В пророческия си криминален трилър „Карантина“, написан преди петнайсет години и останал неиздаден досега, Питър Мей съчетава опустошителна пандемия с разследване на загадъчно убийство. Лондон е под карантина и е обявено военно положение. В столицата върлува вирус и се очаква той да зарази всеки четвърти от населението със смъртност седемдесет процента. При изкоп за спешния строеж на болница е открита чанта с оголени детски кости. На детектив инспектор Джак Макнийл му предстои последно денонощие работа в полицията и той е решен да разплете случая на фона на своя лична трагедия. Повествованието се развива в рамките на тези двадесет и четири часа и стремителният ритъм кара читателя също тъй бързо да обръща страниците и да е неспособен да остави книгата до самия вълнуващ край.
Питър Мей - „Карантина“
ПРЕДГОВОР
През 2005 година, когато ми бе невъзможно да открия издател нито за „Черната къща“, нито за първата ми книга с Енцо Маклауд „Невероятни хора“, започнах да правя проучвания за криминален роман, при който действието се развива в условия на пандемия от птичи грип.
Птичият грип, или H5N1, бе предсказан от учените навремето като вероятната следваща грипна пандемия. През 1918 година испанската треска е убила някъде между двайсет и петдесет милиона души по света, а за птичия грип – при смъртността му от шейсет процента и по-висока – се предвиждаше далеч да надхвърли този брой.
След като бях изчел немалко документи на тема испанската треска за „Змийската глава“, един от моите „китайски трилъри“, вече имах солидни познания в тази област. Ала те изобщо не ме бяха подготвили накъде ще се обърне проучването ми на H5N1 и какви ужаси може да докара на човечеството пандемия от птичи грип.
Започнах да си рисувам хаоса, който щеше да донесе, и как обществото, каквото го познаваме, бързо ще започне да се разпада. Избрах Лондон като място на събитията, епицентър на пандемията и град под пълна карантина. В тази обстановка работници откриват на строителна площадка на болница, която изграждат трескаво, оголените кости на убито дете. Моят детектив, Джак Макнийл, получава нареждане да разследва случая, макар вирусът да е засегнал собственото му семейство.
Написах „Карантина“ в продължение на шест седмици, като стоях буден до среднощ. Романът така и не бе публикуван. Британските издателства по онова време намериха описанието ми на Лондон под обсада от невидимия враг H5N1 крайно нереалистично, нещо, което е невъзможно да се случи, макар всичките ми проучвания да сочеха, че може и още как. Тогава американско издателство откупи поредицата с Енцо Маклауд и китайските ми трилъри бяха публикувани за пръв път в Съединените щати. Фокусът ми се отклони отвъд Атлантическия океан и „Локдаун“ бе пратен в папката в резервния ми електронен склад, където си остана. До този момент.
Пиша това, сврян в дома си във Франция, който ми е забранено да напускам освен при извънредни обстоятелства. Нов коронавирус, COVID-19, вилнее из света и обществото, каквото го познаваме, бързо се разпада. При все че процентът на смъртност е само малка част от този на птичия грип, на политиците им се налага да водят борба, за да контролират паниката и хаоса, предизвикани от COVID-19 по цялото земно кълбо. Паралелите с „Карантина“ са ужасяващи. И ето че дойде моментът да отворя моя прашасал електронен склад и да изровя стария ръкопис, който да споделя с читателите си – стига това да ни накара да осъзнаем колко по-лоши биха могли да бъдат нещата.
Питър Мей Франция, 2020 г.
ПРОЛОГ
Писъкът ѝ отеква в мрака, излязъл през гърло, стегнато от страх. Вибрира от изпитвания ужас и би накарал косъмчетата по ръцете и раменете на всеки склонен към съчувствие смъртен да щръкнат. Ала дебелите стени на старата къща са заградили плътно ужаса на нощта и единствените уши, които могат да я чуят, са глухи за нейната участ.
Той ругае, съска и плюе в тъмното; гневен и нервиран е. Тя го чува на стълбището и знае, че е замислил да ѝ стори зло. Човекът, когото бе познавала, вярвала му бе, дори го беше обичала. Затънала е в недоумение, дави се в него. Как е възможно това? Припомня си хладния допир на дланта му до пламналото ѝ чело през онези дълги и мъчителни дни на болестта. Жалостта в очите му. Очи, в които сега горят ярост и злоба. Тя затаява дъх. Изкачил е още едно рамо. Мисли си, че ще я намери на последния етаж, тъй че тя се промъква навън от кабинета и вижда сянката му на стълбището – отправил се е към мансардните помещения. Обръща се и хуква забързано надолу, малките крака тупкат по дебелия мокет към светлината, падаща през матираните стъкла върху пода на антрето. Отчаяни пръсти сграбчват бравата и я натискат. Ала вратата е заключена. Изход няма.
Тя замръзва, като чува крясъка му под покрива на къщата. Знае, че я е изтървал. За миг тя се колебае. От банята под стълбището има стъпала, които водят към мазето. Само че ѝ е ясно – иде ли там, ще е в капан. Има само един стар улей за въглища, водещ към алеята помежду къщите, но колкото и да е дребна, няма да успее да се вмъкне в него. Къщата се тресе от тежките му стъпки по стълбите и когато тя се извръща в паника, озовава се лице в лице с малко момиче. Призрак в бяла нощница, с късо остригана черна коса, ококорени тъмни бадемовидни очи, лице бяло като тебешир. При гледката на детето цялата е пронизана от страх, остър и безмилостен като ножовете, за които знае, че я очакват, преди да осъзнае, че се е стреснала от собственото си отражение. Неразпознаваемо, изкривено от ужас.
– Чой! – чува го тя как изревава на стълбите и внезапно си припомня жената, която преди много месеци за пръв път ги бе развела из къщата.
Подвижният панел в стената на голямата трапезария, която никога не използваха. Бе стая, която винаги тънеше в полумрак, а през цепнатините на спуснатите капаци се редуваха да проникват дневна светлина с тази от лампи. Агентката по недвижими имоти бе отместила масичка, за да свали панела, зад който имаше врата. Стара, боядисана в бяло врата с топка на бравата, която тя бе отворила към тъмнината отвъд. Влажно и студено, лъхащо на плесен малко скривалище с тухлени стени, където шестчленно семейство бе намирало убежище от бомбите по време на войната.
Чой не бе имала представа какво е това „Блиц“, за което говореше жената, но тя им обясни, че когато германските бомбардировачи приключели над Лондон, отново правели кръг на юг и пускали неизползвания си товар върху това злочесто предградие. И щом завиели сирените, хората се втурвали като подплашени мишки в своите миши капани да се ослушват, да чакат и да редят молитви в тъмното. Чой го чува отново да изкрещява името ѝ и също като сирените преди повече от половин век това я праща бегом към трапезарията.
Бързо плъзва масичката настрани и опипва в тъмното да откачи кукичките на тъмносиния панел. Тежък е и малките ѝ ръце го освобождават с мъка. Вече го чува на първата площадка, а после стъпките му прозвучават в спалнята горе. Тя избутва панела встрани и блъсва вратата. Вътре е тъмно, обгръща я студен и влажен въздух. Тя влиза и връща панела обратно на мястото му. Няма как да го заключи отвътре и може само да се надява, че той няма да го забележи. Затваря вратата и изчезва всякакъв достъп на светлина. Тя прикляка и обгръща тялото си с ръце, за да се стопли. Тук е толкова студено, толкова тъмно, толкова финално. Няма изход навън. Трудно ѝ е да си представи как са могли шест души да се сместят в това пространство. И в най-развинтените си фантазии не може да си въобрази какво трябва да е било да чуваш наоколо да падат бомби и да се чудиш ти ли ще си следващата жертва. Ала няма нужда от въображение, за да види в съзнанието си мъжа, когото сега чува на стълбите, или проблясващото хладно оръжие, държано без съмнение от него. Сиропиталището в Гуандун е само далечен спомен, детето, което бе тогава, представляваше друго човешко същество в друг живот. Толкова много се бе променило за шест месеца – сега те ѝ се виждаха като цяла вечност, а онзи друг живот бе само сянка от сън.
Дишането ѝ бе плитко и забързано, изглеждаше ѝ необичайно шумно. Ала през него успяваше да го чуе в предния коридор с тежките му стъпки по паркета. Гнева в гласа му, когато отново я вика по име. И после – тишина. Тишина, която се проточва от мигове сякаш до цели часове. Сега тя сдържа дъха си дълго, колкото може, защото е сигурна, че той ще го чуе. И все още тази тишина. А после тя ахва, щом чува дращенето по панела от другата страна на вратата. Сърцето ѝ бие толкова силно, та има усещането, че някой я блъска в гърдите.
Топката на дръжката се завърта и тя се притиска към стената, а вратата бавно се отваря. Силуетът му се очертава на фона на светлината от коридора, влизаща през вратата зад него. Тя вижда собствения си дъх да се издига като бяла струйка в студа, уловен от същата тази светлина. Той бавно прикляка и протяга ръка към нея. Тя не вижда лицето му, но чува усмивката в гласа му.
– Ела при татко – изрича тихо той.
Питър Мей - „Карантина“
ПРЕДГОВОР
През 2005 година, когато ми бе невъзможно да открия издател нито за „Черната къща“, нито за първата ми книга с Енцо Маклауд „Невероятни хора“, започнах да правя проучвания за криминален роман, при който действието се развива в условия на пандемия от птичи грип.
Птичият грип, или H5N1, бе предсказан от учените навремето като вероятната следваща грипна пандемия. През 1918 година испанската треска е убила някъде между двайсет и петдесет милиона души по света, а за птичия грип – при смъртността му от шейсет процента и по-висока – се предвиждаше далеч да надхвърли този брой.
След като бях изчел немалко документи на тема испанската треска за „Змийската глава“, един от моите „китайски трилъри“, вече имах солидни познания в тази област. Ала те изобщо не ме бяха подготвили накъде ще се обърне проучването ми на H5N1 и какви ужаси може да докара на човечеството пандемия от птичи грип.
Започнах да си рисувам хаоса, който щеше да донесе, и как обществото, каквото го познаваме, бързо ще започне да се разпада. Избрах Лондон като място на събитията, епицентър на пандемията и град под пълна карантина. В тази обстановка работници откриват на строителна площадка на болница, която изграждат трескаво, оголените кости на убито дете. Моят детектив, Джак Макнийл, получава нареждане да разследва случая, макар вирусът да е засегнал собственото му семейство.
Написах „Карантина“ в продължение на шест седмици, като стоях буден до среднощ. Романът така и не бе публикуван. Британските издателства по онова време намериха описанието ми на Лондон под обсада от невидимия враг H5N1 крайно нереалистично, нещо, което е невъзможно да се случи, макар всичките ми проучвания да сочеха, че може и още как. Тогава американско издателство откупи поредицата с Енцо Маклауд и китайските ми трилъри бяха публикувани за пръв път в Съединените щати. Фокусът ми се отклони отвъд Атлантическия океан и „Локдаун“ бе пратен в папката в резервния ми електронен склад, където си остана. До този момент.
Пиша това, сврян в дома си във Франция, който ми е забранено да напускам освен при извънредни обстоятелства. Нов коронавирус, COVID-19, вилнее из света и обществото, каквото го познаваме, бързо се разпада. При все че процентът на смъртност е само малка част от този на птичия грип, на политиците им се налага да водят борба, за да контролират паниката и хаоса, предизвикани от COVID-19 по цялото земно кълбо. Паралелите с „Карантина“ са ужасяващи. И ето че дойде моментът да отворя моя прашасал електронен склад и да изровя стария ръкопис, който да споделя с читателите си – стига това да ни накара да осъзнаем колко по-лоши биха могли да бъдат нещата.
Питър Мей Франция, 2020 г.
ПРОЛОГ
Писъкът ѝ отеква в мрака, излязъл през гърло, стегнато от страх. Вибрира от изпитвания ужас и би накарал косъмчетата по ръцете и раменете на всеки склонен към съчувствие смъртен да щръкнат. Ала дебелите стени на старата къща са заградили плътно ужаса на нощта и единствените уши, които могат да я чуят, са глухи за нейната участ.
Той ругае, съска и плюе в тъмното; гневен и нервиран е. Тя го чува на стълбището и знае, че е замислил да ѝ стори зло. Човекът, когото бе познавала, вярвала му бе, дори го беше обичала. Затънала е в недоумение, дави се в него. Как е възможно това? Припомня си хладния допир на дланта му до пламналото ѝ чело през онези дълги и мъчителни дни на болестта. Жалостта в очите му. Очи, в които сега горят ярост и злоба. Тя затаява дъх. Изкачил е още едно рамо. Мисли си, че ще я намери на последния етаж, тъй че тя се промъква навън от кабинета и вижда сянката му на стълбището – отправил се е към мансардните помещения. Обръща се и хуква забързано надолу, малките крака тупкат по дебелия мокет към светлината, падаща през матираните стъкла върху пода на антрето. Отчаяни пръсти сграбчват бравата и я натискат. Ала вратата е заключена. Изход няма.
Тя замръзва, като чува крясъка му под покрива на къщата. Знае, че я е изтървал. За миг тя се колебае. От банята под стълбището има стъпала, които водят към мазето. Само че ѝ е ясно – иде ли там, ще е в капан. Има само един стар улей за въглища, водещ към алеята помежду къщите, но колкото и да е дребна, няма да успее да се вмъкне в него. Къщата се тресе от тежките му стъпки по стълбите и когато тя се извръща в паника, озовава се лице в лице с малко момиче. Призрак в бяла нощница, с късо остригана черна коса, ококорени тъмни бадемовидни очи, лице бяло като тебешир. При гледката на детето цялата е пронизана от страх, остър и безмилостен като ножовете, за които знае, че я очакват, преди да осъзнае, че се е стреснала от собственото си отражение. Неразпознаваемо, изкривено от ужас.
– Чой! – чува го тя как изревава на стълбите и внезапно си припомня жената, която преди много месеци за пръв път ги бе развела из къщата.
Подвижният панел в стената на голямата трапезария, която никога не използваха. Бе стая, която винаги тънеше в полумрак, а през цепнатините на спуснатите капаци се редуваха да проникват дневна светлина с тази от лампи. Агентката по недвижими имоти бе отместила масичка, за да свали панела, зад който имаше врата. Стара, боядисана в бяло врата с топка на бравата, която тя бе отворила към тъмнината отвъд. Влажно и студено, лъхащо на плесен малко скривалище с тухлени стени, където шестчленно семейство бе намирало убежище от бомбите по време на войната.
Чой не бе имала представа какво е това „Блиц“, за което говореше жената, но тя им обясни, че когато германските бомбардировачи приключели над Лондон, отново правели кръг на юг и пускали неизползвания си товар върху това злочесто предградие. И щом завиели сирените, хората се втурвали като подплашени мишки в своите миши капани да се ослушват, да чакат и да редят молитви в тъмното. Чой го чува отново да изкрещява името ѝ и също като сирените преди повече от половин век това я праща бегом към трапезарията.
Бързо плъзва масичката настрани и опипва в тъмното да откачи кукичките на тъмносиния панел. Тежък е и малките ѝ ръце го освобождават с мъка. Вече го чува на първата площадка, а после стъпките му прозвучават в спалнята горе. Тя избутва панела встрани и блъсва вратата. Вътре е тъмно, обгръща я студен и влажен въздух. Тя влиза и връща панела обратно на мястото му. Няма как да го заключи отвътре и може само да се надява, че той няма да го забележи. Затваря вратата и изчезва всякакъв достъп на светлина. Тя прикляка и обгръща тялото си с ръце, за да се стопли. Тук е толкова студено, толкова тъмно, толкова финално. Няма изход навън. Трудно ѝ е да си представи как са могли шест души да се сместят в това пространство. И в най-развинтените си фантазии не може да си въобрази какво трябва да е било да чуваш наоколо да падат бомби и да се чудиш ти ли ще си следващата жертва. Ала няма нужда от въображение, за да види в съзнанието си мъжа, когото сега чува на стълбите, или проблясващото хладно оръжие, държано без съмнение от него. Сиропиталището в Гуандун е само далечен спомен, детето, което бе тогава, представляваше друго човешко същество в друг живот. Толкова много се бе променило за шест месеца – сега те ѝ се виждаха като цяла вечност, а онзи друг живот бе само сянка от сън.
Дишането ѝ бе плитко и забързано, изглеждаше ѝ необичайно шумно. Ала през него успяваше да го чуе в предния коридор с тежките му стъпки по паркета. Гнева в гласа му, когато отново я вика по име. И после – тишина. Тишина, която се проточва от мигове сякаш до цели часове. Сега тя сдържа дъха си дълго, колкото може, защото е сигурна, че той ще го чуе. И все още тази тишина. А после тя ахва, щом чува дращенето по панела от другата страна на вратата. Сърцето ѝ бие толкова силно, та има усещането, че някой я блъска в гърдите.
Топката на дръжката се завърта и тя се притиска към стената, а вратата бавно се отваря. Силуетът му се очертава на фона на светлината от коридора, влизаща през вратата зад него. Тя вижда собствения си дъх да се издига като бяла струйка в студа, уловен от същата тази светлина. Той бавно прикляка и протяга ръка към нея. Тя не вижда лицето му, но чува усмивката в гласа му.
– Ела при татко – изрича тихо той.
Оценка: +2
Оценка: +3