Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0701-6
Купи
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0702-3
Купи
Цена
13.00 лв.
(22.00 лв.)
-9лв.
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
370 гр.
Страници
488
Дата на издаване
18 септември 2020
Превод
Вера Петрова
Корица
Боряна Красимирова

Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество

Това внушително томче съдържа над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 г. в емблематичната рубрика „Бустина ди Минерва“, която Умберто Еко (1932-2016) списва във в. „Еспресо“ от 1985-а. Върху злободневието и актуалността той гради своите размисли, понякога странни и стряскащи, друг път иронични и забавни, ала неизменно нестандартни и оригинални. И така съставя същинска енциклопедия на историческите корени, настоящето и бъдното на съвременния свят във всичките му измерения – политическо, идеологическо, социално, технологично, медийно, конспиративно, митотворческо, културно, духовно, верско, екзистенциално… Лебедова песен, достойна за един ерудит, философ, прозорлив мислител и завладяващ разказвач на истории с находчив ум и неизчерпаемо чувство за хумор.

Неслучайно заглавието е Pape Satàn aleppe. Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай. Какъв по-подходящ надслов за хрониките на днешното течно общество, менливо, неустойчиво, нерядко необяснимо и объркано, лутащо се в търсене на своята идентичност.

Съдържание:

ВЪВЕДЕНИЕ – стр. 5

ТЕЧНОТО ОБЩЕСТВО – стр. 7

РАЧЕШКАТА – стр. 10

ДА БЪДЕШ НА ПОКАЗ – стр. 24

СТАРИ И МЛАДИ – стр. 41

ОНЛАЙН – стр. 73

ЗА МОБИФОНИТЕ – стр. 109

ЗА КОНСПИРАЦИИТЕ – стр. 123

ЗА МЕДИИТЕ – стр. 139

РАЗЛИЧНИ ФОРМИ НА РАСИЗЪМ – стр. 205

ЗА ОМРАЗАТА И СМЪРТТА – стр. 246

МЕЖДУ РЕЛИГИЯ И ФИЛОСОФИЯ – стр. 256

ДОБРОТО ОБРАЗОВАНИЕ – стр. 311

ЗА КНИГИТЕ И НЕ САМО – стр. 334

ЧЕТВЪРТИЯТ РИМ – стр. 386

ОТ ГЛУПОСТТА ДО ЛУДОСТТА – стр. 435

За автора

В продължение на години италианският белетрист, есеист, философ и културолог Умберто Еко (1932-2016) списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“. Всяка седмица очарова читателите с прочутата си разказваческа дарба и умението да поднася по оригинален и неповторим начин наглед банални, делнични случки и преживелици. И по мнението на мнозина критици създава специфичен жанр, който трудно може да бъде имитиран.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Умберто Еко - „Хроники на едно течно общество“

Течното общество

Идеята за „течната модерност“ или „течното общество“ дължим, както се знае, на Зигмунт Бауман. За онези, които искат да проникнат в дебрите на неговия възглед, може да бъде от полза книгата „Кризисно състояние“(„Еинауди“, 2015), в която Бауман и Карло Бордони разискват този и други въпроси.
Течното, или ликвидно, общество добива очертания в хода на така нареченото постмодерно (впрочем термин „чадър“, под който гъмжи от различни явления, от архитектурни до философски и литературни, невинаги в строен ред). Постмодернизмът ознаменува кризата на „големия наратив“, претендиращ, че е в състояние да насложи върху света модел на ред и порядък; посвети се на един игрови или ироничен прочит на миналото и отбеляза не една пресечна точка с поривите на нихилизъм. Но според Бордони постмодернизмът също е в низходяща фаза. Той имаше временен характер, минахме през него, без дори да се усетим, и един ден ще бъде изучаван като предромантизма. Беше необходим, за да обозначи едно случване в процес на развитие, един вид преход от модерността към едно все още безименно настояще. Като характерна черта на това зараждащо се настояще Бауман посочва кризата на държавността (каква ли управленска свобода остава на националните държави пред властта на наднационалните формирования?). Изчезва една институция, която гарантираше на индивида възможността да решава различните проблеми на нашето време по установен начин, и ето че нейната криза предначерта и кризата на идеологиите и следователно на партиите, и изобщо възпрепятства всякаква възможност отделният човек да се позове на едно общество на ценности, позволяващо му да се чувства част от нещо, което се занимава с потребностите му.
Кризата в разбирането за общност породи вихрещ се индивидуализъм: никой с никого не върви рамо до рамо, всеки всекиму е опасен противник. Този „субективизъм“ минира основите на модерността, направи я крехка и уязвима и оттук се стигна до ситуация, в която при липса на опорни точки всичко се размива и един вид „втечнява“. Губи се вярата в правораздаването (съдебната система се възприема като враг) и единствените решения за човека, лишен от ориентир, са показността на всяка цена, показността като ценност (феномен, който неведнъж съм разглеждал в тази рубрика), и консуматорството. Това консуматорство обаче няма за цел задоволяване на желанията чрез придобиване на предмети, а цели тези предмети веднага да изглеждат излезли от мода; така индивидът консумира наред в плен на един вид безцелна булимия (новият мобилен телефон не ни дава кой знае колко повече от стария, но старият отива за скрап, за да участва в оргията на желанията).
Криза на идеологиите и на партиите; някой оприличи последните на таксита, на които се качват вождовете или босовете, контролиращи електората – те си подбират партиите с лекота според това какво предлагат: нещо, което прави ренегатството разбираемо и не толкова скандално. Не само индивидите, но и самото общество живее в непрекъснат процес на временни решения. Какво може да замести втечняването? Още не знаем и това междуцарствие ще трае доста дълго. Бауман отбелязва, че (след края на вярата в спасението, идващо от горе, от държавата или от революцията) за прехода са типични движенията на възмутените. Тези движения знаят какво не искат, ала не знаят какво искат. Бих желал да напомня, че един от проблемите, сочени от органите на реда във връзка с участниците в „черния блок“, е, че не се поддават на етикетиране, както това беше възможно с анархистите, фашистите, „Червените бригади“. Те действат, но никой вече не знае кога ще избухне поредният протест и в каква посока. Включително и те самите.
Има ли начин да се оцелее в ликвидността? Има, трябва да си дадем сметка, че живеем именно в течно общество, което, за да бъде разбрано и може би надживяно, изисква нов подход. Проблемът е, че политиците и голяма част от интелигенцията още не са осъзнали сериозността на явлението. Бауман засега си остава vox clamantis in deserto.

2015

РАЧЕШКАТА
Разкрепостени католици и закостенели лаици

Стане ли дума за големите духовни трансформации, белязали края на ХХ в., веднага се посочва кризата на идеологиите – нещо неоспоримо, което размъти традиционните различия между дясно и ляво. Не е зле обаче да се запитаме дали падането на Берлинската стена бе причина за краха, или само едно от неговите последствия.
Да вземем науката: трябваше да е изчистена от идеологически наслоения; идеалът за прогрес бе общ за либералите и социалистите (различна беше само идеята как да се ръководи този прогрес, в полза на кого, и в това отношение си остава за пример „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г., в който се изразява възхита от постиженията на капитализма, като се заключава приблизително следното: „А сега тези неща ги искаме ние“). За прогресивни се считаха онези, които вярваха в техническия прогрес, а реакционерите подкрепяха завръщането към Традицията и непокътнатата Природа от миналото. Изолирани са случаите на „обратна революция“, като този на лудитите, които се опитвали да унищожат машините. Те не са оказали съществено влияние върху различията между двете крайности. Тези различия започнаха да се пропукват през ’68-а, когато се смесиха влюбени в стоманата сталинисти и деца на цветята, операисти, подтиквани от автоматизацията към отказ от работа, и пророци на освобождението чрез опиатите на Дон Хуан. Сринаха се в момента, в който популизмът в стил Трети свят бе развят като знаме и от крайната левица, и от крайната десница, и сега сме свидетели на движения от типа „Сиатъл“, в които се срещат неолудити, радикални защитници на околната среда, бивши операисти, лумпени и остриета, обединени срещу клонирането, „Биг Мак“, генетичните намеси и ядреното оръжие.
Не по-малка бе трансформацията в противоположните позиции на вярващите и лаиците. Хилядолетия наред религиозният плам се асоциира с отричане на прогреса, отказ от светското, догматична непримиримост. Светът на лаиците, напротив, приемаше с оптимизъм промяната в природата, гъвкавостта на етичните принципи, радушното преоткриване на „други“ духовности и примитивни идеи.
Разбира се, сред вярващите не липсваха позовавания на „земните дадености“ (припомнете си Теяр дьо Шарден), а сред лаиците изобилстваха апокалиптичните нагласи, антиутопиите като тези на Оруел и Хъксли, докато научната фантастика ни поднасяше ужасите на едно бъдеще, завладяно от опустошителната рационалност на науката. В крайна сметка обаче на религиозната проповед бе отредено да ни призове да помним какво ни очаква според християнската есхатология, когато удари последният час, а на лаиците – да славят с химни локомотива.
Наскоро състоялата се конференция на papa boys пък ни показва последната промяна, предизвикана от Войтила: маса млади хора, които приемат вярата, но ако се съди по отговорите им в интервютата от последните дни, са твърде далеч от фундаменталистки неврози, склонни са да престъпят предбрачните забрани, да преосмислят употребата на контрацептивите и дори на дрогата и всички са „за“ дискотеките, докато светът на лаиците рони сълзи за звуковото замърсяване, за духа ню ейдж, който, изглежда, обединява неореволюционери, последователи на монсеньор Милинго и сибарити, привърженици на източните масажи.
Едва в началото сме, ще има тепърва да се нагледаме.

Умберто Еко - „Хроники на едно течно общество“

Течното общество

Идеята за „течната модерност“ или „течното общество“ дължим, както се знае, на Зигмунт Бауман. За онези, които искат да проникнат в дебрите на неговия възглед, може да бъде от полза книгата „Кризисно състояние“(„Еинауди“, 2015), в която Бауман и Карло Бордони разискват този и други въпроси.
Течното, или ликвидно, общество добива очертания в хода на така нареченото постмодерно (впрочем термин „чадър“, под който гъмжи от различни явления, от архитектурни до философски и литературни, невинаги в строен ред). Постмодернизмът ознаменува кризата на „големия наратив“, претендиращ, че е в състояние да насложи върху света модел на ред и порядък; посвети се на един игрови или ироничен прочит на миналото и отбеляза не една пресечна точка с поривите на нихилизъм. Но според Бордони постмодернизмът също е в низходяща фаза. Той имаше временен характер, минахме през него, без дори да се усетим, и един ден ще бъде изучаван като предромантизма. Беше необходим, за да обозначи едно случване в процес на развитие, един вид преход от модерността към едно все още безименно настояще. Като характерна черта на това зараждащо се настояще Бауман посочва кризата на държавността (каква ли управленска свобода остава на националните държави пред властта на наднационалните формирования?). Изчезва една институция, която гарантираше на индивида възможността да решава различните проблеми на нашето време по установен начин, и ето че нейната криза предначерта и кризата на идеологиите и следователно на партиите, и изобщо възпрепятства всякаква възможност отделният човек да се позове на едно общество на ценности, позволяващо му да се чувства част от нещо, което се занимава с потребностите му.
Кризата в разбирането за общност породи вихрещ се индивидуализъм: никой с никого не върви рамо до рамо, всеки всекиму е опасен противник. Този „субективизъм“ минира основите на модерността, направи я крехка и уязвима и оттук се стигна до ситуация, в която при липса на опорни точки всичко се размива и един вид „втечнява“. Губи се вярата в правораздаването (съдебната система се възприема като враг) и единствените решения за човека, лишен от ориентир, са показността на всяка цена, показността като ценност (феномен, който неведнъж съм разглеждал в тази рубрика), и консуматорството. Това консуматорство обаче няма за цел задоволяване на желанията чрез придобиване на предмети, а цели тези предмети веднага да изглеждат излезли от мода; така индивидът консумира наред в плен на един вид безцелна булимия (новият мобилен телефон не ни дава кой знае колко повече от стария, но старият отива за скрап, за да участва в оргията на желанията).
Криза на идеологиите и на партиите; някой оприличи последните на таксита, на които се качват вождовете или босовете, контролиращи електората – те си подбират партиите с лекота според това какво предлагат: нещо, което прави ренегатството разбираемо и не толкова скандално. Не само индивидите, но и самото общество живее в непрекъснат процес на временни решения. Какво може да замести втечняването? Още не знаем и това междуцарствие ще трае доста дълго. Бауман отбелязва, че (след края на вярата в спасението, идващо от горе, от държавата или от революцията) за прехода са типични движенията на възмутените. Тези движения знаят какво не искат, ала не знаят какво искат. Бих желал да напомня, че един от проблемите, сочени от органите на реда във връзка с участниците в „черния блок“, е, че не се поддават на етикетиране, както това беше възможно с анархистите, фашистите, „Червените бригади“. Те действат, но никой вече не знае кога ще избухне поредният протест и в каква посока. Включително и те самите.
Има ли начин да се оцелее в ликвидността? Има, трябва да си дадем сметка, че живеем именно в течно общество, което, за да бъде разбрано и може би надживяно, изисква нов подход. Проблемът е, че политиците и голяма част от интелигенцията още не са осъзнали сериозността на явлението. Бауман засега си остава vox clamantis in deserto.

2015

РАЧЕШКАТА
Разкрепостени католици и закостенели лаици

Стане ли дума за големите духовни трансформации, белязали края на ХХ в., веднага се посочва кризата на идеологиите – нещо неоспоримо, което размъти традиционните различия между дясно и ляво. Не е зле обаче да се запитаме дали падането на Берлинската стена бе причина за краха, или само едно от неговите последствия.
Да вземем науката: трябваше да е изчистена от идеологически наслоения; идеалът за прогрес бе общ за либералите и социалистите (различна беше само идеята как да се ръководи този прогрес, в полза на кого, и в това отношение си остава за пример „Манифест на комунистическата партия“ от 1848 г., в който се изразява възхита от постиженията на капитализма, като се заключава приблизително следното: „А сега тези неща ги искаме ние“). За прогресивни се считаха онези, които вярваха в техническия прогрес, а реакционерите подкрепяха завръщането към Традицията и непокътнатата Природа от миналото. Изолирани са случаите на „обратна революция“, като този на лудитите, които се опитвали да унищожат машините. Те не са оказали съществено влияние върху различията между двете крайности. Тези различия започнаха да се пропукват през ’68-а, когато се смесиха влюбени в стоманата сталинисти и деца на цветята, операисти, подтиквани от автоматизацията към отказ от работа, и пророци на освобождението чрез опиатите на Дон Хуан. Сринаха се в момента, в който популизмът в стил Трети свят бе развят като знаме и от крайната левица, и от крайната десница, и сега сме свидетели на движения от типа „Сиатъл“, в които се срещат неолудити, радикални защитници на околната среда, бивши операисти, лумпени и остриета, обединени срещу клонирането, „Биг Мак“, генетичните намеси и ядреното оръжие.
Не по-малка бе трансформацията в противоположните позиции на вярващите и лаиците. Хилядолетия наред религиозният плам се асоциира с отричане на прогреса, отказ от светското, догматична непримиримост. Светът на лаиците, напротив, приемаше с оптимизъм промяната в природата, гъвкавостта на етичните принципи, радушното преоткриване на „други“ духовности и примитивни идеи.
Разбира се, сред вярващите не липсваха позовавания на „земните дадености“ (припомнете си Теяр дьо Шарден), а сред лаиците изобилстваха апокалиптичните нагласи, антиутопиите като тези на Оруел и Хъксли, докато научната фантастика ни поднасяше ужасите на едно бъдеще, завладяно от опустошителната рационалност на науката. В крайна сметка обаче на религиозната проповед бе отредено да ни призове да помним какво ни очаква според християнската есхатология, когато удари последният час, а на лаиците – да славят с химни локомотива.
Наскоро състоялата се конференция на papa boys пък ни показва последната промяна, предизвикана от Войтила: маса млади хора, които приемат вярата, но ако се съди по отговорите им в интервютата от последните дни, са твърде далеч от фундаменталистки неврози, склонни са да престъпят предбрачните забрани, да преосмислят употребата на контрацептивите и дори на дрогата и всички са „за“ дискотеките, докато светът на лаиците рони сълзи за звуковото замърсяване, за духа ню ейдж, който, изглежда, обединява неореволюционери, последователи на монсеньор Милинго и сибарити, привърженици на източните масажи.
Едва в началото сме, ще има тепърва да се нагледаме.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, вече е налице и електронна версия! Приятно четене:-)
Ще има ли издание с твърди корици?
Здравейте! Благодарим за основателната бележка, добавихме съдържанието към анотацията на книгата. Предстои да пуснем електронно издание. Приятно четене!
Само на хартия ли ще я четем? Colibri, смилете се...

Оценка: +1

Здравейте, Книгата изглежда изключително интересна. Отдавна исках да Ви пиша с този въпрос: Защо не представяте съдържанието на книгата, за да може всеки да се запознае с него и да прецени дали да си я закупи? Зная, че не винаги съдържанието (структурата) на книгата е определящо, но е важен ориентир и би могло да бъде важен фактор при избора за закупуване на книгата. Поздрави,

Оценка: +1

Колибри, много Ви благодаря, че издадохте тази книга!

Оценка: +2

Последният подарък на Умберто Еко за преданите му почитатели! След „Как се пътува със сьомга“ с нетърпение очаквам втората порция есета от забележителната му рубрика във в. „Еспресо“. Чел съм откъси от някои от тях в онлайн медиите, изключително любопитни са и като теми, и като анализ от страна на Еко, останал докрай верен на своя ерудиран подход към всичко, до което се докосне.

Оценка: +6

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0701-6
Купи
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0702-3
Купи
Цена
13.00 лв.
(22.00 лв.)

* 9 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-9лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени