Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Работа с агенти на терен
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0684-2
Цена
предстояща

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
336
Дата на издаване
12 март 2021
Превод
Венцислав Венков
Корица
Стефан Касъров

Работа с агенти на терен

Нат – ветеран от британското разузнаване, се е прибрал в Лондон при многострадалната си съпруга Пру, убеден, че 47-годишния му стаж на резидент е приключил. Службата обаче му възлага нова задача: да поеме Приюта – подчинена на лондонската дирекция недействаща подрезидентура – бунище за преселени изменници с нулева стойност, сред които като „пò стока” се откроява единствено Флорънс, взела на прицел ръководството на отдел „Русия” и украински олигарх с интереси в Русия.

Освен шпионин, Нат е и запален играч на бадминтон. Понеделнишкият му противник Ед – особняк и върл противник на Брекзит и Тръмп – успява да въвлече Пру, Флорънс и самия Нат в смразяваща кръвта, но и изпълнена с мрачен хумор типична за съвремието ни история, описана от един от най-великите майстори на перото на епохата.

За автора

Джон льо Каре (р. 1931 г.) е литературният псевдоним на Дейвид Корнуел – едно от най-големите имена в света на шпионския трилър. Произведенията му се отличават с високата си литературна стойност. Льо Каре се прочува като върхов майстор на елегантния стил, умело заплетената фабула и остроумния диалог. Той познава отвътре света на шпионажа и достойно продължава вековната традиция, поставена още от Кристофър Марлоу и доразвита в наши дни от Греъм Грийн, Съмърсет Моъм и Джон Диксън Кар.

Автор на трийсетина романа, в които действието неизменно се развива в годините на Студената война, Джон льо Каре е работил за МИ-5 и МИ-6 от 1950 до 1960 г. и е наясно с действията, подбудите и морала на професионалистите от този свят в света, какъвто е разузнаването. Известност му донася „Шпионинът, който дойде от студа“, а най-четените му романи са тези от серията за Джордж Смайли. Трилърите на Джон льо Каре са доста добре познати в България, като след тях са и издадените от „Колибри“ „Най-търсеният човек“, „Дама, поп, асо, шпионин“, „Изменник по вкуса ни“, „Достопочтеният ученик“ и „Екипът на Смайли“.

Блог | Джон льо Каре
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Джон льо Каре - „Работа с агенти на терен“

Срещата ни в никакъв случай не беше нагласена. Нито от моя страна, нито от страна на Ед, нито по волята на някоя от невидимите ръце, които може да са му дърпали конците. Пък и не бях конкретна негова цел. Никой не беше насочил Ед към мен. Не бяха ни наблюдавали  – нито скришом, нито отявлено. Той ми отправи спортсменско предизвикателство. Аз го приех. Играхме. Без договореност, конспирация или заговор. В живота ми все още има случаи – макар и все по-редки напоследък, – за които може да съществува само една-единствена версия. И нашата среща беше тъкмо от тях. В разказа ми за нея не настъпи и най-незначително колебание, независимо от безбройните му принудителни повторения.
Събота вечер. Почивам си върху тапициран шезлонг до закрития басейн на спортен клуб „Атлетикус“ в Батърси, където се водя на доста безсмислената длъжност почетен секретар. Общата клубна зала е с висок гредоред и прилича на просторна пещера; навремето е била част от преустроена пивоварна, а сега предлага плувен басейн в единия край и бар в другия, както и свързващ ги коридор, който води до мъжките и женските съблекални с душове. Обърнат съм с лице към басейна, което ще рече, че съм седнал под ъгъл спрямо бара. А отвъд бара е входът към клуба, фоайето и чак тогава входът откъм улицата. Тоест при това положение няма как да виждам кой влиза в клуба или се е зачел в обявите във фоайето, запазва си час за кортовете или се записва за клубния турнир „пирамида“. На бара кипи усилена дейност. Девойчета и момци се плацикат в басейна и чуруликат.
Аз съм по екип за бадминтон: къси панталонки, тениска и новия ми чифт високи до над глезените кецове. Купих ги заради досадната болка, която се появи в левия ми глезен, докато бродех преди месец из естонския лес. След няколкото навързани продължителни престоя зад граница най-после мога да се насладя на напълно заслужения домашен отпуск. Не че над професионалната ми кариера не е надвиснал облак, но съм се зарекъл да не му обръщам внимание. В понеделник ме чака съкращение. Щом се налага, повтарям си от време на време. Започвам четиресет и седмата си година. Дотук всичко вървеше добре, такава беше уговорката ни от самото начало, нямам повод да се оплаквам.
Във връзка с това започвам да отдавам все по-голямо значение на факта, че въпреки напредващата възраст и досадния ми глезен все още съм безспорен клубен шампион: съвсем наскоро, миналата събота, спечелих индивидуалната титла след двубои с куп талантливи млади съперници. По принцип индивидуалното първенство се смята за непристъпна територия, заета от бързоноги двайсет и нещо годишни същества, но аз все още не им се давам. Ето че дори и днес, спазвайки клубната традиция, в качествто ми на новокоронясания шампион надделях в приятелски мач над първенеца на конкурентния ни клуб от отвъд реката, в Челси. И сега той  – целеустременият млад спортсмен и адвокат от индийски произход – е седнал редом с мен и отмаря с чаша бира в ръка след току-що отминалата битка. Доста ме поизпоти до последните няколко точки, които успях да му взема благодарение на своя опит и мъничко късмет. Надявам се тези няколко прости факта да оправдаят поне отчасти благоразположението ми в мига, в който Ед отправи своето предизвикателство, както и убеждението ми – пък било то и кратковременно, – че животът продължава и след съкращението. Разговаряхме си най-дружелюбно с моя сразен противник на тема, която помня така ясно, сякаш беше вчера: за нашите бащи. Оказа се, че и двамата са били запалени играчи на бадминтон. Неговият бил вицешампион в общоиндийското първенство. А моят в продължение на цял блажѐн сезон – британски армейски шампион на Сингапур. И така, както си разменяме забавни спомени, изведнъж осъзнавам как Алис – родената в Карибите наша рецепционистка и счетоводителка – напредва към мен, придружена от много висок, макар и с нищо незабележим човек. Алис е вечно позадъхана шейсетгодишна своенравница с внушителен вид. Двамата с нея сме сред най-дълго членуващите в клуба – аз като играч, а тя като главна негова опора. Където и по света да ме завареше Коледата, неизменно си разменяхме честитки – моите закачливи, а нейните набожни. А като казвам „напредва към мен“, имам предвид, че двамата с Алис начело ме атакуваха тилно, което изискваше първо да ме подминат, а след това да направят „кръгом“, за да се изправят с лице към мен – движение, което те изпълниха в комичен унисон.
– Мистър Сър Нат, сър – обявява най-тържествено Алис. Поначало използва по мой адрес обръщението „Лорд Нат“, но тази вечер съм разжалван до прост рицар. – Този крайно хубав и учтив младеж желае да разговаря с вас съвсем насаме. Не желае обаче да наруши мига на вашата слава. Името му е Ед. Ед, запознайте се с Нат.
В продължение на един залегнал в спомените ми като продължителен момент Ед остава закован на дветри крачки зад гърба ѝ – близо двуметров недодялан очилат млад мъж със смутена полуусмивка и създаващ усещане за самота. И помня как бе осветен едновременно от два конкуриращи се източника на светлина: оранжевата диодна лента над бара, която му придаваше звездно сияние, и вградените в басейна зад гърба му светлини, от които силуетът му изглеждаше огромен.
Той пристъпва напред и става реален. Две дълги непохватни крачки – ляв крак, десен крак, стоп. Алис се оттегля делово. Чакам го да каже нещо. Лепвам на лицето си търпелива усмивка. Най-малко метър и деветдесет, заострен нос, черни рошави коси, надничащи с ефимерен вид иззад очилата големи кафяви любознателни очи и бели спортни панталонки до над коляното, каквито носят най-вече яхтсмените и синовете на бостънските богаташи. Видимо на двайсет и пет, но при тези негови черти на вечен студент е възможно и да е доста по-млад или по-стар.
– Сър? – настоява той най-сетне, макар и не с нужната доза уважение.
– Нат, ако не възразявате – поправям го с поредната усмивка.
Той възприема чутото. Нат. Осмисля го. Сбръчква острия си нос.
– Добре, аз пък съм Ед!  – добавя информативно, повтаряйки за мое сведение казаното вече от Алис. В днешна Англия, където току-що съм се завърнал, никой вече не е наричан на фамилно име.
– Ами, здравейте, Ед – отвръщам приветливо. – С какво мога да съм ви полезен?
Нова пауза, през която обмисля думите ми. Последвана от скоропоговорката:
– Желая да играя срещу вас, нали разбирате? Вие сте шампионът. Проблемът е, че аз членувам в клуба съвсем отскоро. От миналата седмица, ъхъ. И съм се записал в „пирамидата“, както си му е редът, но за изкачване в класацията ще ми трябват куп идиотски месеци – излитат от плен думите му.
А той прави нова пауза, през която ни оглежда подред, първо моя жизнерадостен противник, после пак самия мен.
– Вижте сега – опитва се да ме опровергае, макар да не съм оспорил нищо от казаното дотук. – Признавам си, че не съм запознат с правилника на клуба, нали разбирате?  – надига възмутено тон.  – Което изобщо не е моя вина. Но пък се допитах до Алис. А тя рече що сам не го попиташ, няма да те ухапе, я. Та затова дойдох да ви попитам. – И за всеки случай, ако още не ми е станало ясно: – Но пък можах да ви гледам, докато играете, нали разбирате? И вече бих двама-трима от онези, които и вие бихте. Плюс един-двама, от които сте падал. Уверен съм, че мога да ви се опъна. И то здравата, ъхъ. Яко ще ви се опъна, ако трябва да съм точен.
Какво да ви кажа за самия му глас, от който вече съм чул достатъчно, за да си направя преценка? В извечната британска салонна игра да подреждаш сънародниците ни по обществената стълбица въз основа на дикцията им мен почти никакъв ме няма, тъй като съм прекарал прекалено много от живота си по чужди земи. Но според слуховата преценка на дъщеря ми Стефани, заклета боркиня за социално равенство, дикцията на Ед би могла да мине за почти що-годе приемлива, тоест че не се долавят преки доказателства за завършено елитно частно образование.
– Мога ли да знам къде поначало играете, Ед? – задавам му обичайния за нашите среди въпрос.
– Навсякъде. Където намеря достоен противник, ъхъ. – След което добавя сякаш хрумналата му на мига мисъл: – По някое време дочух, че сте член в тукашния клуб. Има клубове, където можеш да си платиш и да играеш. Но не и този. Тука искат първо да станеш член. Живо изнудване, мен ако ме питате. Та и това ми се наложи да направя. Куп шибани пари се изръсих, ама карай да върви…

Джон льо Каре - „Работа с агенти на терен“

Срещата ни в никакъв случай не беше нагласена. Нито от моя страна, нито от страна на Ед, нито по волята на някоя от невидимите ръце, които може да са му дърпали конците. Пък и не бях конкретна негова цел. Никой не беше насочил Ед към мен. Не бяха ни наблюдавали  – нито скришом, нито отявлено. Той ми отправи спортсменско предизвикателство. Аз го приех. Играхме. Без договореност, конспирация или заговор. В живота ми все още има случаи – макар и все по-редки напоследък, – за които може да съществува само една-единствена версия. И нашата среща беше тъкмо от тях. В разказа ми за нея не настъпи и най-незначително колебание, независимо от безбройните му принудителни повторения.
Събота вечер. Почивам си върху тапициран шезлонг до закрития басейн на спортен клуб „Атлетикус“ в Батърси, където се водя на доста безсмислената длъжност почетен секретар. Общата клубна зала е с висок гредоред и прилича на просторна пещера; навремето е била част от преустроена пивоварна, а сега предлага плувен басейн в единия край и бар в другия, както и свързващ ги коридор, който води до мъжките и женските съблекални с душове. Обърнат съм с лице към басейна, което ще рече, че съм седнал под ъгъл спрямо бара. А отвъд бара е входът към клуба, фоайето и чак тогава входът откъм улицата. Тоест при това положение няма как да виждам кой влиза в клуба или се е зачел в обявите във фоайето, запазва си час за кортовете или се записва за клубния турнир „пирамида“. На бара кипи усилена дейност. Девойчета и момци се плацикат в басейна и чуруликат.
Аз съм по екип за бадминтон: къси панталонки, тениска и новия ми чифт високи до над глезените кецове. Купих ги заради досадната болка, която се появи в левия ми глезен, докато бродех преди месец из естонския лес. След няколкото навързани продължителни престоя зад граница най-после мога да се насладя на напълно заслужения домашен отпуск. Не че над професионалната ми кариера не е надвиснал облак, но съм се зарекъл да не му обръщам внимание. В понеделник ме чака съкращение. Щом се налага, повтарям си от време на време. Започвам четиресет и седмата си година. Дотук всичко вървеше добре, такава беше уговорката ни от самото начало, нямам повод да се оплаквам.
Във връзка с това започвам да отдавам все по-голямо значение на факта, че въпреки напредващата възраст и досадния ми глезен все още съм безспорен клубен шампион: съвсем наскоро, миналата събота, спечелих индивидуалната титла след двубои с куп талантливи млади съперници. По принцип индивидуалното първенство се смята за непристъпна територия, заета от бързоноги двайсет и нещо годишни същества, но аз все още не им се давам. Ето че дори и днес, спазвайки клубната традиция, в качествто ми на новокоронясания шампион надделях в приятелски мач над първенеца на конкурентния ни клуб от отвъд реката, в Челси. И сега той  – целеустременият млад спортсмен и адвокат от индийски произход – е седнал редом с мен и отмаря с чаша бира в ръка след току-що отминалата битка. Доста ме поизпоти до последните няколко точки, които успях да му взема благодарение на своя опит и мъничко късмет. Надявам се тези няколко прости факта да оправдаят поне отчасти благоразположението ми в мига, в който Ед отправи своето предизвикателство, както и убеждението ми – пък било то и кратковременно, – че животът продължава и след съкращението. Разговаряхме си най-дружелюбно с моя сразен противник на тема, която помня така ясно, сякаш беше вчера: за нашите бащи. Оказа се, че и двамата са били запалени играчи на бадминтон. Неговият бил вицешампион в общоиндийското първенство. А моят в продължение на цял блажѐн сезон – британски армейски шампион на Сингапур. И така, както си разменяме забавни спомени, изведнъж осъзнавам как Алис – родената в Карибите наша рецепционистка и счетоводителка – напредва към мен, придружена от много висок, макар и с нищо незабележим човек. Алис е вечно позадъхана шейсетгодишна своенравница с внушителен вид. Двамата с нея сме сред най-дълго членуващите в клуба – аз като играч, а тя като главна негова опора. Където и по света да ме завареше Коледата, неизменно си разменяхме честитки – моите закачливи, а нейните набожни. А като казвам „напредва към мен“, имам предвид, че двамата с Алис начело ме атакуваха тилно, което изискваше първо да ме подминат, а след това да направят „кръгом“, за да се изправят с лице към мен – движение, което те изпълниха в комичен унисон.
– Мистър Сър Нат, сър – обявява най-тържествено Алис. Поначало използва по мой адрес обръщението „Лорд Нат“, но тази вечер съм разжалван до прост рицар. – Този крайно хубав и учтив младеж желае да разговаря с вас съвсем насаме. Не желае обаче да наруши мига на вашата слава. Името му е Ед. Ед, запознайте се с Нат.
В продължение на един залегнал в спомените ми като продължителен момент Ед остава закован на дветри крачки зад гърба ѝ – близо двуметров недодялан очилат млад мъж със смутена полуусмивка и създаващ усещане за самота. И помня как бе осветен едновременно от два конкуриращи се източника на светлина: оранжевата диодна лента над бара, която му придаваше звездно сияние, и вградените в басейна зад гърба му светлини, от които силуетът му изглеждаше огромен.
Той пристъпва напред и става реален. Две дълги непохватни крачки – ляв крак, десен крак, стоп. Алис се оттегля делово. Чакам го да каже нещо. Лепвам на лицето си търпелива усмивка. Най-малко метър и деветдесет, заострен нос, черни рошави коси, надничащи с ефимерен вид иззад очилата големи кафяви любознателни очи и бели спортни панталонки до над коляното, каквито носят най-вече яхтсмените и синовете на бостънските богаташи. Видимо на двайсет и пет, но при тези негови черти на вечен студент е възможно и да е доста по-млад или по-стар.
– Сър? – настоява той най-сетне, макар и не с нужната доза уважение.
– Нат, ако не възразявате – поправям го с поредната усмивка.
Той възприема чутото. Нат. Осмисля го. Сбръчква острия си нос.
– Добре, аз пък съм Ед!  – добавя информативно, повтаряйки за мое сведение казаното вече от Алис. В днешна Англия, където току-що съм се завърнал, никой вече не е наричан на фамилно име.
– Ами, здравейте, Ед – отвръщам приветливо. – С какво мога да съм ви полезен?
Нова пауза, през която обмисля думите ми. Последвана от скоропоговорката:
– Желая да играя срещу вас, нали разбирате? Вие сте шампионът. Проблемът е, че аз членувам в клуба съвсем отскоро. От миналата седмица, ъхъ. И съм се записал в „пирамидата“, както си му е редът, но за изкачване в класацията ще ми трябват куп идиотски месеци – излитат от плен думите му.
А той прави нова пауза, през която ни оглежда подред, първо моя жизнерадостен противник, после пак самия мен.
– Вижте сега – опитва се да ме опровергае, макар да не съм оспорил нищо от казаното дотук. – Признавам си, че не съм запознат с правилника на клуба, нали разбирате?  – надига възмутено тон.  – Което изобщо не е моя вина. Но пък се допитах до Алис. А тя рече що сам не го попиташ, няма да те ухапе, я. Та затова дойдох да ви попитам. – И за всеки случай, ако още не ми е станало ясно: – Но пък можах да ви гледам, докато играете, нали разбирате? И вече бих двама-трима от онези, които и вие бихте. Плюс един-двама, от които сте падал. Уверен съм, че мога да ви се опъна. И то здравата, ъхъ. Яко ще ви се опъна, ако трябва да съм точен.
Какво да ви кажа за самия му глас, от който вече съм чул достатъчно, за да си направя преценка? В извечната британска салонна игра да подреждаш сънародниците ни по обществената стълбица въз основа на дикцията им мен почти никакъв ме няма, тъй като съм прекарал прекалено много от живота си по чужди земи. Но според слуховата преценка на дъщеря ми Стефани, заклета боркиня за социално равенство, дикцията на Ед би могла да мине за почти що-годе приемлива, тоест че не се долавят преки доказателства за завършено елитно частно образование.
– Мога ли да знам къде поначало играете, Ед? – задавам му обичайния за нашите среди въпрос.
– Навсякъде. Където намеря достоен противник, ъхъ. – След което добавя сякаш хрумналата му на мига мисъл: – По някое време дочух, че сте член в тукашния клуб. Има клубове, където можеш да си платиш и да играеш. Но не и този. Тука искат първо да станеш член. Живо изнудване, мен ако ме питате. Та и това ми се наложи да направя. Куп шибани пари се изръсих, ама карай да върви…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0684-2
предстояща
Цена

Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2021 © Всички права запазени