Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Зелен е...
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0677-4
Цена
10.68 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
146 гр.
Страници
144
Дата на издаване
25 септември 2020
Превод
Донка Нейчева
Корица
Стефан Касъров

Зелен е...

Един бивш шпионин разказва приключенията си в Европа и извън нея, и най-вече в Словакия. Младежът, към когото се обръща – когато не се обръща към своя някогашен любовник полковник от контраразузнаването – остава безмълвен през цялото време. Не особено приказлива е и бившата краварка и бъдеща доцентка Стела 2, с която бившият шпионин е поддържал по собствените му думи „междучовешки отношения“. Най-голямо място в романа е отделено, разбира се, на словаците, обект на присмеха и горчивата симпатия на безименния разказвач. Ироничният стил, богатството на намеци и препратки, вмъкването в текста на истински и измислени личности, абсурдните ситуации и комичните им тълкувания, всичко това прави от този кратък роман – роман бурлеска, роман мистификация – шедьовър не само на словашкия, но и на средноевропейския постмодернизъм. А кой е младежът ще разберем в самия му край, малко преди знаковото финално изречение: „Зелен е конят на живота! – извика полковникът и весело изцвили“.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Павел Виликовски (1941–2020) е писател и преводач, автор на дузина романи и новели, един от най-видните представители на словашката литература. Започва да пише още през 60-те години, но публикува активно едва след промените в Чехословакия. Двукратен носител на най-голямата словашка литературна награда „Анасофт Литера“, той е и два пъти удостоен с престижната средноевропейска награда „Виленица“. Романът „Зелен е…“ излиза през 1989-а, годината на Кадифената революция.

Откъс

Павел Виликовски - „Зелен е…“
 
Начало, казвате, първи стъпки? Колко бях красив тогава! Бледо лице, беше на мода, меки като кадифе, не особено гъсти мустаци… е, все още не бях много обрасъл; всъщност започнах като любовник на полковник Алфредл.
Познавате този случай наистина, но го познавате по съвсем друг начин. Не твърдя, че помня всички детайли, това е вече… девет и две е шестнайсет, шейсет и една години? Пред младия човек се отварят всички пътища… в конкретния случай, да не преувеличавам, най-малко два. В крайна сметка тогава още не бях ориентиран към жените, този лош навик придобих по-късно, по време на активната ми дейност, а за това полковникът няма никаква вина.
Когато ми казаха: в най-висшия интерес на страната, в името на свещените християнски традиции, олицетворявани от императорската и кралска корона… Извика ме  самият И. О. К., така го наричахме, началник на трети или пък беше пети?, три и пет, осми отдел. Стоеше с гръб към вратата, щорите бяхa пуснати… спускаха се сами, беше достатъчно само да хванете дръжката на вратата; между нас казано, по-трудно беше вдигането им.
С една дума, самият И. О. К… чете се, както се пише… точките, естествено, не се четат, при точките само се снишава гласът; човек не помни всичко, но основните неща, като това със снишаването на гласа, ти влизат в кръвта. Беше отдел на контраразузнаването… но това вече го казах. Мило момче – така се обръщаше към мен винаги когато бяхме насаме; хвана ме приятелски за врата, стоеше съвсем близо, усещах как трептят косъмчетата в носа му, ръката му опипваше рамото ми. Имах силни рамене… пипнете, дори и сега; само ме пипнете. Тренирах по метода на Сандов. Сандов, това няма как да го знаете, бил доста хилав, по рождение имал рахит, сифилис, скорбут, сенна хрема, дори вече не си спомням всичко. Съучениците му, нали знаете какви са децата, му се присмивали… не сте чели това, нали? Да не би излишно да се натоварите… После започнал да тренира и един ден повдигнал с лявата си ръка учителя заедно с катедрата. При това трябва да знаете, че по онова време учителите бяха добре хранени… държавна служба, пенсия. Било в час по математика, помня го като днес… Добра книга.
Укротяване на чувствеността означава да не се предадеш на изкушението. Малко опростявам. Приемете го като поетическа елипса. Да обичаш мъж… защо не, нима той е по-малоценно същество? Имам предвид от чисто ценностна гледна точка. Но това между другото. Първото нещо е да се откажеш от любовта, разбира се, това не се отнася до най-висшата, любовта към идеята. Между нас да си остане, това е като да си смучеш палеца, в най-лошия случай палеца на крака.
В помещението се носеше лекият мирис на парфюма „Катарзис“, вече говоря за друго помещение, не за разузнавателния отдел, облицованите с червена кожа стени блестяха като отворена кървава рана.
Полковник, извиках аз, чуйте едно нещастно същество! „Изслушайте“ би било по-красиво, но изслушването бях определил само за връзката с Бога. Чувството, което вложих в тези думи – чист извор, бликнал от душата на развиващ се младеж… този младеж, това съм аз, поне тогава бях… в разцвета на младостта, – и искреното отчаяние обляха иначе бледото ми лице със силна червенина. И в двете ми очи се появиха сълзи. Той също имаше две, в това отношение бе нормален. Стъклото на монокъла му блестеше с хладен метален блясък; беше, както вече подозирате, непробиваемо. Полковник, гласяха моите думи, пълни с дълбока емоция, изслушайте… искам да кажа, чуйте нещастника. Дълго вече се боря с чувствата, които предизвикват в душата ми объркване и ме разкъсват на две; мен, който от незапомнени времена…
Изчакайте, каза полковникът и с повелителен жест на ръката, свикнала да заповядва… имаше нежни ръце с дълги гледани нокти, на кутрето с голям златен пръстен. За предателство се плаща със смърт. До къде бях стигнал? Ръката леко спря върху моето рамо и преди трескаво да запълзи по тялото ми, тревожен намек за раждащо се разбирателство, осъзнах едно странно сходство, стечение на обстоятелствата, ще кажете, но сходство прекалено възхитително, за да не прелети през главата ми мисъл, която в първия момент ми се стори дори светотатствена. Ръката, която натежаваше върху рамото ми… за този пръстен по-късно в заложната къща ми дадоха 300 крони, а това трябва да се запомни, защото по онова време за 10 крони можехте да купите съвсем прилични обувки. Килограм качествена свинска мас струваше три крони… или седем? Седем и три, седемдесет и три. В много страни седмицата се смята за щастливо число.
Преди да пристъпим към онова, което, както виждам, изключително много ви тежи на сърцето  – като изговаряше тези думи, полковникът леко постави своите нежни пръсти на мястото, където под синята копринена риза пулсираше най-човешкият измежду всички човешки мускули. Не мисля за този, за който мислите вие, говоря за онзи горе, вляво. Най-напред, продължи полковникът с лека усмивка, която стоеше между мен и неговите истински мисли като тънка, но в същото време непрозрачна завеса, да се освободим от тези формални части на облеклото, които прекалено явно ни припомнят нашето обществено положение и задължения, и позволете ми да ви отведа в своето салонче, където да ви предложа малка закуска, каквато случайността е донесла в скромното жилище на стария ерген.
С тези думи ме поведе към утробата на своя апартамент, обзаведен дори при тогавашните нелеки условия с необичаен, дори удивителен разкош.
Виждам, млади приятелю, каза полковникът и с усмивка посочи към канапето в емпирически стил, в стил емпир… ампир, облечено с лилав брокат, виждам, че сте изненадан, няма да скромнича, от изискания вкус и елегантността, с които се срещате в жилището на грубия войник, мъжа, прекарал целия си живот сред дрънченето на оръжие.
Незаинтересованият наблюдател би могъл да нарече неговата усмивка ироническа. Ако, естествено, успее да се вмъкне в жилището през грижливо заключената врата, която безшумно се затвори след мен. Тази порта, приятелю, сама се затваряше, а на полковника му оставаше само да врътне ключа, съвсем незабелязано… Лявата ръка не знае какво прави дясната.
Казвам незаинтересован наблюдател, защото можех ли аз да се наричам незаинтересован наблюдател, аз, който против волята си гледах очарован класическия римски профил на мъжа, седнал срещу мен, профил, който във висша степен изпълняваше обещанието на анфаса? Под носа имаше брадавица с три косъмчета; в нашата професия придобивате усет за детайла. Вярно, тогава бях още начинаещ, но, да го кажем така, талантлив начинаещ. Гениалността е десет процента талант и деветдесет процента работа. Аз бях, днес няма защо вече да го крия, почти гениален; и веднага добавям, че думата „почти“ е, усещате ли?, чисто стилистична украса.
Да се съобразяваме с условностите, мили полковник, произнесох аз, докато гасях лампата с дантелен розов абажур. Няма съмнение, двусмислена ситуация, казах си, когато усетих как неговата ръка се плъзга по гладкото кадифе на тялото ми – този натиск, това проучване, за момент колебливо, след това все по-алчно и ненаситно, усетил го бях неотдавна и при много странни обстоятелства, които се запечатаха в паметта ми. Както вече предполагате, млади приятелю, защото нали познавате класическите правила на повествуванието: ако в първото изречение на Чехов има пушка, то в последното тя трябва да гръмне… красноречиво доказателство за качеството на тогавашните оръжия… та значи, казвам, случи се на тъмно зад вратите на осми отдел, а този мъж, чийто учестен дъх усещах в ухото си, не беше никой друг, а самият голям И. О. К., който под най-голям секрет ми нареди да го шпионирам, него самия в качеството му на полковник Алфредл. Неяснотата на тази двусмислена ситуация в този момент не можех да разбера инак, освен като определена форма на проверка, хвърлена ръкавица най-трудната проверка, от която щеше да зависи целият мой следващ живот.
Приех без ни най-малкото съмнение или колебание хвърлената ръкавица. И за да участвам в тази игра, чиито правила не познавах, нещо повече, чиито правила умишлено трябваше да бъдат държани в тайна от мен, взех решение да си създам свои правила. С една дума, казах си, мен няма да ме надхитрят. Не позволих на горещите прегръдки на полковника да затъмнят дори за минута мисълта ми. На тялото, разбира се, трябва да му се отдаде дължимото; между нас казано, то е като да си смучете пръста. Ако нямате проблем с дишането… а вие не изглежда да имате… след пет минути ще сте забравили всичко. Докъде бяхме стигнали? А да, до канапето в розовото салонче.

Павел Виликовски - „Зелен е…“
 
Начало, казвате, първи стъпки? Колко бях красив тогава! Бледо лице, беше на мода, меки като кадифе, не особено гъсти мустаци… е, все още не бях много обрасъл; всъщност започнах като любовник на полковник Алфредл.
Познавате този случай наистина, но го познавате по съвсем друг начин. Не твърдя, че помня всички детайли, това е вече… девет и две е шестнайсет, шейсет и една години? Пред младия човек се отварят всички пътища… в конкретния случай, да не преувеличавам, най-малко два. В крайна сметка тогава още не бях ориентиран към жените, този лош навик придобих по-късно, по време на активната ми дейност, а за това полковникът няма никаква вина.
Когато ми казаха: в най-висшия интерес на страната, в името на свещените християнски традиции, олицетворявани от императорската и кралска корона… Извика ме  самият И. О. К., така го наричахме, началник на трети или пък беше пети?, три и пет, осми отдел. Стоеше с гръб към вратата, щорите бяхa пуснати… спускаха се сами, беше достатъчно само да хванете дръжката на вратата; между нас казано, по-трудно беше вдигането им.
С една дума, самият И. О. К… чете се, както се пише… точките, естествено, не се четат, при точките само се снишава гласът; човек не помни всичко, но основните неща, като това със снишаването на гласа, ти влизат в кръвта. Беше отдел на контраразузнаването… но това вече го казах. Мило момче – така се обръщаше към мен винаги когато бяхме насаме; хвана ме приятелски за врата, стоеше съвсем близо, усещах как трептят косъмчетата в носа му, ръката му опипваше рамото ми. Имах силни рамене… пипнете, дори и сега; само ме пипнете. Тренирах по метода на Сандов. Сандов, това няма как да го знаете, бил доста хилав, по рождение имал рахит, сифилис, скорбут, сенна хрема, дори вече не си спомням всичко. Съучениците му, нали знаете какви са децата, му се присмивали… не сте чели това, нали? Да не би излишно да се натоварите… После започнал да тренира и един ден повдигнал с лявата си ръка учителя заедно с катедрата. При това трябва да знаете, че по онова време учителите бяха добре хранени… държавна служба, пенсия. Било в час по математика, помня го като днес… Добра книга.
Укротяване на чувствеността означава да не се предадеш на изкушението. Малко опростявам. Приемете го като поетическа елипса. Да обичаш мъж… защо не, нима той е по-малоценно същество? Имам предвид от чисто ценностна гледна точка. Но това между другото. Първото нещо е да се откажеш от любовта, разбира се, това не се отнася до най-висшата, любовта към идеята. Между нас да си остане, това е като да си смучеш палеца, в най-лошия случай палеца на крака.
В помещението се носеше лекият мирис на парфюма „Катарзис“, вече говоря за друго помещение, не за разузнавателния отдел, облицованите с червена кожа стени блестяха като отворена кървава рана.
Полковник, извиках аз, чуйте едно нещастно същество! „Изслушайте“ би било по-красиво, но изслушването бях определил само за връзката с Бога. Чувството, което вложих в тези думи – чист извор, бликнал от душата на развиващ се младеж… този младеж, това съм аз, поне тогава бях… в разцвета на младостта, – и искреното отчаяние обляха иначе бледото ми лице със силна червенина. И в двете ми очи се появиха сълзи. Той също имаше две, в това отношение бе нормален. Стъклото на монокъла му блестеше с хладен метален блясък; беше, както вече подозирате, непробиваемо. Полковник, гласяха моите думи, пълни с дълбока емоция, изслушайте… искам да кажа, чуйте нещастника. Дълго вече се боря с чувствата, които предизвикват в душата ми объркване и ме разкъсват на две; мен, който от незапомнени времена…
Изчакайте, каза полковникът и с повелителен жест на ръката, свикнала да заповядва… имаше нежни ръце с дълги гледани нокти, на кутрето с голям златен пръстен. За предателство се плаща със смърт. До къде бях стигнал? Ръката леко спря върху моето рамо и преди трескаво да запълзи по тялото ми, тревожен намек за раждащо се разбирателство, осъзнах едно странно сходство, стечение на обстоятелствата, ще кажете, но сходство прекалено възхитително, за да не прелети през главата ми мисъл, която в първия момент ми се стори дори светотатствена. Ръката, която натежаваше върху рамото ми… за този пръстен по-късно в заложната къща ми дадоха 300 крони, а това трябва да се запомни, защото по онова време за 10 крони можехте да купите съвсем прилични обувки. Килограм качествена свинска мас струваше три крони… или седем? Седем и три, седемдесет и три. В много страни седмицата се смята за щастливо число.
Преди да пристъпим към онова, което, както виждам, изключително много ви тежи на сърцето  – като изговаряше тези думи, полковникът леко постави своите нежни пръсти на мястото, където под синята копринена риза пулсираше най-човешкият измежду всички човешки мускули. Не мисля за този, за който мислите вие, говоря за онзи горе, вляво. Най-напред, продължи полковникът с лека усмивка, която стоеше между мен и неговите истински мисли като тънка, но в същото време непрозрачна завеса, да се освободим от тези формални части на облеклото, които прекалено явно ни припомнят нашето обществено положение и задължения, и позволете ми да ви отведа в своето салонче, където да ви предложа малка закуска, каквато случайността е донесла в скромното жилище на стария ерген.
С тези думи ме поведе към утробата на своя апартамент, обзаведен дори при тогавашните нелеки условия с необичаен, дори удивителен разкош.
Виждам, млади приятелю, каза полковникът и с усмивка посочи към канапето в емпирически стил, в стил емпир… ампир, облечено с лилав брокат, виждам, че сте изненадан, няма да скромнича, от изискания вкус и елегантността, с които се срещате в жилището на грубия войник, мъжа, прекарал целия си живот сред дрънченето на оръжие.
Незаинтересованият наблюдател би могъл да нарече неговата усмивка ироническа. Ако, естествено, успее да се вмъкне в жилището през грижливо заключената врата, която безшумно се затвори след мен. Тази порта, приятелю, сама се затваряше, а на полковника му оставаше само да врътне ключа, съвсем незабелязано… Лявата ръка не знае какво прави дясната.
Казвам незаинтересован наблюдател, защото можех ли аз да се наричам незаинтересован наблюдател, аз, който против волята си гледах очарован класическия римски профил на мъжа, седнал срещу мен, профил, който във висша степен изпълняваше обещанието на анфаса? Под носа имаше брадавица с три косъмчета; в нашата професия придобивате усет за детайла. Вярно, тогава бях още начинаещ, но, да го кажем така, талантлив начинаещ. Гениалността е десет процента талант и деветдесет процента работа. Аз бях, днес няма защо вече да го крия, почти гениален; и веднага добавям, че думата „почти“ е, усещате ли?, чисто стилистична украса.
Да се съобразяваме с условностите, мили полковник, произнесох аз, докато гасях лампата с дантелен розов абажур. Няма съмнение, двусмислена ситуация, казах си, когато усетих как неговата ръка се плъзга по гладкото кадифе на тялото ми – този натиск, това проучване, за момент колебливо, след това все по-алчно и ненаситно, усетил го бях неотдавна и при много странни обстоятелства, които се запечатаха в паметта ми. Както вече предполагате, млади приятелю, защото нали познавате класическите правила на повествуванието: ако в първото изречение на Чехов има пушка, то в последното тя трябва да гръмне… красноречиво доказателство за качеството на тогавашните оръжия… та значи, казвам, случи се на тъмно зад вратите на осми отдел, а този мъж, чийто учестен дъх усещах в ухото си, не беше никой друг, а самият голям И. О. К., който под най-голям секрет ми нареди да го шпионирам, него самия в качеството му на полковник Алфредл. Неяснотата на тази двусмислена ситуация в този момент не можех да разбера инак, освен като определена форма на проверка, хвърлена ръкавица най-трудната проверка, от която щеше да зависи целият мой следващ живот.
Приех без ни най-малкото съмнение или колебание хвърлената ръкавица. И за да участвам в тази игра, чиито правила не познавах, нещо повече, чиито правила умишлено трябваше да бъдат държани в тайна от мен, взех решение да си създам свои правила. С една дума, казах си, мен няма да ме надхитрят. Не позволих на горещите прегръдки на полковника да затъмнят дори за минута мисълта ми. На тялото, разбира се, трябва да му се отдаде дължимото; между нас казано, то е като да си смучете пръста. Ако нямате проблем с дишането… а вие не изглежда да имате… след пет минути ще сте забравили всичко. Докъде бяхме стигнали? А да, до канапето в розовото салонче.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0677-4
Купи
Цена
10.68 лв.
(12.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени