Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Бегълка
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0622-4
Цена
16.91 лв.
(19.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
416
Дата на издаване
31 юли 2020
Превод
Васил Велчев
Корица
Стефан Касъров

Бегълка

Изгубил си дъщеря си.

Тя е пристрастена към наркотиците и към приятеля си, който я малтретира. И ти е показала ясно, че не иска да бъде намерена. Един ден случайно я виждаш в Сентръл Парк да свири и пее за пари.

Но тя вече не е момичето, което си спомняш. Виждаш една похабена и уплашена жена, която явно си има големи неприятности. Дори не се замисляш. Отиваш при нея, умоляваш я да се прибере.

Тя побягва.

А ти тръгваш след нея в един мрачен и опасен свят, за чието съществуване не си подозирал. Свят, в който властват престъпни банди, където наркотиците са основна валута, а убийството е нещо обичайно.

Сега на карта е заложен твоят живот. И вече никой не е в безопасност.

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Харлан Коубън - „Бегълка“

Глава първа

САЙМЪН СЕДЕШЕ НА ПЕЙКАТА в „Сентръл парк“ – на „Strawberry Fields“, ако трябва да сме по-точни – и чувстваше как сърцето му се къса. Никой не го усети, разбира се, поне не отначало, не и докато не започнаха да се размахват юмруци и не се разкрещяха двама туристи, дошли чак от Финландия, а деветима други посетители на парка, пристигнали от какви ли не държави, успяха да заснемат целия ужасяващ инцидент със смартфоните си.
Но дотогава оставаше цял час.
На „Strawberry Fields“ няма ягоди и ще ви е доста трудно да наречете озеленения терен с площ два хектара и половина поле (единствено число), камо ли пък поля, но името му не е произлязло от нещо реално, а от едноименната песен на Бийтълс. „Strawberry Fields“ е терен с триъгълна форма край Седемдесет и втора улица и „Сентръл парк“ уест“, наречен така в памет на Джон Ленън, който е бил прострелян и убит на отсрещната страна на улицата. В центъра му има паметна плоча, която представлява кръгла мозайка с простичък надпис в средата:

IMAGINE.

Саймън гледаше право напред и примигваше ужасѐн. В парка се стичаха туристи и се снимаха с прочутата мозайка – групови снимки, селфита, някои коленичеха върху мозаечната творба, други полягаха върху нея. И днес, както обикновено, думите IMAGINE бяха увенчани със свежи цветя, оформящи знака на мира с розовите си листенца, които вятърът незнайно как не бе успял да отвее. Посетителите проявяваха търпимост един към друг  – може би защото мястото беше паметник, – изчакваха реда си да пристъпят към мозайката за поредната специална снимка, която да качат в Снапчат или Инстаграм, или която там социална платформа предпочитаха, придружена от подходящия цитат от Джон Ленън, текста на някоя бийтълсова песен или която и да е песен, в която се казва, че хората трябва да живеят в мир.
Саймън носеше костюм и вратовръзка. Не я беше разхлабил след излизането от офиса му на „Веси стрийт“ в Световния финансов център. Точно срещу него, също седнала до прочутата мозайка, една от тях – как ги наричате сега  – улични музиканти, скитници, дрогирани, душевноболни, просяци?  – свиреше парчета на „Бийтълс“ с надеждата да изкара някоя пара. „Уличната музикантка“  – може би най-снизходителното определение,  – дрънкаше на разстроена китара и пееше с дрезгав глас как Пени Лейн била в очите и ушите ѝ.
Странен или поне забавен спомен: Саймън често минаваше покрай тази мозайка, когато децата му бяха малки. Когато Пейдж беше може би на девет, Сам на шест, а Аня на три, те тръгваха от апартамента им, който се намираше само на пет пресечки оттук, на Шейсет и седма улица между авеню „Колумб“ и „Сентръл парк“ уест“, и преминаваха през „Strawberry Fields“ на път към статуята на Алиса в Страната на чудесата, намираща се до езерцето в източния край на парка, където пускаха различни модели на лодки. За разлика от почти всяка друга статуя по света, тук на децата им позволяваха да се катерят и да пълзят по близо четириметровите бронзови фигури на Алиса, Лудия шапкар, Белия заек и цяла камара гигантски гъби, които не изглеждаха съвсем на място. Сам и Аня обожаваха да правят точно това, да се катерят по фигурите, макар че от време на време Сам пъхаше два пръста в носа на Алиса и викаше на Саймън: „Татко, татко, виж! Бъркам в носа на Алиса!“, при което майка му Ингрид неизменно въздъхваше и промърморваше под нос: „Момчета!“.
Но Пейдж, първородната им дъщеря, още тогава си беше тиха и кротка. Седеше на пейката с книжка за оцветяване и непокътнати моливи  – не ѝ харесваше, когато някой молив се счупеше или опаковката им паднеше – и никога не излизаше извън очертанията, като някоя иронична метафора. Когато порасна  – на петнайсет, шестнайсет, седемнайсет  – Пейдж сядаше на пейката, точно както Саймън сега, и пишеше разкази и текстове на песни в тетрадката, която баща ѝ ѝ беше купил от „Папирус“ на авеню „Колумб“.
Но Пейдж не сядаше на коя да е пейка. Някъде около четири хиляди пейки в „Сентръл парк“ бяха „осиновени“ чрез богати дарения. По тях бяха монтирани поименни табелки, повечето от които бяха простички паметни табелки като тази, на която в момента седеше Саймън. Надписът ѝ гласеше:

В ПАМЕТ НА КАРЛ И КОРКИ

Други, около които обикновено се навърташе Пейдж, разказваха кратки истории:

За С & В, които оцеляха при Холокоста и започнаха нов живот в този град...

На милата ми Ани – обичам те, обожавам те, ти си ми най-скъпото. Ще се омъжиш ли за мен?

На това място на 12 април 1942 година, започна нашата любовна история...

Пейката, която предпочиташе Пейдж и на която прекарваше часове наред заедно с най-новата си тетрадка – или може би това беше нещо като указател? – увековечаваше някаква загадъчна трагедия:

Красивата Мерил, на 19 години. Ти заслужаваше много повече, а умря толкова млада. Бих направил всичко, за да те спася.

Пейдж се местеше от пейка на пейка, четеше надписите, намираше някой, когото да използва като вдъхновение за разказ. В опит да се сближи с нея Саймън правеше същото, но той не притежаваше въображението на дъщеря си. Ала въпреки това седеше там и четеше вестник или си играеше с телефона, проверяваше пазарите или четеше бизнес новините, докато моливът на Пейдж летеше по листа хартия.
Какво се бе случило с тези стари тетрадки? Къде бяха те сега?
Саймън нямаше никаква представа.
За щастие „Пени Лейн“ най-после свърши и певицата-просякиня продължи направо с All You Need Is Love. Една млада двойка седна на пейката до Саймън. Младият мъж се обърна с гръмък шепот към приятелката си: „Не може ли да ѝ дадем пари, за да млъкне?“. На което тя отвърна с хихикане: „Все едно отново убиват Джон Ленън“. Няколко души пуснаха монети в куфара на китарата, но повечето стояха настрани и правеха физиономии, които подсказваха, че са надушили нещо, с което не искаха да имат нищо общо.
Но Саймън слушаше, и то съсредоточено, с надеждата да намери някаква красота в мелодията, в песента, в текста, в изпълнението. Едва забелязваше туристите или техните екскурзоводи, или мъжа, който не носеше риза (а би трябвало) и продаваше бутилки вода за долар, или кльощавия тип с малка брадичка под долната устна, който разказваше виц срещу един долар („Промоция: 6 вица за 5$!“), или възрастната азиатка, която гореше тамян, за да почете по някакъв неясен начин Джон Ленън, или онези, които тичаха за здраве, разхождаха кучета и правеха слънчеви бани.
Но в музиката нямаше красота. Никаква.
Погледът на Саймън остана прикован в просещото момиче, което съсипваше наследството на Джон Ленън. Косата ѝ висеше на сплъстени кичури. Бузите ѝ бяха хлътнали. Беше слаба като вейка, дрипава, мръсна, травмирана, бездомна, изгубена. Освен това беше Пейдж, дъщерята на Саймън.

Харлан Коубън - „Бегълка“

Глава първа

САЙМЪН СЕДЕШЕ НА ПЕЙКАТА в „Сентръл парк“ – на „Strawberry Fields“, ако трябва да сме по-точни – и чувстваше как сърцето му се къса. Никой не го усети, разбира се, поне не отначало, не и докато не започнаха да се размахват юмруци и не се разкрещяха двама туристи, дошли чак от Финландия, а деветима други посетители на парка, пристигнали от какви ли не държави, успяха да заснемат целия ужасяващ инцидент със смартфоните си.
Но дотогава оставаше цял час.
На „Strawberry Fields“ няма ягоди и ще ви е доста трудно да наречете озеленения терен с площ два хектара и половина поле (единствено число), камо ли пък поля, но името му не е произлязло от нещо реално, а от едноименната песен на Бийтълс. „Strawberry Fields“ е терен с триъгълна форма край Седемдесет и втора улица и „Сентръл парк“ уест“, наречен така в памет на Джон Ленън, който е бил прострелян и убит на отсрещната страна на улицата. В центъра му има паметна плоча, която представлява кръгла мозайка с простичък надпис в средата:

IMAGINE.

Саймън гледаше право напред и примигваше ужасѐн. В парка се стичаха туристи и се снимаха с прочутата мозайка – групови снимки, селфита, някои коленичеха върху мозаечната творба, други полягаха върху нея. И днес, както обикновено, думите IMAGINE бяха увенчани със свежи цветя, оформящи знака на мира с розовите си листенца, които вятърът незнайно как не бе успял да отвее. Посетителите проявяваха търпимост един към друг  – може би защото мястото беше паметник, – изчакваха реда си да пристъпят към мозайката за поредната специална снимка, която да качат в Снапчат или Инстаграм, или която там социална платформа предпочитаха, придружена от подходящия цитат от Джон Ленън, текста на някоя бийтълсова песен или която и да е песен, в която се казва, че хората трябва да живеят в мир.
Саймън носеше костюм и вратовръзка. Не я беше разхлабил след излизането от офиса му на „Веси стрийт“ в Световния финансов център. Точно срещу него, също седнала до прочутата мозайка, една от тях – как ги наричате сега  – улични музиканти, скитници, дрогирани, душевноболни, просяци?  – свиреше парчета на „Бийтълс“ с надеждата да изкара някоя пара. „Уличната музикантка“  – може би най-снизходителното определение,  – дрънкаше на разстроена китара и пееше с дрезгав глас как Пени Лейн била в очите и ушите ѝ.
Странен или поне забавен спомен: Саймън често минаваше покрай тази мозайка, когато децата му бяха малки. Когато Пейдж беше може би на девет, Сам на шест, а Аня на три, те тръгваха от апартамента им, който се намираше само на пет пресечки оттук, на Шейсет и седма улица между авеню „Колумб“ и „Сентръл парк“ уест“, и преминаваха през „Strawberry Fields“ на път към статуята на Алиса в Страната на чудесата, намираща се до езерцето в източния край на парка, където пускаха различни модели на лодки. За разлика от почти всяка друга статуя по света, тук на децата им позволяваха да се катерят и да пълзят по близо четириметровите бронзови фигури на Алиса, Лудия шапкар, Белия заек и цяла камара гигантски гъби, които не изглеждаха съвсем на място. Сам и Аня обожаваха да правят точно това, да се катерят по фигурите, макар че от време на време Сам пъхаше два пръста в носа на Алиса и викаше на Саймън: „Татко, татко, виж! Бъркам в носа на Алиса!“, при което майка му Ингрид неизменно въздъхваше и промърморваше под нос: „Момчета!“.
Но Пейдж, първородната им дъщеря, още тогава си беше тиха и кротка. Седеше на пейката с книжка за оцветяване и непокътнати моливи  – не ѝ харесваше, когато някой молив се счупеше или опаковката им паднеше – и никога не излизаше извън очертанията, като някоя иронична метафора. Когато порасна  – на петнайсет, шестнайсет, седемнайсет  – Пейдж сядаше на пейката, точно както Саймън сега, и пишеше разкази и текстове на песни в тетрадката, която баща ѝ ѝ беше купил от „Папирус“ на авеню „Колумб“.
Но Пейдж не сядаше на коя да е пейка. Някъде около четири хиляди пейки в „Сентръл парк“ бяха „осиновени“ чрез богати дарения. По тях бяха монтирани поименни табелки, повечето от които бяха простички паметни табелки като тази, на която в момента седеше Саймън. Надписът ѝ гласеше:

В ПАМЕТ НА КАРЛ И КОРКИ

Други, около които обикновено се навърташе Пейдж, разказваха кратки истории:

За С & В, които оцеляха при Холокоста и започнаха нов живот в този град...

На милата ми Ани – обичам те, обожавам те, ти си ми най-скъпото. Ще се омъжиш ли за мен?

На това място на 12 април 1942 година, започна нашата любовна история...

Пейката, която предпочиташе Пейдж и на която прекарваше часове наред заедно с най-новата си тетрадка – или може би това беше нещо като указател? – увековечаваше някаква загадъчна трагедия:

Красивата Мерил, на 19 години. Ти заслужаваше много повече, а умря толкова млада. Бих направил всичко, за да те спася.

Пейдж се местеше от пейка на пейка, четеше надписите, намираше някой, когото да използва като вдъхновение за разказ. В опит да се сближи с нея Саймън правеше същото, но той не притежаваше въображението на дъщеря си. Ала въпреки това седеше там и четеше вестник или си играеше с телефона, проверяваше пазарите или четеше бизнес новините, докато моливът на Пейдж летеше по листа хартия.
Какво се бе случило с тези стари тетрадки? Къде бяха те сега?
Саймън нямаше никаква представа.
За щастие „Пени Лейн“ най-после свърши и певицата-просякиня продължи направо с All You Need Is Love. Една млада двойка седна на пейката до Саймън. Младият мъж се обърна с гръмък шепот към приятелката си: „Не може ли да ѝ дадем пари, за да млъкне?“. На което тя отвърна с хихикане: „Все едно отново убиват Джон Ленън“. Няколко души пуснаха монети в куфара на китарата, но повечето стояха настрани и правеха физиономии, които подсказваха, че са надушили нещо, с което не искаха да имат нищо общо.
Но Саймън слушаше, и то съсредоточено, с надеждата да намери някаква красота в мелодията, в песента, в текста, в изпълнението. Едва забелязваше туристите или техните екскурзоводи, или мъжа, който не носеше риза (а би трябвало) и продаваше бутилки вода за долар, или кльощавия тип с малка брадичка под долната устна, който разказваше виц срещу един долар („Промоция: 6 вица за 5$!“), или възрастната азиатка, която гореше тамян, за да почете по някакъв неясен начин Джон Ленън, или онези, които тичаха за здраве, разхождаха кучета и правеха слънчеви бани.
Но в музиката нямаше красота. Никаква.
Погледът на Саймън остана прикован в просещото момиче, което съсипваше наследството на Джон Ленън. Косата ѝ висеше на сплъстени кичури. Бузите ѝ бяха хлътнали. Беше слаба като вейка, дрипава, мръсна, травмирана, бездомна, изгубена. Освен това беше Пейдж, дъщерята на Саймън.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Нямам търпение да се сдобия с най- новия шедьовър на майстора Харлан Коубън. Благодарности и на издателството, което продължава да ни радва с произведенията на този великолепен автор!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0622-4
Купи
Цена
16.91 лв.
(19.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени