Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Кралицата мълчи
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0588-3
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
256
Дата на издаване
31 юли 2020
Превод
Жанина Драгостинова
Корица
Стефан Касъров

Кралицата мълчи

Фани, „кралицата“, влачи след себе си тежко минало, но предпочита да мълчи за всичко, сполетяло я  през годините. Бележникът, който нейната внучката й подарява с молба да опише спомените си, стои неотворен на нощното шкафче. Но образите и събитията от детството, от младостта, от живота й на зряла жена стремително нахлуват в дните и нощите й и все по-натрапчиво обсебват съзнанието й. Потъналото в забрава събитие се оказва само на един сън разстояние от днешния ден. 

„Романът се състои от кратки белетристични сегменти, които са като изящни студии за това, което може да спаси една човешка душа. Акцентът е върху малките жестове и думи, които помагат на всеки човек да се задържи на повърхността и в същността си са храбри дела.“ - Дер Щандард

„Роман за цяло едно поколение.“ - Ди Цайт

За автора

ЛАУРА ФРОЙДЕНТАЛЕР е родена през 1984 г. в Залцбург. Завършила е германистика и философия във Виенския университет. „Кралицата мълчи“ е първият й роман и е отличен с Наградата за литература на град Бремен и като най-добър роман на Фестивала на дебютните романи в Шамбери, Франция (2018). За романа „История с призраци“ авторката е удостоена с Европейската награда за литература (2019).

Още книги от автора
Откъс

Лаура Фройденталер - „Кралицата мълчи“
 
ПОНЯКОГА ПУСКАШЕ КАФЕВАРКАТА и докато водата църцореше през филтъра, тя отиваше до входната врата за вестника, както беше правила всяка сутрин преди. В кутията вестниците бяха натъпкани от много дни и когато Фани ги измъкна, едно дребно насекомо падна на каменното стълбище. Ухолазка. Докато детето беше малко, Фани трябваше отново и отново да разказва историята как някога, навремето в селото, при нея беше дошъл един дървосекач, защото имал силни болки в ухото. Докато тя разказваше, детето беше вдигало ръцете си към ушите си и беше затваряло очи, защото не искаше да види това, което си представяше. Но никога не беше запушвало ушите си, беше слушало до последно и беше издавало звук, нещо между ужас и възхищение, когато Фани разказваше как с пинсетата бе извадила от ухото на дървосекача една тлъста ухолазка. Фани бутна с крак животинчето от ръба на стъпалото. Когато внучката порасна, с упрек ѝ каза, че изобщо не било вярно, дето ухолазките влизали в ухото, и че Фани просто ѝ била разказвала страшна приказка. Фани се огледа в предната част на градината. Отдавна ги нямаше храстите с малките розови цветчета. Елата растеше все същата в левия ъгъл на градината и привличаше гаргите, които дълго и неподвижно стояха накацали по широките клони. Понякога Фани отиваше до градинската порта и поглеждаше навън към улицата. Видеше ли някой съсед, който също я беше забелязал, и вдигнал ръка за поздрав, вероятно щеше да тръгне към нея, Фани се прибираше обратно в къщата. Наля си кафе в една чаша. Ако млякото беше вкиснато, сипваше малко вода. Седна на масата за хранене и разбърка няколко лъжички захар в кафето. Намери в един от вестниците кръстословицата и хвана в ръка химикалката. Очилата вероятно бяха оставени на перваза на прозореца в дневната. Тя се опита да разпознае въпросите, които и без друго се повтаряха от десетилетия, и нанесе няколко букви в кутийките. Внучката казваше, че буквите на Фани приличат на крака на мухи. Фани погледна към прозореца на кухнята. По­рано оттам беше виждала пощальона, после беше отивала до външната врата, беше поемала пощата и разменяла някоя и друга дума с него. Сега вече пощальонът беше друг и всеки път идваше в различен час. Фани не можеше да каже със сигурност кое време на деня е. Отново погледна към кръстословицата. В главата ѝ се появи една дума, но не беше тази, която търсеше. Една­единствена сричка, за която Фани не знаеше откъде е. Но така, както си седеше на кухненската маса, с кафе и вестник, можеше пък случайно да почувства този миг от деня по същия начин, както го беше чувствала едно време.

СУТРИН ОБИЧАШЕ ДА СТАВА ПЪРВА, докато всички останали още спяха. Имаше нещо тайнствено в това да е единствената будна. Никой не знаеше, че е там. Половин или дори цял час Фани беше сама, пиеше кафе и премисляше какво има да се прави през деня, след това бавно започваше да го прави. В добрите дни някои моменти се усещаха както едно време, отделни отминали моменти, които сякаш се проточваха до днес, тъй като бяха преживявани безброй пъти. Но често се случваше да не може да стане с дни и да не успее да различи един момент от друг. Лежеше в семейното легло, което никога по­късно, десетилетия наред, не беше делила с никого, а дните преминаваха пред прозорците. Птиците седяха в клоните на сливата, излитаха, когато завалеше, връщаха се, когато грейваше слънце. Понякога на Фани ѝ се струваше, че чува някой да се промъква около къщата. Телефонът звънна. Фани се опита да произведе в тялото си онзи импулс, който би я изправил и измъкнал от леглото. Напразно. Слушаше как звъни телефонът. Представяше си как Хана се вслушва в звъненето в слушалката и изчаква Фани да се обади. По времето, което минаваше, преди телефонът да спре да звъни, Фани разбираше колко е разтревожена Хана и колко голяма е вероятността да се качи в колата и след три часа да влезе тук през входната врата. Досега това се беше случило само веднъж, но оттогава Фани всеки път се надяваше, че отново може да се повтори. Звъненето спря. Фани не успя да стане. Може пък да е била внучката. Отдавна не се беше обаждала. От време на време пристигаше по някоя пощенска картичка от чужбина. Фани извърна главата си встрани на възглавницата. На нощното шкафче имаше тефтер с празни страници и златножълта подвързия. Напомняше ѝ за внучката. Само първата страница на тефтера не беше празна, на нея внучката ѝ беше написала: мила бабо. А отдолу, че подарява този тефтер на Фани, за да си записва спомените. Внучката беше пожелала да говори с Фани за спомените ѝ. Не твоите приказки от селото, беше ѝ казала. Истинското минало. Фани се беше усмихнала. Не беше разбрала какво иска детето от нея. Все още не знаеше. Може би междувременно детето беше разбрало, че е по­добре мъртвите да бъдат оставени на мира, и затова беше изчезнало. Най­вероятно самата тя вече беше мъртва за внучката си. Нима не е запазила никакви образи от детството си, беше я попитала внучката. Образи ли, беше отговорила на въпроса с въпрос Фани. Снимки, беше казала внучката. Беше станала нетърпелива. За някои неща не се говори, беше казвал баща ѝ. Всичко, което някога се е случило, сега се намира тук в тази къща. Фани чуваше шумове от мазето, като че някой работи на работната маса. В спомените ѝ се беше запечатала сутринта, в която те оставиха чашите с кафе на земята под касиса. Жълтият ръкав на блузата ѝ в храста касис, между зеленото на листата и светлото червено на плодчетата. Беше даскалица в селското училище и освен нея никой друг в селото не носеше блузи. Свещеникът се възхити на хубостта на Фани. Тя извърна глава в обратната посока.

КОСАТА Ѝ БЕШЕ ПОБЕЛЯЛА и такава щеше да си остане. От треперенето вече нямаше спасение. Телефонът звънеше, след което спря да звъни. Фани погледна към прозореца, отвори очи и ги затвори, щеше ѝ се отново да заспи дълбоко. Задряма и се понесе из времето, видя се седнала като малко момиченце на земята в наклонената част на двора. Слънцето напичаше, а вятърът беше утихнал. Дворът беше преграден от трите си страни. В четвъртата страна имаше огромна порта, която зееше отворена. Беше лято, земята беше твърда и суха, най­отгоре със слой от пясък. В него Фани рисуваше с пръстите си вълни. На пейката до стената на къщата седеше старата Хагерин и като издишаше, се чуваше тихо изсвирукване. Звукът беше като акомпанимент към вълнистите движения на пръстите на Фани. Вдигнеше ли поглед, детето виждаше прасците на Хагерин, които потръпваха, когато някоя муха кацнеше върху кожата им. По прасците минаваха синкави вълни. Зад изсвирукването Фани беше чула и нещо друго. Тя сложи един от пръстите си с полепнал пясък по него върху брадичката си и се огледа. Птичка изписука и след това настана тишина. Шумът беше откъм обора, Фани се ослуша. Изведнъж от всички страни надойдоха шумове и заглушиха онзи от обора. Фани чуваше удари, чукане от далечината, ревът на някакво животно стигаше слабо чак до двора. От обора излезе висока фигура. През двора в посока към Фани вървеше баща ѝ. Колкото повече се приближаваше, толкова по­висок ставаше. Спря до нея. Детето отметна назад глава и погледна нагоре. Баща ѝ кимна и я извика по име: Фаничка. Баща ѝ протегна едната си ръка, сякаш искаше да хване главата на Фани, тя усети как пръстите му погалиха въздуха. Едно отделно косъмче залепна върху грубата му длан, дърпане и лека болка, когато то се отскубна от главата ѝ. Баща ѝ кимна още веднъж и продължи нататък, в посока към вратата. Фани понечи да тръгне подире му. Тъкмо стана и направи няколко крачки, когато го видя да изчезва през вратата, а пък нея я хванаха отзад под мишниците и я вдигнаха нагоре. Старата Хагерин отнесе Фани обратно на мястото ѝ. Детето се извърна и се опита да захапе ръката, която я държеше. Фани не харесваше жената, която беше натоварена със задачата да я наглежда.
ЧАК ПО­КЪСНО тя разбра, че в селото няма друго дете, за което някой да се грижи. Другите деца се движеха с тълпата, в гората или по дворовете, и търсеха възрастните само тогава, когато някое от тях се наранеше. По­късно Фани чу да се говори, че в цялата област имало само две детегледачки, една за децата на господарите и една за Фаничка. Господарите притежаваха цялата земя, също така и дъскорезницата, в която работеха много мъже. Фани знаеше замъка, в който господарите вероятно живееха, но досега не беше виждала никого от тях, също и никое от децата им. По­късно майка ѝ каза, че старата госпожица, която наричаха Хагерин, вече не ставала за никаква друга работа и затова ѝ възложили да се грижи за Фани, докато останалите са на полето. Понякога минаваше много време, докато родителите и брат ѝ най­сетне се върнеха от полето. Но независимо колко дълго бе чакала Фани, когато те се покажеха на вратата, тя държеше устните си здраво стиснати, за да не позволи на радостта си да отлети навън. Дори и когато усетеше болка в гърлото, Фани оставаше неподвижно седнала, докато родителите и брат ѝ не се приближеха. Възрастните изчезваха в къщата, а братът сядаше на земята до Фани. Тони беше с няколко години по­голям от нея и вече го взимаха да помага на полето. Двамата заедно рисуваха фигури в пясъка. Фани протягаше наведената си глава още напред, а Тони извиваше врат, докато главите им не се срещнеха, чело до чело. Когато ги извикваха за храна, те ставаха така, сякаш по време на седенето телата им бяха натежали. При хранене мястото на Фани беше до баща ѝ. Веднъж се беше изкатерила в скута му и го беше прегърнала през врата. Беше искала да му каже нещо. Баща ѝ беше извил главата си назад и от тази поза беше наблюдавал детето. Фани беше забелязала дистанцията, появила се в погледа му, когато той отвърна назад главата си. Усети, че ръцете ѝ не биваше да стоят на врата на баща ѝ. Бяха мръсни и лепкави. Фани дръпна ръцете си и ги постави върху гърдите му, за да се подпре на тях. Гръдният кош на баща ѝ беше твърд. Детето се засрами. Измъкна се от скута на баща си и седна до него на дървената пейка.

Лаура Фройденталер - „Кралицата мълчи“
 
ПОНЯКОГА ПУСКАШЕ КАФЕВАРКАТА и докато водата църцореше през филтъра, тя отиваше до входната врата за вестника, както беше правила всяка сутрин преди. В кутията вестниците бяха натъпкани от много дни и когато Фани ги измъкна, едно дребно насекомо падна на каменното стълбище. Ухолазка. Докато детето беше малко, Фани трябваше отново и отново да разказва историята как някога, навремето в селото, при нея беше дошъл един дървосекач, защото имал силни болки в ухото. Докато тя разказваше, детето беше вдигало ръцете си към ушите си и беше затваряло очи, защото не искаше да види това, което си представяше. Но никога не беше запушвало ушите си, беше слушало до последно и беше издавало звук, нещо между ужас и възхищение, когато Фани разказваше как с пинсетата бе извадила от ухото на дървосекача една тлъста ухолазка. Фани бутна с крак животинчето от ръба на стъпалото. Когато внучката порасна, с упрек ѝ каза, че изобщо не било вярно, дето ухолазките влизали в ухото, и че Фани просто ѝ била разказвала страшна приказка. Фани се огледа в предната част на градината. Отдавна ги нямаше храстите с малките розови цветчета. Елата растеше все същата в левия ъгъл на градината и привличаше гаргите, които дълго и неподвижно стояха накацали по широките клони. Понякога Фани отиваше до градинската порта и поглеждаше навън към улицата. Видеше ли някой съсед, който също я беше забелязал, и вдигнал ръка за поздрав, вероятно щеше да тръгне към нея, Фани се прибираше обратно в къщата. Наля си кафе в една чаша. Ако млякото беше вкиснато, сипваше малко вода. Седна на масата за хранене и разбърка няколко лъжички захар в кафето. Намери в един от вестниците кръстословицата и хвана в ръка химикалката. Очилата вероятно бяха оставени на перваза на прозореца в дневната. Тя се опита да разпознае въпросите, които и без друго се повтаряха от десетилетия, и нанесе няколко букви в кутийките. Внучката казваше, че буквите на Фани приличат на крака на мухи. Фани погледна към прозореца на кухнята. По­рано оттам беше виждала пощальона, после беше отивала до външната врата, беше поемала пощата и разменяла някоя и друга дума с него. Сега вече пощальонът беше друг и всеки път идваше в различен час. Фани не можеше да каже със сигурност кое време на деня е. Отново погледна към кръстословицата. В главата ѝ се появи една дума, но не беше тази, която търсеше. Една­единствена сричка, за която Фани не знаеше откъде е. Но така, както си седеше на кухненската маса, с кафе и вестник, можеше пък случайно да почувства този миг от деня по същия начин, както го беше чувствала едно време.

СУТРИН ОБИЧАШЕ ДА СТАВА ПЪРВА, докато всички останали още спяха. Имаше нещо тайнствено в това да е единствената будна. Никой не знаеше, че е там. Половин или дори цял час Фани беше сама, пиеше кафе и премисляше какво има да се прави през деня, след това бавно започваше да го прави. В добрите дни някои моменти се усещаха както едно време, отделни отминали моменти, които сякаш се проточваха до днес, тъй като бяха преживявани безброй пъти. Но често се случваше да не може да стане с дни и да не успее да различи един момент от друг. Лежеше в семейното легло, което никога по­късно, десетилетия наред, не беше делила с никого, а дните преминаваха пред прозорците. Птиците седяха в клоните на сливата, излитаха, когато завалеше, връщаха се, когато грейваше слънце. Понякога на Фани ѝ се струваше, че чува някой да се промъква около къщата. Телефонът звънна. Фани се опита да произведе в тялото си онзи импулс, който би я изправил и измъкнал от леглото. Напразно. Слушаше как звъни телефонът. Представяше си как Хана се вслушва в звъненето в слушалката и изчаква Фани да се обади. По времето, което минаваше, преди телефонът да спре да звъни, Фани разбираше колко е разтревожена Хана и колко голяма е вероятността да се качи в колата и след три часа да влезе тук през входната врата. Досега това се беше случило само веднъж, но оттогава Фани всеки път се надяваше, че отново може да се повтори. Звъненето спря. Фани не успя да стане. Може пък да е била внучката. Отдавна не се беше обаждала. От време на време пристигаше по някоя пощенска картичка от чужбина. Фани извърна главата си встрани на възглавницата. На нощното шкафче имаше тефтер с празни страници и златножълта подвързия. Напомняше ѝ за внучката. Само първата страница на тефтера не беше празна, на нея внучката ѝ беше написала: мила бабо. А отдолу, че подарява този тефтер на Фани, за да си записва спомените. Внучката беше пожелала да говори с Фани за спомените ѝ. Не твоите приказки от селото, беше ѝ казала. Истинското минало. Фани се беше усмихнала. Не беше разбрала какво иска детето от нея. Все още не знаеше. Може би междувременно детето беше разбрало, че е по­добре мъртвите да бъдат оставени на мира, и затова беше изчезнало. Най­вероятно самата тя вече беше мъртва за внучката си. Нима не е запазила никакви образи от детството си, беше я попитала внучката. Образи ли, беше отговорила на въпроса с въпрос Фани. Снимки, беше казала внучката. Беше станала нетърпелива. За някои неща не се говори, беше казвал баща ѝ. Всичко, което някога се е случило, сега се намира тук в тази къща. Фани чуваше шумове от мазето, като че някой работи на работната маса. В спомените ѝ се беше запечатала сутринта, в която те оставиха чашите с кафе на земята под касиса. Жълтият ръкав на блузата ѝ в храста касис, между зеленото на листата и светлото червено на плодчетата. Беше даскалица в селското училище и освен нея никой друг в селото не носеше блузи. Свещеникът се възхити на хубостта на Фани. Тя извърна глава в обратната посока.

