Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Преди да изчезне мъжът ми
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0712-2
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
256
Дата на издаване
13 ноември 2020
Превод
Росица Цветанова
Корица
Стефан Касъров

Преди да изчезне мъжът ми

След „Неща, които падат от небето“, романът, удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз, финландската писателка Селя Яхава (р. 1974 г.) публикува автобиографичната фикция „Преди да изчезне мъжът ми“ – книга, привлякла вниманието на читатели и критици, силна проза, за която три години след появата ѝ все още се говори.

Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно… Мъжът ми си поема дъх… После казва: Винаги съм искал да бъда жена.

А жената иска да запомни мъжа си, преди да е изчезнал в женско тяло. Иска да запомни мъжа, когото си е мислела, че има – както Колумб е мислел, че е открил Индия. Иска да назове мъжа, който е престанал да бъде или никога не е бил мъж – както Колумб е назовавал островите по пътя си с имена, нито едно от  които не е останало непроменено. В едно успоредно повествование, допълвайки, съпоставяйки, смесвайки две съвършено различни и може би съвършено еднакви истории, Селя Ахава ни потапя с жестока откровеност в света на вечната несигурност, на непознатото и непознаваемото, на неочакваните страни на реалността и на трудното им приемане, на въпросите, които тя, жената, си задава, и които те, другите ѝ задават: Ти наистина ли не знаеше? Наистина ли си била толкова глупава? Той сега мъже ли харесва, или жени? Какво ще прави с гениталиите си? И още много други не по-лесни въпроси, на които и двамата ще трябва да отговорят.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Финландската писателка Селя Ахава (р. 1974 г.) е завършила драматургия и е писала сценарии за радиото и телевизията, както и за филми. Дебютният й роман излиза през 2010 г. и веднага бива забелязан от литературните среди, а втората й творба в този жанр, „Неща, които падат от небето“, получава наградата за литература на ЕС и е номинирана за престижния приз „Финландия“. Удостоена е и с наградата за разпространение на финландската литература „Факлоносци“.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Селя Ахава - „Преди да изчезне мъжът ми“

Морето се ширва пред погледите.
Изпада от ръбовете на хоризонта, напред, назад и отстрани, във всички посоки: океанът. На повърхността му се поклаща кораб. Всичко се издига и спуска, корабът и морето, вълната и хоризонтът. Има напред, назад, нагоре, надолу, има напор на водата към страните на кораба, има вятър.
Има дървен кораб. Със своето скърцане и скрибуцане, с плющенето на платната, с аромата си на смола. Всъщност корабите са три. Три малки, полюшващи се по вълните, поскърцващи лодчици. Мъжете са се заели за работа на палубата, боб и сланина се готвят в метална кутия, напълнена с пясък, свинете, нищо неподозиращи, се разхождат сред хората.
Отново е изтекъл пясъкът – минал е половин час. Стъкленицата се обръща, морякът на вахта изкрещява, корабът се накланя напред. Има нещо сред тази люлееща се, променяща формата си водна шир, ако не друго, има време, в стъкленицата има пясък колкото за половин час. Има посока, има време, има разстояние. Отзад има карта, бреговата линия на Европа, момичета, които махат с шаловете си, и есента на Андалусия. Напред се мержелее ръбът на картата. Нощем небето се надига откъм морето подобно на плат, надупчен с пирон. Застанал на палубата на кораба, можеш да си представиш целия свят, обгърнат в черно копринено наметало, осеяно с хиляди миниатюрни дупчици. Сякаш от плата е бил премахнат някакъв тайнствен десен и са останали само тия неизброими дупчици, през които проблясва далечна светлина. Небесната мантия бавно се раздвижва. Вдига се от единия ръб на морето, тихо се извива над всичко и се спуска обратно към вълните откъм другия му край.

Единият кораб е по-бавен и по-тежък от останалите два, но само толкова отпуснаха гражданите на Палос. На палубата му е застанал Христофор Колумб, загледан в хоризонта. Трудно е да не се втренчиш в хоризонта, когато той те заобикаля от всички страни и наоколо няма нищо друго. Налага се да помниш, че има и други неща. Налага се да вярваш, че ще се зададе и друго.
Христофор гледа на запад. Зад гърба му остават години на чакане и умоляване, хорският присмех, неверието, войната, погълнала парите на короната, карти, подправени за лична изгода, и записки, направени в полетата на дневника от пътуването на Марко Поло. Напред се мержелеят океанът, званието Гросадмирал на Световния океан и златото на Чипангу.

Когато изминават дванайсет дни от потеглянето, сред мъжете започва да се намърдва тревогата. Колкото повече напредват, колкото по-надалече от картата на Европа отвява корабите североизточният вятър, толкова по-неспокойни стават те. Питейната вода е на привършване, виното намалява.
Не се жалват на глас, но Христофор вече долавя тихо мърморене. Засега то се смесва със скърцането и скрибуцането на кораба. Той им е обещал суша. Обещал е злато на онзи, който пръв съзре земя на запад. Обещал е на Техни височества владетелите на Испанската империя, най-благочестивите, прекрасни и изключителни Крал и Кралица – Индия.

Ала морето не свършва. Пясъкът в пясъчния часовник потрепва. Христофор измерва разстоянието от Полярната звезда до хоризонта.

Вижда се птица, вижда се кит, виждат се множество свежи морски водорасли. Нито следа от суша.

Вижда се птица, вижда се риба тон.

Виждат се водорасли, във водораслите – рак.

Вижда се тропическа птица, която обикновено не спи във водата.

Виждат се водорасли, стари и пожълтели, но също и съвсем свежи.

Виждат се какви ли не живинки, движат се, изчезват бързо. Ала нищо, по което да може да се ходи. Нито остров, нито суша, нито гора, нито скала.

С настъпването на вечерта мъжете се събират на палубата със своите одеяла и пеят Salve Regina. Фенерите на кърмата са запалени, изведнъж остават само тези шест точици светлина насред безбрежния мрак. Викът на момчето на вахта оповестява половин час. Облачно е, за вятър едва ли може да се говори. Ала това също тревожи мъжете: как изобщо ще се върнат обратно в Кастилия, ако по морето не духа вятър! Ще се приберат ли въобще от Запада? Ами ако земното кълбо се закривява тъй рязко, че корабите да не смогнат да обърнат? Нали всекиму е ясно, че няма как да плаваш по нанагорнище. Къде ли ще пропаднат, докато се носят по повърхността на Земята, ще се плъзнат ли надолу по океана към космоса?
– Слушайте, откъм обратната страна на Земята има друга суша – казва един стар дърводелец, който с падането на мрака отново начева своята история.
Мъжете се смълчават.
– Там местните вървят надолу с главите. Те не идват от Адам, те са безбожници, наследници на Лукавия. Имат животинска глава или пък нямат глава изобщо, само човешко лице посред корема. Стоят на един крак или ставите на крайниците им се свиват под погрешни ъгли. Жените са обрасли с козина като животни или си пускат брада като мъже, мъжете имат по шест ръце или кучешка муцуна.
Заревото на фенерите и хладната вечер карат мъжете да се скупчат по-плътно един до друг.
– Деца на Дявола – продължава гласът на дърводелеца,  – понеже Бог не е ходил чак до онзи край на света. Изяждат се едни други, ония ми ти мелези. От устите им ту стърчи опашка, ту човешки крак. Те нямат и език, с който да говорят. При все това са наши огледални копия. Когато се движим, и те се движат. Антиподи, така ги наричат в книгите.
Мислите на мъжете потъват в морските дълбини и се реят в празното пространство над тях. Трудно е да се направи разлика коя представа е по-главозамайваща: бездънното море или безбрежното небе. Размишляват за краката си, под които, някъде далече под тях, може би се движат други създания.

На сутринта пейзажът се разкрива пред очите им. Христофор поглежда към борда на кораба, за да установи с каква скорост се движат, определя показваното от слънчевия часовник време по слънцето, Христофор познава движенията на вятъра, познава звездите по небето и не се бои от края на света. Той си има своето място във вселената, освен това разполага и с карта, а на нея се вижда отсрещният бряг.

Все още е прекалено рано. Сега има три кораба по вълните на океана, все още не се вижда Индия. Картите Христофор показва само на капитаните на другите два кораба, но възнамерява да си прибере и тях още щом пристигнат. В корабния дневник подправя разстоянията, изминати за ден, за да не може мъжете да разберат колко са напреднали.
75 левги – записва 60. 28 левги – записва 20. Ето така лъже той: с време и разстояние.
– Може и да съм просто червендалестият тъкач, комуто се присмиват в кралския двор, може да съм нищожество, което не притежава дори и кон, може да пиша скучно, може испанският ми да е скован и да му липсват нюанси, ала надушвам правилната посока. Ден или нощ, вятър или затишие: надушвам Индия.

Селя Ахава - „Преди да изчезне мъжът ми“

Морето се ширва пред погледите.
Изпада от ръбовете на хоризонта, напред, назад и отстрани, във всички посоки: океанът. На повърхността му се поклаща кораб. Всичко се издига и спуска, корабът и морето, вълната и хоризонтът. Има напред, назад, нагоре, надолу, има напор на водата към страните на кораба, има вятър.
Има дървен кораб. Със своето скърцане и скрибуцане, с плющенето на платната, с аромата си на смола. Всъщност корабите са три. Три малки, полюшващи се по вълните, поскърцващи лодчици. Мъжете са се заели за работа на палубата, боб и сланина се готвят в метална кутия, напълнена с пясък, свинете, нищо неподозиращи, се разхождат сред хората.
Отново е изтекъл пясъкът – минал е половин час. Стъкленицата се обръща, морякът на вахта изкрещява, корабът се накланя напред. Има нещо сред тази люлееща се, променяща формата си водна шир, ако не друго, има време, в стъкленицата има пясък колкото за половин час. Има посока, има време, има разстояние. Отзад има карта, бреговата линия на Европа, момичета, които махат с шаловете си, и есента на Андалусия. Напред се мержелее ръбът на картата. Нощем небето се надига откъм морето подобно на плат, надупчен с пирон. Застанал на палубата на кораба, можеш да си представиш целия свят, обгърнат в черно копринено наметало, осеяно с хиляди миниатюрни дупчици. Сякаш от плата е бил премахнат някакъв тайнствен десен и са останали само тия неизброими дупчици, през които проблясва далечна светлина. Небесната мантия бавно се раздвижва. Вдига се от единия ръб на морето, тихо се извива над всичко и се спуска обратно към вълните откъм другия му край.

Единият кораб е по-бавен и по-тежък от останалите два, но само толкова отпуснаха гражданите на Палос. На палубата му е застанал Христофор Колумб, загледан в хоризонта. Трудно е да не се втренчиш в хоризонта, когато той те заобикаля от всички страни и наоколо няма нищо друго. Налага се да помниш, че има и други неща. Налага се да вярваш, че ще се зададе и друго.
Христофор гледа на запад. Зад гърба му остават години на чакане и умоляване, хорският присмех, неверието, войната, погълнала парите на короната, карти, подправени за лична изгода, и записки, направени в полетата на дневника от пътуването на Марко Поло. Напред се мержелеят океанът, званието Гросадмирал на Световния океан и златото на Чипангу.

Когато изминават дванайсет дни от потеглянето, сред мъжете започва да се намърдва тревогата. Колкото повече напредват, колкото по-надалече от картата на Европа отвява корабите североизточният вятър, толкова по-неспокойни стават те. Питейната вода е на привършване, виното намалява.
Не се жалват на глас, но Христофор вече долавя тихо мърморене. Засега то се смесва със скърцането и скрибуцането на кораба. Той им е обещал суша. Обещал е злато на онзи, който пръв съзре земя на запад. Обещал е на Техни височества владетелите на Испанската империя, най-благочестивите, прекрасни и изключителни Крал и Кралица – Индия.

Ала морето не свършва. Пясъкът в пясъчния часовник потрепва. Христофор измерва разстоянието от Полярната звезда до хоризонта.

Вижда се птица, вижда се кит, виждат се множество свежи морски водорасли. Нито следа от суша.

Вижда се птица, вижда се риба тон.

Виждат се водорасли, във водораслите – рак.

Вижда се тропическа птица, която обикновено не спи във водата.

Виждат се водорасли, стари и пожълтели, но също и съвсем свежи.

Виждат се какви ли не живинки, движат се, изчезват бързо. Ала нищо, по което да може да се ходи. Нито остров, нито суша, нито гора, нито скала.

С настъпването на вечерта мъжете се събират на палубата със своите одеяла и пеят Salve Regina. Фенерите на кърмата са запалени, изведнъж остават само тези шест точици светлина насред безбрежния мрак. Викът на момчето на вахта оповестява половин час. Облачно е, за вятър едва ли може да се говори. Ала това също тревожи мъжете: как изобщо ще се върнат обратно в Кастилия, ако по морето не духа вятър! Ще се приберат ли въобще от Запада? Ами ако земното кълбо се закривява тъй рязко, че корабите да не смогнат да обърнат? Нали всекиму е ясно, че няма как да плаваш по нанагорнище. Къде ли ще пропаднат, докато се носят по повърхността на Земята, ще се плъзнат ли надолу по океана към космоса?
– Слушайте, откъм обратната страна на Земята има друга суша – казва един стар дърводелец, който с падането на мрака отново начева своята история.
Мъжете се смълчават.
– Там местните вървят надолу с главите. Те не идват от Адам, те са безбожници, наследници на Лукавия. Имат животинска глава или пък нямат глава изобщо, само човешко лице посред корема. Стоят на един крак или ставите на крайниците им се свиват под погрешни ъгли. Жените са обрасли с козина като животни или си пускат брада като мъже, мъжете имат по шест ръце или кучешка муцуна.
Заревото на фенерите и хладната вечер карат мъжете да се скупчат по-плътно един до друг.
– Деца на Дявола – продължава гласът на дърводелеца,  – понеже Бог не е ходил чак до онзи край на света. Изяждат се едни други, ония ми ти мелези. От устите им ту стърчи опашка, ту човешки крак. Те нямат и език, с който да говорят. При все това са наши огледални копия. Когато се движим, и те се движат. Антиподи, така ги наричат в книгите.
Мислите на мъжете потъват в морските дълбини и се реят в празното пространство над тях. Трудно е да се направи разлика коя представа е по-главозамайваща: бездънното море или безбрежното небе. Размишляват за краката си, под които, някъде далече под тях, може би се движат други създания.

На сутринта пейзажът се разкрива пред очите им. Христофор поглежда към борда на кораба, за да установи с каква скорост се движат, определя показваното от слънчевия часовник време по слънцето, Христофор познава движенията на вятъра, познава звездите по небето и не се бои от края на света. Той си има своето място във вселената, освен това разполага и с карта, а на нея се вижда отсрещният бряг.

Все още е прекалено рано. Сега има три кораба по вълните на океана, все още не се вижда Индия. Картите Христофор показва само на капитаните на другите два кораба, но възнамерява да си прибере и тях още щом пристигнат. В корабния дневник подправя разстоянията, изминати за ден, за да не може мъжете да разберат колко са напреднали.
75 левги – записва 60. 28 левги – записва 20. Ето така лъже той: с време и разстояние.
– Може и да съм просто червендалестият тъкач, комуто се присмиват в кралския двор, може да съм нищожество, което не притежава дори и кон, може да пиша скучно, може испанският ми да е скован и да му липсват нюанси, ала надушвам правилната посока. Ден или нощ, вятър или затишие: надушвам Индия.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Нямам търпение, звучи обещаващо. Преидшната й книга много ми хареса.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0712-2
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени