Поезията на Франце Прешерн се превежда за първи път на български език.
Единствената му стихосбирка, издадена приживе, „Поезия“ (1847), е неговият най-автентичен (авто)портрет: от нея личат ерудицията, светогледът, сложният характер и цялостният психопрофил на автора, у когото надделява искрената способност да обича не само жените музи, но и малцината си приятели; респектира откритото му противопоставяне на претенциозността и ограничеността на школаря (учения) и властимащия, както и завидната му самоироничност.
Геният на Словения Францѐ Прешѐрн е поет, превърнал се в емблема и неизменна част от националната идентичност на сънародниците си. Важен е приносът му за жанровото разнообразие и поетиката на Романтизма: въвежда сонетния венец – негова „запазена марка“ в общославянския канон. Прешерн първи в словенската литература споменава нашите земи с няколко знакови топонима: Тракия, Хемус, Родопите. Започвайки с леки и развлекателни стихове, с времето той неизменно получава статус на „висок“ поет, както в родината си, така и извън нея. И високото у него е тъкмо изборът му да пише на словенски език, все още нормативно и графично установяващ се, но вече внушаващ усещането за авторитетност и тържественост.
Франце Прешерн - „Поезия“
ГЕНИЯТ НА СЛОВЕНИЯ
Из предговора на проф. д-р Людмил Димитров
Появата на самостоятелен том с поезията на Франце Прешерн на български език е жест, който дължим на словенците ако не от един век, то поне от над четири десетилетия. Отлагането, по-точно протакането му във времето, е колкото неоправдано, толкова и свързано с концептуални въпроси не само от литературно, но далеч повече от историческо и социокултурно естество – сложни и нееднозначни. Недопустимо е обаче, а за която и да било себеуважаваща се култура дори непростимо, един национален поет, при това най-големият, конституирал идентичността на своя народ с езика, идеите и най-вече с избора, а – както често се случва в епохата на романтизма – и със саможертвата си, още да не е „проговорил“ на български, така както са „проговорили“ толкова други (ще се огранича с Александър Сергеевич Пушкин, Адам Мицкевич, Карел Хинек Маха, Тарас Шевченко, Петър ІІ Петрович Негош, Шандор Петьофи, Михай Еминеску). Проблемът е дори по-неприятен, когато става дума за Прешерн – първия поет на Словения: страна близка до нас не само пространствено и езиково, но и като историческа съдба. Не познавам друга чужда литература, в която България и българинът да заемат такова основополагащо място и да са въздигнати до образец за подражание, черпене на идеи и положителен пример, както това се случва в тяхната от 70-те години на ХІХ век буквално до днес.
Най-интензивните периоди, провокирали интерес към нашето битие и художественото му възпроизвеждане, са два: единият е от разстояние, а вторият – пряк. „Косвеният“ обхваща времето от Априлското въстание до Балканските и Първата световна война (особен акцент се поставя върху Сръбско-българската, където словенските поети, получаващи информация за събитията от своята и европейската преса, категорично застават на наша страна). Непосредственият е, когато се засилва живият културен диалог помежду ни чрез гостувания на писатели, поети, музиканти, художници, артисти и организиране на четения, изложби, концерти, театрални спектакли; това се случва между двете войни и по-точно от 1932-ра (тогава по линия на ПЕН в Любляна за първи път пристигат Елисавета Багряна и Дора Габе и поставят началото на новите ни литературни контакти) до 29 юни 1948-а, приемането на прочутата резолюция на Информбюро след скарването на Тито и Сталин за отклоняването на ЮКП от марксистко-ленинската линия. Този злощастен политически акт на нас ни отрежда участта да останем под похлупака на Съветите, на словенците – в доминираната от Сърбия общност на „необвързаните“, а по границите ни за близо половин век е спусната „малката“ желязна завеса, отделяща не Запада от Изтока, а две разновидности на тоталитаризма. В годините на Студената война отделни ентусиасти от България и Словения бавно и мъчително се трудят да запълват все по-уголемяващите се бели полета в културния обмен, но разбира се, пукнатините не могат да бъдат затворени току-така. Непокътнато остава само едно: взаимната ни симпатия, неизменно пренасяна и поддържана като културна памет.
Кой е Франце Прешерн и кои са основните етапи в неговия живот и в творчеството му? Роден е на 3 декември 1800 г. в село Върба, областта Горенска, на приблизително еднакво разстояние от град Кран на юг и австрийската граница на север. Той е трето дете, но първи син в семейството на Мина Светина и Шимен Прешерн. Изключително способно момче, десетгодишен е вписан с отличните си резултати в златната книга на училището в село Рибница. През 1813 г. започва да учи в Любляна. От 1821 г. е студент по право във Виенския университет. Цялото му обучение преминава на немски език. През 1824 г. пише писмо на родителите си, че окончателно е решил да стане юрист, тоест да упражнява професия, свързана с правораздаването, което поражда конфликт с тях, тъй като те желаят той да бъде свещеник. През 1828 г., завършил с докторска степен, пристига в Любляна и започва да работи като помощник на адвоката Леополд Баумгартнер. Сприятелява се с литератора и полиглот Матия Чоп, негов земляк, говорещ деветнайсет езика. През 1832 г. полага успешно квалификационен изпит за адвокат в Целовец (словенското име на австрийския град Клагенфурт).
Прешерн е основният поет в издавания от библиотекаря Миха Кастелиц алманах „Крайнска пчела“ (Krajnska čebelica), от който излизат пет броя: през 1830, 1831, 1832, 1834 и 1838 г. При четвъртия се стига до скандал, предизвикан от езиковеда Йерней Копитар (1780–1844) и неговите сподвижници. Около бъдещето на прохождащата литература се разгаря ожесточен спор, запомнен с термина „Словенска азбучна война“ (Slowenischer ABC-Krieg), в която – като във всяка война – се противопоставят два лагера: „пчеларите“ начело с Прешерн и Чоп, застъпващи се за висока езикова и литературна норма, и привържениците на Копитар, ратуващи за книжовност, основана върху фолклора; те предпочитат да следват принципи, идентични на наложените от Вук Караджич за сръбския език. Копитар защитава тезата за всеки звук да има отделна буква, дори се опитва да въведе така наречената „метелчица“: азбука, в която твърде много знаци са заимствани от кирилицата; тя официално бива забранена със закон през 1833 г. В тази „война“ Прешерн се включва и със сатири, от които най-известен е сонетът му „Една картина Апелес изложи“. В последния стих се прави остроумен каламбур от фамилията „Копитар“ (архаична дума за „обущар“): „Ти ум, Копитар, давай за копита“.
1833 г. се оказва преломна и в личния живот на поета, след като на 6 април (Велика събота) в черквата в люблянския квартал Търново той вижда Юлия Примиц, наследница на богат столичен род, и „от пръв поглед“ се влюбва в нея. Тя е омъжена жена и Прешерн я въвежда в поезията си като Муза, близка до идеала на средновековния рицар трубадур, снемаща високата ипостаса на Дева Мария. Посвещава й едно от най-прочутите си произведения – „Сонетния венец“, в чийто магистрал в акростих изписва името й. Междувременно прави постоянни постъпки за място на адвокат, но властите не му издават разрешение, тъй като заради свободомислието си той в политически смисъл им се струва потенциално опасен и неблагонадежден. Принуждава се да работи като помощник на стария си приятел и адвокат Блаж Кробат. През 1835 г. умира чичо му Йожеф, който до този момент е негов постоянен благодетел, а през лятото на същата година в река Сава се удавя Матия Чоп – смърт, преживяна от Прешерн особено болезнено. Към 1837 г. той започва връзка с малолетната Ана Йелоушек, също помощница у Кробат. Раждат им се три деца: Резика (Терезия), която умира на една годинка, Ернестина, доживяла до 75-годишна възраст (умира през 1917), и Франц, починал на десет години. Макар двамата с Ана никога да не сключват брак, Прешерн до последно поддържа добри отношения с нея и с децата си и ги издържа финансово. Между 1883 и 1888 г. Ернестина написва на немски език своите „Спомени за моя баща, д-р Франц Прешерн“, подробно и добросъвестно пресъздавайки обстановката, в която е расла. Не след дълго бързо един подир друг умират още двама Прешернови приятели – полякът Емил Коритко, прогонен от родината си като участник в народоосвободителното движение, и търговецът Андрей Смоле; с тях поотделно поетът събира народни песни и умотворения, а със Смоле замислят нов литературен вестник и издават книги. След тези загуби и поради нещастната си любов към Юлия Примиц Прешерн изпада в криза, пропива се и става апатичен към всичко; сериозното му творчество прекъсва, само понякога във весели компании спонтанно импровизира духовити римувани пародии. В една от кръчмите, които често посещава, среща Йерица Подбой – страстно влюбен, й посвещава няколко стихотворения.
През 1836 г. в Любляна в отделна книжка е отпечатано най-обемното му произведение – поемата „Кръщение при Савица“. През 1843 г. започва да излиза вестникът „Селскостопански и занаятчийски новини“ (Kmetijske in rokodelske novice) на ветеринаря и политик Янез Блайвайз, в който се печатат и някои творби на Прешерн, но не на централни места – пред неговите високи сюжети издателят предпочита селските идилични версификации на поета Йован Весел Косески. Междувременно Прешерн подготвя своя самостоятелна стихосбирка със заглавие „Поезия“ и през 1846-а предава ръкописа за преглед на цензора Фран Миклошич, одобрил 22 творби с изричното указание отделни стихове от някои от тях също да бъдат премахнати. Така прочутата „Наздравица“, написана през 1844 г., бива доста осакатена и отпада от съдържанието, а в оригиналния й вариант авторът успява да я публикува едва след революцията „Пролет на народите“ от март 1848 г. във вестника на Блайвайз. „Поезия“ е отпечатана в края на декември 1846 г., но годината, отбелязана на титулната страница, е 1847. Най-честите жанрове, които се срещат в нея, са стихотворение, балада, романс, елегия и сонет.
През 1846 г. шестата му поред молба за място на адвокат най-сетне е одобрена и Прешерн отваря своя кантора в град Кран, но по същото време заболява тежко и от отчаяние прави опит за самоубийство. В завещанието си признава бащинството на оживелите си деца и им оставя малкото, което има. Умира на 8 февруари 1849 г.
НА СТРУНИТЕ
Струни, жално зазвънете,
песен моя, затъжи
и на всички разкажете
туй, което ми тежи:
как страните ми се стапят,
как в очите няма зов
и от тях сълзици капят,
причинени от любов;
как сърцето се задъхва
от несподелена страст –
не бленува, а настръхва
от самотност и от бяс;
дето и да съм, за Бога,
нейният вълшебен лик
ме преследва и не мога
да избягам ни за миг;
вашта песен звънко екне
в нейна слава, в нейна чест –
но ако не я размекне,
вие замлъкнете днес!
Мъката ми разнесете
в най-далечното селце:
ако можете, трогнете
непреклонното сърце.
ИЗ "ЗАБАВНИ СОНЕТИ"
Дали да пишем каша или kasha,
школари се препират с буквоеди,
взаимно се наричат късогледи,
но кой е прав – не мога да ви кажа.
За мен пък – ако каша опердаша
за обед и остана без повреди,
а kasha-та отстъпя на съседи,
тогава по-добре да пишем: каша.
Но друго е по-важно да се знае:
вкусът от буквите не се влияе
и в нашата езикова седянка
уж учени мъже, а пък забити,
са взели като същи абдерити*
да спорят за магарешката сянка*.
Франце Прешерн - „Поезия“
ГЕНИЯТ НА СЛОВЕНИЯ
Из предговора на проф. д-р Людмил Димитров
Появата на самостоятелен том с поезията на Франце Прешерн на български език е жест, който дължим на словенците ако не от един век, то поне от над четири десетилетия. Отлагането, по-точно протакането му във времето, е колкото неоправдано, толкова и свързано с концептуални въпроси не само от литературно, но далеч повече от историческо и социокултурно естество – сложни и нееднозначни. Недопустимо е обаче, а за която и да било себеуважаваща се култура дори непростимо, един национален поет, при това най-големият, конституирал идентичността на своя народ с езика, идеите и най-вече с избора, а – както често се случва в епохата на романтизма – и със саможертвата си, още да не е „проговорил“ на български, така както са „проговорили“ толкова други (ще се огранича с Александър Сергеевич Пушкин, Адам Мицкевич, Карел Хинек Маха, Тарас Шевченко, Петър ІІ Петрович Негош, Шандор Петьофи, Михай Еминеску). Проблемът е дори по-неприятен, когато става дума за Прешерн – първия поет на Словения: страна близка до нас не само пространствено и езиково, но и като историческа съдба. Не познавам друга чужда литература, в която България и българинът да заемат такова основополагащо място и да са въздигнати до образец за подражание, черпене на идеи и положителен пример, както това се случва в тяхната от 70-те години на ХІХ век буквално до днес.
Най-интензивните периоди, провокирали интерес към нашето битие и художественото му възпроизвеждане, са два: единият е от разстояние, а вторият – пряк. „Косвеният“ обхваща времето от Априлското въстание до Балканските и Първата световна война (особен акцент се поставя върху Сръбско-българската, където словенските поети, получаващи информация за събитията от своята и европейската преса, категорично застават на наша страна). Непосредственият е, когато се засилва живият културен диалог помежду ни чрез гостувания на писатели, поети, музиканти, художници, артисти и организиране на четения, изложби, концерти, театрални спектакли; това се случва между двете войни и по-точно от 1932-ра (тогава по линия на ПЕН в Любляна за първи път пристигат Елисавета Багряна и Дора Габе и поставят началото на новите ни литературни контакти) до 29 юни 1948-а, приемането на прочутата резолюция на Информбюро след скарването на Тито и Сталин за отклоняването на ЮКП от марксистко-ленинската линия. Този злощастен политически акт на нас ни отрежда участта да останем под похлупака на Съветите, на словенците – в доминираната от Сърбия общност на „необвързаните“, а по границите ни за близо половин век е спусната „малката“ желязна завеса, отделяща не Запада от Изтока, а две разновидности на тоталитаризма. В годините на Студената война отделни ентусиасти от България и Словения бавно и мъчително се трудят да запълват все по-уголемяващите се бели полета в културния обмен, но разбира се, пукнатините не могат да бъдат затворени току-така. Непокътнато остава само едно: взаимната ни симпатия, неизменно пренасяна и поддържана като културна памет.
Кой е Франце Прешерн и кои са основните етапи в неговия живот и в творчеството му? Роден е на 3 декември 1800 г. в село Върба, областта Горенска, на приблизително еднакво разстояние от град Кран на юг и австрийската граница на север. Той е трето дете, но първи син в семейството на Мина Светина и Шимен Прешерн. Изключително способно момче, десетгодишен е вписан с отличните си резултати в златната книга на училището в село Рибница. През 1813 г. започва да учи в Любляна. От 1821 г. е студент по право във Виенския университет. Цялото му обучение преминава на немски език. През 1824 г. пише писмо на родителите си, че окончателно е решил да стане юрист, тоест да упражнява професия, свързана с правораздаването, което поражда конфликт с тях, тъй като те желаят той да бъде свещеник. През 1828 г., завършил с докторска степен, пристига в Любляна и започва да работи като помощник на адвоката Леополд Баумгартнер. Сприятелява се с литератора и полиглот Матия Чоп, негов земляк, говорещ деветнайсет езика. През 1832 г. полага успешно квалификационен изпит за адвокат в Целовец (словенското име на австрийския град Клагенфурт).
Прешерн е основният поет в издавания от библиотекаря Миха Кастелиц алманах „Крайнска пчела“ (Krajnska čebelica), от който излизат пет броя: през 1830, 1831, 1832, 1834 и 1838 г. При четвъртия се стига до скандал, предизвикан от езиковеда Йерней Копитар (1780–1844) и неговите сподвижници. Около бъдещето на прохождащата литература се разгаря ожесточен спор, запомнен с термина „Словенска азбучна война“ (Slowenischer ABC-Krieg), в която – като във всяка война – се противопоставят два лагера: „пчеларите“ начело с Прешерн и Чоп, застъпващи се за висока езикова и литературна норма, и привържениците на Копитар, ратуващи за книжовност, основана върху фолклора; те предпочитат да следват принципи, идентични на наложените от Вук Караджич за сръбския език. Копитар защитава тезата за всеки звук да има отделна буква, дори се опитва да въведе така наречената „метелчица“: азбука, в която твърде много знаци са заимствани от кирилицата; тя официално бива забранена със закон през 1833 г. В тази „война“ Прешерн се включва и със сатири, от които най-известен е сонетът му „Една картина Апелес изложи“. В последния стих се прави остроумен каламбур от фамилията „Копитар“ (архаична дума за „обущар“): „Ти ум, Копитар, давай за копита“.
1833 г. се оказва преломна и в личния живот на поета, след като на 6 април (Велика събота) в черквата в люблянския квартал Търново той вижда Юлия Примиц, наследница на богат столичен род, и „от пръв поглед“ се влюбва в нея. Тя е омъжена жена и Прешерн я въвежда в поезията си като Муза, близка до идеала на средновековния рицар трубадур, снемаща високата ипостаса на Дева Мария. Посвещава й едно от най-прочутите си произведения – „Сонетния венец“, в чийто магистрал в акростих изписва името й. Междувременно прави постоянни постъпки за място на адвокат, но властите не му издават разрешение, тъй като заради свободомислието си той в политически смисъл им се струва потенциално опасен и неблагонадежден. Принуждава се да работи като помощник на стария си приятел и адвокат Блаж Кробат. През 1835 г. умира чичо му Йожеф, който до този момент е негов постоянен благодетел, а през лятото на същата година в река Сава се удавя Матия Чоп – смърт, преживяна от Прешерн особено болезнено. Към 1837 г. той започва връзка с малолетната Ана Йелоушек, също помощница у Кробат. Раждат им се три деца: Резика (Терезия), която умира на една годинка, Ернестина, доживяла до 75-годишна възраст (умира през 1917), и Франц, починал на десет години. Макар двамата с Ана никога да не сключват брак, Прешерн до последно поддържа добри отношения с нея и с децата си и ги издържа финансово. Между 1883 и 1888 г. Ернестина написва на немски език своите „Спомени за моя баща, д-р Франц Прешерн“, подробно и добросъвестно пресъздавайки обстановката, в която е расла. Не след дълго бързо един подир друг умират още двама Прешернови приятели – полякът Емил Коритко, прогонен от родината си като участник в народоосвободителното движение, и търговецът Андрей Смоле; с тях поотделно поетът събира народни песни и умотворения, а със Смоле замислят нов литературен вестник и издават книги. След тези загуби и поради нещастната си любов към Юлия Примиц Прешерн изпада в криза, пропива се и става апатичен към всичко; сериозното му творчество прекъсва, само понякога във весели компании спонтанно импровизира духовити римувани пародии. В една от кръчмите, които често посещава, среща Йерица Подбой – страстно влюбен, й посвещава няколко стихотворения.
През 1836 г. в Любляна в отделна книжка е отпечатано най-обемното му произведение – поемата „Кръщение при Савица“. През 1843 г. започва да излиза вестникът „Селскостопански и занаятчийски новини“ (Kmetijske in rokodelske novice) на ветеринаря и политик Янез Блайвайз, в който се печатат и някои творби на Прешерн, но не на централни места – пред неговите високи сюжети издателят предпочита селските идилични версификации на поета Йован Весел Косески. Междувременно Прешерн подготвя своя самостоятелна стихосбирка със заглавие „Поезия“ и през 1846-а предава ръкописа за преглед на цензора Фран Миклошич, одобрил 22 творби с изричното указание отделни стихове от някои от тях също да бъдат премахнати. Така прочутата „Наздравица“, написана през 1844 г., бива доста осакатена и отпада от съдържанието, а в оригиналния й вариант авторът успява да я публикува едва след революцията „Пролет на народите“ от март 1848 г. във вестника на Блайвайз. „Поезия“ е отпечатана в края на декември 1846 г., но годината, отбелязана на титулната страница, е 1847. Най-честите жанрове, които се срещат в нея, са стихотворение, балада, романс, елегия и сонет.
През 1846 г. шестата му поред молба за място на адвокат най-сетне е одобрена и Прешерн отваря своя кантора в град Кран, но по същото време заболява тежко и от отчаяние прави опит за самоубийство. В завещанието си признава бащинството на оживелите си деца и им оставя малкото, което има. Умира на 8 февруари 1849 г.
НА СТРУНИТЕ
Струни, жално зазвънете,
песен моя, затъжи
и на всички разкажете
туй, което ми тежи:
как страните ми се стапят,
как в очите няма зов
и от тях сълзици капят,
причинени от любов;
как сърцето се задъхва
от несподелена страст –
не бленува, а настръхва
от самотност и от бяс;
дето и да съм, за Бога,
нейният вълшебен лик
ме преследва и не мога
да избягам ни за миг;
вашта песен звънко екне
в нейна слава, в нейна чест –
но ако не я размекне,
вие замлъкнете днес!
Мъката ми разнесете
в най-далечното селце:
ако можете, трогнете
непреклонното сърце.
ИЗ "ЗАБАВНИ СОНЕТИ"
Дали да пишем каша или kasha,
школари се препират с буквоеди,
взаимно се наричат късогледи,
но кой е прав – не мога да ви кажа.
За мен пък – ако каша опердаша
за обед и остана без повреди,
а kasha-та отстъпя на съседи,
тогава по-добре да пишем: каша.
Но друго е по-важно да се знае:
вкусът от буквите не се влияе
и в нашата езикова седянка
уж учени мъже, а пък забити,
са взели като същи абдерити*
да спорят за магарешката сянка*.
Оценка: +3
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
