Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Приключенията на Пинокио
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0665-1
Цена
10.68 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
248
Дата на издаване
07 август 2020
Превод
Петър Драгоев
Корица
Стефан Касъров

Приключенията на Пинокио

С оригиналните илюстрации на Карло Киостри от първото издание

„Приключенията на Пинокио“ е сред най-прочутите произведения в историята на детската литература и е най-превежданото заглавие за всички времена по цял свят. Това е историята на една дървена кукла, измислена от нейния автор Карло Колоди само за една нощ. Пинокио, чийто нос има свойството да се удължава, когато той лъже, преживява безброй приключения, които сам навлича на главата си със своето безгранично непослушание, но с помощта на приятели, които го обичат и не спират да му помагат, се измъква благополучно от перипетиите и накрая става истинско момче от плът и кръв.

За автора

Карло Лоренцини, по-известен с псевдонима си Карло Колоди, е популярен италиански детски писател и журналист.

Дължи творческото си име Колоди (Collodi) на родното място на майка си. По време на войните за независимост на Италия през 1848 и 1860 г. той служи като доброволец в тосканската армия. За интереса му към политиката свидетелстват ранните му литературни творби, както и основаването на сатиричния вестник „Il Lampione“.

През 1875 г. Карло Колоди прави първите си опити в детската литература, превеждайки приказките на известния френския писател Шарл Перо. През 1880 г. той започва да пише „Storia di un burattino“ („The story of a marionette“), наречена също така „Приключенията на Пинокио“. Публикувана е като подлистник в първия детски вестник в Италия – „Il Giornale dei Bambini“, през 1881 година.

Карло Колоди умира през 1890 г. във Флоренция, без да подозира, че неговите произведения ще му спечелят световна слава. По подобие на алегорията в историята на най-известния му герой, Пинокио накрая заживява свой собствен живот, отделен от живота на своя автор.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Карло Колоди - „Приключенията на Пинокио“
 
ГЛАВА I

Как майстор Череша, дърводелец, намери къс дърво, което плачеше и се смееше като дете Имаше едно време…

– Един цар! – ще кажат веднага моите малки читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.
То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отопляват стаите.
Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.
Щом забеляза дървото, майстор Череша се за- 6 радва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:
– Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.
Речено-сторено – грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялка, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар, остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:
– Не ме удряй много силно!
Можете да си представите как подействаха тия думи на добрия старец майстор Череша. Той огледа със смаяните си очи цялата стая, за да открие откъде можеше да е излязло това гласче, но не забеляза никого! Погледна под тезгяха – никой, погледна в един скрин, който беше винаги затворен – пак никой, погледна в коша с талаша и стърготините – никой, отвори вратата на работилницата, за да хвърли поглед и на улицата – пак никой. Тогава?…
– Разбрах – каза майстор Череша, като се смееше и си почесваше перуката. – Ясно е, че това гласче ми се е счуло. Я да се заловя пак за работа!
И като взе отново теслата в ръка, нанесе един тържествен удар върху дървото.
– Ох, че ме заболя! – проплака същото гласче.
Този път майстор Череша остана вцепенен, с опулени от страх очи, със зинала уста и с провиснал до брадата език.
Щом се посъвзе, той започна да говори, като трепереше и заекваше от страх:
– Но откъде ще е излязло това гласче, което каза ох?… И все пак тука няма жива душа. Да не би това дърво случайно да се е научило да плаче като дете? Не мога да повярвам. Това дърво си е като всяко друго дърво и ако го хвърля в огъня, ще стигне да се свари една тенджера боб… Тогава? Да не би да се е скрил някой в него? Ако се е скрил някой, толкова по-зле за него. Аз сега ще го наредя!
И при тези думи той сграби с двете си ръце клетото дърво и започна да го удря безжалостно о стените на работилницата.
После се ослуша, за да чуе дали ще прозвучи отново плачливото гласче. Почака две минути – нищо, пет минути – пак нищо, десет минути – все нищо!
– Разбрах – промълви тогава майстор Череша, като се силеше да се смее и си рошеше перуката, – ясно е, че това гласче, което каза ох, ми се е счуло! Я да се заловя пак за работа.
И защото го беше хванало доста страх, за да си придаде малко сърцатост, опита се да тананика нещо.
След като остави настрана теслата, той взе рендето, за да рендоса и изглади дървото. Но като го рендосваше, чу същото гласче, което му каза смеешком:
– Недей, че ме е гъдел! Тоя път клетият майстор Череша падна като поразен от гръм. Когато отвори отново очите си, се видя седнал на земята.
Лицето му изглеждаше преобразено и дори върхът на носа му, който беше винаги червен, бе посинял от голямата уплаха.

ГЛАВА II

Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, който го взема, за да си направи чудно дървено човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове

В тоя миг се похлопа на вратата.
– Заповядайте – каза дърводелецът, без да има сила да се изправи на нозете си.
Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се казваше Джепето, но съседските деца, когато искаха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко поради жълтата му перука, която приличаше много на качамак.
Джепето беше много гневлив. Недай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше същински звяр и нямаше вече начин да го обуздае човек.
– Добър ден, майстор Антонио – каза Джепето. – Какво правиш там на земята?
– Уча мравките да смятат.
– Пожелавам ти успех!
– Какво те носи при мен, приятелю Джепето?
– Краката ми. Дойдох при теб, майстор Антонио, да ти поискам една услуга.
– Готов съм да ти услужа, думай – отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.
– Тази заран ми хрумна нещо.
– Да го чуем.
– Намислих да си направя едно красиво дървено човече, но чудно човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла искам да обикалям света, за да си изкарвам комат хляб и чаша вино. Как ти се струва?
– Браво, Качамачко! – извика същото гласче, което не се разбираше откъде излиза. Като чу да го наричат Качамачко, Джепето почервеня от гняв, извърна се към дърводелеца и му каза ядосан:
– Защо ме обиждаш?
– Кой те обижда?
– Нарече ме Качамачко!…
– Не съм те нарекъл аз.
– Тогава трябва да съм аз! Казвам, че ти ме нарече.
– Не!
– Да!
– Не!
– Да!
И като се разгорещяваха все повече и повече, накрая се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.
Като свърши боят, майстор Антонио намери в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето забеляза, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.
– Дай ми перуката – каза майстор Антонио.
– И ти ми дай моята и да се помирим.
Двамата старци, след като всеки от тях взе собствената си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
– И тъй, приятелю Джепето – каза дърводелецът в знак на примирие, – каква услуга искаш от мен?
– Да ми дадеш едно дръвце, за да си направя човечето. Ще ми го дадеш ли? Предоволен, майстор Антонио отиде веднага да вземе от тезгяха онова дърво, което го бе уплашило толкова много. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със сила от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.
– Ах! По тоя вежлив начин ли, майстор Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци. – Кълна ти се, че не бях аз!
– Тогава ще съм бил аз!…
– Цялата вина е у това дърво…
– Знам, че е у дървото, но ти го бухна в краката ми!
– Не съм!
– Лъжец!
– Джепето, не ме обиждай, иначе ще те нарека Качамачко!…
– Магаре!
– Качамачко!
– Муле!
– Качамачко!
– Грозна маймуна!
– Качамачко!
Като чу да го наричат за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се здравата.
Когато свърши боят, на носа на майстор Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като изравниха по тоя начин сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
После Джепето взе дървото и след като поблагодари на майстор Антонио, се отправи към къщи, накуцвайки.

Карло Колоди - „Приключенията на Пинокио“
 
ГЛАВА I

Как майстор Череша, дърводелец, намери къс дърво, което плачеше и се смееше като дете Имаше едно време…

– Един цар! – ще кажат веднага моите малки читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.
То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отопляват стаите.
Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.
Щом забеляза дървото, майстор Череша се за- 6 радва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:
– Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.
Речено-сторено – грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялка, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар, остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:
– Не ме удряй много силно!
Можете да си представите как подействаха тия думи на добрия старец майстор Череша. Той огледа със смаяните си очи цялата стая, за да открие откъде можеше да е излязло това гласче, но не забеляза никого! Погледна под тезгяха – никой, погледна в един скрин, който беше винаги затворен – пак никой, погледна в коша с талаша и стърготините – никой, отвори вратата на работилницата, за да хвърли поглед и на улицата – пак никой. Тогава?…
– Разбрах – каза майстор Череша, като се смееше и си почесваше перуката. – Ясно е, че това гласче ми се е счуло. Я да се заловя пак за работа!
И като взе отново теслата в ръка, нанесе един тържествен удар върху дървото.
– Ох, че ме заболя! – проплака същото гласче.
Този път майстор Череша остана вцепенен, с опулени от страх очи, със зинала уста и с провиснал до брадата език.
Щом се посъвзе, той започна да говори, като трепереше и заекваше от страх:
– Но откъде ще е излязло това гласче, което каза ох?… И все пак тука няма жива душа. Да не би това дърво случайно да се е научило да плаче като дете? Не мога да повярвам. Това дърво си е като всяко друго дърво и ако го хвърля в огъня, ще стигне да се свари една тенджера боб… Тогава? Да не би да се е скрил някой в него? Ако се е скрил някой, толкова по-зле за него. Аз сега ще го наредя!
И при тези думи той сграби с двете си ръце клетото дърво и започна да го удря безжалостно о стените на работилницата.
После се ослуша, за да чуе дали ще прозвучи отново плачливото гласче. Почака две минути – нищо, пет минути – пак нищо, десет минути – все нищо!
– Разбрах – промълви тогава майстор Череша, като се силеше да се смее и си рошеше перуката, – ясно е, че това гласче, което каза ох, ми се е счуло! Я да се заловя пак за работа.
И защото го беше хванало доста страх, за да си придаде малко сърцатост, опита се да тананика нещо.
След като остави настрана теслата, той взе рендето, за да рендоса и изглади дървото. Но като го рендосваше, чу същото гласче, което му каза смеешком:
– Недей, че ме е гъдел! Тоя път клетият майстор Череша падна като поразен от гръм. Когато отвори отново очите си, се видя седнал на земята.
Лицето му изглеждаше преобразено и дори върхът на носа му, който беше винаги червен, бе посинял от голямата уплаха.

ГЛАВА II

Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, който го взема, за да си направи чудно дървено човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове

В тоя миг се похлопа на вратата.
– Заповядайте – каза дърводелецът, без да има сила да се изправи на нозете си.
Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се казваше Джепето, но съседските деца, когато искаха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко поради жълтата му перука, която приличаше много на качамак.
Джепето беше много гневлив. Недай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше същински звяр и нямаше вече начин да го обуздае човек.
– Добър ден, майстор Антонио – каза Джепето. – Какво правиш там на земята?
– Уча мравките да смятат.
– Пожелавам ти успех!
– Какво те носи при мен, приятелю Джепето?
– Краката ми. Дойдох при теб, майстор Антонио, да ти поискам една услуга.
– Готов съм да ти услужа, думай – отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.
– Тази заран ми хрумна нещо.
– Да го чуем.
– Намислих да си направя едно красиво дървено човече, но чудно човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла искам да обикалям света, за да си изкарвам комат хляб и чаша вино. Как ти се струва?
– Браво, Качамачко! – извика същото гласче, което не се разбираше откъде излиза. Като чу да го наричат Качамачко, Джепето почервеня от гняв, извърна се към дърводелеца и му каза ядосан:
– Защо ме обиждаш?
– Кой те обижда?
– Нарече ме Качамачко!…
– Не съм те нарекъл аз.
– Тогава трябва да съм аз! Казвам, че ти ме нарече.
– Не!
– Да!
– Не!
– Да!
И като се разгорещяваха все повече и повече, накрая се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.
Като свърши боят, майстор Антонио намери в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето забеляза, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.
– Дай ми перуката – каза майстор Антонио.
– И ти ми дай моята и да се помирим.
Двамата старци, след като всеки от тях взе собствената си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
– И тъй, приятелю Джепето – каза дърводелецът в знак на примирие, – каква услуга искаш от мен?
– Да ми дадеш едно дръвце, за да си направя човечето. Ще ми го дадеш ли? Предоволен, майстор Антонио отиде веднага да вземе от тезгяха онова дърво, което го бе уплашило толкова много. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със сила от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.
– Ах! По тоя вежлив начин ли, майстор Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци. – Кълна ти се, че не бях аз!
– Тогава ще съм бил аз!…
– Цялата вина е у това дърво…
– Знам, че е у дървото, но ти го бухна в краката ми!
– Не съм!
– Лъжец!
– Джепето, не ме обиждай, иначе ще те нарека Качамачко!…
– Магаре!
– Качамачко!
– Муле!
– Качамачко!
– Грозна маймуна!
– Качамачко!
Като чу да го наричат за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се здравата.
Когато свърши боят, на носа на майстор Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като изравниха по тоя начин сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
После Джепето взе дървото и след като поблагодари на майстор Антонио, се отправи към къщи, накуцвайки.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0665-1
Купи
Цена
10.68 лв.
(12.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени