„Тълкуване на сънищата“ излиза в началото на 1900 г. и до днес се посочва като едно от най-значимите произведения на XX век, нарежда се сред 100-те най-влиятелни книги, писани някога.
В своя забележителен труд Зигмунд Фройд обосновава съществуването на несъзнавана психична дейност и предлага метод за изследването й, което утвърждава „Тълкуване на сънищата“ като едно от основополагащите съчинения на зараждащата се по онова време наука психология. Сто и двайсет години след публикуването на книгата тя продължава да бъде актуално описание на „пътя към несъзнаваното“. Откриването на смисъл в привидно безсмислени неща, разбирането на като че ли неразбираеми явления разтваря възможност пред човека за един нов вид познание: познанието на самия себе си. В този процес психоанализата се опитва да помага на хората да приемат онези части от същността си, които несъзнавано са отхвърляли, и да се чувстват цели; това е необходимата предпоставка да обичат себе си такива, каквито са.“
Доц. д-р Никола Атанасов
Зигмунд Фройд (1856–1939) е австрийски невролог и психолог, един от най-прославените учени на XX век. Прекарва живота си като професор и психотерапевт във Виена, разработвайки теорията и практиката на психоанализата. Според неговия биограф Анри Еленбергер, „животът на Фройд е пример за постепенно обществено издигане от малоимотната средна класа до най-висшата буржоазия“.
Фройд започва кариерата си като лекар във Виена, където се запознава с редица личности, оказали влияние върху развитието на психоанализата. Неговото приятелство с Вилхелм Флис, сътрудничеството му с Йозеф Бройер, влиянието на Жан-Мартен Шарко и теориите за хипнозата на Салпетриерската школа го насочват към преосмисляне на психичните процеси и състояния и най-вече на идеите за несъзнаваното, сънищата и неврозата. В резултат на това той разработва своя терапевтична техника, която става известна като психоанализа.
Фройд обединява цяло поколение психотерапевти, които постепенно развиват психоанализата, първоначално в Австрия, след това в Швейцария и Берлин, а по-късно и в Париж, Лондон и САЩ. Въпреки вътрешните разцепления и критиките на някои психиатри, в годините между двете световни войни психоанализата се налага като нова дисциплина на хуманитарните науки. През 1938 година под заплахата на националсоциалистическия режим Фройд, който е с еврейски произход, напуска Виена и се установява в Лондон, където умира от рак през следващата година.
Психоанализата, която получава това име през 1896 година, се основава на поредица хипотези и концепции, разработени или възприети от Зигмунд Фройд. Централно място сред тях заема техниката на лечение, в чието разработване участва и Йозеф Бройер. Други основни концепции са хипотезата за несъзнателното, защитните механизми, нарцисизмът, фазите на психосексуалното развитие, едиповият комплекс, кастрационният комплекс. Според Фройд динамиката на психическите конфликти се базира върху противопоставянето на дълбинните импулси на човешкия индивид и изискванията на обществените норми, закони и ценности.
В близки отношения с Фройд е неговият може би най-известен ученик - Карл Густав Юнг, който на един етап от развитието си се дистанцира от идеите му и основава собствена школа по психоанализа в Цюрих. Фройд и Юнг прекъсват приятелството си през 1914 година. След това Фройд се опитва да сътрудничи с Вилхелм Райх, но през 1924 г. отношенията с него също се изострят.
Възгледите на Фройд оказват изключително влияние върху психологията, психиатрията, социологията, литературата и изобразителното изкуство през първата половина на XX век.
Зигмунд Фройд - „Тълкуване на сънищата“
ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ СЪНИЩАТА СЛЕД СЪБУЖДАНЕ
Пословичен е изразът, че сутрин сънят „избледнява“. Но е възможно, разбира се, и да се помни. Защото сънищата са ни познати единствено от спомена за тях след събуждане; често обаче имаме чувството, че споменът ни е непълен, че през нощта сънят е бил по-дълъг; наблюдаваме как от някой сън, за който сутринта все още сме имали жив спомен, в хода на деня остават само отделни откъслеци; често знаем, че сме сънували, но не и какво сме сънували, и така сме свикнали с убеждението, че сънищата са обречени на забрава, че не отхвърляме като абсурдна възможността и онзи, който на сутринта не помни нито съдържанието на съня си, нито че изобщо е сънувал, в действителност да е сънувал. От друга страна, за някои сънища се случва да остане извънредно траен спомен. При мои пациенти съм анализирал сънища, сънувани преди двайсет и пет и повече години, а си спомням и един мой сън, отдалечен с най-малко трийсет и седем години от днешния ден, но въпреки това споменът за него е все така свеж. Всичко това е много странно и на пръв поглед неразбираемо.
Със забравянето на сънищата се занимава най-подробно Щрюмпел [Strümpel, 1877, 79 и сл.]. Това забравяне изглежда сложен феномен, защото Щрюмпел го обяснява не с една, а с цяла редица причини.
Като начало при сънищата действат всички онези причини за забравяне, които предизвикват и забравянето в будния живот. В будно състояние ние бързо забравяме много усещания и възприятия заради това, че са били твърде слаби, че свързаното с тях душевно вълнение е било от много ниска степен. Същото важи за много съновидения; те биват забравени, защото са били прекалено слаби, докато по-ярки, близки до тях образи се помнят. Впрочем за запомнянето на съновиденията интензивността сама по себе си съвсем не е решаваща; Щрюмпел [пак там, 82] признава, както и други автори (Calkins, 1893), че често забравяме бързо съновидения, за които знаем, че са били много живи, докато сред запомнените има много бледи, призрачни образи. Освен това в будно състояние лесно забравяме онова, което се е случило еднократно, а помним по-добре това, което се е повтаряло във възприятията ни. Но повечето съновидения са еднократни преживявания; това им свойство допринася за равномерното забравяне на всички сънища. Много по-важна е една трета причина за забравянето. За да помним по-трайно усещания, представи, мисли и така нататък, е нужно те да не са изолирани, а да формират подходящи връзки и групи. Ако вземем думите на едно малко стихотворение и ги разбъркаме, ще бъде много трудно да го запомним. „Когато думите са подредени в смислена последователност, всяка помага на следващата и така цялото се запазва в паметта лесно и трайно. Безсмисленото обикновено запомняме така трудно и рядко, както обърканото и безредното“ [Strümpel, 1877, 83]. Сънищата обаче най-често не са ясни и подредени. Композициите на съня са лишени от собствена памет и се забравят, защото обикновено се разпадат в следващия момент. Това обаче не се съгласува добре с наблюдението на Радещок (Radestock, 1879, 168), че си спомняме най-добре тъкмо най-странните сънища.
Още по-важни за забравянето на сънищата изглеждат на Щрюмпел [Strümpel, 1877, 82 и сл.] други моменти, свързани с отношението между съня и будността. Забравянето на сънищата от будното съзнание изглежда просто обратното на отбелязания по-рано факт [пак там, 47], че сънят (почти) никога не взема от будния живот подредени спомени, а само отделни моменти, като ги откъсва от обичайните им психични връзки, в които ги помним, когато сме будни. Така композицията на сънищата няма място в подредбата на психичните явления, с които е изпълнена душата. Тя е лишена от всичко, което помага на паметта. „По този начин съновидението сякаш се издига над основата на душевния ни живот и се носи в психичното пространство като облак по небето, който бързо бива отнесен от следващото ни дихание“ [пак там, 87]. В същата посока действа обстоятелството, че със събуждането нахлуващият през сетивата ни свят замъглява вниманието към сънищата, така че съвсем малко от тях могат да устоят пред силата му. Те отстъпват пред впечатленията на новия ден, както блясъкът на звездите – пред слънчевата светлина.
И накрая, за забравянето на сънищата допринася и фактът, че повечето хора слабо се интересуват от тях. Изследовател, който по-дълго време се занимава със сънищата, сънува по-често от обикновено, тоест по-лесно и по-често си спомня своите сънища. Две други причини за забравянето на сънищата, които Бонатели (цит. по: Benini [1898, 155–156]) добавя към тези на Щрюмпел, като че ли вече се съдържат в тях, а именно: 1) че промяната на усещанията между съня и бодърстването e неблагоприятна за взаимното репродуциране и 2) че различната подредба на представния материал в сънищата ги прави, така да се каже, непреводими за будното съзнание.
След всички тези причини за забравянето е учудващо, както изтъква самият Щрюмпел [Strümpel, 1877, 6], че все пак помним толкова много от сънищата. Продължаващите усилия на изследователите да открият правила при запомнянето им са равносилни на признанието, че и тук нещо е останало неразрешено и загадъчно. С основание напоследък се изтъкват отделни особености на припомнянето на сънищата – например, че сън, който сутринта сме смятали за забравен, през деня може да бъде припомнен поради някакво възприятие, което случайно се докосва до (забравеното му) съдържание (Radestock, 1879, 169; Tissié, 1898, 148 и сл.). Цялостният спомен за сънищата обаче търпи едно възражение, което е от такова естество, че може да понижи значително стойността му за критичния поглед. Имаме основание да заподозрем, че споменът, изоставяйки толкова много от съня, изопачава онова, което е съхранил. Такова съмнение в точността на възпроизвеждането на сънищата изрича и Щрюмпел [Strümpel, 1877, 6]: „За будното съзнание е лесно да добави неволно нещо към спомена за съня: човек си въобразява, че е сънувал нещо, което го е нямало в действителния сън“.
Особено категоричен е Йесен (Jessen, 1855, 547): „Освен това обаче при изследването и тълкуването на свързани и смислени сънища трябва да се има предвид пренебрегваното досега обстоятелство, че тук положението с истината почти винаги е съмнително, защото, когато извикваме в паметта си един сън, без да искаме и без да забележим, запълваме празнините в него или го допълваме. Рядко, може би никога един смислен сън не е бил наистина толкова смислен, колкото изглежда в паметта ни. И най-правдолюбивият човек едва ли би могъл да разкаже забележителен сън без никакво допълване или разкрасяване: стремежът на човешкия дух да вижда смисъл в нещата е толкова силен, че припомняйки си един донякъде несвързан сън, той, без да иска, допълва липсващите връзки“.
Почти като превод на тези думи на Йесен звучат несъмнено самостоятелните разсъждения на В. Егер [Egger,1895, 41]: „При изследването на сънищата има специфични трудности и единственият начин да се избегне грешката в тази ситуация е, без да се бави, [сънувалият] да повери на хартията това, което току-що е изпитал или забелязал; в противен случай забравата идва бързо – пълна или частична; пълното забравяне не е от особено значение, но частичното забравяне е коварно, защото, ако [сънувалият] веднага започне да разказва това, което не е забравил, съществува опасност въображението му да допълни несвързаните и непоследователни фрагменти, предоставени от паметта; така, без да съзнава, той става творец и неколкократно повтореният разказ се налага като неоспорима истина на своя автор, който съвсем добросъвестно го представя като автентичен факт, подобаващо установен от добрите методи“.
Съвсем подобно e при Шпита (Spitta, 1882, 338), който, изглежда, приема, че ние поначало внасяме ред в произволно асоциираните един с друг елементи на съня едва при опита си да го възпроизведем („внасяме последователност в съществуващите един до друг елементи, разграничаваме ги, тоест добавяме процеса на логическото свързване, който липсва в съня“).
Тъй като не разполагаме с друг контрол за верността на нашите спомени освен обективния – такъв обаче не е възможен при сънищата, които са наше собствено преживяване и за които паметта ни е единственият извор, – каква ценност имат тогава тези спомени за сънищата?
Зигмунд Фройд - „Тълкуване на сънищата“
ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ СЪНИЩАТА СЛЕД СЪБУЖДАНЕ
Пословичен е изразът, че сутрин сънят „избледнява“. Но е възможно, разбира се, и да се помни. Защото сънищата са ни познати единствено от спомена за тях след събуждане; често обаче имаме чувството, че споменът ни е непълен, че през нощта сънят е бил по-дълъг; наблюдаваме как от някой сън, за който сутринта все още сме имали жив спомен, в хода на деня остават само отделни откъслеци; често знаем, че сме сънували, но не и какво сме сънували, и така сме свикнали с убеждението, че сънищата са обречени на забрава, че не отхвърляме като абсурдна възможността и онзи, който на сутринта не помни нито съдържанието на съня си, нито че изобщо е сънувал, в действителност да е сънувал. От друга страна, за някои сънища се случва да остане извънредно траен спомен. При мои пациенти съм анализирал сънища, сънувани преди двайсет и пет и повече години, а си спомням и един мой сън, отдалечен с най-малко трийсет и седем години от днешния ден, но въпреки това споменът за него е все така свеж. Всичко това е много странно и на пръв поглед неразбираемо.
Със забравянето на сънищата се занимава най-подробно Щрюмпел [Strümpel, 1877, 79 и сл.]. Това забравяне изглежда сложен феномен, защото Щрюмпел го обяснява не с една, а с цяла редица причини.
Като начало при сънищата действат всички онези причини за забравяне, които предизвикват и забравянето в будния живот. В будно състояние ние бързо забравяме много усещания и възприятия заради това, че са били твърде слаби, че свързаното с тях душевно вълнение е било от много ниска степен. Същото важи за много съновидения; те биват забравени, защото са били прекалено слаби, докато по-ярки, близки до тях образи се помнят. Впрочем за запомнянето на съновиденията интензивността сама по себе си съвсем не е решаваща; Щрюмпел [пак там, 82] признава, както и други автори (Calkins, 1893), че често забравяме бързо съновидения, за които знаем, че са били много живи, докато сред запомнените има много бледи, призрачни образи. Освен това в будно състояние лесно забравяме онова, което се е случило еднократно, а помним по-добре това, което се е повтаряло във възприятията ни. Но повечето съновидения са еднократни преживявания; това им свойство допринася за равномерното забравяне на всички сънища. Много по-важна е една трета причина за забравянето. За да помним по-трайно усещания, представи, мисли и така нататък, е нужно те да не са изолирани, а да формират подходящи връзки и групи. Ако вземем думите на едно малко стихотворение и ги разбъркаме, ще бъде много трудно да го запомним. „Когато думите са подредени в смислена последователност, всяка помага на следващата и така цялото се запазва в паметта лесно и трайно. Безсмисленото обикновено запомняме така трудно и рядко, както обърканото и безредното“ [Strümpel, 1877, 83]. Сънищата обаче най-често не са ясни и подредени. Композициите на съня са лишени от собствена памет и се забравят, защото обикновено се разпадат в следващия момент. Това обаче не се съгласува добре с наблюдението на Радещок (Radestock, 1879, 168), че си спомняме най-добре тъкмо най-странните сънища.
Още по-важни за забравянето на сънищата изглеждат на Щрюмпел [Strümpel, 1877, 82 и сл.] други моменти, свързани с отношението между съня и будността. Забравянето на сънищата от будното съзнание изглежда просто обратното на отбелязания по-рано факт [пак там, 47], че сънят (почти) никога не взема от будния живот подредени спомени, а само отделни моменти, като ги откъсва от обичайните им психични връзки, в които ги помним, когато сме будни. Така композицията на сънищата няма място в подредбата на психичните явления, с които е изпълнена душата. Тя е лишена от всичко, което помага на паметта. „По този начин съновидението сякаш се издига над основата на душевния ни живот и се носи в психичното пространство като облак по небето, който бързо бива отнесен от следващото ни дихание“ [пак там, 87]. В същата посока действа обстоятелството, че със събуждането нахлуващият през сетивата ни свят замъглява вниманието към сънищата, така че съвсем малко от тях могат да устоят пред силата му. Те отстъпват пред впечатленията на новия ден, както блясъкът на звездите – пред слънчевата светлина.
И накрая, за забравянето на сънищата допринася и фактът, че повечето хора слабо се интересуват от тях. Изследовател, който по-дълго време се занимава със сънищата, сънува по-често от обикновено, тоест по-лесно и по-често си спомня своите сънища. Две други причини за забравянето на сънищата, които Бонатели (цит. по: Benini [1898, 155–156]) добавя към тези на Щрюмпел, като че ли вече се съдържат в тях, а именно: 1) че промяната на усещанията между съня и бодърстването e неблагоприятна за взаимното репродуциране и 2) че различната подредба на представния материал в сънищата ги прави, така да се каже, непреводими за будното съзнание.
След всички тези причини за забравянето е учудващо, както изтъква самият Щрюмпел [Strümpel, 1877, 6], че все пак помним толкова много от сънищата. Продължаващите усилия на изследователите да открият правила при запомнянето им са равносилни на признанието, че и тук нещо е останало неразрешено и загадъчно. С основание напоследък се изтъкват отделни особености на припомнянето на сънищата – например, че сън, който сутринта сме смятали за забравен, през деня може да бъде припомнен поради някакво възприятие, което случайно се докосва до (забравеното му) съдържание (Radestock, 1879, 169; Tissié, 1898, 148 и сл.). Цялостният спомен за сънищата обаче търпи едно възражение, което е от такова естество, че може да понижи значително стойността му за критичния поглед. Имаме основание да заподозрем, че споменът, изоставяйки толкова много от съня, изопачава онова, което е съхранил. Такова съмнение в точността на възпроизвеждането на сънищата изрича и Щрюмпел [Strümpel, 1877, 6]: „За будното съзнание е лесно да добави неволно нещо към спомена за съня: човек си въобразява, че е сънувал нещо, което го е нямало в действителния сън“.
Особено категоричен е Йесен (Jessen, 1855, 547): „Освен това обаче при изследването и тълкуването на свързани и смислени сънища трябва да се има предвид пренебрегваното досега обстоятелство, че тук положението с истината почти винаги е съмнително, защото, когато извикваме в паметта си един сън, без да искаме и без да забележим, запълваме празнините в него или го допълваме. Рядко, може би никога един смислен сън не е бил наистина толкова смислен, колкото изглежда в паметта ни. И най-правдолюбивият човек едва ли би могъл да разкаже забележителен сън без никакво допълване или разкрасяване: стремежът на човешкия дух да вижда смисъл в нещата е толкова силен, че припомняйки си един донякъде несвързан сън, той, без да иска, допълва липсващите връзки“.
Почти като превод на тези думи на Йесен звучат несъмнено самостоятелните разсъждения на В. Егер [Egger,1895, 41]: „При изследването на сънищата има специфични трудности и единственият начин да се избегне грешката в тази ситуация е, без да се бави, [сънувалият] да повери на хартията това, което току-що е изпитал или забелязал; в противен случай забравата идва бързо – пълна или частична; пълното забравяне не е от особено значение, но частичното забравяне е коварно, защото, ако [сънувалият] веднага започне да разказва това, което не е забравил, съществува опасност въображението му да допълни несвързаните и непоследователни фрагменти, предоставени от паметта; така, без да съзнава, той става творец и неколкократно повтореният разказ се налага като неоспорима истина на своя автор, който съвсем добросъвестно го представя като автентичен факт, подобаващо установен от добрите методи“.
Съвсем подобно e при Шпита (Spitta, 1882, 338), който, изглежда, приема, че ние поначало внасяме ред в произволно асоциираните един с друг елементи на съня едва при опита си да го възпроизведем („внасяме последователност в съществуващите един до друг елементи, разграничаваме ги, тоест добавяме процеса на логическото свързване, който липсва в съня“).
Тъй като не разполагаме с друг контрол за верността на нашите спомени освен обективния – такъв обаче не е възможен при сънищата, които са наше собствено преживяване и за които паметта ни е единственият извор, – каква ценност имат тогава тези спомени за сънищата?
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
