Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Разкази и повести
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0668-2
Купи
Нова цена
2.75 лв.
(5.00 лв.)
(Преоценена, стара цена: 22.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-45%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0669-9
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (20)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Твърди корици
Размери
13/20
Тегло
469 гр.
Страници
488
Дата на издаване
11 декември 2020
Корица
Кирил Златков

Разкази и повести

Това издание се основава преди всичко на подбора, направен от самия Георги Стаматов в белетристичните книги, които е издал. В хронологичен ред са включени най-представителните му творби от сборниците: Избрани очерци и разкази (1905), Разкази. Том I (1929), Разкази. Том II (1930) и Прашинки (1934), като някои от разказите се преиздават за първи път след първата им публикация.

Книгата  представя развитието на писателя като разказвач и изграждането на неговия специфичен почерк – от по-разгърнатите, класически повествователни форми до късия разказ в „телеграфен стил“ – запазената марка на Стаматов.

За автора

ГЕОРГИ П. СТАМАТОВ (1869–1942) – белетрист с ярко изразен индивидуален стил, е един от големите майстори на късия градски разказ в следосвобожденската ни литература. Активен сътрудник на водещи периодични издания, автор на няколко книги с разкази и на остра публицистика, в продължение на близо половин век той се утвърждава като писател, детайлно изследващ психологическите проблеми и моралните избори на модерния човек. Художник на града – създава свят, който е европейски и универсален.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Георги П. Стаматов - „Разкази и повести“

ХЕРКУЛЕС И ПСИХЕЯ

Облегнат на мраморна масичка в сладкарница, художникът Лавров по навик наблюдаваше минувачите. Наблизо разтоварваха камион.
Обърна му внимание един от хамалите. Сам вдигаше такива сандъци, че наоколо се събираше публика.
Смъкна последния и разгърден, с кръстосани голи ръце застана сред улицата – паметник, извян от месо. Всеки мускул – мъж.
Фантазията на художника се разигра.
Мярна се Вехтият завет... Голиат... не онзи – победител... Урсус... пред него – не бик – съвременният Дракон – под краката – онеправдано човечество... Самсон, хвъргащ земното кълбо в пространството...
„Не, без злоба и сантименталности...“
И продължаваше да разглежда изправения модел.
Жените плахо, крадешком хвърляха смаяни погледи на него и свенливо отпущаха очи. Той ги гълташе – вълк, акула.
По лицето – ни нежност, ни страст даже.
Само сила.
Създателка – от случайни срещи – семейства – от села – градове...
В девствени гори – животни, птици, гадове и милиарди непознати и на науката буболечки.
Търсена, желана – въпреки мизерията, липсата на смисъл в живота.
Равнодушен враг на закони, морали, невинност, вярност, чистота.
Твори, твори, твори... – и не се интересува какво.
С лъх събаряща – гимназистка, влюбена във всички фотографии по витрините; новобрачна до прага на спалнята, ако младоженецът е закъснял; неутешна вдовица, потънала в сълзи и траур до скъпата гробница.
Цар-бог на плътта – един в милиарди лица...
Лавров стана и отиде при хамалина, заведе го в затънтена кръчма, влезе в преговори и го настани в ателието.
Залови се да работи.
„Каква мантия да метна на плещите му? Никаква. В своя примитивна премяна. Сам сред океана на скала срещу слънцето...“
Довърши картината и застана пред нея.
„Да я изложа пред жените?... Техният идеал... Обида ще закипи в гърдите им – а ще го пожелаят – до една, както онези на улицата простия хамалин.“
Занесе я в отделна стая, заключи я и я изостави.
Почиваше, работеше друго. От време на време отиваше при нея с трепета на тайно свиждане.
Не пущаше никого там, боеше се от пръв чужд поглед.

* * *

Лавров е пред своя „Херкулес“.
Унесен гледа.
Нещо липсва... не в него... вън... Какво?... Не постига...
Танталови мъки.
Да се мислиш бог – и да се окажеш проста адамова кал до създаването си...
Ателие на художник!
Храм.
Спалня на девственица – после легло на родилка. Той – творец – баща и майка на новороденото.
Кабинет на писателя – библиотека.
На композитора – музикален магазин.
Мъртви букви и ноти.
В ателието – образи, мисли, свят, живот.

* * *

Борисовата градина.
Лавров отдъхва.
Случайно вдига очи.
На отсрещната пейка – жена? – момиче?...
Ескиз... Разноцветна паяжина във въздуха – облекло дамско.
Не бесни прегръдки – целувка би я стопила.
Не снема вдъхновен поглед от нея.
Тя се смути, пламна и стана.
„Да не се е обидило, милото?“
– Госпожице! – скочи той. – Простете. Аз не гледах – изучавах, исках да ви запомня... трябвате ми... художник Лавров!
– Художник Лавров? Каква щастлива случайност! Толкова съм слушала за вас... и ето. Няма защо да се извинявате. Навикнала съм да ме гледат. Чудят се. Смеят се на моята ефирност... Психея ме кръстиха.
– И много право.
– Но тя е с крила...
– Вие сте друга... днешна... бихте ли се съгласили да ви рисувам?
– Защо не – проговори тя весело.

* * *

– И тъй, ще ме рисувате?
– Още не – да ви се нарадвам – после другите...
Тя почна да посещава ателието.
Лавров криеше от нея картината и новата идея.
Рисуваше я отделно.
Блажени минути!
Кой е моделът! Кой – художникът?
Той нежно я нанасяше на платното – тя галено го къташе в душата.
След няколко седмици Психея не можеше да диша без него.
Оставаше по цели часове и след сеанса.
Тревожеше я спокойствието му.
Копието го интересуваше повече от оригинала.
Страдаше до сълзи... до омраза.
Женският инстинкт я спаси. Обидена, тя стана сериозна.
– Е, господин Лавров, картината е довършена – няма какво да правя тук... – И взе да натъкмява пред огледалото шапчица на главичката.
Стори му се, че земята се изселва. Пребледня.
– Вие ще си ходите?
Психея сияеше – пожела да го накаже.
– Да. И тъй, заради вашата картина забравих и себе си, и своите. Сбогом!
– Госпожице!...
Друго не можа да каже.
Протегна ръце. Шапчицата се търколи на килима.

* * *

– Мили, ти не ме обичаш! – шепнеше Психея, облегната до рамото му на канапето, и обезсилена падна на възглавниците.
– Не бързай, мила. Ти ми трябваш още такава... малко... мъничко търпение... – Вдигна я и я заведе в заключената стая при картината.
Психея слисано отстъпи няколко крачки.
Не откъсваше поглед от платното.
– Каква фантазия! Може ли да има такъв мъж?

* * *

Лавров почна новата картина.
„Херкулес и Психея.“
Човекът изтръпна в художника при първата им среща в ателието.
Те се погледнаха – два отделни, различни свята.
Ураган и зефир.
Нещо пробягна в мозъка на Лавров.
Надви – прогони абсурдни мисли.
Картината напредваше...

* * *

– Ето ме, мила! Твой съм – проговори Лавров, коленичил до нея на канапето.
– Остави ме... – прошепна тя.
– Какво?
– Не те заслужавам...
– Що значи туй, мила моя?
– Не съм твоя.
– Не си моя?! Чия си?
– На онзи...
Лавров разбра.
Мислеше за туй, не вярваше. И то стана.
– Мили!... Прости ми...
– Прошката не връща нищо... Ти ми отне всичко...
– Тогава убий ме.
Вратата леко се открехна.
Влезе онзи.
Лавров се изправи.
Очите на Херкулес говореха: „Не доближавай... Ще те разтрия в прах...“
Психея го погледна.
– Върви си!...
По-кротък от овца, хамалинът излезе от ателието.
Лавров се отпусна на столчето до картината.
Тишина. Ни звук, ни движение.
По-мъртво от платната наоколо.
По едно време тя се вдигна, облече се и тръгна.
Той не мръдна.

* * *

Човекът умря – остана творецът.
Отиде в стаята при самотния Херкулес.
„Какво съзнание за несъкрушима сила! Да... без нея още.“
Върна се при другата картина.
Погледна лицето му.
От бог, цар – ни следа... Просяк... бито домашно куче, пълзящо до краката на господаря – а в устремения поглед на Психея – нищо – само на устните играе небрежна иронична усмивка.

Георги П. Стаматов - „Разкази и повести“

ХЕРКУЛЕС И ПСИХЕЯ

Облегнат на мраморна масичка в сладкарница, художникът Лавров по навик наблюдаваше минувачите. Наблизо разтоварваха камион.
Обърна му внимание един от хамалите. Сам вдигаше такива сандъци, че наоколо се събираше публика.
Смъкна последния и разгърден, с кръстосани голи ръце застана сред улицата – паметник, извян от месо. Всеки мускул – мъж.
Фантазията на художника се разигра.
Мярна се Вехтият завет... Голиат... не онзи – победител... Урсус... пред него – не бик – съвременният Дракон – под краката – онеправдано човечество... Самсон, хвъргащ земното кълбо в пространството...
„Не, без злоба и сантименталности...“
И продължаваше да разглежда изправения модел.
Жените плахо, крадешком хвърляха смаяни погледи на него и свенливо отпущаха очи. Той ги гълташе – вълк, акула.
По лицето – ни нежност, ни страст даже.
Само сила.
Създателка – от случайни срещи – семейства – от села – градове...
В девствени гори – животни, птици, гадове и милиарди непознати и на науката буболечки.
Търсена, желана – въпреки мизерията, липсата на смисъл в живота.
Равнодушен враг на закони, морали, невинност, вярност, чистота.
Твори, твори, твори... – и не се интересува какво.
С лъх събаряща – гимназистка, влюбена във всички фотографии по витрините; новобрачна до прага на спалнята, ако младоженецът е закъснял; неутешна вдовица, потънала в сълзи и траур до скъпата гробница.
Цар-бог на плътта – един в милиарди лица...
Лавров стана и отиде при хамалина, заведе го в затънтена кръчма, влезе в преговори и го настани в ателието.
Залови се да работи.
„Каква мантия да метна на плещите му? Никаква. В своя примитивна премяна. Сам сред океана на скала срещу слънцето...“
Довърши картината и застана пред нея.
„Да я изложа пред жените?... Техният идеал... Обида ще закипи в гърдите им – а ще го пожелаят – до една, както онези на улицата простия хамалин.“
Занесе я в отделна стая, заключи я и я изостави.
Почиваше, работеше друго. От време на време отиваше при нея с трепета на тайно свиждане.
Не пущаше никого там, боеше се от пръв чужд поглед.

* * *

Лавров е пред своя „Херкулес“.
Унесен гледа.
Нещо липсва... не в него... вън... Какво?... Не постига...
Танталови мъки.
Да се мислиш бог – и да се окажеш проста адамова кал до създаването си...
Ателие на художник!
Храм.
Спалня на девственица – после легло на родилка. Той – творец – баща и майка на новороденото.
Кабинет на писателя – библиотека.
На композитора – музикален магазин.
Мъртви букви и ноти.
В ателието – образи, мисли, свят, живот.

* * *

Борисовата градина.
Лавров отдъхва.
Случайно вдига очи.
На отсрещната пейка – жена? – момиче?...
Ескиз... Разноцветна паяжина във въздуха – облекло дамско.
Не бесни прегръдки – целувка би я стопила.
Не снема вдъхновен поглед от нея.
Тя се смути, пламна и стана.
„Да не се е обидило, милото?“
– Госпожице! – скочи той. – Простете. Аз не гледах – изучавах, исках да ви запомня... трябвате ми... художник Лавров!
– Художник Лавров? Каква щастлива случайност! Толкова съм слушала за вас... и ето. Няма защо да се извинявате. Навикнала съм да ме гледат. Чудят се. Смеят се на моята ефирност... Психея ме кръстиха.
– И много право.
– Но тя е с крила...
– Вие сте друга... днешна... бихте ли се съгласили да ви рисувам?
– Защо не – проговори тя весело.

* * *

– И тъй, ще ме рисувате?
– Още не – да ви се нарадвам – после другите...
Тя почна да посещава ателието.
Лавров криеше от нея картината и новата идея.
Рисуваше я отделно.
Блажени минути!
Кой е моделът! Кой – художникът?
Той нежно я нанасяше на платното – тя галено го къташе в душата.
След няколко седмици Психея не можеше да диша без него.
Оставаше по цели часове и след сеанса.
Тревожеше я спокойствието му.
Копието го интересуваше повече от оригинала.
Страдаше до сълзи... до омраза.
Женският инстинкт я спаси. Обидена, тя стана сериозна.
– Е, господин Лавров, картината е довършена – няма какво да правя тук... – И взе да натъкмява пред огледалото шапчица на главичката.
Стори му се, че земята се изселва. Пребледня.
– Вие ще си ходите?
Психея сияеше – пожела да го накаже.
– Да. И тъй, заради вашата картина забравих и себе си, и своите. Сбогом!
– Госпожице!...
Друго не можа да каже.
Протегна ръце. Шапчицата се търколи на килима.

* * *

– Мили, ти не ме обичаш! – шепнеше Психея, облегната до рамото му на канапето, и обезсилена падна на възглавниците.
– Не бързай, мила. Ти ми трябваш още такава... малко... мъничко търпение... – Вдигна я и я заведе в заключената стая при картината.
Психея слисано отстъпи няколко крачки.
Не откъсваше поглед от платното.
– Каква фантазия! Може ли да има такъв мъж?

* * *

Лавров почна новата картина.
„Херкулес и Психея.“
Човекът изтръпна в художника при първата им среща в ателието.
Те се погледнаха – два отделни, различни свята.
Ураган и зефир.
Нещо пробягна в мозъка на Лавров.
Надви – прогони абсурдни мисли.
Картината напредваше...

* * *

– Ето ме, мила! Твой съм – проговори Лавров, коленичил до нея на канапето.
– Остави ме... – прошепна тя.
– Какво?
– Не те заслужавам...
– Що значи туй, мила моя?
– Не съм твоя.
– Не си моя?! Чия си?
– На онзи...
Лавров разбра.
Мислеше за туй, не вярваше. И то стана.
– Мили!... Прости ми...
– Прошката не връща нищо... Ти ми отне всичко...
– Тогава убий ме.
Вратата леко се открехна.
Влезе онзи.
Лавров се изправи.
Очите на Херкулес говореха: „Не доближавай... Ще те разтрия в прах...“
Психея го погледна.
– Върви си!...
По-кротък от овца, хамалинът излезе от ателието.
Лавров се отпусна на столчето до картината.
Тишина. Ни звук, ни движение.
По-мъртво от платната наоколо.
По едно време тя се вдигна, облече се и тръгна.
Той не мръдна.

* * *

Човекът умря – остана творецът.
Отиде в стаята при самотния Херкулес.
„Какво съзнание за несъкрушима сила! Да... без нея още.“
Върна се при другата картина.
Погледна лицето му.
От бог, цар – ни следа... Просяк... бито домашно куче, пълзящо до краката на господаря – а в устремения поглед на Психея – нищо – само на устните играе небрежна иронична усмивка.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0668-2
Купи
Цена
2.75 лв.
(5.00 лв.)

* 45% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-45%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0669-9
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени