазарт! – каза му един запотен от притеснение милиционер, чието дете се криеше зад расото на поп Дмитри.
А отчето изобщо не трепна.
– Уча ги как да печелят, братко. – Така каза. – А всяка победа си има трофей.
На Великден, преди да седне на нечия красива трапеза, първо отиваше в циганската махала над града. С яйца, козунаци – всичко, което милозливите благоевградски старици му оставяха в тъмна доба пред църквата. Караше и няколко гимназисти – яки момчета, да го придружават в тая странна за онова време дейност. А те никога не смееха да откажат, защото понякога поп Дмитри сваляше расото си, запретваше ръкави над изпъкналите си бицепси и им показваше по някой и друг ъперкут. От неговия си бокс, уличен, все едно взет от филмова сцена.
– Не само плейбой, но и гамен! – разясняваше ни отново с топлота в гласа си Генади. Тайно кръщаваше отчето, тайно опяваше.
Нищо че знаехме всички.
Някак негласно бяхме оплели защитен плет около поп Дмитри – от обич, привързаност, възхищение.
А той вместо в църквата, всеки ден изповядваше по кръчми и кафенета.

Не като свещеник.
Като приятел.
Мисля, че знаеше за всяка изневяра, за всяка дребна кражба или зла мисъл в града. Като го карахме да ни разкаже някоя клюка, твърдо отсичаше: „Аз съм истинска черна дупка, братя. Хвърлите ли тайна в мен, няма излизане“.
А какво облекчение беше да си изплачеш всичко, дето те гложди, да се оплачеш от партийния или да разкажеш как понякога сънуваш жена му!
Но ето че един ден, някъде в началото на осемдесетте, поп Дмитри изчезна.
Отначало не забелязахме. Тъкмо някакво местно партийно величие му бе уредило пари за ремонт на църквата – все пак ледовете на оня строй се пропукваха, – та си казахме: „Отишъл е някъде за материали“. Щото поп Дмитри си беше такъв. Всичко гледаше сам да пипне, не беше човек, който ще се разхожда важно, ами запретваше поли и скачаше, ако трябва, и в най-мръсната шахта. „Който се бои от труд, не е истински мъж, ребята!“
Да, ама мина ден, после втори, изтърколи се цяла седмица.
Никъде не се мяркаше фигурата на попа, а толкова бяхме свикнали да я виждаме из уличките и заведенията на Благоевград, който отчето никога не нарече с това име.
След още седмица из Джумаята почна да се шушука: ходели по къщите милиционери, разпитвали… Парите, дето попът бил взел за ремонта, хич не били малко. Даже много били!
А сега нито поп, нито денги.
Бре!
Спряхме да говорим за всичко друго в града. Само поп Дмитри и тия пари ни бяха в главите. Сутрин, обед, вечер. Вкъщи, на работа и по кръчмите само за свещеника си говорехме. Къде ли е, какво прави? Сигурно просто се е запилял нанякъде за по-дълго и не се сеща да се обади… Или нещо му се е случило? Да не би да са го тикнали някъде уважаемите другари, а сега да ни баламосват само?
Беше изчезнал по Гергьовден, а дойде лятото. Почнаха отпуските, някои отидоха по селата наоколо, други – с повечко късмет и я с москвич, я с жигули – отпрашиха с куфари, пълни с провизии, към морето. Градът опустя. И тогава май съвсем се усетихме колко ни е бил важен тоя поп, мамка му, как ние, атеисти безбожни, все сме го обикаляли през тия години както нощни пеперудки запалена крушка.
И се почувствахме осиротели, предадени... Защо му трябваше да пие с нас по цяла нощ, да дрънка на китарата и да ни превежда песни на „Бийтълс“, като е смятал да си отиде? Човешко ли е това, попско ли е?
След две ракии се просълзявахме, след третата вече го псувахме.
Псувахме го с любов.
А после дойде краят на август и аз заминах за селото на жена ми. Да варим лютеница, да затваряме краставички. Ама и тия пусти краставички ми напомняха пак за поп Дмитри, мамицата му мръсна, как ги боцкаше с водката, докато ни обясняваше, че хипитата били чисти деца Божии, пък ние друго бяхме чували и го слушахме, сякаш ни съобщаваше някакво тайнство. Сякаш над задимените маси блуждаеше свещена, неизречена истина, която той, с чаша в ръка, подаряваше на нас, непосветените…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Алхоколичка!

Оценка: +1

Катерина Хапсали ми е била приятелка в ФБ. :)

Оценка: -2 +2

Катерина Хапсали трябва да спечели Нобелова Награда за литература.

Оценка: -2 +2

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0805-1
Купи
Цена
10.50 лв.
(15.00 лв.)

* 30% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-30%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0806-8
Купи
Цена
9.00 лв.
(15.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени