Резиденцията

На 2 януари 2051 година трима приятели излязоха в планината Рила с решение повече да не се връщат в света. От тях по-късно щеше да произлезе учение, известно като Рилския урок. Има обаче нещо, което никой от тези мъже не разказа пред учениците си. Изнасяха лекции, но нито в тях, нито в писмата, писани до чуждите мисии на Рилския урок, не се споменаваше за четвъртия човек. Историята за него не е изричана дори по принуда, когато ги разпитваха следователите на Върховния трибунал. Нищо не е регистрирано от инспектора, който разследва движението. Тримата създатели на братството никога не говореха публично за четвъртия, когото срещнаха в планината. Онзи, когото само от време на време споменаваха помежду си, наричайки го Катерача. 

ПРОЛОГ
НАБЛЮДЕНИЕ НАД ВОДОПАДА

Над водопада Скаловитец е издигната бетонна стена, която да изолира част от терена. Целта е стената да направи недостъпни местата, станали свещени за учениците на Рилския урок. Точно на мястото на тъй наречената Скала на успокоението има плътен фундамент, излята е груба бетонна площадка. Циментът е разбъркан с едър чакъл. Бетонирано е и склончето, за да се скрият следите от изсечените брезови и борови дървета, Горичката на тишината. Оттам плочата продължава под наклон почти трийсет градуса. С едър кофраж са прокарани лъчове циментова полоса, широки по няколко метра. Те приличат на пътеки, които водят в нищото – изведнъж секват с еднометрово пропадане. Вятърът и сипеите са нахвърляли отгоре им дребни камъни и купчини гниещи листа. Обрушени клони ще препънат краката на този, който тръгне да се качва, но тук не идва никой. Или поне не идва официално. В подножието на водопада и по речния път надолу се виждат будки от неръждясваща ламарина. Оставени са, за да напомнят, че в района все още има постове на жандармерията. И въпреки това се правят нарушения, случва се някой да се престраши, не денем, а в нощните часове, на дати, които не са точно определени, защото Рилският урок няма свой календар. Учението не успя да предаде някаква формална система от ритуали, затова и няма как да се предположи кога насам ще припълзят самотни катерачи. Случва се обаче, независимо от постовете и забраните. Обикновено това са момчета, юноши. Понякога се появяват и млади жени, девойки, деца почти. Може би са им омръзнали сивотата и замърсеният въздух в панелното гето. Може би им е дошла до гуша цялата мрачна система без изход, тираните от администрацията. Потиска ги не само купонната система, но и нещо повече, дотегнал им е животът въобще. Дотам, че да поемат риска да се присъединят, да потърсят връзка с Рилския урок. Защото пристъпването на забраните относно „сектата“, както я наричат, се наказва с електрокуция или със силен химико-токов удар. 

1.

Прокураторът живееше в служебна резиденция. Беше безлична, но голяма серийна къща с дълъг павиран двор и желязна ограда. Крилата на стоманената решетъчна врата се отваряха и затваряха дистанционно. Къщата, част от по-голям комплекс, бе разположена на ъгъла между улица „Латинка“ и булевард „В“. Във вилите наоколо и в служебните апартаменти бяха настанени средни и по-висши служители от министерства и съдебни агенции.
Служебната кола пристигна на входа, вътре пътуваха двама, прокураторът и млад човек с бледо лице и изтънял врат. Младежът седеше приведен леко напред на мястото до шофьора. Беше облечен с дрехи, каквито дават на арестуваните в следствения затвор. Очите му втренчено гледаха в стъклото, сякаш през прозореца на колата се виждаха не просто улицата и къщата, а вървеше някаква прожекция и той я наблюдаваше с напрегнато очакване да се случи нещо.
Младият мъж остана в колата дори след като вратата беше отворена. Прокураторът разбра, че арестантът не знае какво се очаква от него, и го придърпа за рамото. Не грубо, но с решително насочващо движение го вдигна от седалката и го измъкна от колата. Младежът застана пред тази чиста, добре поддържана къща с циментови кашпи отпред. Тук той не приличаше толкова на арестант, а на болник, на човек, изваден от санаториум, когото прехвърлят от една в друга институция за лечение или възстановяване. Залитна за миг, краката му бяха станали несигурни от седенето в колата със свити колена. Объркваше го и твърде ярката светлина на залеза. Почти шест месеца младият човек не беше се озовавал навън и сега вдишваше плитко. Този огромен за него обем от свободен въздух създаваше тежест, прекалено голямо налягане в носа му и в белите дробове. Двамата с прокуратора прекрачиха прага на широкото фоайе. Прокураторът го поведе напред, минаха под бяла арка и заобиколиха стълбите, водещи към горния етаж. Влязоха в хол, обзаведен с тежка мека мебел, тапицирана в тъмнозелено. Фотьойлите имаха резбовани крака и облегалки от буково дърво с правоъгълни орнаменти.
– Седни – каза прокураторът и му посочи стол с висока облегалка, поставен пред тъмния отвор на студената камина.
Младежът трябваше да направи няколко крачки сам. Прокураторът го остави да се колебае. Отне му време да пристъпи и да седне, като че се движеше в гъста вода. Домакинът го наблюдаваше, без да показва нетърпение. Преди да излезе, той се обърна и заговори тихо, почти през рамо:
– Знам от какво те е страх. Питаш сега дали всичко, което правиш, не е предателство към вашата... – За миг се поколеба, отказа се да употреби стандартната дума „секта“. – Дали не е предателство към вашата кауза, към теб и приятелите ти. Трябва да знаеш, че няма кого да предаваш вече. Доведох те тук, за да ти го кажа на спокойствие – ти си последният. Няма друг, няма никого от тях. Но аз не искам да заличавам и теб. Не е въпрос да си отидете без следа, напротив. Понеже само ти си останал, искам да те запазя. Седни сега. След малко ще ядем, ти ще кажеш какво предпочиташ. И тя също ще дойде. Къщата си има домакиня, ще ви запозная. Съпругата ми ще ти се зарадва. 

2.

Съпругата на прокуратора имаше избелено светли, до прозрачност, очи. Поразяваше едновременно с красотата и студенината си. За разлика от съпруга й, възрастта й личеше повече, но и още по-силно подчертаваше изящните черти на лицето. Сега под бръчиците то беше станало сякаш чупливо, кожата приличаше на порцелан. Гледайки я, човек не можеше да не си помисли колко красива е била тази жена като млада.
Вечеряха тримата. Бяха сервирани големи, препечени до златисто виенски шницели. На чиниите, над синята лента, описваща кръг, бе изписан държавният монограм. В центъра на масата върху елипсовидното блюдо се издигаше малък хълм от варени картофи, поръсени със сушен босилек. В малката каничка имаше олио от стафиди, но гостенинът почти не посегна към гарнитурата. Може би не я виждаше добре или се въздържаше да прави далечни движения през масата. Или просто нямаше желание да се храни. Неговото парче кълцано месо остана едва наченато, беше изял само няколко хапки. Домакинята седеше мълчаливо, но се усмихваше. В един момент се изправи и взе гарафата. Пристъпи към младия мъж и наля чашата му. Той се взря в течността, прозрачнорозова на повърхността. Беше някаква лимонада или плодов сок. Вдигна чашата бавно и отпи. Встрани от устата му се плъзна капка, но той не я забеляза. До края на вечерята кърпата му остана да лежи неразгъната, отдясно под излъсканата посребрена лъжица. За разлика от подноса и от чиниите, металните прибори не бяха служебен комплект, по тях нямаше монограми, нито беше гравирано знамето на Новата република. Бяха семейно притежание, предмети на показен лукс. Сигурно в комплекта имаше прибори за петдесетина души, тежки вилици, лъжици и ножове за вечери и обеди с гости, за важни случаи, но тук ги ползваха всеки ден. Приборите имаха претенциозна извивка в края на дръжката, бяха еснафска имитация на имперски стил, не чисто сребро, само със сребърно покритие, но добре поддържани и излъскани. Подобно на мебелите и на огледалото в тежка рамка, разположено по цялата стена встрани от вратата на трапезарията.
Госпожа прокураторшата се извини и стана от масата, каза, че отива за десертите. Трапезарията беше свързана с кухненското помещение чрез една чупка в стената и домакинята се загуби в правоъгълника на арката, осветена от жълтеникави крушки. Двамата останаха сами, държавният прокуратор и арестантът. Дали в къщата бяха само те – домакините и гостът? Дали имаше и деца, някакви адютанти, прислуга? Вечерята не изглеждаше приготвена тук и сега, не и от домакинята. Тя изобщо не приличаше на жена, която би накълцала месото за шницелите. Сигурно ползваше помощници, логично беше прокураторът да има и охрана. Или? Как стояха нещата в този затворен квартал? Младият мъж вероятно би трябвало да помисли за всичко това, да бъде нащрек. Сигурно би трябвало да търси слаби места, възможни пробойни за бягство, процепи в системата. Той обаче беше се предал. Отчиташе много детайли, запечатваше ги, но без енергия да прави планове. Беше се предал на този човек, който бе едновременно негов мъчител и избавител. Може би и спокойствието тук си казваше думата, както и големината на помещенията, това, че не го притискаха застрашително приближените стени на килията, широка само метър и осемдесет. Може би наистина бе се отпуснал, независимо от желанието си. Обемът около него внезапно се беше изпълнил с някакви естествени звуци, цветове, с движения на въздуха, с мириси и вкусове. Те заменяха спомена за ужасната кухота, която нахлуваше в ушите на арестанта, сложеха ли изолаторните слушалки за разпит върху главата му и парчето гума между зъбите по време на разпитите с електрически ток. Ще се пречупиш, спомняше си, че някъде отдавна, в самото начало, беше му казал един от разпитващите. Ще се пречупиш! Беше ли се пречупил наистина? Бяха ли се оказали прави? Няма смисъл да се съпротивляваш, шептеше му някакъв глас, докато лежеше сам в килията. Няма смисъл да упорстваш, не и безкрайно.
Посочиха му стая, отделна спалня на горния етаж. Стаята за гости може би. Двойното легло му се стори огромно след месеците, прекарани върху тесния железен нар. Заспа, без да угаси лампата, нямаше смелостта да се изправи отново, след като веднъж беше легнал върху изгладените и изрядно бели чаршафи. Пред очите му се завъртяха шницелите, недокоснатата чаша със сок, празни мисли или по-скоро безсмислици. Видя съпругата на прокуратора, усети как в къщата мирише на сготвена или претоплена храна. Съпругата на прокуратора и десертите, които тя изваждаше от хладилника... После лампите угаснаха централно, настъпи тъмнина. 

3.

Нощта той прекара в неравни отрязъци от полусън и блуждаене с отворени очи. В главата му все едно някой беше избил врата и през нея нахлуваха звуците и образите от предишния ден. Зрееше и вибрираше пашкул от изкуствена светлина – от лампите в стаята за разпити, от лъщящия под, намазан с дезинфектант. Надигаха се плотовете на масите, полирани, гладки, по които дланите на офицери в униформа и ръцете на цивилни разпитващи оставяха потни петна; той виждаше тези отпечатъци прекалено ясно, а после топлината се изпаряваше заедно със следите от пръстите им. През изминалите месеци в килията арестантът бе наблюдавал, бе попивал спектакъла на малките неща, към които правеше опит да закрепи вниманието си, искаше да се спаси сред неодушевените предмети. Търсеше защита от тишината, преди да влезе онзи силует, на мъжа, и преди той да заговори. Преди да се появи прокураторът. А после в съня с отворени очи разпозна и гласа му. Беше го чул вчера, чуваше го и сега, през нощта, записан и неизтрит още от съня:
– Мислиш ли, че е лесно да превиваш чуждата воля? Че е радостно занимание да изкарваш истината, когато хората не искат да си я спомнят? Приятно ли е да ставаш втори баща на вече пораснали мъже? Да нямат тайни от теб, да не крият нищо, така както човек не би имал тайни от баща си. Разбирам, че не си мислил по тези въпроси. Ще ти дам време. У мен обаче се породи любопитство. Чувал съм, знам за тази ваша Молитва към Бащата. Искам да ми обясниш и трите думи: „молитва“, „към“, „бащата“. Не започвай да трепериш сега, няма да използваме електричество или химикалите. Преди да стигнем до това кой е Бащата, какво знаеш за него и дали искаш да ми го кажеш доброволно, първо ми обясни какво точно да разбираме под тази дума „молитва“.
Беше празно на целия етаж. Униформени и цивилни, служителите бяха се изнесли за почивка, а може би вече беше краят на работния ден, арестантът не можеше да отгатне. Нямаше ориентация за часовете в тези стаи без прозорци, с вътрешни стени, отделени на места с остъклени рамки. Зад тях се редяха други стаи и пак стени, и никаква слънчева светлина. Тихо беше на етажа, може би трети или четвърти етаж в сградата на следствения затвор. Младият мъж не помнеше колко пъти е воден нагоре и надолу, невинаги пеш, понякога с асансьор или по наклонените рампи за транспортни колички. Когато след химическите агресии не беше в състояние да върви, го поставяха на метална носилка. Беше подшита с брезент на мястото за главата и имаше пластмасова шина в долния край, за да не се изплъзват встрани краката му при движението.
Сега той мълчеше и гледаше втренчено пред себе си, беше усетил, че този висш чиновник – не знаеше името, нито точната длъжност – е по-различен от останалите разпитващи. Не беше като нервните следователи и офицерите с мундири, които бързаха да повикат лекаря и да измъкнат електрическите кабели. Този човек не задаваше въпросите си директно, не очакваше отговор веднага. Оставяше някакво време и пространство между своите думи и мълчанието на арестанта. Като възможност за разговор. Бяха двамата там, в празното.
Но вчера прокураторът направи нещо необичайно. Отключи вратата на кабинета за разпити и я отвори. Вдигна арестанта и го насочи с леко побутване към нея. Верижката с двата чифта свързани белезници, едните за китките, другите за глезените на краката, заедно с малката платнена качулка – всичко остана да лежи на ниската маса. Двамата излязоха от кабинета. На етажния пропуск прокураторът сложи картата си и  минаха с младежа под фотоклетката, без да ги спре никой. Спуснаха се по стълбището. За първи път от много време арестантът слизаше по стълбите, без някой да го придържа, с малко по-широка крачка, а не така накъсана, не със спънатите движения от веригата, която ограничаваше краката му. Озоваха се във вътрешния двор. Не беше виждал тази част на цитаделата. Той дори не знаеше в кое крило се намира, в коя сграда на Министерството на последствията. Към малкия затворен площад гледаха само прозорците на кабинети, коридори и канцеларии. Арестантът вдигна плахо очи, не можа да открие онези тесни отдушници, каквито имаше и неговата килия, тя беше обърната към някакъв друг вътрешен двор, тесен като комин. Докато лежеше в своята бетонна клетка, младежът не разполагаше с огледало, а и прозорецът беше високо, нямаше как да се огледа в армираното стъкло. Не знаеше дали са сини хематомите около лявото око и под клепача. Още не можеше да движи свободно главата си, не толкова от болка, колкото от страха от болката. Паниката, ужасът от режещите искри след първия електрошок, още владееха тялото му. Пареща жила сковаваше врата му и го притискаше при всяко завъртане. Такъв стегнат, като премръзнал, прокураторът го заведе до своя персонален автомобил, отвори вратата и се отдръпна, изчаквайки младият мъж да се намести на седалката. После и двете врати хлопнаха и автомобилът ги изведе от затворения площад, през пасажа под сивото здание. Излязоха навън.
През нощта, легнал на широкото легло в спалнята за гости, младежът възстанови пътя, който го доведе на това най-неочаквано място – резиденцията на прокуратора. Той знаеше как се е озовал тук, но не знаеше защо.