Поезията на Франце Прешерн се превежда за първи път на български език.
Единствената му стихосбирка, издадена приживе, „Поезия“ (1847), е неговият най-добър автопортрет: в нея проличават ерудицията, широтата на мисленето, сложният светоглед и цялостният психопрофил на автора, у когото надделяват способността искрено да обича както жените-музи, така и малцината си приятели, меланхоличната превъзбуда от разминаването между високи цели, пориви, творчески намерения и действителност, а също откритото дистанциране спрямо глупостта, претенциите и ограничеността на школаря / учения и властимащия, както и деликатната му самоироничност.