КОСАТА Ѝ БЕШЕ ПОБЕЛЯЛА и такава щеше да си остане. От треперенето вече нямаше спасение. Телефонът звънеше, след което спря да звъни. Фани погледна към прозореца, отвори очи и ги затвори, щеше ѝ се отново да заспи дълбоко. Задряма и се понесе из времето, видя се седнала като малко момиченце на земята в наклонената част на двора. Слънцето напичаше, а вятърът беше утихнал. Дворът беше преграден от трите си страни. В четвъртата страна имаше огромна порта, която зееше отворена. Беше лято, земята беше твърда и суха, най­отгоре със слой от пясък. В него Фани рисуваше с пръстите си вълни. На пейката до стената на къщата седеше старата Хагерин и като издишаше, се чуваше тихо изсвирукване. Звукът беше като акомпанимент към вълнистите движения на пръстите на Фани. Вдигнеше ли поглед, детето виждаше прасците на Хагерин, които потръпваха, когато някоя муха кацнеше върху кожата им. По прасците минаваха синкави вълни. Зад изсвирукването Фани беше чула и нещо друго. Тя сложи един от пръстите си с полепнал пясък по него върху брадичката си и се огледа. Птичка изписука и след това настана тишина. Шумът беше откъм обора, Фани се ослуша. Изведнъж от всички страни надойдоха шумове и заглушиха онзи от обора. Фани чуваше удари, чукане от далечината, ревът на някакво животно стигаше слабо чак до двора. От обора излезе висока фигура. През двора в посока към Фани вървеше баща ѝ. Колкото повече се приближаваше, толкова по­висок ставаше. Спря до нея. Детето отметна назад глава и погледна нагоре. Баща ѝ кимна и я извика по име: Фаничка. Баща ѝ протегна едната си ръка, сякаш искаше да хване главата на Фани, тя усети как пръстите му погалиха въздуха. Едно отделно косъмче залепна върху грубата му длан, дърпане и лека болка, когато то се отскубна от главата ѝ. Баща ѝ кимна още веднъж и продължи нататък, в посока към вратата. Фани понечи да тръгне подире му. Тъкмо стана и направи няколко крачки, когато го видя да изчезва през вратата, а пък нея я хванаха отзад под мишниците и я вдигнаха нагоре. Старата Хагерин отнесе Фани обратно на мястото ѝ. Детето се извърна и се опита да захапе ръката, която я държеше. Фани не харесваше жената, която беше натоварена със задачата да я наглежда.
ЧАК ПО­КЪСНО тя разбра, че в селото няма друго дете, за което някой да се грижи. Другите деца се движеха с тълпата, в гората или по дворовете, и търсеха възрастните само тогава, когато някое от тях се наранеше. По­късно Фани чу да се говори, че в цялата област имало само две детегледачки, една за децата на господарите и една за Фаничка. Господарите притежаваха цялата земя, също така и дъскорезницата, в която работеха много мъже. Фани знаеше замъка, в който господарите вероятно живееха, но досега не беше виждала никого от тях, също и никое от децата им. По­късно майка ѝ каза, че старата госпожица, която наричаха Хагерин, вече не ставала за никаква друга работа и затова ѝ възложили да се грижи за Фани, докато останалите са на полето. Понякога минаваше много време, докато родителите и брат ѝ най­сетне се върнеха от полето. Но независимо колко дълго бе чакала Фани, когато те се покажеха на вратата, тя държеше устните си здраво стиснати, за да не позволи на радостта си да отлети навън. Дори и когато усетеше болка в гърлото, Фани оставаше неподвижно седнала, докато родителите и брат ѝ не се приближеха. Възрастните изчезваха в къщата, а братът сядаше на земята до Фани. Тони беше с няколко години по­голям от нея и вече го взимаха да помага на полето. Двамата заедно рисуваха фигури в пясъка. Фани протягаше наведената си глава още напред, а Тони извиваше врат, докато главите им не се срещнеха, чело до чело. Когато ги извикваха за храна, те ставаха така, сякаш по време на седенето телата им бяха натежали. При хранене мястото на Фани беше до баща ѝ. Веднъж се беше изкатерила в скута му и го беше прегърнала през врата. Беше искала да му каже нещо. Баща ѝ беше извил главата си назад и от тази поза беше наблюдавал детето. Фани беше забелязала дистанцията, появила се в погледа му, когато той отвърна назад главата си. Усети, че ръцете ѝ не биваше да стоят на врата на баща ѝ. Бяха мръсни и лепкави. Фани дръпна ръцете си и ги постави върху гърдите му, за да се подпре на тях. Гръдният кош на баща ѝ беше твърд. Детето се засрами. Измъкна се от скута на баща си и седна до него на дървената пейка.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0588-3
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени