Кръстът

Ингар Йонсрюд - „Кръстът“

Глава 1

Стеариновата свещ отрони самотна сълза и пасторът слепи ръце за молитва. Макар да се молеше тихо и на себе си, произнасяше думите бързо, в такта на сърцето си. Сетне разплете пръстите си и отвори очи.
В продълговатия прозорец високо на стената трептеше собственото му отражение. Навън бе тъмно, а от стъклото долиташе нежната мелодия от гальовното докосване на снега.
Точно над отблясъка от пламъка за стъклото бе залепнала голяма снежинка. От топлината на помещението снегът започна да се топи, пламъкът бе повече от червено-жълта точка на стъклото. Светлината се разстилаше подобно на кръгове по гладка водна повърхност и обагряше пода, кръста и Библията. Сетне окръжи и него и той разбра, че Бог му говори чрез снега.
Прясно навалелият сняг караше нощта преди Нова година да изглежда бяла и неопетнена. Пасторът се замисли за невинността, зародила се през една далечна коледна нощ, за да отъпче нов път пред бедните земни души. И така всичко наоколо придоби смисъл. Желязната решетка на прозореца, стоманеният креват с тънкия матрак до голата стена, неравният таван на мазето с петна, във фантазията му оприличени на облаци, и тежката врата с ниско прозорче, през което той можеше да се огледа само ако се наведе.
Всичко това бе от значение и му говореше с ясен и недвусмислен глас. Затвори очи, слепи ръце и се замоли. Този път бавно и самоуверено.

Бравата издрънча и на вратата застана надзирателят, висок тип с изпити бузи на име Рикард. Въпреки различията в позициите и званията им двамата бяха намерили общ език. Понякога пазачът се застояваше да си поговорят, след като бе вързал ръката му за рамката на леглото. Някога бил спортист, но после животът му тръгнал в погрешна посока. Рикард често се връщаше към това време, попипваше халката, висяща на врата му, и се интересуваше дали за подобни неща се намира опрощение. В тези случаи устните на пастора се отпускаха, очите му придобиваха благ вид, а брадичката се издаваше напред.
– Разбира се, че ще получиш прошка – отвръщаше той. – На вярващия се опрощава всичко.
Но на пастора не се нравеха толкова приказките на надзирателя, колкото мълчанието му. Рикард слушаше с часове разказите му. За рояците скакалци, които Бог пуснал на египетския народ, за всемирния потоп, прочистил земята от лошото управление и безбожността, за преселилите се в Америка испанци и донесената от тях болест. Едва за няколко години бичът на едрата шарка заличил могъщата империя на ацтеките, опустошил почти цял континент и така проправил пътя на християнството.
– Нищо друго не заздравява устоите на вярата така, както кръвта и виковете от изтезания. Затова ме държат тук – обясни пасторът.

– Библия, стеаринова свещ, две клечки кибрит, чинийка, стъклена чаша, кафена чаша, нож за мазане. – Пазачът погледна нагоре. – Кръстът?
– Какъв кръст? – учуди се пасторът. – Не съм получавал кръст за днешната молитва. Рикард разучи листа в ръката си, а после отново огледа предметите на пода помежду им и сбърчи чело.
– Мислих, че сме приключили с това. – Надзорникът провери леглото, под матрака и завивката, освети с фенерчето си первазите, зад радиатора и казанчето. Сетне се обърна към пастора. – Съжалявам. Наясно си с процедурата.
– Наистина не съм получавал кръст днес.
Пазачът наклони глава и зачака.
Пасторът бавно си свали широката риза, демонстративно я разтърси и я захвърли настрана. После изхлузи и панталона си, погледите им се срещнаха, пазачът въздъхна безропотно, погледна към чатала му, а палците му се плъзнаха под ластика на слиповете му. Щом остана гол, пасторът повдигна отпуснатия си пенис и топките.
 – Обърни се и се наведи.
– Аз съм човек на вярата. Наистина ли си мислиш, че ще си завра Божия символ отзад? Рикард изсумтя нетърпеливо и направи въртеливо движение с показалеца си. Накрая пасторът се изправи от унизителната поза, обърна се и вдигна ръце, така че върховете на пръстите му докоснаха тавана. Сетне отпусна свитите към ходилото пръсти на краката, усети как залепналият за стъпалото му предмет пада и плъзна крака си няколко сантиметра назад.
– Видя ли? Нямам кръст.
– Какво е това там? – Пазачът се приведе напред и се втренчи в дървените трески пред крака на пастора.
Стига човек да се огледа, би могъл да открие Бог във всичко, така смяташе пасторът. В играта на вятъра с върховете на дърветата. В лаврите, разяждащи умряла птица. Бог беше в сложния наследствен материал на вируса и в начина, по който Той бе позволил на хората да го модифицират. Бог беше и във времето, с което измервахме топенето на ледниците, смилането на камъни до пясък и роненето на бетона под формата на прах. Така пасторът бе издълбал цепнатина в бетона на тавана и бе скрил в нея дългия заострен кръст. Не се бе побрал целият, но това бе без значение. Защото кой се вглежда в детайлите по тавана на мазе, което човек е виждал многократно? Не и пазачът Рикард.
Пасторът издърпа кръста. Надзирателят погледна нагоре и вдигна ръка, за да се предпази. Заостреният край на кръста го улучи в протегнатата ръка, голият мъж го хвана за яката и го придърпа към себе си. Длъгнестата фигура се замята и простена от болка при падането. Пасторът го притисна с колене, изкара му въздуха, сграбчи го за косата, тласна главата му назад и заби изпитото му лице в пода. Звук от порене на кожа и чупене на хрущял. Локвичката кръв плувна като ореол по бетона, а тялото на земята се затресе конвулсивно.
Пасторът откри желаното място. Постави окървавения връх на кръста между най-горните прешлени. Първо се канеше да приложи цялата си тежест, но после се разколеба. Вдигна глава и в стъклото съзря отражението на варварската сцена. Прозорецът бе покрит с бели снежинки и наподобяваше недокоснато платно. Нов живот. Нов шанс.
 – Благодаря ти, Боже – промъмри той.