Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Трябваше да взривим проклетите врати...
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0659-0
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0659-0
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
256 гр.
Страници
264
Дата на издаване
29 януари 2021
Превод
Надя Баева
Корица
Стефан Касъров

Трябваше да взривим проклетите врати...

и други житейски уроци

Холивудската легенда и британско национално съкровище сър Майкъл Кейн споделя мърдост, забавни истории, куриозни случки и уменията, на които го е научил животът по време на забележителната му кариера.

Майкъл Кейн участва в над 150 филма, сред които се открояват британските класики Алфи и Италианската афера, ролята на Алфред в трилогията за Черния рицар на Кристофър Нолън, както и отличените му с „Оскар“ роли в Хана и нейните сестри на Уди Алън и Правилата на дома. Кейн е в стихията си в напълно различни роли, демонстрирайки талант, който прави актьорската игра да изглежда като най-лесното нещо на света.

Той добре познава цената на успеха - достигнал е върховете в своя занаят, започвайки по най-трудния начин. Както самият той казва: „Малките роли могат да доведат до големи неща. И ако достатъчно дълго вършите правилните неща, звездите най-сетне се подреждат във ваша полза.“

Сега, от висотата на своите 85 години, сър Майкъл Кейн иска да сподели всичко, на което го е научил животът.

Разкриваща и удивителен талант за разказване, тази книга представя Кейн като неустоимо забавен в цялата си мъдрост.

За автора

Сър Майкъл Кейн е жива легенда на британското кино - кариерата му обхваща повече от шест десетилетия. Носител е на награда „Сателит“,  две награди БАФТА и три награди „Златен глобус“, номиниран е за три награди „Еми“. Награда Оскар печели два пъти: за най-добра поддържаща мъжка роля в „Хана и нейните сестри“ (1986) на Уди Алън и за „Правилата на дома“ (1999) на Ласе Халстрьом.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Майкъл Кейн – ТРЯБВАШЕ ДА ВЗРИВИМ ПРОКЛЕТИТЕ ВРАТИ… И ДРУГИ ЖИТЕЙСКИ УРОЦИ
 
УВОД

При първото ми посещение в Съединените щати, след като току-що бях направил Алфи, седях сам във фоайето на хотел „Бевърли Хилс“ и чух шума на хеликоптер, кацащ в отсрещния парк. Това, както ме осведоми портиерът, било абсолютно забранено. С него стояхме на вратата, за да видим кой така нагло бе престъпил закона – вероятно президентът, ако не на САЩ, то поне на хотела. На отсрещната страна на Сънсет Булевард сред облак прах, изпъстрен с искрици от слънцето, се появи с ръста си от 1,95 м и в пълна каубойска премяна Джон Уейн – не можеше да го сбърка човек. Стоях там със зяпнала уста, а той улови погледа ми, кривна от посоката си и дойде при мен.
– Как ти е името, малкият? – попита.
– Майкъл Кейн – успях да изграча.
– Точно така – съгласи се той и наклони глава. – Играеш в онзи филм, Алфи.
– Да – отвърнах, без да успявам да поддържам моята половина от разговора.
– Ти ще бъдеш звезда, хлапе – провлечено изрече той и преметна ръка през раменете ми. – Но ако искаш да се задържиш звезда, запомни следното: говори тихо, бавно и не казвай много.
– Благодаря ви, господин Уейн – отвърнах.
– Наричай ме Дюк. 
– Той ме потупа по ръката и се отдалечи с поклащаща се походка.
Беше зашеметяващо холивудско мигновение за амбициозен млад актьор при първото му посещение в Града на мечтите. Също така бе отличен съвет за всеки, който се кани да играе в уестърни и да произнася репликите си, яхнал кон. Говориш тихо и бавно да не подплашиш конете и казваш възможно най-малко, преди добичето ти да е хукнало. Но не беше чак толкова полезна препоръка за някой като мен – актьор, който щеше да играе всякакви персонажи с тонове приказки и, слава богу, стъпил с двата крака на земята.
Често ме питат какво бих посъветвал начинаещите актьори. От дълги години отговорът ми беше: „Никога не слушайте ветерани като мен“. И това е, защото преди Джон Уейн да ми поднесе мъдрото си напътствие, все питах по-възрастни актьори как да постъпя, а единственото, което чух от тях, бе, че е най-добре да се откажа.
Но с напредването на възрастта ми започнах да размишлявам над живота си, както е обичай на старите хора. Осъзнах, че през шейсетте ми години във филмовия бизнес и 85 години живот съм получавал немалко полезни съвети – от Марлене Дитрих, Тони Къртис и Лорънс Оливие сред много други,  – и си взех поука както от бляскавите си успехи, така и от катастрофалните провали. Взех да си мисля, че не е чак толкова разумно никога да не следваш съвети. Всъщност съветът ми би бил: не слушайте именно този съвет.
Книгата е резултат от всичкото това размишление. Исках да огледам живота си от квартала Елефънт енд Касъл до Холивуд, от тариката женкар Алфи до Алфред, иконома на Батман, с всичките му успехи и провали, със забавните му мигове, както и с тези на страдания и борба, с комедията и драмата в него, с романтиката и трагедията му и да издиря сред всичко това уроците, които съм усвоил и желая да споделя не само с актьори в началото на попрището им, а с всички.
Няколко от „поуките“ ми са конкретно насочени към актьорската игра в киното. Все пак се надявам, че като цяло ще намерят отклик у повечето от вас. Не на всички ви предстои да се явявате на прослушване за роли, но в някои отношения животът винаги си е едно прослушване: всеки има своя момент, в който трябва да даде най-доброто от себе си, за да получи желаното. Няма да ви се налага непременно да учите реплики, но на някакъв етап всеки трябва да се погрижи да е добре подготвен. До един ни се налага да общуваме с мъчни хора и трябва да се научим да балансираме професионалния и личния си живот.
Нужното, за да бъдеш звезда в киното, не е толкова различно от нужното да бъдеш звезда във всяка друга сфера (просто се изисква малко повече късмет).
Ами ако изобщо не ви е грижа за тъй наречената мъдрост на този старец? Е, надявам се все пак да е развлечение за вас. Междувременно разправям истории от живота си – някои нови, други вехти, – все с присъстващи в тях знаменитости и до една забавни. Надявам се чрез тях да съм успял да предам по-обхватната картина как започнах и докъде стигнах, какви грешки направих, каква веселба изживях и какво научих по пътя си.
Онова, което е действало при Джон Уейн, на мен не би ми свършило работа. Така че не си въобразявам как моите рецепти непременно ще са полезни за вас. Светът, в който аз влязох като актьор, е много различен от днешния и битките ми на млад бял мъж от работническата класа, пробиващ в киното през 50-те и 60-те години, няма да са същите като вашите.
Знам, че животът ми бе благословен с повече от обичайната доза късмет и с благоприятно уцелване на точния момент. Като хлапак през 60-те се озовах на правилното място във вярното време. Знам това. Имаше хиляди актьори, не по-лоши, че и по-добри от мен, които не получиха своя пробив. И това ми е известно. Наясно съм също как внезапно през 60-те години масово се пишеха роли и се отваряха шансове за момчета от бачкаторските среди като мен, докато за жените и цветнокожите щяха да отминат десетилетия, преди да изгреят благоприятни възможности. Отне ми дълги години да схвана битките – и не само за роли, а за човешко достойнство, – които жените водеха в света на киното и в много други сфери, и още се уча.
Бях невероятен щастливец и в личния си живот, задето срещнах жена си Шакира и имах прекрасен живот с нея в продължение на 47 години. Благословен бях с две изумителни дъщери, три скъпоценни внучета и група близки, подкрепящи ме приятели. Никой не може да успее нито в киното, нито в друга област без късмет. Но мен той не ме е съпътствал постоянно, много пъти съм бил и лишен от късмет.
Никога не съм лежал на лаврите си. Работих здраво, изучих си занаята, грабнах шансовете си и упорствах, когато мнозина се предадоха. Никой не разполага с универсална тайна формула за успеха. Никой не може да ви обещае богатство и слава – всъщност аз и не препоръчвам да ги желаете. Много актьори знаят колкото мен за филмовия бизнес, повече дори. Но ако ви е интересно как един щастливец е пробил в него, преодолял е лошия късмет и е изцедил до капка добрия, правил е тонове грешки, но се е опитвал да се поучи от тях, вършил е онова, което обича, и същевременно безкрайно се е забавлявал, тогава да поемаме!

Първа част: НАЧАЛОТО

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ОТКЪДЕ ЗАПОЧВАШ

Не виждаш дори богатствата, върху които стъпваш с краката си. Уолтър Хюстън към Хъмфри Богарт в „Съкровището на Сиера Мадре“ (1948)

Когато се оглеждам около себе си днес и се обръщам назад към мястото, откъдето тръгнах, налага ми се да се втренча отново във видяното, за да се уверя, и все пак понякога си мисля: Какво? Аз? Не. Занасяте ме. Все още продължава да изглежда като невъзможна мечта.
Роден съм преди около милион години, през 1933-та, посред най-тежката депресия, сполитала тази страна, и шест години преди да ѝ бъде сложен край от още по-голяма катастрофа – Втората световна война. Майка ми беше чистачка и чак след смъртта ѝ узнах, че вече имала един син, когото обичала и за когото се грижела тайно. Баща ми беше интелигентен, но напълно необразован – или недостатъчно образован, което бе типично за работническата класа по онова време – и работеше като носач на риба на пазара „Билингсгейт“. Живеехме в тесен двустаен апартамент в преустроена викторианска къща в Камбъруел – тогава един от най-бедните райони на осаждения и пълен със смог Лондон, – на три нива над улицата и на пет над единствената тоалетна в двора. Страдах от рахит, болестта на бедните, която причинява отслабване на костите, и тропах нагоре-надолу по онези стълби с медицински обувки.
Три години след мен се роди друг син – Станли, а три години след Станли дойде Втората световна война. Тъй като германските бомбардировачи се опитваха да изравнят Лондон със земята, с брат ми на възраст три и шест години бяхме евакуирани и останахме на милостта на различни и твърде разочароващи нови семейства. Моето ме хранеше с една консерва сардини на ден върху препечен хляб, а когато заминаваха за уикенда, ме заключваха в шкаф под стълбите. Майка ми дотича и ме спаси, целия покрит с гнойни рани, веднага щом германците престанаха да бомбардират железопътните линии, но не и преди да развия клаустрофобия за цял живот и абсолютна непоносимост към каквато и да било жестокост по отношение на деца. Завърших училище на 16 с посредствен успех, работих в няколко офиса като разсилен и неизменно бях уволняван, а на 18 бях мобилизиран в армията и най-напред бях пратен с окупационните войски на Съюзниците в победена следвоенна Германия, а после – в Корея, където комунистите да гърмят по мен.
По онова време Великобритания бе една от страните с най-рязко класово разделение в света, а аз, както всекидневно бях информиран, се намирах на дъното на пирамидата. То се знае, милиони хора по света водеха по-лош живот от моя, но аз не знаех нищо за това. Знаех само, че съм беден и от работническата класа. В много отношения не беше добър старт – за каквото и да било, камо ли за звездна слава в киното. Но за своя главен герой  – Морис Джоузеф Микълуайт, както аз (горкичкият!) бях известен тогава – детството ми никога не е създавало усещане да е печално. Друг живот не познавах, бях обичан, майка ми и баща ми бяха чудесни родители и дори най-лошите времена ми носеха нещо хубаво.
Втората световна война бе едно от най-ужасяващите и трагични събития на двайсети век. Но за мен тя бе едно от най-страхотните неща, които са ми се случвали. За кльощавия шестгодишен обитател на бордей тя означаваше евакуация и бягство от бомбардировките – като втория път бях заедно с брат ми и майка ми. Бяхме транспортирани от задушения от пушеци Лондон до блажената идилия на провинцията в Норфък, където можех да тичам на чист въздух, да си късам ябълки направо от дървото и да имам като домашен любимец едър впрегатен кон на име Лоти. Като всички останали бях принуден да ям органична храна в продължение на пет години: в почвата и храните не се слагаха химикали, защото всички те се използваха за експлозиви и муниции. Имаше много малко захар, никакви бонбони и газирани напитки, затова пък изобилстваха натуралният портокалов сок, рибеното масло, малцовият екстракт и витамините. За повечето хора системата на дажби бе ужасна, но за такива като мен военновременната диета се оказа голямо подобрение. Рахитът ми се излекува и избуях на ръст като плевел.
Благодарение на войната получих възможността да положа така наречения „единайсет плюс“ изпит, с който си осигурих място в добра класическа гимназия – крайно необичайно по онова време за момче с моя произход. Баща ми оцеля след Дюнкерк, Ел Аламейн и освобождението на Рим – още пазя картичката, която ми изпрати за шестия ми рожден ден от Дюнкерк, и броеницата, която папата му дал за благодарност през 1944 г. – и се върна при нас по-уморен и по-тъжен, но като всекидневно напомняне какви късметлии бяхме: телеграмата, от която се плашехме през всичките шест години на войната, така и не дойде. Когато се върнах в Лондон след войната, все още слаб, но пък с ръст 1,82 м – вече с 10 см по-висок от баща ми, – се преместихме да живеем в панелна сграда в квартала Елефънт енд Касъл. Там имаше електричество, топла вода и истинска вана, хладилник и – най-хубавото от всичко – вътрешна тоалетна. За пръв път се радвахме на такива придобивки и ги възприемахме като лукс.

Много рано научих, че всичко, без значение колко е трагично, може да има своята добра страна за теб лично. Научих се да откривам положителното в ужасни ситуации. В ретроспекция бих добавил още една поука, която нямаше как да съм знаел тогава (а ми се ще да бях): след като аз мога да го постигна, има надежда за всички нас. Без значение откъде започваш в живота си, можеш да се издигнеш и измъкнеш.

Майкъл Кейн – ТРЯБВАШЕ ДА ВЗРИВИМ ПРОКЛЕТИТЕ ВРАТИ… И ДРУГИ ЖИТЕЙСКИ УРОЦИ
 
УВОД

При първото ми посещение в Съединените щати, след като току-що бях направил Алфи, седях сам във фоайето на хотел „Бевърли Хилс“ и чух шума на хеликоптер, кацащ в отсрещния парк. Това, както ме осведоми портиерът, било абсолютно забранено. С него стояхме на вратата, за да видим кой така нагло бе престъпил закона – вероятно президентът, ако не на САЩ, то поне на хотела. На отсрещната страна на Сънсет Булевард сред облак прах, изпъстрен с искрици от слънцето, се появи с ръста си от 1,95 м и в пълна каубойска премяна Джон Уейн – не можеше да го сбърка човек. Стоях там със зяпнала уста, а той улови погледа ми, кривна от посоката си и дойде при мен.
– Как ти е името, малкият? – попита.
– Майкъл Кейн – успях да изграча.
– Точно така – съгласи се той и наклони глава. – Играеш в онзи филм, Алфи.
– Да – отвърнах, без да успявам да поддържам моята половина от разговора.
– Ти ще бъдеш звезда, хлапе – провлечено изрече той и преметна ръка през раменете ми. – Но ако искаш да се задържиш звезда, запомни следното: говори тихо, бавно и не казвай много.
– Благодаря ви, господин Уейн – отвърнах.
– Наричай ме Дюк. 
– Той ме потупа по ръката и се отдалечи с поклащаща се походка.
Беше зашеметяващо холивудско мигновение за амбициозен млад актьор при първото му посещение в Града на мечтите. Също така бе отличен съвет за всеки, който се кани да играе в уестърни и да произнася репликите си, яхнал кон. Говориш тихо и бавно да не подплашиш конете и казваш възможно най-малко, преди добичето ти да е хукнало. Но не беше чак толкова полезна препоръка за някой като мен – актьор, който щеше да играе всякакви персонажи с тонове приказки и, слава богу, стъпил с двата крака на земята.
Често ме питат какво бих посъветвал начинаещите актьори. От дълги години отговорът ми беше: „Никога не слушайте ветерани като мен“. И това е, защото преди Джон Уейн да ми поднесе мъдрото си напътствие, все питах по-възрастни актьори как да постъпя, а единственото, което чух от тях, бе, че е най-добре да се откажа.
Но с напредването на възрастта ми започнах да размишлявам над живота си, както е обичай на старите хора. Осъзнах, че през шейсетте ми години във филмовия бизнес и 85 години живот съм получавал немалко полезни съвети – от Марлене Дитрих, Тони Къртис и Лорънс Оливие сред много други,  – и си взех поука както от бляскавите си успехи, така и от катастрофалните провали. Взех да си мисля, че не е чак толкова разумно никога да не следваш съвети. Всъщност съветът ми би бил: не слушайте именно този съвет.
Книгата е резултат от всичкото това размишление. Исках да огледам живота си от квартала Елефънт енд Касъл до Холивуд, от тариката женкар Алфи до Алфред, иконома на Батман, с всичките му успехи и провали, със забавните му мигове, както и с тези на страдания и борба, с комедията и драмата в него, с романтиката и трагедията му и да издиря сред всичко това уроците, които съм усвоил и желая да споделя не само с актьори в началото на попрището им, а с всички.
Няколко от „поуките“ ми са конкретно насочени към актьорската игра в киното. Все пак се надявам, че като цяло ще намерят отклик у повечето от вас. Не на всички ви предстои да се явявате на прослушване за роли, но в някои отношения животът винаги си е едно прослушване: всеки има своя момент, в който трябва да даде най-доброто от себе си, за да получи желаното. Няма да ви се налага непременно да учите реплики, но на някакъв етап всеки трябва да се погрижи да е добре подготвен. До един ни се налага да общуваме с мъчни хора и трябва да се научим да балансираме професионалния и личния си живот.
Нужното, за да бъдеш звезда в киното, не е толкова различно от нужното да бъдеш звезда във всяка друга сфера (просто се изисква малко повече късмет).
Ами ако изобщо не ви е грижа за тъй наречената мъдрост на този старец? Е, надявам се все пак да е развлечение за вас. Междувременно разправям истории от живота си – някои нови, други вехти, – все с присъстващи в тях знаменитости и до една забавни. Надявам се чрез тях да съм успял да предам по-обхватната картина как започнах и докъде стигнах, какви грешки направих, каква веселба изживях и какво научих по пътя си.
Онова, което е действало при Джон Уейн, на мен не би ми свършило работа. Така че не си въобразявам как моите рецепти непременно ще са полезни за вас. Светът, в който аз влязох като актьор, е много различен от днешния и битките ми на млад бял мъж от работническата класа, пробиващ в киното през 50-те и 60-те години, няма да са същите като вашите.
Знам, че животът ми бе благословен с повече от обичайната доза късмет и с благоприятно уцелване на точния момент. Като хлапак през 60-те се озовах на правилното място във вярното време. Знам това. Имаше хиляди актьори, не по-лоши, че и по-добри от мен, които не получиха своя пробив. И това ми е известно. Наясно съм също как внезапно през 60-те години масово се пишеха роли и се отваряха шансове за момчета от бачкаторските среди като мен, докато за жените и цветнокожите щяха да отминат десетилетия, преди да изгреят благоприятни възможности. Отне ми дълги години да схвана битките – и не само за роли, а за човешко достойнство, – които жените водеха в света на киното и в много други сфери, и още се уча.
Бях невероятен щастливец и в личния си живот, задето срещнах жена си Шакира и имах прекрасен живот с нея в продължение на 47 години. Благословен бях с две изумителни дъщери, три скъпоценни внучета и група близки, подкрепящи ме приятели. Никой не може да успее нито в киното, нито в друга област без късмет. Но мен той не ме е съпътствал постоянно, много пъти съм бил и лишен от късмет.
Никога не съм лежал на лаврите си. Работих здраво, изучих си занаята, грабнах шансовете си и упорствах, когато мнозина се предадоха. Никой не разполага с универсална тайна формула за успеха. Никой не може да ви обещае богатство и слава – всъщност аз и не препоръчвам да ги желаете. Много актьори знаят колкото мен за филмовия бизнес, повече дори. Но ако ви е интересно как един щастливец е пробил в него, преодолял е лошия късмет и е изцедил до капка добрия, правил е тонове грешки, но се е опитвал да се поучи от тях, вършил е онова, което обича, и същевременно безкрайно се е забавлявал, тогава да поемаме!

Първа част: НАЧАЛОТО

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ ОТКЪДЕ ЗАПОЧВАШ

Не виждаш дори богатствата, върху които стъпваш с краката си. Уолтър Хюстън към Хъмфри Богарт в „Съкровището на Сиера Мадре“ (1948)

Когато се оглеждам около себе си днес и се обръщам назад към мястото, откъдето тръгнах, налага ми се да се втренча отново във видяното, за да се уверя, и все пак понякога си мисля: Какво? Аз? Не. Занасяте ме. Все още продължава да изглежда като невъзможна мечта.
Роден съм преди около милион години, през 1933-та, посред най-тежката депресия, сполитала тази страна, и шест години преди да ѝ бъде сложен край от още по-голяма катастрофа – Втората световна война. Майка ми беше чистачка и чак след смъртта ѝ узнах, че вече имала един син, когото обичала и за когото се грижела тайно. Баща ми беше интелигентен, но напълно необразован – или недостатъчно образован, което бе типично за работническата класа по онова време – и работеше като носач на риба на пазара „Билингсгейт“. Живеехме в тесен двустаен апартамент в преустроена викторианска къща в Камбъруел – тогава един от най-бедните райони на осаждения и пълен със смог Лондон, – на три нива над улицата и на пет над единствената тоалетна в двора. Страдах от рахит, болестта на бедните, която причинява отслабване на костите, и тропах нагоре-надолу по онези стълби с медицински обувки.
Три години след мен се роди друг син – Станли, а три години след Станли дойде Втората световна война. Тъй като германските бомбардировачи се опитваха да изравнят Лондон със земята, с брат ми на възраст три и шест години бяхме евакуирани и останахме на милостта на различни и твърде разочароващи нови семейства. Моето ме хранеше с една консерва сардини на ден върху препечен хляб, а когато заминаваха за уикенда, ме заключваха в шкаф под стълбите. Майка ми дотича и ме спаси, целия покрит с гнойни рани, веднага щом германците престанаха да бомбардират железопътните линии, но не и преди да развия клаустрофобия за цял живот и абсолютна непоносимост към каквато и да било жестокост по отношение на деца. Завърших училище на 16 с посредствен успех, работих в няколко офиса като разсилен и неизменно бях уволняван, а на 18 бях мобилизиран в армията и най-напред бях пратен с окупационните войски на Съюзниците в победена следвоенна Германия, а после – в Корея, където комунистите да гърмят по мен.
По онова време Великобритания бе една от страните с най-рязко класово разделение в света, а аз, както всекидневно бях информиран, се намирах на дъното на пирамидата. То се знае, милиони хора по света водеха по-лош живот от моя, но аз не знаех нищо за това. Знаех само, че съм беден и от работническата класа. В много отношения не беше добър старт – за каквото и да било, камо ли за звездна слава в киното. Но за своя главен герой  – Морис Джоузеф Микълуайт, както аз (горкичкият!) бях известен тогава – детството ми никога не е създавало усещане да е печално. Друг живот не познавах, бях обичан, майка ми и баща ми бяха чудесни родители и дори най-лошите времена ми носеха нещо хубаво.
Втората световна война бе едно от най-ужасяващите и трагични събития на двайсети век. Но за мен тя бе едно от най-страхотните неща, които са ми се случвали. За кльощавия шестгодишен обитател на бордей тя означаваше евакуация и бягство от бомбардировките – като втория път бях заедно с брат ми и майка ми. Бяхме транспортирани от задушения от пушеци Лондон до блажената идилия на провинцията в Норфък, където можех да тичам на чист въздух, да си късам ябълки направо от дървото и да имам като домашен любимец едър впрегатен кон на име Лоти. Като всички останали бях принуден да ям органична храна в продължение на пет години: в почвата и храните не се слагаха химикали, защото всички те се използваха за експлозиви и муниции. Имаше много малко захар, никакви бонбони и газирани напитки, затова пък изобилстваха натуралният портокалов сок, рибеното масло, малцовият екстракт и витамините. За повечето хора системата на дажби бе ужасна, но за такива като мен военновременната диета се оказа голямо подобрение. Рахитът ми се излекува и избуях на ръст като плевел.
Благодарение на войната получих възможността да положа така наречения „единайсет плюс“ изпит, с който си осигурих място в добра класическа гимназия – крайно необичайно по онова време за момче с моя произход. Баща ми оцеля след Дюнкерк, Ел Аламейн и освобождението на Рим – още пазя картичката, която ми изпрати за шестия ми рожден ден от Дюнкерк, и броеницата, която папата му дал за благодарност през 1944 г. – и се върна при нас по-уморен и по-тъжен, но като всекидневно напомняне какви късметлии бяхме: телеграмата, от която се плашехме през всичките шест години на войната, така и не дойде. Когато се върнах в Лондон след войната, все още слаб, но пък с ръст 1,82 м – вече с 10 см по-висок от баща ми, – се преместихме да живеем в панелна сграда в квартала Елефънт енд Касъл. Там имаше електричество, топла вода и истинска вана, хладилник и – най-хубавото от всичко – вътрешна тоалетна. За пръв път се радвахме на такива придобивки и ги възприемахме като лукс.

Много рано научих, че всичко, без значение колко е трагично, може да има своята добра страна за теб лично. Научих се да откривам положителното в ужасни ситуации. В ретроспекция бих добавил още една поука, която нямаше как да съм знаел тогава (а ми се ще да бях): след като аз мога да го постигна, има надежда за всички нас. Без значение откъде започваш в живота си, можеш да се издигнеш и измъкнеш.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата я има налична за слушате в платформата на Storytel с много приятен прочит от Павел Владимиров. Като на лекции съм - водя си записки! :)
Здравейте, както навярно сте забелязали, вече е налична електронна версия. Приятно четене!
Ще я пуснете ли като електронна книга?

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0659-0
Купи
Цена
17.80 лв.
(20.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0659-0
Купи
Цена
12.00 лв.
(20.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени